Празнота

Нощта е моето прикритие,
абстиненцията е моя съзаклятница,
треперещите пръсти – моето оръжие.
Къщата е тиха,
безразлична към моята кражба,
тъй както към мен собствената ми майка.
Не я виня, тя има право намери своята утеха отричайки се от мен,
тъй както аз я намерих в опиатите.
Кутията й за бижута празна е,
отдавна всички съм продала,
но знам, че едно със сигурност е скрила.
Пръстенът.
Баба ми – студена и властна,
досущ като сапфирения пръстен, който не сваляше от ръката си,
недолюбвана дори от собствената си дъщеря.
Видях как майка ми изхлузи скъпоценното бижу
от вкочанената ръка, когато мислеше, че никой не я гледа,
но никога не го видях на нейната.
Кражба ли е да откраднеш нещо вече откраднато?
Не е ли това моето наследство, тъй както тя го смята за нейното?
Но аз ще го използвам за разлика от нея,
ще си купя щастие, утеха, забрава,
празнота…
как копнея за празнота…
Кой да знае, че се купува със сапфири?
Нещо мъничко блещука в тъмната нощ,
студена синя светлина,
моята бъдеща празнота,
на дъното на едно чекмедже.
Пръстите ми се разтреперват още повече,
не мога да разчитам на тях
да удържат тази малка надежда.
Пъхам мършав показалец в малкото кръгче метал.
Следва синя светлина,
после празнота….
На какви опиати съм?
Не помня да съм си купувала,
не помня да съм заложила пръстена,
всъщност не помня нищо преди това.
Някой ме е черпил нова дизайнерска дрога,
но не помня и това,
но и не съм се чувствала така…
Толкова спокойна,
толкова на уверена,
толкова себе си…
Наоколо има шептящи сенки,
пълен мрак, в който идеално се ориентирам,
писъци, които ми носят наслада,
под краката ми хрущят кости,
в небето бушува черен огън.
Насреща ми се носи бавно демонично видение,
окъпано в студена синя светлина,
познавам баба дори в тази форма.
В ръцете й блести корона от черен кристал,
полага я върху главата ми.
Сбръчканите й устни шептят:
“Добре дошла у дома,
Кралице на Празнотата.”