34-В0-Д

Стотици комини се издигаха от фабриките пронизвайки гъстия смог задушил небето. Дулата им го подхранваха с отровните си изпарения. Земята под това мъртво небе бе почерняла и напукана като обгорен труп. Сред тънките пътечки между огромните фабрики сновяха като прокълнати души напускащите ги работници.

– Поради експлозия в завод Б4-РУ-7 се увеличава дневната норма на всички свързани заводи до възстановяване на пълните мощности – простърга безизразния механичен глас от ръждивите високоговорители окачени на всеки ъгъл.

– Насърчава се взимането на допълнителни смени за благото на човечеството – прозвуча сред припуквания от високоговорителите.

– Порционите остават непроменени. Край на съобщението!

Тълпата сновяща по калцираните вени на индустриалната зона привидно не обърна внимание на това съобщение. Лицата останаха безизразни понесли маската на героичен стоицизъм. Устните бяха неми за недоволство и оплакване. Ала очите, потъмнели от отчаяние и хлътнали от глад и умора, шареха нервно. Опипваха каменните маски, търсеха пукнатини, следа от слабост, признак за недоволство и предателство.

От мъглата, разяждаща бавно белите дробове на работниците, изплува тичащ силует. Мъж. Не, момче. Очите му, отворени като два фара, шареха по каменните лица. Търсеха пристан, състрадание, помощ. Търсеха познато лице. Подскачащият му поглед най-сетне откри такова. Момчето се завъртя и затича към него. Спъна се, политна и обгърна като удавник краката на мъжа пред него.

– 3816547, моля те помогни ми! – извиси глас момчето. Очите му се мятаха диво напред назад.

– Не съм направил нищо лошо! – проплака то. Взех допълнителна порция за брат си. Беше ранен при взрива и не може да работи.

Прозвуча свирка. Тълпата оформила се около двете фигури се отдръпна правейки път. В кръга пристъпиха бавно трима войника в пълно снаряжение. Скритите им зад противогази лица се завъртяха изучавайки тълпата. Едва след като не забелязаха признаци на съчувствие съсредоточиха вниманието си върху падналото на земята момче.

– Легитимирай се – излая един от войниците сочейки с дулото си мъжът в чиито крака се бе притаило момчето.

– 40-В3К-9Р-47К-3816547-МР.

– Каква е връзката ти с 40-В3К-9Р-47К-4705658-МР?

– Нямам такава – момчето свито в краката му трепна като ударено при този отговор. Живее в същата сграда като мен.

– Тогава отстъпете!

Мъжът опита да се отскубне от тресящото се от ужас в краката му момче. То се бе вкопчило и не пускаше, а ококорените му очи наблюдаваха ужасено оръжията на войниците. Накрая мъжът ядно го изрита в главата и се измъкна от хватката му. Отстъпи бързо назад и се сля с тълпата.

– 40-В3К-9Р-47К-4705658-МР обвинен си в кражба и шпионаж!

– Брат ми, той, той е ранен и не може да работи!

– Присъдата е смърт!

– Вие не разбирате! Взех неговата порция! Не съм шпионин! Нищо нередно не съм извършил!

– Присъдата ще бъде изпълнена веднага!

Мъжът в тълпата, 3816547, не дочака да види изпълнението на присъдата. Бе привлякъл достатъчно внимание към себе си. Не му се искаше да бъде на мястото на момчето. Свел глава той се запровира из тесните улички. Звукът на изстрелът го застигна като далечен гръм.

Побърза да се спусне в тъмната прегръдка на подлеза. Лампите бяха на рядко, оставяйки големи участъци неосветлени. В тях най-често се случваше бърза размяна или търговия. Човек можеше да открие лекарства, стимуланти, бележки за допълнителна порция, болнични, войнишки обувки, инструменти, книги и дори пропусквателни чипове. Сега това не го блазнеше. Смъртта на момчето бе рязко напомняне, че и неговият живот виси на косъм.

Мрачният подлез го изведе в негостоприемната утроба на гарата. Стерилно бяла светлина осветяваше всеки ъгъл. Тук човек трябваше да бъде особено внимателен какво мисли. Камери, войници и пътници следяха за най-дребния признак за предателство и ерес.

3816547 забави крачка и успокои дишането си. Дори нещо подобно можеше да привлече нежелано внимание и да го постави пред дулото или по-лошо, да бъде изпратен за разпит от инквизитор. Насили се да избута тези мисли и ги замени с мисли за храна. Устата му се напълни със слюнка. Вдигна уморен поглед и проследи трепкащите надписи по таблото с влакове. Все още можеше да хване Месарския.

Всичко го наричаха така, дори войниците. Композицията приличаше на съединени прогнили консервни кутии. Седалките бяха взети от безжизнените скелети на други вагони и заварени към ръждивия под. На места прозорците бяха заменени с грозни парчета ламарина. Там където все още имаше прозорци, мръсотията се бе натрупала дотолкова, че едва се виждаше през тях. Когато композицията потеглеше и набереше скорост вятърът свистеше свободно във вагоните превръщайки ги във фризери. От там и идваше името му.

3816547 се отправи с премерена крачка към тунела отвеждащ до перона на Месарския влак. Искаше да се прибере възможно най-бързо. Можеше да вземе дажбата на нещастния глупак преди да са го отписали. Никой нямаше да разбере. Дори някой да прегледаше вписаните номера в книгата щеше да реши, че момчето е взело дажбата си преди да тръгне за работа. Жалко, че не можеше да вземе и дажбата на брат му. С две допълнителни дажби можеше да направи страхотна размяна. Алкохол, малко златен прах за приятни сънища, истински плод или пък жена.

Жена! Погледна през зацапания прозорец. На отсрещния перон имаше наистина жена. Бе седнала на една от пейките под трептящата светлина на флуоресцентна лампа. Нещо в нея не бе наред. Може би това бе отклонило вниманието му от мислите му за допълнителната дажба. Огледа я внимателно между примигванията на светлината. Сиви като циментов прах и невзрачни дрехи, износени обувки, прихлупена шапка под която се подаваха черните ѝ коси. Устните ѝ, бяха червени. Контрабанда! зарадва се наум той. Можеше да я издаде. Така щеше да изчисти името си от онази неприятна случка с момчето. Можеше дори да получи допълнителна дажба.

Устните ѝ се разтегнаха в нежна усмивка. Мъжът се отдръпна от прозореца. Мисълта, че е забелязала как я гледа, го стресна. Той присви очи, за да разбере така ли е. Тя продължаваше да се усмихва, но погледът ѝ бе насочен към скута ѝ. Там имаше нещо. Мъжът се огледа. Никой не му обръщаше внимание във вагона. Приближи лице към стъклото.

Трябваха му няколко секунди, за да различи какво държи жената с червени устни в скута си. Книга! Това си заслужаваше да се докладва. Четенето не бе забранено, но никой не го правеше открито. Всичко различно от военни памфлети, плакати с новини и някое ръководство за употреба на машина се смяташе за съмнително. Написано трябваше да се прегледа и одобри от инквизиторите и дори тогава не бе достатъчно сигурно.

Лампата над главата ѝ угасна и отново светна. Тънките ѝ пръсти отметнаха още една страница, а усмивката отново се разля по бледото ѝ лице. Лампата примигна отново. Мракът зад нея сякаш се сгъсти. Светлината помръкна. Жената присви очи опитвайки се да прочете написаното. Мракът зад нея се раздвижи, сякаш също се приведе.

3816547 забравил всякаква предпазливост притисна лице към мръсното стъкло. Миризма на плесен изпълни покритите му с катран ноздри. Нямаше как мракът да помръдне. Това бе игра на светлината. Може би умът му бе преуморен от дългите смени които поемаше често. Зачуди се дали не халюцинира.

Лампата продължи да премигва насичайки живота на филмови кадри. Напук на всякаква логика мракът зад жената отново помръдна. Раздвижи се бавно. С всяко примигване на лампата мракът придобиваше очертания. Скоро зад жената с книгата се оформи огромно същество изтъкано от мрак и ужас. Ръцете му, несъразмерно големи, подобно на орангутан, провисваха чак до земята. Краката му къси и присвити, като на огромен плъх, завършваха в тесен таз. От него израстваше дълго тяло привито о две. Главата, представляваше огромна паст с две пламнали в алено точки служещи за очи. Съществото бе привело глава над рамото на жената и сякаш се опитваше да види какво я забавлява.

Мъжът във влака усети как хлад полазва по гърба му, плъзва се по нервните му окончания парализирайки го и накрая стисва шията му с ледените си пръсти. Това бе дявол! Това бе едно от прокълнатите същества срещу което се бореше човечеството. Това бе врагът! Но това което бе наистина ужасяващо бяха очите му. Това не бяха очи на диво животно, нито на безмозъчна машина за убиване. Тези очи бяха умни, проницателни, любопитни.

Имаше само едно правилно решение в този случай. Той трябваше да обяви тревога. Дяволът трябваше да бъде локализиран и убит преди да се е скрил обратно в сенките. Измъкнеше ли се щеше да оплете стотици в своя култ, да ги поквари и обърна срещу човечеството. И въпреки това мъжът притиснал лице в мръсния прозорец не го направи.

Не бе виновен демонът, нито страхът. Страхът го бе напуснал, а на негово място бе дошло любопитството. Извратения интерес да разбере какво ще стори демонът с жената. Искаше да я види да страда, да пищи и моли за живота си. През мислите му преминаха живи картини как демонът впива обсипаната си с остри като шила зъби паст в нежната шия, как кръвта шурва във всички посоки като през решетка на душ. Представи си как демонът я улавя за ръката , опъва я и я извива докато не я изтръгва от крещящата жена, а след това започва да я налага с нея.

Накъсаният му дъх запоти стъклото. Зловещите сцени продължаваха да се въртят пред очите му, а те лакомо се бяха впили в жената с книгата и надвесилия се над нея дявол. Лампата премигна. Жената и дяволът изчезнаха за миг. Проехтя писък на локомотивна свирка. Вагонът се разтресе. По отсрещната линия се затресе влакова композиция. Перонът с премигващата лампа, жената с книгата и дяволът изчезна от очите му.

3816547 се хвърли отчаяно назад. Почти извика. Почти. Дългите години на носене на маска, дори на сън, свършиха своето. Той се огледа наоколо, уплашен да не би някой да е забелязал нещо. Каменни лица. Някои вече спяха, други гледаха с празен поглед дупките в ръждивия под на вагона. Никой не му бе обърнал внимание, нито бе забелязал странното му държание.

С треперещо сърце той опря чело на прозореца и се загледа в бавно преминаващата композиция. Опитваше се да види през жълтите прозорци на вагоните. С всеки следващ вагон сърцето му се свиваше. Ами ако не я видя пак? отчаяно си помисли той. Последния вагон премина и пред него се разкри празния перон. Жената с книгата и червените устни я нямаше.

Пейката бе празна под премигващата светлина на флуоресцентната лампа. Отчаянието го връхлетя, но той не откъсна поглед от пейката. Зад нея мракът бавно се оформи, раздвижи се. Лампата изгасна. Две червени точици като глави на топлийки блеснаха в мрака. Дяволът идваше за него.