Божествена кръв

Развърза черната забрадка и освободи дългите рижи къдрици, които нетърпеливо се разпиляха по раменете й. Подпря се на лакти върху меката млада трева, отметна глава към небето и остави лекия пролетен вятър да погали страните й. Загледа се в прелитащите над главата си птици и въздъхна с наслада. Да бъде сред природата, беше нещото, което най-много я свързваше с Бог. Възхищаваше се на всичко, което Той бе сътворил – обширната тревиста поляна, изпъстрена с малки цветчета, величествените дървета, които я обграждаха, изящните пеперуди, прелитащи наоколо, овцете, които кротко пасяха край нея.

– Агатия – произнесе сама на глас новото си име, за да чуе как звучи. Беше го получила само преди два дни, когато бе постригана в монахиня от търновския митрополит.

Година и половина бе послушница в Килифаревския женски манастир преди игумения Доротея да реши, че е достойна да служи на Бог. Ежедневните й задължения не се бяха променили, тъй като послушниците водят живота на бъдещи монахини, който ги очаква. В манастира бяха общо седем жени, които сами се справяха с предизвикателствата на скромния си живот, отдаден в служба на Бога. Сами изкарваха прехраната си, като обработваха зеленчукова градина и отглеждаха овце и кокошки. Задачите се разпределяха всяка седмица от игумения Доротея. Тази седмица Агатия трябваше да чисти обора, да изкарва овцете на паша и после да ги дои и тя прие задачата си с радост.

Силен кучешки лай изкара младата монахиня от унеса й. Почти бе забравила за немската овчарка Рая, която пазеше стадото кротко полегнала зад нея. Сега кучето бе изправено в нападателна поза с наострени уши и поглед, вперен в гората. Агатия моментално завърза забрадката на главата си и прибра всяко издайническо косъмче под нея. Очакваше всеки момент от гората да се появи заблуден турист или човек от близкото село. Листакът, към който строго гледаше Рая, обаче стоеше неподвижен. Агатия се изправи и тръгна към гората, за да провери какво бе наострило вниманието на кучето. Рая тихо я последва по петите, готова всеки момент да нападне невидимата заплаха. Широката поляна бе обградена от гора, но непосредствено преди широколистните дървета, някой бе посадил овошки, сега отрупани с бели цветове, а след тях следваха гъсти храсти. Приближавайки се към гората, Агатия видя тясна пътечка между храстите, побеляла от нападалите венчелистчета на дърветата. Рая гърлено ръмжеше зад нея и след малко отново излая рязко. Младата жена се стресна и сърцето й заби в забързан ритъм. Кучето спря на разстояние и отказа да се приближи повече, беше свило уши към главата си и продължаваше да ръмжи. Агатия обаче направи още няколко крачки към гората – достатъчно, за да види червени капки кръв, ярко контрастиращи върху белите напали цветчета. Разумът й се опитваше да я успокои, като й казваше, че това вероятно е дело на диво животно, хванало плячка, но очите й ясно различиха човешки стъпки върху влажната пръст. От двете страни на дирите, по краищата на пътечката имаше два плитки коловоза, като че някой бе бутал двуколка бос през гората. Внезапно и на нея й стана страшно, почувства се все едно някой я беше хванал за гърлото и не й даваше да си поеме дъх.

– Няма нищо, Райче, спокойно, момиче – извика на кучето, но гласът й трепереше. – Спокойно, чуваш ли? – сама не знаеше кого точно се опитва да успокои – животното или себе си.
Запъти се обратно към овцете и погледът й заподскача върху всяка една, а устните й мълвяха числа. Бяха с една по-малко, сигурна беше, защото сутринта старателно ги бе преброила. Започна отначало, този път посочваше с пръст всяко едно от статичните животни, които кротко пасяха. Нямаше съмнение – една овца липсваше.

Мисълта да съобщи какво й се бе случило днес, я караше да се срамува и затова Агатия до последно отложи мига, в който да говори с игумения Доротея. След вечерната молитва, младата монахиня изчака по-възрастната да се отдалечи от останалите и с тих шепот и сведена глава й сподели за провала си да опази всички овце днес на пашата. Възрастната жена обаче не й се скара, а кротко я помилва по сведената глава.

– Странно е това, което ми казваш, сестро Агатия – повдигна вежди Доротея – Каква ще да е тази лукава твар, която успява да отмъкне овца под зорък млад поглед посред бял ден? Ти иди утре пак, сестро Агатия, на паша, пък ще видим…

– Да, майко – кротко продума девицата.

На другата сутрин от свитото сърце на Агатия нямаше и помен, напротив – тя бе решена да последва днес следите в гората и да разобличи крадеца на овце. Млада беше – от какво да я е страх, пък и колкото и мрачно да бе сред дърветата, нали все пак беше ден. И пак, нищо от това нямаше значение, защото тя бе отдала живота си в служба на Бога и сам Той решаваше какво ще става с него.

Агатия нареди на Рая да пази овцете. Кучето излая в отговор, размаха опашка за кратко, после направи една обиколка около стадото, за да покаже, че е разбрало задачата си. Монахинята бързо намери пътечката от предишния ден, коловозите още си личаха, пое си въздух, прекръсти се, помоли се набързо на Всевишния да я пази и последва следите от боси крака. Беше й трудно да премине през храстите, въпреки че оттук очевидно бе минал човек. Жилавите пръчки я шибаха по лицето, трънките изподраха ръцете й, но тя продължаваше да напредва непоколебимо. По-навътре беше влажно и сумрачно, но следите ставаха все по ясни, отпечатъците от боси крака – все по-дълбоки. Агатия стисна дървеното кръстче, което висеше на шията й, усещаше, че решимостта й бавно започва да се отдръпва пред първичния страх от неизвестното. Изпукването на съчка навътре в гората я накара да подскочи. Стори й се, че сгъстилият се мрак се раздвижва в далечината. Дали пък да не се върне? Но беше твърде късно – нещо я сграбчи.

Шокът почти я накара да изгуби съзнание. Нещо й пречеше да диша, душеше я, не й даваше да извика за помощ. Отначало виждаше само черни петна пред себе си, но постепенно светът дойде на фокус, за неин огромен ужас.

Видя козина, пера, чифт дълги остри зъби, огромна ръка, която я бе стиснала за гърлото и приковала към грапавото стебло на вековен дъб. Агатия дишаше на пресекулки, опита да каже нещо, но скоро светът започна да губи очертания.

От безсъзнанието я изкара Рая, която лаеше и побутваше с муцуна ръцете й. Агатия се изправи рязко и се огледа – намираше се в края на полянката, върху нападалите бели цветчета, слънцето грееше високо горе в небето. Но как? Беше ли влизала въобще в гората? Ръцете й трескаво зашариха по тялото й, за да проверят дали всичко си е на мястото. Черната забрадка бе на главата й, обувките – на нозете й, дългата черна пола обгръщаше тялото й, ризата бе на гърба й, но… разкопчана, не – разкъсана. Напипа верижката на врата си, но кръстчето се бе плъзнало на гърба й. Огледа ръцете си – кожата и на двете бе осеяна с драскотини, но на лявата й китка, от вътрешната страна, имаше една по-особена рана, по-точно две. Две кървави точки на разстояние, не по-голямо от 3-4 сантиметра една от друга. Младата монахиня внимателно прокара палец по тях, не боляха, макар да изглеждаха дълбоки.

Агатия се сети, че не е видяла овцете и стреснато извърна поглед към средата на поляната. Животните си бяха там, но въпреки топлото време, се бяха скупчили плътно едно до друго. Агатия припряно скочи на крака и започна да ги брои. Телата им се преплитаха едно в друго и тя няколко пъти бърка бройката и започва отначало, докато се увери, че бяха толкова, колкото ги бе извела сутринта.

Намери жилетката си захвърлена на тревата и побърза да я облече. Ръцете й трепереха и тя с голямо усилие успя да закопчее всички копчета до горе. Падна на колене, събра длани, затвори очи и зашепна:

„Отче наш, Който си на небесата!

(Беше влязла в гората…)

Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство;

(…беше разбрала кой или какво е направило стъпките и коловозите…)

да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята;

(…чу глас, който звучеше направо в главата й…)

насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;

(…гласът я бе нарекъл с име, което не бе съвсем нейно…)

и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия”.

(…знаеше от какво бяха двете рани на китката й.)

Три събрани треперещи пръста последователно докоснаха върха на челото й, корема й, дясното и лявото й рамо. След това се изправи и припряно започна да броди из поляната, очакваща с нетърпение слънцето да започне да клони на запад.

Вечерта на каза нищо на игумения Доротея, на вечеря само придърпа дългите ръкави на черната си жилетка максимално надолу.

През следващите дни не се случваше нищо необичайно и животът влезе в познатите си коловози. През нощите обаче различни коловози се явяваха в сънищата й, както и други неща, които изчезваха от съзнанието й, веднага щом отвореше очи. Събуждаше се потна, много преди слънцето да е изгряло, а двете ранички на китката й пулсираха. Пулсираше и нещо ниско в корема й, чак до слабините. Агатия отмяташе завивката, коленичеше на грубия дъсчен под в стаята си и започваше да мълви молитви. Молеше Господ да й помогне да разбере какво бе срещнала в гората, защо точно тя трябваше да го срещне, как можеше да го спре.

В петък валя проливен дъжд и Агатия не изведе овцете на паша. Вместо това, стана най-рано от всички, запали кандилата в църквата и приготви всичко за сутрешната молитва. След закуска чисти обора, заедно с още една монахиня, след това помогна да се приготви обяда, сетне цял следобед подрежда и чисти кухнята. Усещаше погледа на игуменката върху себе си през целия ден, но двете така и не си продумаха.

Докато ринеше тор, търкаше кухненския под или сортираше лански ябълки, Агатия мислеше за краткия си светски живот. Всъщност той трудно би могъл да се нарече така. Баща й бе свещеник в русенската църква „Света Троица“, а майка й работеше в църковната администрация. Тя и по-големият й брат бяха възпитани според християнската вяра и първата книга, която бяха държали, бе именно Библията. Дрехите й винаги бяха скромни и старомодни, никога не бе имала мобилен телефон или компютър. Вкъщи имаха единствено телевизор, който с брат й гледаха само в присъствието на родителите си, освен един-единствен път. Тя бе на около 10-11 години, в една хладна есенна нощ я събуди непреодолимото желание да пишка. С усилие се измъкна от топлото легло и сънено се запъти към тоалетната. Когато излезе в коридора обаче, видя, че в хола нещо свети и като мушица, привлечена от огън, се запъти към полуотворената врата. На ниската масичка стоеше празна бутилка червено вино, от онези, които вярващите носят в църквата като дар за различни празници. Баща й похъркваше тихо, изтегнат на фотьойла пред включения телевизор. Агатия взе дистанционното и понечи да го спре, но очите й се приковаха към картината. Скри се зад масивната облегалка на фотьойла и загледа филма, който се излъчваше. Красив мъж с дълга черна коса и старовремски дрехи, сграбчи в обятията си млада руса жена, облечена в къса рокля с презрамки. Първо я целуна страстно, а след това впи два дълги, остри като на змия зъба във врата й. Звукът бе намален до край, но по изражението, Агатия разбра, че жената пищи. Когато той се отдръпна от нея, две струйки кръв покапаха от врата й, жената изглеждаше замаяна. Старовремският мъж я хвърли на леглото в стаята с нечовешка сила, след това повдигна нагоре роклята й и впи зъбите си във вътрешната част на бедрото й. Изражението на жената показваше, че я боли, но едновременно с това и като че ли се наслаждава. Мъжът вдигна глава и по устата и брадичката му закапа гъста тъмночервена кръв. Той облиза устни, след това отиде до прозореца, превърна се в прилеп и излетя в нощта. Жената бе мъртва. По-нататък във филма друг мъж със съвременни дрехи и прическа дълго преследва старовремеца, пръска го със светена вода и притиска към челото му кръст, което му причиняваше страдание и караше кожата му да се топи, опита и да забие дървен кол в сърцето му, но не успя. Накрая добрият герой уби чудовището, като го изведе от ковчега, където то спеше, и го подложи на дневната светлина. Мъжът с дълга коса се подпали и изгоря, оставяйки от себе си само прах в светлината на деня. Преди финалните надписи, се изписа заглавието на филма – „Вампирът“. Агатия се изниза полека обратно в леглото си, забравила, че й се пишка. Не успя да мигне цяла нощ.

Агатия се приготвяше да сервира вечерята, когато игумения Доротея се приближи до нея и й поръча заедно с постната храна, да сложи на масата и кана червено вино. Младата монахиня не каза нищо, но предположи, че изражението й красноречиво е издало почудата й, защото игуменката се почувства длъжна да отговори:

– Все пак е вечерта преди Благовещение, сестро. Това е голям празник, макар и по време на пости. Мисля, че по една чаша вино ще ни бъде простена.

Храната настина беше по-вкусна, прокарана с чаша вино, а обичайните тихи разговори между монахините, бяха малко по-шумни тази вечер. После всяка се отправи с усмивка към стаята си. Главата на Агатия леко се бе замаяла от алкохола, а бузите си усещаше пламнали. Когато се прибра в стаята си, тя уми лице с хладната вода в легенчето на масата. Постави под възглавницата си дървената лъжица, чиято дръжка тайно бе подострила днес в кухнята. Тази нощ, за разлика от предишните, сънят дойде моментално.

Сънува себе си, на шестнайсет, седнала в класната стая, когато някой почуква на вратата, прекъсвайки урока. Викат я при директорката. Тя покорно отива в кабинета й, където със съчувствен глас й обясняват, че родителите й са загинали в автомобилна катастрофа. Бяха тръгнали рано сутринта да закарат брат й в Пловдив, където той щеше да учи в Семинарията. Шофьорът на другата кола изгубил контрол и се врязал в малката им тойота. Всички загинали на място. В съня си Агатия знае, че говорят на нея, но тя самата усеща, че това се случва на друго момиче. После друго момиче се прибира в празната къща, друго момиче решава да стане монахиня, друго момиче пътува с автобуса за Велико Търново.

После пак е себе си, в гората е. Не може да диша. Главата я боли и й е трудно да се фокусира. Опряла е гръб в грубата кора на едно дърво, не, притисната е. От невиждано чудовище. Първо й се струва, че има кози крака, но всъщност са просто обути в панталони от козя кожа с косъм. Краката му са боси. Не носи нищо друго, освен панталоните. Дългата му тъмна коса се спуска през гърдите чак до пъпа. Очите му са жълти, кучешките му зъби са остри и дълги като на пепелянка. Силната му ръка я притиска към дървото. А зад гърба му се извисяват, покрити с пухкави бели пера, най-огромните крила, които тя е виждала, толкова огромни, че стърчат високо над главата му и опират в земята, влачат се, дълбаят коловози във влажната пръст.

– Здравей, Магдалена! – казва чудовището, но устните му не мърдат. Чува гласа му директно в главата си. Той знае светското й име, последното наследство от родителите й.

– Какво си ти? – думите излизат на пресекулки през сухите й устни.

– Имам много имена… – устните му единствено се извиват в усмивка, разкривайки острите зъби.

– Денница…

Той се навежда към нея и я помирисва, все едно е див звяр.

– Велзевул…

С едно движение разкъсва копчетата на черната й риза.

– Самаил…

Прокарва език от деколтето й по врата, чак до ухото.

– Луцифер…

Сграбчва лявата и китка и забива жадно зъбите си в нея. Боли я, но и някак е хубаво.

– Но ти сигурно знаеш името ми само от една книга – Сатана.

Иска й се да пищи, но не може, ръката му стиска все по-силно.

Ритмично почукване я събуди със сподавен вик в гърлото. Усещаше го сухо и грапаво. Стана от леглото и пи вода направо от легенчето, в което бе мила лицето си. Почукването идваше от прозореца, който вятърът бе отворил и настойчиво блъскаше в стената. Агатия го затвори, после падна на колене пред иконата на Света Богородица и започна да се моли. Докато мълвеше свещени слова, сънят се върна в съзнанието й, по-ярък от всякога, защото не беше само сън, бяха спомени. Девойката затрепери, прекъсна молитвата и отиде до възглавницата си, за да вземе собственоръчно направеното си оръжие. Някой обаче сграбчи китката й. Плясък на крила. Жълти очи приковаха нейните. Глас, който звучеше директно в главата й.

– Това няма да ти помогне, Магдалена!

– Ти си вампир – просъска тя – съществуването ти оскърбява Бог!

– Аз съм много повече, от това, което си мислиш, но да, съществуването ми оскърбява Бог, защото говоря истината за Него.

Агатия неистово се опитваше да се освободи, да се измъкне от хватката му и да се добере до дървената лъжица, която бе станала много повече от това. Тя бе приела ролята, която Бог й бе отредил – без страх да се отърве от това оскърбление Нему, ако ще да жертва и живота си. Опита се да извика, но съществото я притисна до стената и запуши устата й, после гласът му отново прокънтя в главата й:

– Опитай се да извикаш и ще заколя сестрите ти и всяка жива душа из цялата околност, разбра ли?

Две сълзи се търкулнаха по бузите на Агатия и тя кимна примирено.

– Какво си ти? – проплака ядно тя.

Той разпери криле, които стигаха от единия до другия край на стаята и ги размаха. Вятърът, който образуваха, отметна рижите й коси.

– Нали ти казах, Магдалена, аз съм ангел. Аз бях любимият Му ангел, най-висшестоящият, докато не се появихте вие, хората. Създаде ви хем крехки, хем могъщи и Сам не спираше да се диви докъде можехте да стигнете. Обсеби се от вас – той се извърна и посочи иконата на Богородица – А тя, тя му беше любимка. Толкова бе запленен от красотата й, че сам слезе на земята да отнеме девствеността й, а после съчини историята за непорочното зачатие. Горкият глупак Йосиф. Трябваше да живее с този срам и да гледа чуждо дете. С група верни приятели ангели решихме да спрем тази лудост и започнахме да търсим начини как да ви унищожаваме. Докато убивахме, реших да опитам човешката кръв, просто ей така, а тя се оказа тъй сладка, божествена. Веднъж опитали, не можехме да спрем, трябваше да пием още и още. Е, Той разбра, обърна се срещу нас, срещу мен, най-верният Нему. Прокле ни да бродим по земята, в мрака, да приличаме на змиите. Повечето от братята ми, човеците унищожиха. Аз се заклех да отмъстя – и на тях и на Него. Ти си моето отмъщение, Магдалена! На Благовещение Той ще получи вестта, че родът на обичният му Исус е прекъснат – да, той също имаше деца от твоята пра-родителка Мария-Магдалена. Ти не ще избягаш от участта си, така както родителите ти не успяха да избягат от мен!

– Лъжеш – съскаше през сълзи Агатия – Ти си Дяволът и това са лъжи!

– Тогава защо болят като истина? – проехтя глас в главата й.

Събуди се плувнала в пот и с облекчение напипа дървената лъжица под възглавницата си. Навън слънцето не бе изгряло, но Агатия забърза по нощница в утрото на Благовещение към стаята на игуменката, въоръжена с решителност. Разказа й всичко, показа й двете рани от ухапване на китката си. Игумения Доротея я изслуша, кротко я погали по рижите коси и каза:

– Не се бой дъще, нищо лошо няма да ти се случи, щом си тук, в тази обител. А сега тичай да палиш кандилата, че вярващите скоро ще пристигнат за празника. Ще говорим вечерта.

Миряните се бяха разотишли. Агатия чистеше нападалите свещи в църквата и прибираше даровете, които бяха донесли, със свито сърце. Игумения Доротея я докосна по рамото и й даде знак да я последва. Поведе я към крило на манастира, чиято врата винаги беше заключена с тежка верига. Игуменката отвори широко вратата и младата монахиня плахо пристъпи в сумрака, нарушаван само от няколко свещи. Докато свикнат очите й в тъмното, някой вече я бе сграбчил за двете ръце и здраво я държеше. Окови щракнаха на ръцете й. Сърцето й затуптя бясно. Оковаваше я не друг, а собствените й сестри – монахините. Викове се изтръгнаха от гърлото й и въпроси защо. Намираха се в голяма каменна зала, празна, ако не броим олтара в дъното, вероятно е трябвало да бъде църква. В средата на залата две окови бяха приковани с дебели синджири направо към пода, а ръцете й бяха в тях. Монахините съблякоха черните й дрехи, глухи за виковете и въпросите й. Дървената лъжица-оръжие изпадна с глухо дрънчене на пода. Игуменката я изгледа и поклати глава. Агатия стоеше гола, окована, паднала на колене с лице към олтара, обляна в сълзи, трепереща от страх. Пред нея бе само игумения Доротея с вехт требник в ръце.

Агатия усети силно ужилване по гърба, последва още едно и още едно. Пет монахини я налагаха с жилави дрянови пръчки по гърба, по ръцете и краката. Всеки удар пареше, болеше и сваляше кожа. Тя пищеше и плачеше с всичка сила, но игуменката успяваше да я надвика:

„Ти, Който някога си повалил на земята дигналия глава и нарушил службата си чрез непокорство военачалник и си захвърлил в мрачната пропаст на ада отстъпилите заедно с него ангели, които станали демони!“

– Василиевата молитва? – простена Агатия – Майко, злото не се е вселило в мен, злото ИДВА за мен! Чуваш ли, майко? Сатаната идва за мен! – гласът й я предаде, само безмълвни сълзи капеха по разкървеното й тяло.

– Не бой се, Магдалена, ще отмъстим заедно! – този глас не чу никой друг, защото прокънтя само в нейната глава.

Високо разположените прозорци в залата се пръснаха в един миг и дъжд от стъкла обсипа монахините. Плясък на крила огласи залата, сега притихнала. Агатия го видя да се спуска от тавана с дълъг меч в ръка. Всички бяха занемели. Една от монахините бързо се окопити, хвърли пръчката и тръгна да бяга, но игуменката бе заключила вратите. Последваха писъци, редом с тях старата управителка на манастира продължи да чете от требника:

„Заклевам тебе, изхвърления от небето, дето си бил носител на светлина, и сваления в мрака на глъбината поради гордост!“

Първият замах на меча освободи ръцете на Агатия от оковите, следващите посичаха сестрите й. Кръв оплискваше стените и каменния под. Насред суматохата, Агатия съзря дървената лъжица, изпаднала от дрехите й, заострената й дръжка вече се бе обагрила в червено. Грабна я и без колебание я заби право в сърцето на игуменката, която не спираше да чете пречистващи молитви, после се свлече изтощена и трепереща на пода.

Залата утихна, мек допир на пера обгърна израненото тяло на девойката. Тя вдигна поглед към него, сплетената му коса се спускаше към нея като спасително въже. Жълтите му очи бяха зловещи, от дългите му вампирски зъби капеше кръв.

– Спаси ме от този живот, вземи своето отмъщение – прошепна тя.

Чу в главата си само една единствена дума – „Не!“. Луцифер хвърли меча настрана, коленичи до Магдалена и жадно впи устни в нейните. Той облиза полепналата по нея кръв и тя повтори същото.

– Човешката кръв наистина е божествена – каза с изненада тя.

– Да, особено след овчата – усмихна се Луцифер.

Магдалена усещаше устните му по всеки сантиметър от тялото си. Цялата трепереше, но не от страх или болка. Искаше да му се отдаде, да бъде негова. Сливаше дъха си с неговия, отново и отново. Бяха легнали на потъналия в кръв под и къпеха тела и крила в червената течност, без да ги е грижа. В един миг, Магдалена го усети вътре в себе си, шеметното чувство я накара да отметне глава. В същото време той заби нежно зъби във врата й. Нито едно от действията не болеше, беше сладко, неповторимо усещане. Докато се движеше в нея, той продължаваше да пие кръвта й, но накрая, след великия финал, усети, че е спрял точно на ръба, без да я остави да припадне. Проснаха се на пода – голи, окървавени и щастливи.

Отначало Магдалена не видя светлината, беше твърде зашеметена от всичко случило се, но чу стоновете му. Стресната се обърна към него и видя как от тялото на Луцифер струеше светлина. Той се изправи и заразмахва крила, а светлината, която излъчваше, ставаше все по-силна. Сатаната се гърчеше и виеше от болка.

– Кръвта ти, Магдалена, е наистина божествена – гласът му звучеше слаб и тъжен в ума й – В нея има светлина…. тя ще ме погуби…

Светлината се засили до ослепително бяло сияние, което превърна нощта в ден. Магдалена закри очи, защото нямаше как да гледа директно в нея. Когато ги отвори, в сумрака се изви вихрушка от прах. Сълзи покапаха по страните й и си проправяха пътечки по изцапаното й с кръв лице.

Шест месеца по-късно, по залез, Магдалена се прибра в изоставената къща, която бе почистила и спретнала, в забравено планинско село. Коленичи пред самотната икона и благодари на Бог, че скри в нея оръжие и пощади живота й. Надяваше се да стори същото и с детето, което растеше в утробата й.