Чудовища

Отвличат ме, докато вървя по улиците на квартала Родар.

Не крещя.

Няма смисъл.

Ако не се намирах в най-затънтения край на града, може би щеше да има някакъв минимален шанс да ми се обърне внимание. Но тук, в най-северните части на Кортис, откъдето тръгна заразата, всичко е различно. Стените на сградите, черни на фона на прегарящото слънце, стърчат изкорубени, досущ като проядените зъби на някое гигантско чудовище, чийто останки лежат погребани в земята. Само допреди петнадесет години този квартал, по онова време новосъздаден, процъфтяваше. Знам го, защото израснах в него.

Дребните камъчета хрускат изпод оръфаните ми маратонки, докато блъскам с крака по земята в безнадежден опит да спра нападателите. Нещо платнено покрива главата ми и силен удар пада върху тила ми. Изпадам в безсъзнание.

Когато се свестявам, чувам глухото туптене на ботуши. После кратък пронизителен звук. Аларма.

– Колко? – пита непознат глас.

– Десет. Колкото поиска шефчето ти.

– На каква възраст?

– Това са Изолирани. Не сме ги претърсвали за несъществуващи документи, че да им следим възрастта. Тези открихме и тези прибрахме.

– Наясно съм, че си нямате хал хабер от нашата работа, но… – Някой издърпва качулката от главата ми и присвивам очи, опарени от внезапната светлина. – От възрастта им зависи почти изцяло колко време ще са живи.

Млад мъж ме оглежда набързо зад тънките стоманени рамки на очилата му. Обръща се и белият му шлифер се разперва във въздуха, когато започва да маха една по една качулките на други отвлечени като мен.

Когато разбулва и последния човек, мъжът хваща слепоочието си с два пръста и въздъхва тежко:

– Д-р Старов никак няма да е доволен, когато се върне от командировка. Не това очаквахме от новото попълнение.

– Докторът да се чувства щастлив, че има кой да му върши мръсната работа. Следващия път може сам да си търси играчки за експериментите си. – отвръща едрото, широкоплещесто тяло, застанало плътно до мен. Войнишките ботуши и камуфлажната риза, прилепена по мускулите му, издава позицията. Милиционер. Той и останалите мъже, подредени зад отвлечените, ни държат в плътно покорство.

В ноздрите ми навлиза неприятната, натрапчива миризма на спирт и препарат за почистване и внезапно ме озарява прозрение. Белият шлифер. Лъскавите посивели плочки на пода. Намираме се в старата болница на Кортис. Преди съседния град държава Алтирия да хвърли заразата, с която промени облика на всичко.

Последният път, когато стъпките ми отекваха из тези коридори, оплаквах баща си. Сега съм тук най-вероятно като заподозряна в заразяване. Нямах идея, че все още експериментират върху заразените, предвид това, че лек срещу ВАП-300 съществува от години. А болницата не работеше от двойно повече време. Съвсем доскоро се носеха слухове, че в нея не е безопасно, че сред изпочупените стаи все още се разнася заразата. Много малко от Изолираните – онези като мен, които все още оцеляват в изоставения изолаторен лагер – си позволяват да припарят дотук, а тези, които го правят, така и не се връщат. Сега поне разбирам защо. Ако милицията е изградила таен щаб за лечение на заразени, няма да позволят да бъде разкрит толкова лесно.

Част от насъбралото се напрежение напуска раменете ми.

Каквито и лечения да прилагат в болницата, аз съм убедена в едно.

Нямам място тук. Не съм заразена.

Наясно съм, че е безсмислено да им го казвам. Навярно това са отчаяните думи на всеки заразен, прибран от милицията. Не, единственият ми шанс е да ме изследват и сами да се убедят, че съм здрава.

Минаваме през лабиринт от коридори и след поредния завой започвам да губя ориентация. Няма прозорци, а просто безкраен път, окъпан от студената флуоресцентна светлина на таванските лампи.
Лаборантът завива надясно и се озоваваме в дълго помещение.

В първия миг не знам какво да си мисля.

Бях виждала като дете къде държат Изолираните – в специално пригодени стаи, всяко легло, отделено от останалите с прозрачни найлонови стени. Изолирани в пълния смисъл на думата, но въпреки това в условия, подходящи за човешки същества. Имаха си легла, завивки, бяха държани на топло.

Това, което виждам сега, не е хуманно.

Малки пространства, оградени от железни решетки, спускащи се от горе до долу. Единственото, което ги разделя е пътеката, по която се придвижваме. Въртя глава ту на едната, ту на другата страна, за да обхвана всичко. За да проумея какво се случва.

Не, това не са болнични стаи. Това са килии.

Вътре, наблъскани едни до други, като рибки в консервена кутийка, има хора. Мръсни, с парцаливи дрехи и сплъстени коси. С хлътнали лица и с кръвясали очи – празни орбити, оградени от виолетови сенки, плъзнали като паяжини по тебеширения цвят на бузите им.

Господи.

Приличат досущ на привидения. На полуживите трупове, които виждам единствено в кошмарите си.

В главата ми веднага изниква баща ми със същото износено от страдание и слабост тяло.

Спираме до самия край на помещението пред последната килия, в която има едва десетима души. Щом ни виждат, извъртат телата си към най-вътрешния ъгъл с пъргавина, която не очаквам от хилавите им крайници.

Лаборантът дава кратки заповеди и милиционерите не губят време. Започват да ни избутват напред с резки блъскания и настоятелни викове. Не мисля, че съм се чувствала някога повече като животно, отколкото сега. Придвижвам се последна в групата и когато идва моят ред да бъда вкарана вътре, осъзнавам, че място вече не е останало. Ако ме натикат, ще бъда притисната между човешките тела и впиващите железа на решетките.

Това просто не може да се случи.

Не мога да допусна да ме затворят в тази…тази…дупка.

Отварям уста, готова да протестирам, готова да си навлека гнева на милиционерите, но тогава лаборантът се обажда:

– Чакайте. – Той придърпва очилата си нагоре и ме оглежда изпитателно. – Доведете я след мен. Мисля, че имам по-удачно място за нея.

Отвъд мистериозната метална врата, през която съм преведена, се простира лаборатория. Дълги маси, отрупани с микроскопи, епруветки, широки компютърни екрани и тонове папки, издигащи се по рафтове и плоскости като пирамиди.

В средата на помещението се издигат три килии. По решетките няма червеникава ръжда и подът не е замърсен с неразбираеми течности като предишните. Тези тук са разположени плътно една до друга и заедно образуват цилиндрична форма.

– Мърдай. – Милиционерът ме блъска по рамото и аз едва не се подхлъзвам по белите плочки. Той се обръща към лаборанта. – Коя да бъде, умнико?

Лаборантът изтънява устни след поставения му прякор и безмълвно кимва към килията, чиято врата е широко отворена.

И тогава го забелязвам.

Проснатото на пода тяло в съседната килия.

Лежи по гръб, с ръце, кръстосани пред гърдите, и глава, изцяло покрита от изсветляло вехто горнище на костюм. Който и да е, изглежда мъртъв. Или поне на прага на смъртта с това забулено като на покойник лице.

Преди да успея да се приближа по-близо, разговорът между лаборанта и милиционера ми привлича вниманието.

– За първи път вкарваме човек тук. Шефчето ти одобрил ли го е? – пита милиционерът.

– Разбира се. – Лаборантът разсеяно разтрива длани, избягвайки очен контакт. – Д-р Старов е на мнение, че е необходимо да изпробваме нови методи, ако искаме да направим пробив с новата вариация.

Милиционерът изсумтява и вдига пръст към килията с проснатия човек.

– Каквото и да си намислил, помниш правилата, нали, умнико? С онзи там боравим единствено аз и хората ми.

Лаборантът свъсва вежди.

– Моите извинения, но страхът към него няма да ни помогне с напредък в проучванията ни. Държим такова съкровище в ръцете си, а дори не го използваме както би следвало. Виси като коледна елха насред работното ни място от години и за какво?

Милиционерът пристъпва напред и едрото му телосложение се надвесва над лаборанта:

– Слушай какво, момче. Тук си от…колко…8-10 месеца?

– Почти година – прочиства гърло лаборантът и отново смъква очи надолу.

– Точно така. Затова стъпчи деликатното си его и изпълнявай поставените ти задачи. Старов може и да го няма в момента, но аз съм тук, за да държа нещата под контрол. Прави с момичето каквото искаш. Изглежда по-здрава и издръжлива от другите бройки. Ще ти бъде полезна. Но няма да пипаш нашия зъбат приятел. Не искам дори да поглеждаш в неговата посока. Ясен ли съм?

Лаборантът накланя леко брадичка в неясен знак на съгласие. Милиционерът му се усмихва подигравателно, ала не вижда стиснатите юмруци зад гърба на лаборанта. Не вижда впитите пръсти в кожата му.

Аз обаче ги виждам.

Когато оставаме сами, лаборантът се приближава към мен с празна спринцовка в ръка:

– Подай ръка.

Напрегнат възел се заформя в стомаха ми, но послушно промушвам ръка през процепа на решетката. Кожата ми защипва, когато иглата се забива във вената ми.

Той се връща до масите, държейки епруветката с кръвта ми. Завъртя я на изкуствената светлина. Капва от течността върху някакво стъкълце, което слага под микроскоп и без да поглежда встрани, си води хаотични бележки със свободната си ръка.

Лаборантът се изправя. Грабнал епруветката с кръвта ми и друга празна такава, той дохожда с внимателни стъпки към килията с лежащото тяло. Чак тогава забелязвам, че неговата килия е по-различна. Освен железните решетки, тя е оградена с допълнителна прозрачна преграда, която стига чак до тавана. Ръката на лаборанта спира несигурно над металното табло, закачено за една от решетките.

Натиска бутона и преградата се вдига с безшумно движение, оголвайки решетките. Сетне прикляква до тях, вперил поглед в покритото тяло.

– Направих каквото поиска. – изрича, – Старов е в командировка. Напълно сами сме и дори успях да ти осигуря прясна закуска. Ще ти давам по-малко от кръвта ѝ всеки ден. – Лаборантът разтваря капачето. Внимава пръстите му да не преминат в килията, докато разлива пръски от кръвта ми по плочките до безжизненото тяло. – В знак на добра воля от моя страна. Сега ти изпълни своята част от сделката.

Тялото помръдва.

Пръстите на ръцете му потропват. Краката се плъзват по пода. Торсът му се повдига и овехтялото сако, което го покрива, пада, разкривайки лицето му.

Взирам се в мъж около четиридесетте си години с високи изпити скули и разрошена тъмнокестенява коса, която се спуска по гърба му като буен водопад. Очевидно неподдържана от дълго време, ала въпреки това лъщи с особен блясък, сякаш е направена от сатен.

Мъжът се надига елегантно от земята, леко и плавно като изпипаното движение на балетист. Държи гърба си изправен, главата вдигната високо, но не в някаква преекспонирана самовлюбеност, а като някой, знаещ с точност колко струва. Всичко това в контраст с овехтелия черен костюм, който носи и ужасното място, на което се намира.

Лаборантът бавно поставя празната епруветка в очертанията на килията и се дръпва няколко крачки назад. Странникът се протяга, грабва епруветката с палец и показалец и я надига до нивото на очите си, оглеждайки я.

Внезапно очите му се озовават върху мен.

Цялата изтръпвам. Парализирана съм. Не разбирам защо, но нещо в погледа му ме приклещва и кръвта ми забумтява в ушите.

Мъжът откъсва поглед и аз си поемам дъх накъсано. Какво за Бога беше това?

Нямам време за размисли, защото в следващия миг мъжът забива в кожата си иглата, стърчаща в горния край на епруветката, и черна като мастило течност изпълва стъкленицата. Когато е готов, я подхвърля небрежно през решетките и лаборантът се засилва неловко напред, за да я хване преди да се строши на пода.

– Знаеш, че Старов никога няма да ти отпусне доверие, нали? – изрича тихо непознатия мъж. Дълбок, нисък глас, като стъргането на два речни камъка един в друг. – В неговите очи винаги ще си останеш поредното стажантче дошло да се докаже, но нямащо смелостта да действа самостоятелно.

Лаборантът се намръщва.

– Вече доказах смелостта си, пиявицо. – Вдига двете стъкленици, едната черна, другата алена. – Колко човека успяха да вземат проба от теб все пак?

– Истинската смелост се изразява в това да действаш, но за жалост ти никога не би сторил онова, което е необходимо, за да излезеш от неговата сянка. Дори с моята помощ, амбициите ти стигат дотук. На един пробив разстояние от истинския успех.

Докато странникът говори, лицето на лаборанта започва да се изкривява във все по-безлика гримаса. Погледът му потъмнява и по чертите му назрява толкова силна омраза, че очаквам всеки миг да скочи в килията и да разкъса другия мъж.

Вместо това прави нещо по-лошо.

Извърта се със замах, прави три огромни целеустремени крачки към мен, сграбчва ме през решетките и забива иглата на епруветката директно във вената на дясната ми ръка. Нямам време да реагирам. Просто наблюдавам объркано как черната течност се изсипва и изчезва някъде под кожата ми.

– Искаш амбиция – изръмжава лаборантът – Ето ти амбиция.

Дръпва се рязко, изваждайки иглата. За един кратък миг по лицето му пробягва паника, но е твърдо бързо заменена от непоколебимост.

Преди да излезе от лабораторията изхвърля с трясък празната епруветка в един от металните кошове, а другата, тази с моята кръв, оставя върху бюрото отсреща килиите.

– Какво беше това? – прошепвам, все още загледана във вратата, от която излезе лаборантът. – Какво ми инжектира?

Свеждам глава надолу. Мястото на пробождането е потъмняло, образувало сферично пурпурно-синьо петно. От него пролазват като паяжина черни нишки, които се разпростират нагоре по ръката ми и дъхът ми секва. Разтърквам кожата си в отчаян опит да премахна странните оцветявания, но е безуспешно. Те се разширяват все повече и повече, скривайки се под ръкава на блузата ми.

– Какво по дяволите? – издишам силно и премахвам блузата си с едно бързо движение, оставайки само по сутиен. Нишките са спрели точно над гърдите и под ключицата ми. Цялата ми дясна страна е покрита с тях.

– Интересно.

Гласът на странника привлича вниманието ми. Вдигнал е средния си пръст и облизва кръвта, която току що бе обрал от пода на килията му.

Моята кръв.

Езикът му бавно и целенасочено облизва долната му устна и нещо проблясва в тъмнината на устата му. Нещо учудващо бяло и остро. Не откъсвам очи от него, едновременно отвратена и запленена.
Той ме забелязва. Приближава се до моята килия и ме гледа отвисоко, все така изпънат като струна въпреки дрипите, с които е облечен. Отблизо виждам дребните бръчици, опасващи очите и носа му, но дори и те не успяват да засенчат магнетизма, лъхащ от излъчването му.

Вкопчвам се в този странник като удавник и хвърлям върху него целия страх и несигурност, които изпитвам в момента.

– Какво ми направихте? –Въпреки по-ниския ми ръст, бурните емоции създават усещането, че мога с лекота да му откъсна главата, ако поискам. – Мислех, че тук се лекуват заразени, но очевидно това не е така. Кажи ми какво се случва!

Мъжът ме поглежда с преиначено съжаление.

– О, мила. Боя се, че си права. Старов и екипа му със сигурност не лекуват заразени. – Той потупва със заострения си нокът сгъвката на дясната си ръка, там, откъдето му взеха проба, и на същото място, където лаборантът след това я инжектира в мен. – Те създават заразени.

Когато продължавам да го гледам със сключени вежди, неразбираща, той кимва с глава към ръката ми.

Примигвам.

– Не. – заявявам, ала гласът ми потреперва.

– Искаш ли да разбереш как точно се появи ВАП-300? Не, чрез онези прословути нападения от Алтирия. О, не. – Той се засмива; нисък, мек като масло звук, който ме прорязва с необичайната си жестокост. – Огледай се, миличка. Стоиш на историческо място. Защото именно тук създадоха първата вариация на заразата.

Отдръпвам се замаяно. Избърсвам нескопосано потта, избила по дланите ми, в крачола на панталона си.

– Говориш глупости. Кой си ти изобщо?

– Аз съм първопричината. – отговаря ми, но едва го чувам.

Прималява ми.

В полезрението ми избиват черни точки и внезапна слабост напада краката ми. Без да осъзнавам какво се случва, се строполявам на земята, дишайки тежко.

– Аз съм началото. – продължава той.

Искам да го попитам кой е той?

Защо ми причиняват това?

Но езикът ми е като приклещен между зъбите. Мога единствено да клепам неориентирано към тавана и да се моля каквото и да е това, което претърпява организмът ми, то просто да изчезне.
Последното нещо, което долавям преди да изгубя съзнание, се забива болезнено в мен, въпреки че не го разбирам напълно:

– А ти, скъпа моя…ти би могла да бъдеш края.

Горя.

Цялата съм в пламъци.

Кожата ми е хлъзгава от пот и секрети с незнайно естество. Забила съм пръсти в гърдите си, ноктите ми безмилостно впити в кожата, краката ми въргалящи се върху земята, търсещи утеха от болката.

Но болката е неспирна и вечна.

Гръбнакът ми изпуква от поредния гърч. Тъканта в стомаха ми се разкъсва. Очите ми смъдят – от неизплакани сълзи, от изтезаващата хватка на отровата в кръвта ми.

Защото вече съм убедена, че е именно това.

Отрова.

Нова вълна от пареща болка разтърсва вените ми и аз се мятам на земята като риба на сухо.

Не мога повече така.

Не знам колко време е минало, но усещам как губя разсъдъка си. Всеки път щом успея да отворя очи съм някъде високо във въздуха, рея се сред небесата и буреносен вятър ме блъска, запращайки ме във всички посоки на света.

В процепа на малкото време, в което съм с всичкия си, в душата ми се заражда мисъл, кротка и непоклатима, от която нямам страх, а само потвърждение.

Аз умирам.

След това облаците отново ме понасят сред гръмотевици и дъжд, и аз се губя. Губя се сред висотите.

Бавно отварям клепачи.

Долепила съм буза върху плочките на пода и студенината приятно се просмуква в кожата ми. Лежа по гръб с ръце проснати настрани и се взирам в съседната килия. Във фигурата, седнала толкова близо до решетките, че ако се пресегна, мога да докосна края на дрехата му.

– Мисля, че прозрях каква си. – казва ми той. Проследява всяко мое движение с въгленовите си очи, докато аз се избутвам от пода и заставам на колене срещу него. Поглеждам към ръката си. Черните нишки ги няма, но кожата ми е неестествено бледа, почти искряща. Чувствам се изтощена и всички мускули ме присвиват, като че съм изкатерила най-високата планина.
Срещам очите му му. Краищата на устните му се извиват доволно нагоре:

– Боец си.

Устата ми е пресъхнала, затова не мога да го напсувам, както ми се иска, но погледът ми изглежда са достатъчни, за да му покажат какво точно смятам за него, защото усмивката му се увеличава, разкривайки белите му зъби.

Замръзвам.

– О, чак сега ги ли забеляза? – пита ме.

Кучешките му зъби проблясват в отговор, неестествено дълги и заострени в края почти като шипове. Чувала съм историите, разбира се. Слухове отпреди много години за същества, върлуващи в прикритието на нощта, за мистериозно изчезнали хора и разследването на милицията. Тогава, още дете, си мислех, че е просто интересна история. Така и не се стигна до сериозно разследване и доказателства за съществуването им не бяха открити.

Ала сега… Първоначално си мисля, че сигурно е платил доста пари, за да си модифицира зъбите по този начин. Но после сещам за всичките бледи като мъртъвци затворени хора в другите килии. За кръвясалите им очи, кокалестите им крайници. За симптомите им, идентични с моите, след като лаборантът вля от течността, взета от странника.

Мога да сглобя две и две. Затова задавам въпроса:

– От колко време си тук?

– А, най-сетне започна да схващаш. – Той потърква дупката на липсващото копче от овехтялата си яка. – Десет, петнадесет години? А може и да станаха двадесет. Кой ги брои, когато не умееш да умираш? И, разбира се, когато си затворен в пространство от десет крачки.

Жегва ме съжаление и капка вина, задето го обвиних по-рано, че работи в комбина с лаборанта. После се сещам за всички умрели в мъки нещастни души. За цял един квартал, заринат и погубен. За баща ми и крехкото му съществуване в онези последни ужасяващи дни.

– О, не скъпа. – прошепва странникът и хладен допир нежно избърсва избягалата от окото ми сълза. – Имам толкова много да те уча. Съжалението не отива на величествени божества като нас.

– Като нас?

В усмивката му има нещо хищническо и отново усещам онази парализа от първия път, когато го видях. Необясним страх, дълбоко загнезден в съществуването ми, свит и напрегнат като настръхнала котка, готова да атакува всеки миг.

Отдръпвам се и нокътят му леко одрасква брадичката ми.

– Какво ми сториха? – питам, макар и да предусещам отговора.

Той посочва към лабораторните маси.

– След като симпатичните милиционери успяха да ме измамят и заловят, бързо разбраха, че от кръвта ми не се създава лесно супер-войник. Алтирийците бяха труден залък. Но за сметка на това…ако се направи болест, достатъчно опасна и коварна, та да покоси и двата града… О, колко ли щяха да спечелят определени личности? Винаги е по-лесно да продадеш лекарство, когато заразата е създадена от твои собствени хора. Само попитай кмета на Кортис. Попитай Старов. – Странникът се засмива на ужасеното ми изражение. – О, но не се бой. Ще ги попиташ съвсем лично. И двамата ще ги попитаме.

Стисвам ръце в юмруци:

– Как? Не можем да се измъкнем, щом ти не си успял за толкова години.

Нещо в погледа му се смрачава и отново ме близва онзи страх, който плътно следва този странен мъж.

– Държат ме гладен. – казва ми студено – Твоята кръв бе първата, която съм вкусвал от…– издишва дълбоко – … от години. Не смеят да ме приближават дори милиционерите, защото знаят, че дори отслабен, мога да бъда опасен. Но знаех, че рано или късно ще се намери някой млад и твърде амбициозен служител, който да се изкуши да преговаря с мен за кръвта ми. Кръв, от която досега никой от субектите им не успя да оцелее. До теб.

Поклащам глава, невярващо.

– Какво искаш да кажеш?

– Не го ли усещаш? Мощта във вените ти. Пулсирането във венците ти. Ако само поискаш, онези мъже могат да бъдат в краката ти.

– Не – заявявам твърдо, но дори сама не си вярвам. В устата си усещам металическия вкус на желязо и сол. Прехапала съм се с новопридобитите си остри кучешки зъби. Удрям земята под краката си и се отблъсвам от решетките задъхана. – Не искам да живея вечно. Не искам да се изхранвам като паразит. Защо аз, а не някой друг?

– Не си първият човек, с когото си правят експеримент от кръвта ми, мила моя. Но си първата, която не умира в страдания. Първата, която оцелява. Първата като мен. Защо ли? Не мога да ти отговоря. Но знам, че чуваш стъпките отвъд онази врата, чуваш потракването на стъклениците в ръцете им. Идват, за да си отрежат парче по парче от теб, докато не останеш едно разкостенено месо, проснато върху нечия лабораторна маса. Освен… – Той прилепва към решетките лице, изпито от всякакви емоции освен тихата, дълбока ярост, пареща в древните му очи. Взира се в мен непоклатимо. – Ако не приемеш това, което вече си и не поискаш справедливост за погубения си живот.

Свистенето на металната врата прорязва тишината. Сърцето ми бумти в ушите, мислите ми танцуват в хаотична вихрушка и не мога да се съсредоточа върху друго, освен върху гласа му.
– Тик-так. Тик-так. – припява той. – Какво ще избереш? Да останеш жертва или да се биеш за себе си?

Стъпките на лаборанта отекват и подобреното ми зрение се фокусира върху пръските кръв по бялата му престилка. Човешка кръв. Чужда, а не негова. Нечия майка или баща, нечия сестра или брат, нечий син или дъщеря. Нечий невинен живот, похабен и захвърлен като нещо непотребно.

Зъбите ми се удължават и в устата ми избива слюнка. С един размах разбивам решетките на странника, на моя нов създател, и вече няма преграда между нас, която да ни дели. В очите му просветва триумф. С втория размах смачквам електрическото табло на моята килия и решетките се вдигат към тавана.

Срещам разтърсения поглед на лаборанта. Шокът по лицето му ми доставя изненадващо удоволствие. Секунди по-късно впивам зъби в сгъвката на шията му и всмуквам от кръвта му. Топла, наситена течност, която се разлива в гърлото ми и екстазът, който изпълва всяка моя клетка, е достатъчен, за да ме извади извън контрол. За да впия опасните си нокти отстрани на главата му и да пробия деликатната кожа там.

Писъци изпълват пространството.

Ах, каква музика за ушите ми.

Някъде в далечината има стрелба. Моят прекрасен странник се придвижва с необичайна бързина и се нахвърля върху някой злощастен милиционер. Засмивам се, допряла устни под треперещата челюст на лаборанта, и от краищата на устата ми се процежда кръв.

Още писъци. Гърмеж.

А след това тишина.

Заразата бе оръжие, създадено, за да ни държи под контрол. За да даваме парите си за лек, произведен от същите чудовища, донесли смъртта на прага ни.

Ала сред разкъсаните тела и локвите кръв, изпълващи празната болница, няма как да не се запитам… Освободих ли нещо по-чудовищно в този ден? И това странникът ли беше?

Или бях на път да стана аз?