Ден за дракони

Петък, рано сутринта. След цяла нощ Хироус, Кока-кола и Ред Бул вече се приготвям да затварям сергията. Но затваря ли се току-така Хироус? Понастоящем преигравам първия ден на петия месец. Сетингът ми е замък Дънджън с Грънар за герой, имам няколко второстепенни замъчета, а наоколо щъкат два гада без съюз помежду си (то тва оставаше)…

В началото на деня трябва да бия трийсетина черни дракона, после да ида да взема дипломация от една вещица, да пропълзя до близката библиотека (претрепвайки гадините по пътя), за да си вдигна първичните умения, после имам за посещение драконова утопия с четири вида дракони за обяд (за съжаление още мърдат). Следобеда трябва да се телепортирам до конфлукса, за да взема въздушна магия, да пребия последния герой на гад номер две (кафявия), който се мотае близо до замъка ми и накрая да нощувам в първия дънджън, за да си взема удвояването на магическите точки и, за нещастие, да издържа обсада на замъка от гад номер едно (червения). Денят и така си е дълъг, но с преиграването сякаш няма край.

Оставям играта за малко, колкото да си отворя поредния ред бул, изгасям лампата – съмна се само преди три часа, но нямах време по-рано – и да нахраня котката, че ми пили на главата от два, и пак съм на тръстиката.

Гръньо става от сън и прави сутрешна проверка на войската. Всички са налице, освен драконите – без да иска ги е оставил в замъка. Още са червенички, но и това ще се промени. Изсипвам всичките пари, заработени от вчерашния обир на какво ли не и тъкмо ми стигат да ъпгрейдна двайсетте животинки.

Отивам до трийсетте им събратя, но забравям да пусна слоу и драконите изгарят половината ми войска на един дъх. Псувам и лоудвам вчерашния автосейв. Хайде пак сутрешна проверка и ъпгрейдване на дракони. Ама не щат. Сещам се, че не си взех хилядата злато от близката мелница вчера. Може да пратя някой герой и сега, но ще му изгубя хода за деня, а имах планове за днес, така че…

Един лоуд по-късно вече съм при драконите. Пребивам ги учудващо бавно, но поне още не са ме докопали. Някои от вас, запознати с играта, вероятно още отпреди два лоуда искат да ме питат какъв слоу на дракони (ако не сте забравили, черните са имунни срещу всички заклинания). Аз пък ще ви попитам за артефакти да сте чували? По-точно за една сфера, която преодолява естествената защита срещу заклинания на всички единици? Е, вчера я купих много евтино от близкия черен пазар.

Та както и да е, накрая драконите сгъват и този път сейвам, за да не се налага да ги бия пак. Минавам вещицата и библиотеката. След трийсетте дракона утопията ми се струва съвсем лесна, но все пак успявам да бия шийлд вместо слоу и част от войската загива. Нов лоуд.

След като приключвам с утопията и си вземам артефактите от там (малко са тъпи, ама шанс), се насочвам към конфлукса, където е пълна кочина – никаква войска не е купена, пари няма да пръднеш, близките къщички за единици не са взети, но явно така ще си стоят… Освен ако не пратя втория герой да научи таун портал и не довлека и него тук. Научавам го, обаче той пък няма второ ниво на земна магия. Айде земи тия еднорози да ти дойде акълът в главата…

През това време на вратата се звъни.

– Лампата в мазето ви свети – казва съседът през решетката. – Може би е по-добре да слезеш да си я изгасиш.

– Сега.

Сейвам пак, вземам ключовете и слизам в мазето. Присвивам късогледи очи и поглеждам към тъмния край на помещението. Баси, тва дракон ли е? Гася набързо и се качвам обратно пред компютъра. Да се надяваме, че не. Или в краен случай, че е било водно конче от фортреса.

Знам, че трябва да спя, но играта не ме оставя. Сядам пред компютъра и виждам, че е изгаснал. Пускам го пак. Когато се опитвам да лоудна, обаче се оказва, че сейвът ми е прецакан. Сигурно е имало токов удар, докато бях в мазето. Псувам и връщам от предния ден.

Хайде пак дракони, вещици, библиотеки, утопии… Докато се усетя, минава обяд. Отварям още една кола и я изпивам с филия хляб. Гастритът почти не ми пречи, но си е друго да не ти се драйфа докато играеш.

Докарвам го до гад номер две и там започвам да цикля. Лоуд, лоуд, лоуд. Бой, бой, бой. Накрая му хващам цаката, парализирам му почти цялата войска и бия единиците една по една. Последен е златният му дракон. Едва я убивам тая гадина (по-точно към двайсет и пет парчета от нея).

Става следобед. Котката пак е гладна. Звъни телефонът – гаджето. Щели сме да се виждаме, ще идвам ли? Промърморвам, че не мога, но не споменавам Хироус, защото иначе ще трябва да си търся ново.

В този момент чувам, че нещо в стаята зънти. Обръщам се и се гледаме с конската муха, влязла от многото отваряне и затваряне. Слава богу, че не е водното конче от фортреса.
Поне половин час я гоним заедно с котката из стаята, докато накрая не излиза през прозореца с възмутено зънтене.

Връщам се на компютъра, за щастие играта и сейвът са цели. Докъде бяхме? А да, дракони. Всъщност, с драконите вече приключих. Сега се телепортирам в дънджъна, вземам още малко войска и слагам Гръньо да спи. Обаче искам да приключа с обсадата преди да си легна и аз.

Гадът, разбира се, влачи още дракони със себе си – феерични. Осемнайсет. Колко ли време ги е трупал? Мамка им и дракони, започват да ме замерят със заклинания.
Другите му единици също не са за подценяване – архангели, архидяволи, титани…

Докато преигравам отново и отново, се стъмва. Що не си лягам? Но не мога. Хироусът ме държи. Само още едно преиграване. Този път ще спечеля.

И наистина, към единайсет и половина най-накрая го пребивам, вземам му кирливия замък и се записвам в залата на славата. Въздишам уморено.

Промъквам се в кухнята в тъмното, вземам си филийка и после си лягам.

И тъкмо да заспя блажен сън, когато чувам глас, някак си огнен.

– Добър вечер! Ще спим, а?

– Ти пък кой си?

Примигвам, слагам си очилата, обаче нищо не виждам. Чак когато се разсънвам, забелязвам отражения от градското осветление в две големи очи.

– Срещнахме се сутринта, не помниш ли?

С кого пък съм се срещал сутринта?

– Съседът? Котката?

– Почти позна.

Усещам върху лицето си горещ дъх.

– Д-д-дракон?

Виждам как ми се ухилва зъбата муцуна.

– Ъм, сам ли си? Какво искаш от мен?

Опипвам нощното шкафче, обаче намирам само книгата. Някъде на бюрото имам ножче за писма във формата на кама, но никога няма да стигна до него.

– Сам съм. Изпратиха ме да ти предам да престанеш да се ебаваш с драконите, че на всички ни писна.

Мога да си представя, че книгата е магическа, обаче тогава ми идва още нещо наум.

– Извинявай, а какъв цвят си? Зелен, златен, червен…

Зъбатата усмивка се разтегля още повече.

– Черен.

Къде е онази сфера, когато ми трябва?