Гробище за паяци

Бурята хвана Бард неподготвен. Когато усети първата капка дъжд върху носа си преди около десет минути, не бе обърнал внимание. Сега обаче съжаляваше, че не си беше събрал веднага нещата си и не бе поел към дома докато е време. Мракът в гората се беше сгъстил, а черните облаци бяха погълнали небето. Вятърът виеше като диво животно, разлюляваше клоните на дърветата и ги караше да стенат под неумолимия му натиск. Дъждът се сипеше безмилостно, шибаше Бард по лицето и му влизаше в очите.

Мърморейки под мустак, дървосекачът закачи дървената брадва на колана си и насочи поглед към трупите, които бе успял да насече. Сега те бяха без значение. Целият му свят се беше свил до една единствена мисъл: да намери подслон. Да се опита да напусне планината в това време би било лудост. По тази причина, той грабна поводите на магарето си, което беше започнало да реве още след първата светкавица и последвалия я гръм, и си запроправя път през дърветата.

Бард теглеше животното през гората, а обувки и копита затъваха в калта и допълнително затрудняваха придвижването им. Мократа риза прилепваше към широките му рамене, а вече посивяващата коса му влизаше в очите. Светкавици продължаваха да раздират небето, осветявайки за миг зловещи силуети – изкривени дървета, стари, обрасли с мъх пънове, и причудливи сенки, които изчезваха преди още умът му да ги бе осмислил.

Въпреки рева на бурята, Бард долавяше странни звуци около себе си. От време на време зад гърба му се чуваше пукане на клонки, сякаш нещо го следваше. Гласове, тихи като шепот, сякаш долитаха с вятъра. Дървосекачът се спираше на място, втренчваше се в мрака, с една ръка върху дръжката на брадвата, докато с другата продължаваше да стиска поводите на магарето. Мисълта за дебнещи го хищници го подтикваше да не се ослушва твърде дълго, а до продължава напред.

След повече от час на лутане и отчаяние, когато дъждът се усили до степен, че дишането стана трудно, Бард забеляза в скалите отпред нещо като пукнатина. С мъка се добра до нея и се спря пред широк вход на пещера. Това щеше да свърши работа.

Вътре беше тъмно и влажно. Ухаеше на гнило и на нещо, което Бард не можеше да определи – може би диви животни или нещо друго. Но нямаше избор. Беше на ръба на изтощението. Измъкна запалка от джоба на избелелите си панталони. Светлината ѝ хвърли призрачни отблясъци по стените на пещерата. Те бяха груби и влажни, обрасли с лишеи и мъх. Чуваше се тихо капене на вода, чийто произход Бард не можа да определи.

Завърза поводите на магарето около един сталактон и се сви до близката стена. Всеки звук навън – вятърът, гръмотевиците, ударите на дъждовните капки по камъните – караше душата му да се гърчи и тревожни мисли да изпълват съзнанието му. Споменът за странните шумове в гората продължаваше да го гложди. Магарето се дърпаше неспокойно, подритваше с крака и издаваше тревожно пръхтене.

Бард заниза тихи и успокоителни думи, които бяха неуспешен опит да успокои по-скоро самия себе си. Нещо от дълбините на пещерата отекна, приглушено и странно, но достатъчно ясно, за да накара дървосекача да застине. Беше звук, който наподобяваше някакво приглушено стържене. Бард стисна брадвата си още по-здраво, а сърцето му заби диво. Още стържене, съпроводено от глухо тупкане, сякаш нещо тежко се местеше.

Бард се изправи бавно и, напук на разума си, запристъпва навътре в пещерата. Знаеше, че ще полудее от страх, ако не се увереше, че звукът си има напълно логично обяснение, което не завършваше с ужасяващата му смърт. Направи няколко колебливи крачки, после поспря за миг и насочи пламъка на запалката към една дълбока ниша в стената. Нищо. Само тъмнина и отблясъците на лъщящия от влагата стенен мъх. Направи още една крачка напред.

В дълбочината на пещерата, на ръба на огряното от светлината пространство, се мярна силует. Бард застина на място, а стомахът му се сви в болезнено напрежение. Това, което стоеше пред него, изглеждаше грешно. Формата беше странна – висок и прегърбен силует с прекалено дълги ръце, които се движеха с някаква неестествена плавност. Брадвата в ръката на Бард натежа, а устата му пресъхна. Въпреки че се беше втренчил в него, силуетът не придобиваше яснота, а само ставаше по-объркващ. Тялото му изглеждаше сякаш променя формата си – едновременно хуманоидно и звероподобно.

Бард стоеше като закован, неспособен да откъсне поглед. Ръката му, стиснала брадвата, потрепваше, но въпреки желанието да вдигне оръжието, нещо го спираше. Силуетът спря за миг, сякаш за да го наблюдава, и после изведнъж се хвърли напред. Движението беше неестествено бързо. Бард не успя дори да го проследи, камо ли да си помисли да се отбранява. Нещо твърдо и хладно го удари в гърдите. Той изпусна запалката и всичко потъна в непрогледен мрак.

Агонизираща болка прониза тялото му. Опита се да извика за помощ, но нямаше сили. Нито смисъл. Последното нещо, което усети преди да изпадне в безсъзнание, беше студенината на камъка и топла течност да се разпростира под него.

Лирит стоеше приклекнал до външната чешма и се подпираше на дървената дръжка на ръждясалата си лопата докато чакаше погребението да приключи. Нямаше търпение присъстващите да престанат да реват и да се разотидат, за да може да се прибере обратно едностайната си къщичка, която наричаше свой дом вече дълги години наред. Студеният есенен вятър го пронизваше с всяко по-силно подухване и караше мастиленочерните му кичури коса да му влизат в очите.

Когато свещеникът направи знак, че времето му бе настъпило, Лирит подръпна маската си по-нагоре по извивката на носа, изправи се и нарами лопатата. Краката му се бяха схванали и първите му няколко крачки бяха леко несигурни. Пое си дълбоко дъх, за да се подготви психически, и се упъти към събралото се множество. Зрението му беше отлично затова отрано забеляза изпълнените с презрение и зле прикрит страх погледи, насочени към него. Типично.

Хората отстъпваха от пътя му сякаш минаваше кралска особа, а не омразният им селски гробар. Обикновено би отвърнал на погледите им, но точно сега не искаше проблеми. Колкото по-бързо заровеше мъртвеца, толкова по-бързо всички щяха да се разкарат от територията му. Захвана се за работа, въпреки че чувстваше погледите на множеството като пирони, забиващи се в гърба му. Ръцете му бяха уморени и студени, той продължаваше да хвърля пръст върху ковчега. Погледът му беше забит в земята, но мислите му се залутаха.

Бард Джемерсън.

Лирит никога не беше разговарял с него, но цялото село го познаваше. Бард беше мъж на средна възраст, дървосекач по професия, щастливо женен. Поне така се мълвеше. По време на нощните си разходки из селото Лирит неведнъж го бе виждал да се кара с жена си пред отворения им кухненски прозорец. Тя се гневеше, а той само сумтеше насреща ѝ и ѝ обръщаше гръб, когато силите и търпението му биваха изцедени до последната капка. Скандалите им забавляваха Лирит, но иначе не се интересуваше живо от този човек и живота му. Познаваше големия му син обаче. Щеше му се да не го познава.

Един ден се разчу, че Бард е изчезнал. Издирван бе дни наред и точно когато селото бе на ръба да се откаже и да го забрави, открили трупа му в някаква пещера нагоре в планината. Или поне каквото бе останало от трупа му – само късчета месо и кръв по пода на пещерата. Заключението бе: разкъсване от мечка или вълци. Но тогава защо магарето му бе открито невредимо? Изгладняло и изплашено, но все пак недокоснато от смъртоносните хищници.

Любопитно и зловещо.

Час по-късно, целият покрит с пръст и прах, Лирит се замъкна в едностайната си обител и затръшна вратата зад себе си. Облегна се на белязаната от времето дървена повърхност и затвори очи. Няколко нови злостни коментара бяха полепнали по стената на съзнанието му.

“Как смее да се показва на дневна светлина сякаш е нормално човешко същество?!“

“Една нищо и никаква маска не може да скрие уродливост от такъв калибър.’’

“Няма да се изненадам, ако има пръст във внезапната кончина на Ръсел.’’

Поуката за деня явно беше, че дори съпругът им да е умрял съвсем скоро, някои хора пак намират време да пръскат отрова. Първите два коментара бяха банални, просто нова версия на чувани хиляди пъти обиди по негов адрес, но намекът, че е убил единствения човек, който някога се е грижил за него? Болеше.

Лирит стисна зъби и пак излезе навън, наново нарамил лопатата. Отправи се със сигурна стъпка към пресния гроб и изсумтя като забеляза белите лилии в керамична ваза отдясно на надгробната плоча. Вдигна лопатата и я стовари върху съда, пръскайки го на парчета. Цветята също се разпръснаха и останаха да лежат в рохката пръст, смазани и ненужни. Тъмният поглед на Лирит се спря върху надписа на надгробната плоча.

Бард Джемерсън, любящ баща и съпруг? Само дето синът му беше пълно лайно, което се заяждаше с всеки, осмелил се за бъде различен и да се отличи от масата. Не че Лирит се стараше да се отличава. Повече от всичко искаше да се слее и да бъде като всички останали. За него обаче беше невъзможно. Не и с лице като неговото. Не и с майка, която го бе изоставила сам самичък на 5-годишна възраст и бе избягала с първия мъж, който бе проявил интерес.

Устата му под маската се разтегли в усмивка след още няколко дълги мига, прекарани в гледане на надгробната плоча. Тъкмо щеше да се изправи и да се върне обратно в бърлогата си, когато забеляза тлъст черен паяк с дълги космати крака да щъка през керамичните парчета и буците пръст.

– Здравей, приятелю! – злостната му усмивка се трансформира в искрена и той се присегна, позволявайки на гадинката да полази пръстите му. Скочи на крака, изтупа се от пръстта със свободната си ръка и се упъти обратно към къщата си в единия ъгъл на гробищния двор.

– Мисля, че ще намеря няколко останали лакомства за теб някъде сред бурканите.

Камината се беше разгоряла, когато се прибра. Огънят бумтеше и стаята леко миришеше на дим. Лирит приклекна до шкафовете под вътрешната мивка и, докато извиваше ръката си, за да удържи постоянно лазещия паяк, се разрови сред бурканите си със запаси. Мухи, комари, мравки, щурци, дъждовни червеи…

– Виждаш ли това? Пазя ги за гости. – каза той и извади едни буркан с умрели мухи. Отвъртя капака докато подпираше едната страна на буркана със стъпало. Изсипа четвърт от съдържанието му на земята и постави паяка върху купчинката. Членестоногото бързо прекоси пода и се шмугна в процепа между мивката и един шкаф.

Лирит врътна очи и прибра мухите обратно на мястото им, след което се изправи с дълбока въздишка.

– В това студено време трудно се улавят пресни. – промърмори под носа си и отиде да стопли ръцете си.

Рядко ходеше да пазарува, защото мразеше да среща хора по улиците. Познаваше бегло всички в селото и повечето от тях не понасяше заради начина, по който го гледаха и си шепнеха, когато мислеха, че не ги чува. Случваше се да се качва в планината да издирва диви плодове, когато мисълта да навлезе навътре в селото му бе непоносима. Имаше си добри и лоши дни.

Една вечер, около седмица след погребението на Бард Джемерсън, Лирит реши да се отбие до рибния пазар. Мястото също беше в покрайнините на селото и миришеше силно на риба, така че хората рядко се задържаха там повече от необходимото. На него миризмата не му пречеше, даже му харесваше. Или може би по-скоро му харесваше старата дама на щанда за скумрии. Тя бе една от малкото, които не се държаха с него като с прокажен.

– Привет, Дороти! – той поздрави, когато се приближи към щанда. Дороти се беше навела под тезгяха и ровичкаше нещо отдолу, затова удари темето си от долната страна на ламарината.

Изправи се като с леко сумтене и разтърси глава, за да се оправи от неочаквания удар. Очите ѝ, се спряха на него и на лицето ѝ разцъфна усмивка.

-Здравей, момчето ми! Отдавна не си се отбивал! Радвам се да видя, че си добре! Имам много нави клюки да ти разправям!

Времето страшно бе напреднало, докато Лирит разговаряше с Дороти, и улиците бяха опустели. Това напълно го устройваше, но след слуховете, че вълци са се промъкнали чак в селото, беше и леко притеснително. Животът му не струваше, но разкъсан от вълци определено не беше начинът, по който искаше да напусне този свят. Чудеше се дали мирисът на риба би бил достатъчно неустоим, че да ги привлече. Е, предполагаше, че няма да си губят времето с рибата, като можеха да се навечерят с него. Вече започваше да си представя доста кървави завършеци на земното си съществуване, когато някой му се изпречи на пътя. Лирит се закова на място, когато разпозна Хауърд Джемерсън, големия син на Бард. По дяволите…

Хауърд беше 23-годишен, висок и широкоплещест, як като скала. По грубите черти на лицето и кръвожадността в погледа му си личеше, че е изпълнен с агресия и тъмни помисли. Лирит предпочиташе да се засече с вълците. Още двама се появиха от съседната улица — хилав младеж с малки злобни очички като на невестулка, понесъл полупразна бутилка евтин ром, и тинейджърка с цигара между устните и вързана на небрежен кок коса. Уилсън и Амис. Ставаше все по-ясно, че тази среща не беше случайност. Противната групичка най-сетне се канеше да изпълни заплахите си по негов адрес — нещо, което не смееха да сторят на негова територия. По някаква причина си бяха втълпили, че Лирит владее черна магия на територията на гробището. В това, разбира се, нямаше нито истина, нито смисъл, но да се спори с тях за каквото и да било, беше загуба на време. Пък и Лирит имаше изгода от суеверната им природа. Заплахата за черна магия и вещерство беше единственото, на което можеше да се опре, за да не го изгорят жив в собствения му дом. Не се и съмняваше, че са способни.

-Какво правиш толкова късно в тази част на селото, зомби? – запита Хауърд, усмихвайки се криво. Гласът му беше тежък и пълен с присмех.

Лирит му хвърли бърз поглед, като се опита да изглежда невъзмутим. В ума си вече обмисляше най-бързия път за бягство.

-Не ти влиза в работата. – отвърна той спокойно, но със забележима студенина в гласа си.

Уилсън се изкикоти, стиснал бутилката си, докато Амис издуха струя дим към Лирит.

– Много устат за някой, който живее между трупове. – подметна тя. – Знаеш ли, казват, че хора като теб ги притегля земята, защото и самите те са наполовина мъртви.

Лирит усети как в гърдите му се надига неприязън. Ръцете му се свиха в юмруци.

– Майка ти те е изхвърлила, защото е знаела какъв изрод ще станеш. – добави Хауърд, а очите му блеснаха: – Мисля, че е крайно време да отърва селото от нежеланото ти присъствие! Носиш само проклятия!

Лирит беше наясно, че трябва да остане хладнокръвен. Ако им позволеше да го разгневят, щяха да се нахвърлят върху него като вълци на ранен елен. Не можеше да си позволи да им покаже слабост. Не смяташе да си мълчи обаче, затова отвърна:

-Не е моя вината, че баща ти ритна камбаната, но съм сигурен, че сега му е по-добре. Струваше ми се доста нещастен със син-олигофрен като теб и противна жена като лудата ти майка.

-Какво каза?! – всяка развеселеност се беше изпарила от гласа на Хауърд. Ако погледът му можеше да убива, Лирит щеше вече да е труп.

Лирит не отговори. Преценяваше разстоянието до тримата си нападатели и възможността да си пробие път през тясната уличка, водеща обратно към гробището. За нещастие, Амис и Уилсън вече заставаха от двете му страни, затваряйки го в капан. Когато Хауърд вдигна ръка, сякаш за да го сграбчи за гърлото, Лирит реагира мигновено. Наведе се, за да избегне стоманената хватка, хвърли се настрани като блъсна Уилсън с лакът в ребрата. Хилавият младеж залитна и извика от болка. Лирит мина края него на бегом и се затича надолу по улицата. Чу крясъците на Хауърд, който гълчеше Уилсън, след което тримата се втурнаха след него. Всяка глътка въздух пареше гърдите му, докато тичаше към края на селото. Когато стигна последните къщи, продължи нагоре по хълма. Нямаше как да се върне обратно и да се насочи към вкъщи без опасността да го спипат. Затова продължи напред. И нагоре.

Мракът на гората го обгърна като спасителен плащ. Въпреки това, не намали темпото. Тичаше нагоре по планината, докато краката му не започнаха да горят от умора. Стъпките зад него утихнаха, но той не се осмели да спре. Сърцето му биеше яростно, а страхът го държеше нащрек.

Най-накрая се спря при една огромна скала, заобиколена от гъста растителност. Облегна се на нея, опитвайки се да си поеме дъх. Погледна назад, но мракът на гората криеше всичко. Може би бяха се отказали, а може би просто го дебнеха. Във всеки случай, знаеше, че тази нощ няма да намери покой. Продължи да върви още известно време, препъвайки се в корените на дърветата и откършилите се от скорошната буря клони.

В далечината различи входа на пещера. Присви очи, за да се увери, че не си въобразява. Вътрешностите му се свиха от смесено чувство на облекчение и предпазливост. Пещерата можеше да му осигури временно убежище, но също така можеше да крие други опасности. Той въздъхна дълбоко и реши да провери. Нямаше друг избор – оставаше му само да се надява, че пещерата не крие нещо по-опасно и смъртоносно от преследвачите му.

Лирит се подхлъзна на входа на пещерата и едва не се прекатури. Подпря се на една ръка, за да запази равновесие, след което се шмугна в тъмнината. Вътре се усещаше мирис на влага и мърша. Веднага си припомни историята за откриването на останките на Бард и целият изтръпна. Не беше такъв карък, че да е уцелил същото място,… нали?! За момент Лирит се запита дали не бе по-добре да си пробва късмета срещу Хауърд и компания, но прогони тези съмнения. По-добре да поеме риск с мечките и вълците в пещерата отколкото със сигурност да понесе каквото там му бяха приготвили чудовищата в човешки кожи по петите му.

Насочи взор назад към входа на пещерата. Там нямаше никого. Различаваше само мътните силуети на камънаците отвън, огрени от лунна светлина. Скоро и те се скриха, вероятно минаваше облак. Звуците на гората отвън затихнаха и Лирит веднага усети, че нещо в атмосферата около него се е променило. Отново се обърна към вътрешността на пещерата и затаи дъх. Пред очите му се появи светлина, мека и призрачна, обвиваща нечий силует. Бяха ли го преварили тук? Не, не беше възможно, а и стройната фигура пред него не приличаше на нито един от преследвачите му. Образът се проясни.

Мъжът, който стоеше пред него, бе толкова неземно красив, че можеше да всее копнеж във всяко сърце, без значение колко кораво. Косата му беше кървавочервена, дълга до глезените и сплетена в дебела блестяща плитка, а наситено лилавите му очи светеха в тъмното като на котка. Тялото му беше добре оформено, с ясно изразени мускули, но без да изглеждат натрапчиво големи. Простичката бяла роба, с която беше облечен, падаше свободно по него, подчертаваше контурите на тялото му и разкриваше част от гърдите му. Материята изглеждаше неестествено чиста и безупречна на фона на мрака и мръсотията в пещерата. По врата на непознатия блестяха дебели златни гердани, а бицепсите и китките му бяха украсени със златни гривни-маншети. Цялото му излъчване бе изящно и приковаващо вниманието по начин, по който Лирит не бе изпитвал до този момент. Изглеждаше като някой, който съществува извън времето и пространството, обвързан с нещо много по-древно и мистериозно, отколкото можеше да осмисли простото човешко съзнание.

Лирит затаи дъх, когато мъжът направи още няколко крачки и спря на една ръка разстояние от него.

– Загуби ли се? – гласът му беше мек и мелодичен, сякаш всяка дума беше изпята, а не произнесена. Звучеше като шепот на вятъра през празен храм – едновременно утешителен и тревожен.

Лирит не можеше да откъсне поглед от този на непознатия, сякаш го привличаше с магнетична сила. Преглътна болезнено, но не каза нищо, нито се приближи, когато мъжът направи приканващ жест с ръка. Пръстите му бяха тънки и дълги. Неестествено дълги. И кокалести. Ноктите му бяха остри като на граблива птица.

Непознатият наклони глава на една страна, когато не получи отговор, след това опита отново:

– Доста е късно за планински разходки. – сам пристъпи напред и улови ръцете на Лирит в своите. Лирит се опита да ги издърпа, но хватката на непознатия беше стоманена. Определено не изглеждаше да притежава толкова голяма сила и това накара сърцето на Лирит да се свие допълнително.

-Пусни ме… – прошепна той, а погледът му постоянно обхождаше лицето на червенокосия. Беше бяло и гладко като направено от порцелан и нямаше дори помен от усмивка. Въпреки това погледът му се беше смекчил леко, загубил предишната си побиваща тръпки интензивност.

-Наистина ли искаш това? – попита непознатият и пристъпи още по-близо, навлизайки в личното му пространство. Дългите му пръсти се плъзнаха между пръстите на Лирит и започнаха да галят опакото на дланите му с острите си като бръснач нокти.

Въпреки че се чувстваше привлечен към неустоимата му аура, дълбоко в сърцето си знаеше, че има нещо сериозно нередно в цялата ситуация. Понечи да отвори уста и точно тогава чу виковете отвън.

-Намерих нещо!!! Насам! – гласът на Уилсън прогърмя в далечината, но може и да е било точно пред пещерата. Звукът сякаш се пренасяше различно на това място.

-Влизай вече! Копелето ще ни се изплъзне! – това беше Амис, а в тона ѝ се долавяше раздразнение.

-Абсурд да вляза тук без Хауърд! Изродът може дори да не е вътре. Ти влизай щом толкова знаеш!

Лирит стисна зъби и измъкна ръцете си от хватката на непознатия. Този път беше твърде лесно, но нямаше време да се пита защо. Подмина го и се свря по-навътре в пещерата, минавайки през тесен процеп и претълкулвайки се с пълна липса на грация. Звукът от падането му отекна глухо, а след това се разля на дълбоки вълни в пространството, като че ли беше погълнат от невидими стени далеч напред, оставяйки впечатлението за отворено и просторно място. Лирит остана да лежи на влажната земя, заслушан във всеки звук, прииждащ откъм посоката, от която бе дошъл. Ами ако групата на Хауърд решеше да си изкара яда на непознатия, в случай че не намереха Лирит? Е, жалко, но Лирит не смяташе да се прави на герой… Никой друг не го беше грижа за него затова и той никому не беше длъжен, трябваше винаги да поставя себе си на първо място, ако искаше да оцелее. Животът никога не бе бил благосклонен към него.

-ТИ ПЪК КОЙ СИ? – най-сетне се разнесе грубият глас на Хауърд, карайки го да застине и да затаи дъх. Беше настигнал другите двама и нещо много лошо предстоеше. Трябваше да се омита по-скоро, но нещо го задържаше. Искаше да разбере каква ще е развръзката дори съвестта му по-късно да проговореше в следствие на чутото.

-К-какво? О… – Хауърд се беше поуспокоил, което накара Лирит да повдигне вежди. Какво ставаше там??? Той се надигна на две ръце, след което седна на петите си и се заслуша отново. За миг чуваше само ритмичното капане на отделящите се от върха на сталагмитите капки при срещата им със земята. Кап, кап, кап-

Лирит застина, когато първият писък разцепи тишината. Звукът беше пронизителен и изпълнен с ужас, сякаш Хауърд бе видял нещо, което умът му не можеше да проумее. Лирит се скова, страхът сграбчи гърдите му като студен железен капан.

А после… ужасяващо хрущене – звук, който можеше да дойде само от чупещи се кости, последван от дълбоко, мокро ръмжене – нито човешко, нито животинско. Последва задъхано, паническо трополене, сякаш някой се опитваше да избяга.

– ПОМОЩ! – изпълненият с ужас писклив глас на Амис отекна из пещерата, последван от тежки стъпки и глухо блъскане в камъните.

Още писъци. Трошене на бутилка.

Уилсън се молеше за пощада.

Лирит се опита да си представи какво точно се случва, но единственото, което знаеше със сигурност, беше, че съществото – каквото и да беше то – не проявяваше капчица милост, не изпитваше грам колебание. Хрущенето и писъците се отдалечиха, като че ли и Амис, и Уилсън успяха да се измъкнат. Но къде беше съществото? Следваше ли ги? Или се връщаше назад за Лирит?

Страхът го беше парализирал. Остана в мрака още дълго време без да се осмели да помръдне. Накрая обаче любопитството – и мисълта, че ако остане на едно място, съществото можеше наистина да се върне назад – го накараха да се размърда. Изправи се предпазливо и се провря през тесния проход, извеждащ до входната зала на пещерата.

Там нямаше никого.

Без да губи време, Лирит напусна на бегом пещерата като псуваше тихо при всяко подхлъзване. Затича се към към най-близките дървета и започна да се провира покрай дънери и шипкови храсти, които го бодяха безмилостно. Мирисът на кръв от одраскванията би могъл да привлече дивите животни, дори… нещото в пещерата, но Лирит нямаше време да внимава. Искаше възможно най-скоро да се добере обратно до селото. Провирането му се стори дълго и мъчително, но най-сетне се измъкна от шубраците и се озова на една от многото малки горски пътеки, кръстосващи планината чак до самия ѝ връх.

Лунните лъчи проникнаха през преминаващ над него облак и, малко по-надолу по пътеката, Лирит различи тяло – Амис. Приближи се към трупа с треперещи крака и коленичи до него. Девойката лежеше в локва кръв, крайниците ѝ бяха разхвърляни като на счупена кукла. Очите ѝ гледаха право нагоре, но Лирит не се осмели да задържи погледа си там дълго. За всеки случай притисна два пръста към дясната ѝ китка, но не усети пулс. Не можеше да каже, че съжалява за смъртта ѝ, но мисълта, че може да е следващият, го накара да изстене.

Изправи се рязко и побягна. Студеният въздух режеше дробовете му, караше очите му да се насълзяват, а краката му едвам го държаха поради силното треперене. Той обаче не спря докато светлините на селските къщи почти го заслепиха. Когато най-сетне се добра до собствената си врата и я затръшна зад себе си, коленете му се огънаха и той рухна на пода, треперещ и задъхан. Сърцето му биеше като барабан в ушите, а в гърдите му се разливаше тежест, която не можеше да разсее.

Какво беше онова нещо? Сцените се въртяха в съзнанието му – ужасѐният писък на Хауърд, зловещото хрущене, невиждащите очи на Амис. “Това не беше човек” помисли си Лирит като си припомни непознатия в пещерата. Този мъж, това красиво, ужасяващо създание… Нещо в него беше толкова погрешно, толкова… неземно.

Новината за смъртта на Хауърд, Уилсън и Амис се разпространи като пожар. Лирит не изпита нито тъга, нито съжаление. Само мрачно предчувствие. Всъщност,… усещаше и странно удовлетворение. Въпреки всичко, не беше показал никаква емоция, когато чу за разкъсаните им тела, намерени в гората. Селяните обаче шепнеха. Шепнеха за него.

– Черната магия… – казваха те, опитвайки се да не споменават името му.

Лирит се усмихваше едва доловимо, когато минаваше край тях и прихващаше част от слуховете. Нека вярват, че той е виновен. Нека ги е страх. Така беше по-добре. Страхът им го пазеше по-добре от всяка стена.

Старият ветеран Харлан Грейвс, който бе поел длъжността на шериф преди няколко години, не вярваше в суеверията, които се разпространяваха сред селяните, но необичайността на разкъсаните тела го озадачаваше. Сега прекарваше дните си в гората, оглеждайки местопроизшествието за улики, и разпитваше хората в селото. Грейвс беше твърдо решен да разбере какво точно се е случило въпреки страховитите слухове за зверове и магии. При Лирит все още не беше идвал и младият мъж се надяваше това да си остане така.

Една вечер, докато се грижеше за един гущер със скъсана опашка и го милваше по главата, за да го успокои, дочу шум пред вратата, последван от настойчиво чукане. Напрегна се при мисълта, че Харлан най-сетне бе решил да го посети. За негова радост, когато отвори, пред него стоеше Мери Джемерсън – майката на Хауърд. Очите ѝ бяха подути и зачервени, но в тях гореше ярост.

– Знам, че ти си виновен! – изкрещя тя, а гласът ѝ беше пресипнал от плач. – Заради теб синът ми е мъртъв!

Лирит я изгледа хладнокръвно. Не каза нищо, просто я остави да излее яростта си.

– От години ни дебнеш! Всички знаем какъв си – изрод, който проклина хората! – крещеше тя, сочейки го с треперещия си пръст.

Той изчака, докато думите ѝ заглъхнат, и после тихо каза:

– Синът ти беше глупак, който получи това, което заслужаваше.

– Как смееш?! – очите на жената се разшириха от ужас и гняв.

Лирит направи крачка напред, като я принуди да отстъпи назад.

– Не съм ги карал да дойдат при мен. Не съм ги изпратил в гората. Но ако вярваш в проклятия, може би сама трябва да се запиташ защо ги застигна такава участ!

Гласът му беше студен като зимен вятър, а погледът му я пробождаше като нож. Мери се дръпна, сякаш от допира на нещо нечисто:

– Ще си платиш за това! – и избяга без да каже повече.

Лирит затвори вратата след нея и за миг се заслуша в тишината. После се усмихна леко. Чудовището от пещерата беше направило това, което той не можеше, и беше му спестило излишни усилия. Сега селото щеше да знае, че не бива да се меси в неговите дела. И това му харесваше.

Лирит се беше настанил на единствения стол, с който разполагаше пред единствения прозорец в малкия си дом. В ръцете му лежеше книга с оръфани корици, намерена случайно на бунището. Миришеше на влага и плесен, но думите вътре бяха четими, а това беше най-важното. Той облизваше пръстите си, за да обръща страниците, чийто ъгли се бяха слепили от времето.

Вятърът отвън стенеше, завихряше листа и прах по двора, а клоните на дървото точно до външната чешма от другата страна на стената драскаха по прозореца като отчаяни нокти. Лирит не обръщаше внимание – вътрешността на книгата го беше погълнала изцяло. Старата газена лампа, която едва светеше на масата до него, хвърляше мека, трептяща светлина по страниците и по лицето му.

Някъде в ума му обаче се беше загнездило усещането, че е наблюдаван. От случката в пещерата, това чувство не го беше напускало напълно. Отначало го отдаваше на страх и параноя, но с всяка изминала нощ усещането ставаше все по-силно.

Той тръсна глава сякаш искаше да изгони тези мисли и вдигна очи от книгата за миг. Погледът му се плъзна през стъклото.

И тогава го видя.

На двора, почти скрит в сянката на едно дърво, стоеше съществото с човешки облик от пещерата. Висока фигура с кървавочервената коса, която се спускаше на плитка чак до земята, и облечена в същата бяла роба. Той-… то стоеше неподвижно, като издялано от камък. Но най-страшното бяха очите – ярки, лилави, блестяха в тъмнината, насочени право към Лирит.

Сърцето му подскочи, а ръцете му автоматично стиснаха книгата по-силно, сякаш тя можеше да го защити. Опита се да разубеди себе си – това не беше възможно. Това беше кошмар, игра на въображението му, предизвикана от изтощението и преживяното.

Но когато премигна, мъжът все още беше там. Непоклатим, сякаш самият вятър не можеше да го достигне. Лирит усети как го облива студена пот. Не знаеше какво да направи. Да се скрие? Къде по-точно? Да вика за помощ? Кой би се притекъл?

Скочи на крака, захвърли книгата на масата и отвори вратата със замах. Излезе на прага и извика:

-Какво искаш??

Вместо отговор, натрапникът пристъпи напред, след което продължи да върви с по-уверени крачки. Краката му бяха боси, но не личеше студът да му прави впечатление. Не че Лирит се интересуваше дали на нещото му е студено. Той трясна вратата и се втурна към долапа в единия ъгъл на стаята. Коленичи и издърпа най-долното чекмедже толкова силно, че напълно го измъкна. Чу се оглушителен трясък, когато тежкото дърво се стовари на пода, а съдържанието му издрънча проглушително. Лирит грабна въздушната пушка в дъното и тъкмо посягаше към сачмите, когато входната врата проскърца и бавно се отвори. Той застина сякаш мозъчните му сигнали бяха прекъснати и ръцете му отказаха да се подчиняват. Сякаш бе кукла на конци, завъртя глава в посока на шума. Маската му го задушаваше. Бледа ръка с прозиращи черни вени и застояла кръв под ноктите се плъзна по вътрешната страна на вратата, след което непознатият се строполи в стаята на ръце и колене. Пролази няколко сантиметра и, сякаш с последни сили, ритна вратата да се затвори. Под светлината на газената лампа Лирит най-сетне забеляза тъмните сенки под очите на непознатия, черните вени по слепоочията му и босите му ходила. Косата му беше изгубила част от блясъка си и устните му бяха леко напукани.

Въпреки очевидното неразположение на неканения гост, Лирит извади няколко островърхи сачми от кутийката им и зареди пушката. Насочи я към непознатия и повтори въпроса си от по-рано с доста по-умерен тон:

-Какво искаш?

По лицето на непознатия не премина никаква емоция. Не изглеждаше притеснен от насоченото към него оръжие. Нима беше толкова сигурен в способностите си, че дори при такова очевидно неразположение смяташе, че ще спечели потенциална схватка с въздушна пушка, носочена към черепа му от метър разстояние?! Лирит се изправи бавно и пристъпи по-близо, въпреки че всичките му инстинкти му крещяха да стои далеч.

-Селяните вече издирват побеснелите диви животни, отговорни за последните смъртни случаи в околността. – проговори съществото с все същия мек и мелодичен глас, който Лирит нямаше как някога да забрави: – Не можех да остана в планината.

-И това ме интересува, защото…? Я-ясно ми е, че няма никакви побеснели диви животни. Ти си отговорен. – Лирит беше убеден, че е така. Не беше станал свидетел на убийствата, не точно, но определено беше видял и чул достатъчно, за да си направи някои доста мрачни изводи.

-Наясно си, но въпреки това не си казал на никого. Защо?

Лирит изсумтя и се прицели точно между очите на съществото. Показалецът му кръжеше на милиметри от спусъка. Не искаше да стреля, но щеше, ако не му останеше друг избор:

-Сякаш някой щеше да ми по-повярва. – изпитваше трудност да изговаря думите. Беше много по-добър в произношението в сравнение с детските си години, но говорният дефект се завръщаше в моменти на интензивен стрес. Въпреки всичко, смяташе, че се държи на положение в сравнение с жалките писъци на Хауърд и отрепките му: – Защо си тук? Дошъл си да довършиш работата от миналата вечер?

– Надявах се да ме подслониш докато се почувствам по-добре. – отговори съществото с толкова невинно изражение, сякаш очакванията му бяха напълно естествени: – Не знам каква субстанция беше консумирал някой от тях, но не се чувствам добре, откакто ги-… – замлъкна и извърна поглед.

Лирит се беше стъписал. Сигурно беше заспал докато чете и в момента сънуваше… дори не можеше да се нарече кошмар, по-скоро пълни небивалици. Беше изпаднал в толкова странна ситуация, че беше напът да свали пушката и да започне да си потрива челото от объркване.

-Откакто погълна труповете им?

Съществото не отговори, така че Лирит прие умозаключението си за истина. Захватът му около пушката пак се стегна и той се прицели за пореден път:

-Тръгвай си преди-

-Защо не биха ти повярвали? – попита непознатият докато се влачеше обратно към вратата. Облегна гръб на нея и си пое дълбоко дъх. Поне се опита. Задъхваше се.

-Какво ти е? – Лирит преглътна мъчително.

-Чувствам се дезориентиран, трудно координирам движенията си. Изпитвам трудности да си движа крайниците. – изброи непознатият. Това накара Лирит да се усъмни дали не беше репетирал как да го излъже, но наистина изглеждаше много зле. Пък и, ако искаше да го изяде, най-вероятно вече щеше да го е направил, със или без пушка, насочена към главата му.

Лирит въздъхна и свали пушката. Бавно се приближи и коленичи до съществото, колебливо оставяйки оръжието настрани. Не беше медицинско лице, не знаеше как да се грижи за някого. Постави длан на челото на непознатия. Странно чувство се зароди в него, когато другият не се отдръпна. Не беше свикнал да докосва друг човек, дори нещо с облика на човек. Нито майка му го бе прегръщала в годините преди да го изостави, нито дори предишния гробар, който го приюти след това. Ръсел не беше обичлив човек. Смяташе, че да осигурява подслон и прехрана на осиротялото изродче беше достатъчна грижа.

Лирит бе изтръгнат от спомените си, когато съществото се наклони към него и отпусна глава на гърдите му.

-К-к-какво-

-Само за миг. – промърмори червенокосият и зарови лице в грубата материя на блузата му.

-… – Лирит остана безмълвен, но не се отдръпна. Колебливо обгърна с ръце раменете на госта си и го задържа в прегръдките си. Не си спомняше някога някой да е бил толкова близо до него, толкова… интимно. За човек, който бе прекарал целия си живот в изолация, чувството беше неописуемо. Топлината, тежестта, дори лекото неравномерно дишане на другия сякаш бавно запълваха празнота, която Лирит не осъзнаваше, че носи. Ръцете му несъзнателно се отпуснаха, докато пръстите му леко докоснаха плата на бялата роба, усещайки фината ѝ текстура. За пръв път не мислеше за опасността, която този странен гост носеше със себе си. Вместо това, чувстваше уязвимостта му. Стегнатостта в раменете на мъжа сякаш се разтвори под допира му, а това го изпълни с неочаквано чувство на значимост. Никой никога не бе търсил утеха в него. Никой.

Останаха така няколко минути и, когато червенокосият най-сетне се отдръпна, Лирит съжали за загубата на близост. Разтърси глава и се изправи, помагайки и на госта си да направи същото. Позволи му да се опре на него и го поведе към единственото легло в стаята.

-Мога и сам.

-Така ще стане по-бързо. – отвърна Лирит.

Въпреки полаганите грижи, все още бе нащрек. Не можеше да си позволи да забрави какво беше това същество и какво можеше да стане, ако не беше внимателен. Когато най-накрая го остави да легне върху леглото, почувства леко облекчение. Наведе се и покри мъжа с одеялото.

– Ще ти донеса вода. Може да помогне.

Върна се секунди по-късно с кана вода в ръка и приседна накрая на леглото. Подаде я на непознатия, който я надигна и отпи глътка. Сякаш не беше просто вода, а противоотрова, съществото я изпи на един дъх, преглъщайки жадно и ненаситно. Лирит си представи как по същия начин е поглещал кръвта и месото на Хауърд. Е, може би не с такова настървение. Хауърд изглеждаше противен на вкус дори за човекоядец.

Взе празната кана и я остави на долапа.

– Помогна ли? – попита.

– Мисля, че да. – отговори другият с въздишка и се отпусна на възглавницата.

– Още?

– Засега не.

Лирит кимна и стана от мястото си. Отдалечи се от леглото за миг и се завърна с пушката си и теглейки стола. Седна до леглото и постави оръжието в скута си. Едва ли щеше да реагира достатъчно бързо при едно изненадващо нападение, но се чувстваше по-сигурен докато усеща студения метал в ръцете си.

– Н-нищо лично. – коментира, когато забеляза насочения натам поглед на госта си.

– Не го приемам лично.

Лирит кимна и се умълча. Имаше много други въпроси, разбира се, но се чудеше откъде да започне и дали искаше да знае подробности.

– Как ти е името? – попита го съществото, а наситено лилавите му очи се впериха в черните очи на Лирит.

– Лирит. – отвърна той.

-Доста необичайно за този край.

Лирит сви рамене. Никога не бе чувал подобно име като своето, но пък и никога не бе напускал пределите на селото и планините наоколо.

– А ти… и-имаш ли си име?

– Сет.

– Сет. – повтори той, за да види как ще прозвучи от неговата уста.

-Благодаря за помощта, Лирит! Оценявам го.

Лирит кимна. Беше някак неочаквано да чуе благодарствени слова от устата на свръхестествено същество. Сет беше такъв, нали? Нямаше много други обяснения за почти напълно погълнатите трупове в гората.

-Можеш да ми се отблагодариш като не ме-… изяде ли ги?

-Дали съм ги изял… – повтори Сет и Лирит можеше да се обзаложи, че нещо като усмивка се мярна на лицето му. Досега не го беше виждал да се усмихва. Сет беше доста сериозно същество. Дори това не беше правилната дума. По-скоро безчувствено. Като някой, който не се вълнува от нищо, не се гневи на нищо, нищо не го радва…

-Няма как диви животни да са го сторили толкова бързо. Намерих ги едва минути след смъртта им. Какво-… какво си ти? – най-сетне попита, въпреки че се съмняваше да получи отговор в прав текст.

– Не изглеждаш особено разстроен от смъртта им. – отбеляза Сет и придърпа завивката по-високо по торса си.

– Да речем, че за мен е по-добре да ги няма.

Сет кимна със замислено изражение. Лирит усещаше, че наистина бива разбран точно в този момент. Един плюс на това да разговаряш с човекоядно същество беше, че не се чувстваш ненормален в присъствието му. Нито съден, нито гледан с насмешка.

– Какво искаха от теб?

– Мускулестият си беше втълпил, че имам пръст в убийството на баща му само защото ме е хващал да надничам през прозореца им преди време. Втълпили са си, че правя черни магии, че съм зло същество от друг свят, изпратено да вгорчава живота на цялото село. – разговори се Лирит, въпреки че се чувстваше глупаво да обсъжда подобни небивалици. Щеше му се слуховете за него да са верни, да има подобна сила,… но не, беше просто един най-обикновено уродливо момче, изоставено от майка си и нежелано от хората в селото.

Едва не подскочи на стола си, когато усети дълги нокти да се плъзгат по долната страна на брадичката му. Сет се беше навел към него и повдигаше лицето му, за да се срещнат погледите им.

– Това те наранява. – констатира червенокосият, при което Лирит поклати глава и отговори:

– Не,… щеше ми се да е вярно. Ами ти? Зло същество от друг свят, изпратено да вгорчава живота на цялото село, ли си? – отдръпна се от докосването. Не че не му харесваше, просто беше твърде странно и пречеше на концентрацията му.

Сет не възрази. Облегна се отново на повдигнатата възглавница и сключи ръце в скута си.

– Не и по моите разбирания. Правя, каквото правя, за да оцелявам. Трябва да се храня.

– Но… трима човеци наведнъж…

– Това го направих, за да те оставят намира. – призна Сет.

– М-мен? Защо? Дори не ме познаваш.

– Не харесвам безсмисления тормоз. Пределно ясно беше, че не ти мислят доброто. И не те преследваха, защото иначе ще умрат от глад. Жестокостта за забавление не ми е в природата.

Лирит беше поразен от подобно признание. Този непознат беше убил и изял четирима души за последните две седмици, но някак си… му се струваше, че казва истината. В очите му нямаше заблуда.

-Е, тогава предполагам, че-… благодаря ти за помощта, Сет! Оценявам го. – повтори думите му от по-рано и се усмихна леко. Фини бръчици се образуваха в ъглите на очите му.

Сет го загледа за миг, след което каза:

-За какво е маската? Беше с нея и в пещерата.

Усмивката на Лирит се стопи и за миг той се поколеба дали да отговори. Можеше да игнорира въпроса, както Сет бе избегнал темата за същността си. После обаче отвърна:

– Имам деформация на устата.

Сет не се смути. Вместо това, попита:

– В следствие на злополука?

– Вродена аномалия.

– Разбирам. И маската помага?

– В известен смисъл. Чувствам се по-добре, когато никой не може да види. – не знаеше защо споделя всичко това с този непознат. Може би, защото, ако Сет в крайна сметка реши да го изяде, нищо нямаше да има значение, а Лирит изпитваше нужда да говори за това въпреки срама: – Устата ми е основната причина, поради която всички смятат, че съм “изчадие адово”. – използва едно от много обиди, които многократно бе чувал по свой адрес. – Дори собствената ми майка ме ненавиждаше заради това.

Сет повдигна вежди, след което промърмори:

– Мислех, че се предполага майките да обичат децата си независимо от всичко.

– Така ли се предполага? Тогава явно съм изтеглил късата клечка. Заради деформацията ми биологичният ми баща я изоставил и тя никога не ми прости за това мое прегрешение.

Сет не отговори. Лирит захвърли пушката на земята, грабна празната кана от долапа и отиде да донесе още вода. Когато се върна, мълчаливо я подаде на госта си, който я прие с благодарствено кимане и отново я пресуши на един дъх. Остави я настрани, след което каза:

-За следващото ми хранене можеш да ме насочиш към човека, нарекъл те “изчадие адово”. Едва ли ще липсва.

Лирит се подсмихна въпреки тягостното си настроение. Това малко повдигна духа му.

-Ще го имам предвид.

Стаята се изпълни с тишина, но тя не тежеше. Напротив – беше спокойна, почти успокояваща, сякаш за пръв път от дълго време насам светът можеше да спре за миг и да остави двамата сами със собствените им мисли. Лирит усещаше странно спокойствие. Сет изглеждаше напълно отпуснат, облегнат назад с полузатворени очи, като че ли наистина си почиваше за първи път от дълго време.

– По-добре да поспиш. Почивката лекува най-добре особено когато не знаем причината.

Сет кимна и попита:

– А ти къде ще спиш?

– Пред камината. Често заспивам там, така че не е проблем.

– Добре. Лека нощ!

– Лека нощ! – Лирит измъкна едно старо одеяло от долапа и го метна на пода пред камината. Настани се върху него и се сви настрани, подпирайки глава на ръката си. Топлината на огъня го обгърна, успокоявайки умореното му тяло. Въпреки че умът му бе нащрек за всяко движение от стаята, клепачите му постепенно натежаха. Сет не издаваше звук, което го караше да се чувства малко по-сигурен, отколкото би трябвало. Скоро потъна в дълбок сън.

Сънят на Лирит го отведе назад във времето, към дните, когато старият гробар Ръсел все още беше жив. Ръсел никога не бе бил човек на милите думи или излишната нежност, но се грижеше за Лирит по своя суров, непоколебим начин. В съня си Лирит стоеше до него, както често правеше в юношеските си години, гледайки как старецът копае поредния гроб. – Ако чакаш някой друг да ти оправи живота, няма да стигнеш далеч. – мърмореше Ръсел без да поглежда към момчето, но все пак му подхвърляше по някоя коричка хляб или старо одеяло, когато нощите ставаха прекалено студени. Лирит усещаше грубите, напукани ръце на Ръсел, които го насочваха към това, как да държи лопатата правилно, как да издълбава земята равномерно. Гласът на стария мъж беше дрезгав и сух, но в него се долавяше и странна топлота.

– Животът не е за слабите, момче. – каза Ръсел веднъж, когато момчето се бе разплакало от умора.

В съня си Лирит се усмихна леко. Дори в суровостта си, Ръсел беше единственият човек, който някога бе проявил постоянство в живота му.

След като се събуди жив и здрав на следващата сутрин, сърце не му даваше да отпрати Сет, който изглеждаше много по-добре, но все още твърдеше, че не се чувства напълно възстановен. По тази причина Лирит му позволи да остане при него за неопределено време. Въпреки различията им – един мъж, свикнал с усамотението и предпазливостта, и същество, чието минало бе обвито в мрак – двамата се разбираха чудесно.

През деня всеки се занимаваше със своето. Лирит поддържаше гробищната площ, ремонтираше оградата или копаеше нов гроб, а Сет наблюдаваше в мълчание, облегнат на някой ствол. От време на време, когато виждаше, че Лирит се бори с особено тежка работа, Сет се включваше – може би повече от любопитство, отколкото от истинско желание да помогне. Все пак ръцете му, макар и украсени със златни гривни, се оказаха изненадващо сръчни. Вечерно време Сет се настаняваше на стола до камината и наблюдаваше пламъците, докато Лирит приготвяше вечерята си. Понякога мълчаха с часове, но тишината никога не беше неловка. Времето сякаш ускори хода си. За Лирит, който толкова дълго бе свикнал с изолацията, присъствието на Сет започна да изглежда не като тежест, а като незаменима част от ежедневието.

Една вечер, докато Лирит преглеждаше купчината стари книги, които бе открил на бунището, а Сет разплиташе дългата си плитка, за да се приготви за сън, вниманието им бе привлечено от необичайното движение на нещо дребно по масата. Лирит се наведе по-близо и видя как дребен, космат паяк бавно се влачеше по ръба на дървената плоскост. До него имаше лепкава локва разлят ром (Лирит си беше сипал чаша и не я оставяше много внимателно на масата).

Сет се надигна от мястото си и се озова до масата секунда по-късно. Внимателно вдигна паяка и го разгледа. Лирит се беше стъписал за момент, но сега не можа да сдържи усмивката си при вида на това противоречие – могъщото, свръхестествено създание (все още не беше убеден какво точно) се грижеше за едно дребно, беззащитно членестоного с такава нежност.

– Как да помогна? – попита.

– Донеси малко вода! — подхвърли Сет, без да откъсва очи от паяка.

Лирит изпълни молбата и донесе няколко капки вода в малка, плитка чинийка. Заедно наблюдаваха как паякът бавно започва да се съживява, пиейки от живителната течност.

– Мислиш ли, че ще оживее?

– Ако не го смущаваме, може би. — отговори Сет и продължи да наблюдава паяка, докато той тромаво пълзеше наоколо.

– От алкохола е, нали? Чел съм, че никак не се отразява добре на паяците.

– Паяците имат високо чувствителна нервна система и подобни напитки са силно токсични за тях дори в минимални дози. – потвърди Сет.

Наблюдаваха паяка през остатъка на нощта.

Понякога Лирит усещаше погледа на Сет върху себе си. Но това не беше погледът на звяр, готов да се нахвърли върху плячката си. Този поглед беше нежен, почти замислен, като че ли Сет виждаше в него нещо, което самият Лирит не можеше да разбере. Това внимание го караше да се чувства странно уязвим. В еднаква степен му беше приятно и го изпълваше с тревога.

При погребения или когато хората идваха на гробището да почетат близките си, Сет стоеше вътре, свил се в най-тъмния ъгъл на къщата, където светлината на деня едва проникваше. Не можеше просто да стои на открито – твърде красивият му и чуждоземен облик щеше да предизвика въпроси, а и самият Лирит не бе съвсем сигурен дали някой вече не го търси.

Междувременно зверските убийства отпреди половин месец продължаваха да бъдат основна тема в хорските разговори и претърсването на околните гори и планини за побеснелите вълци и мечки не стихваше. От време на време група мъже с брадви, пушки и какво ли още не патрулираха из селото и докато минаваха край гробището, Лирит дочуваше разговорите им:

– Не е нормално. Нито един ловец не е виждал такива зверове наоколо. – казваше един от тях, клатейки глава.

– Ако питаш мен, е нещо друго. Нещо неестествено. – отвръщаше втори.

– Или пък някой луд. – шепнеше трети и хвърляше подозрителен поглед над оградата.

Тези думи караха сърцето на Лирит да се свива, докато поглеждаше през рамо към скромния си дом. Той не беше извършителят, но знаеше кой е. И не искаше да го предаде дори да имаше някакъв микроскопичен шанс да му повярват. Последната седмица беше една от най-хубавите в тъжното му и жалко съществуване.

– Какво те тревожи? – попита Сет една вечер, когато Лирит изглеждаше необичайно напрегнат.

– Търсят те. – отвърна Лирит, а погледът му се повдигна от пукнатините по масата и се спря на събеседника му.

– И? – отвърна Сет с все същото безчувствено изражение, което носеше през по-голямата част от времето: – Чудиш се дали да не ме предадеш на шерифа ли?

– Не. – сопна се Лирит леко раздразнено, защото не изглеждаше Сет да приема заплахата от правосъдие достатъчно сериозно. – Притеснявам се, че ще те хванат. Някой ще те забележи все някога. Освен това, не идва ли време за следващото ти… хранене?

– Мога да издържа още.

– Но не вечно. – измърмори Лирит. Гърлото му се беше стегнало при мисълта, че селяните сами достигаха до идеята, че свръхестественото има пръст в трагичните инциденти през изминалия месец.

Сет задържа погледа си върху него, след което попита с толкова тих глас, че Лирит едва успя да го чуе:

-Да не би да искаш да остана вечно тук… с теб?

Лирит трепна, а сърцето му пропусна удар. Така ли беше? Не знаеше как и кога, но беше приел за факт, че Сет ще остане с него завинаги. Или поне за много, много дълго време. Но реално никога не се бяха разбирали подобно нещо. Сет се бе възстановил почти напълно и нямаше причина да стои тук, сякаш хванат в клетка.

-Не. Аз… н-не знам… аз… мислех, че-… не знам какво мислех… – смотолеви накрая. Стана и отиде до камината като се преструваше, че иска да си стопли дланите. Не искаше Сет да вижда лицето му точно в момента, защото не можеше да скрие емоциите в очите си. Чувстваше се разголен, сякаш си бе свалил маската. Повдигна ръка и притисна черния плат по-плътно до устата си, за да се убеди, че все още си е там. Тъкмо обмисляше как да продължи разговора и да разсее напрежението, когато усети Сет да пристъпва зад него. Не се обърна, защото вече му имаше пълно доверие, че няма да се навечеря с месото и костите му. Очакваше Сет да постави ръка на рамото му (вече бе свикнал с подобни жестове) и да го разтрие леко, но вместо това, другият мъж обгърна кръста му с две ръце и го придърпа към себе си. Дъхът на Лирит секна, когато гърбът му се притисна към гърдите на Сет и той веднага постави своите ръце върху неговите, без да знае дали иска да ги стисне или да го отблъсне.

-К-какво правиш… – гласът му прозвуча толкова жалко, че му идеше да стисне здраво очи и да потъне в земята. Нямаше никакъв опит с… това. Подобни… интимности не му бяха присъщи. Гърбът му никога не бе опирал нечии гърди, ничии ръце не го бяха стискали толкова здраво около кръста и ничий дъх не бе облъхвал тила му.

-Искаш ли да спра? – прошепна Сет в ухото му, карайки го да потръпне.

-Защо… защо го правиш? – попита вместо отговор.

-Така примамвам жертвите си. Съблазнявам ги и, когато се отпуснат… е, предполагам, че ще разбереш съвсем скоро.

Лирит сграбчи китките му и отблъсна ръцете му, след което се завъртя на пета докато не се озоваха лице в лице. Бяха почти на еднаква височина затова погледите им се срещнаха мигновено.

-Не е смешно.

-Не се смея. – отвърна Сет и пак го сграбчи, придърпвайки го близо за втори път. Не беше грубо. Всъщност беше доста нежно, но и настоятелно. Лирит се взираше в него с разширени зеници, изненадан от агресивното (за стандартите и на двама им) настъпление, което Сет предприемаше от нищото. До този момент не беше си позволил дори да докосне ръката му без някоя практична причина, без разумно обяснение.

Сет очевидно очакваше реакцията му, за да знае как да процедира по-натам, но Лирит реши да го поизмъчи малко. Фокусира се върху новата информация, която бе получил:

-Наистина ли съблазняваш жертвите си и после… консумираш?

Сет кимна бавно, погледът му явно изгаряше лицето на Лирит, защото чувстваше страните си доста горещи в момента.

-Всичко, което виждаш, е илюзия.

-Какво имаш предвид? – промърмори Лирит с нотка на объркване в гласа.

-Не желаеш да виждам лицето ти затова се криеш зад тази маска. А аз не желая да виждаш мен затова използвам свое собствено прикритие.

Беше имал подозрения още от самото начало – колкото и харизматичен и съвършен да изглеждаше Сет, тази красота винаги бе изглеждала прекалено изкусителна, прекалено изчистена. И нима човек с толкова крехка на вид фигура можеше да погълне три трупа наведнъж? Лирит бе виждал последствията – разкъсаните трупове с липсващи парчета месо и натрошени като детски играчи черепи и тазобедрени стави. Красотата беше просто обвивка, лъскав капан, а истинската форма на Сет, каквато и да бе тя, оставаше скрита зад тази измамна фасада.

Сърцето на Лирит се разтуптя. Повдигна леко треперещите си ръце и колебливо ги постави на раменете на Сет, сетне каза:

-Не ме е грижа как изглеждаш.

-Нито пък мен – как изглеждаш ти.

-Не е същото. Ти… ти си нормален представител на твоя вид, нямаш деформация. – аргументира се Лирит, а съзнанието му трескаво обработваше факта, че бяха прескочили няколко ключови разговора. Признанието за налични нежни чувства помежду им, например.

-Ти си човешко същество. В нощните ти фантазии едва ли е присъствал някой като мен. Не искам да те изплаша…

Лирит поклати глава и сведе поглед, защото изпитваше срам, когато призна:

– Никога не съм смеел дори да фантазирам за подобни неща. Че някой ще ме гледа така, че ще ме иска по този начин, че… че ще ме обича… НО! – отново вдигна поглед, насилвайки се да срещне искрящо лилавите очи на другия. Той преглътна буцата в гърлото си и се насили да продължи:

– Искам от тук насетне да си фантазирам за истинския ти облик. Или още по-добре: да не се налага да си фантазирам. – надежда набъбна в гърдите му. А след това, въпреки все още наличния страх, че Сет ще го отблъсне при вида на лицето му, Лирит бавно свали маската.

Сет се загледа в Лирит, очите му следваха контурите на лицето му. Там, в центъра на горната му устна, имаше малка, деликатна вдлъбнатина — фина цепнатина, която прекъсваше иначе гладката линия на устните му. Не беше белег. По-скоро беше като че ли кожата никога не се беше срещнала в средата, сякаш някаква тиха, невидима ръка беше начертала линия по средата, оставяйки двете половини леко разделени.

Сет протегна ръка и нежно прокара пръст по устните на другия. Лирит мигновено замръзна, изненадан от жеста. Тялото му се напрегна за миг, но той не отдръпна лицето си. Стоеше неподвижен, позволявайки пръста на Сет нежно да се движи по устните му. Когато Сет вдигна поглед към него, прошепна тихо:

– Красив си.

Сет лично не виждаше причина, поради която Лирит да се срамува и да носи маска, но не го каза. Не искаше да омаловажава чувствата, които беше изпитвал другия мъж през целия си живот. Бяха чувства, предизвикани от хора с дребни сърца и бедни души. Беше безсмислено да казва неща като: “Няма причина да се чувстваш така” или “Това ли е голямата деформация?! Нищо не е”. Искаше да му покаже, че с или без тази разлика във вида на устните му в сравнение с мнозинството човеци, Сет си го харесваше. Та Сет дори не беше привлечен от човеци, те обикновено бяха храна за него и нищо повече. За първи път искаше да бъде интимен с човек и то конкретно с този човек. Искаше да го разсъблече и да покрие тялото му с целувки, да го докосва и гали навсякъде, да го накара да стене от удоволствие и да моли за още.

-С-стига… – измърмори Лирит, очевидно неспособен да приеме думите му за чиста монета. Въпреки това се усмихна плахо. Усмивката му беше малко наклонена, левият ъгъл на устата му се вдигаше с милиметър повече от десния, сякаш трябваше да се приспособи към цепнатината. Това придаваше интересна асиметрия, която караше Сет заинтригувано да наблюдава всяка малка промяна.

-Добре, щом те притеснява…

Лирит му кимна в знак на благодарност и набута маската си в джоба на панталоните. Това обнадежди Сет, че другият мъж се чувства достатъчно сигурен в компанията му, че плануваше да остане без маска за цялата вечер. Сет хвана ръката му и го поведе към леглото, по-далеч от камината. Двамата седнаха на ръба. Сет повдигна брадичката му и обърна лицето му към себе си:

-Отпусни се! Няма да ти се нахвърля… в нито един смисъл.

Лирит се изчерви и се отдръпна леко, за да освободи брадичката си и да сведе погледа си към все още сключените им ръце:

-Не се дръж с мен като-… сякаш съм неопитно хлапе.

-Значи имаш опит? – Сет наклони глава на една страна.

-Не, но… все едно, знам как се прави… н-на теория…

Сет замълча и остави другия да обмисли промяната в отношенията им. Когато Лирит започна да му хвърля (не толкова) тайни погледи, най-сетне проговори отново:

-Значи си роден така и селяните те мразят по тази причина? Не ми изглежда основателна.

Лирит сви рамене:

-Не е като и аз да съм бил особено мил към тях. Бях доста груб и правех мизерии като малък, а когато майка ми си тръгна, дори крадях от тях. Пък и селяните са суеверни. Съдбата ме била наказала още от рождения за злините, които ще извърша в последствие.

Сет повдигна вежда. Отношението на масата хора не го изненадваше, беше му до болка познато. Само дето в неговия случай и в този на майка му имаше истинска причина, поради която селяните от родния му край да се страхуват. Тя можеше да ги убие и погълне за миг, въпреки че се въздържаше. Живееше на кръв и месо от гризачи, така научи и Сет. Не беше достатъчно, разбира се, но беше готова на всичко, за да продължи да живее спокойно с малкия си син и човешкия си съпруг. Но да има спокойствие в семейство на човекоядни същества, живеещи сред човеци, беше невъзможно.

Стаята беше мрачна, осветена единствено от светлината на слабия огън в камината. Майка му стоеше до прозореца, загледана в тъмнината навън, сякаш очакваше сянка да се надигне от селото и да се приближи към къщата им.

– Видя го, нали? — прошепна тя, без да поглежда към бащата на Сет, който седеше до огъня. – Камъкът. Как онзи селянин хвърли камък по детето ни.

Бащата на Сет въздъхна дълбоко, като прокара ръка през посивелите си коси.

– Видях. – каза той тихо, сякаш се надяваше думите му да изгубят тежестта си, ако не ги изрече на глас.

– Те не ни искат тук. – обърна се към него тя, очите ѝ светеха с бледа, почти неземна светлина. – Никога няма да ни приемат. Знаят, че съм различна, и всеки ден подозират, че ще навредя на някого, въпреки че нито веднъж не съм им давала повод да се съмняват. А сега посягат и на Сет, защото знаят, че не може да се защити.

Баща му я изгледа уморено. Беше висок и широкоплещест, мъж, който излъчваше сила, но в момента изглеждаше смален.

– Знам накъде отива този разговор, но това е моят дом. Нашият дом. Живял съм тук цял живот. Построих тази къща с ръцете си, засадих градината. Не мога просто да я напусна.
– Тази къща няма да е нищо, ако загубим сина си. — гласът ѝ трепна. Тя прекрачи стаята и коленичи пред мъжа си, стисвайки ръцете му в своите. – Умолявам те, нека си тръгнем! Ще намерим друго място, далеч от хорската омраза. Там ще можем да живеем спокойно, да отгледаме Сет, без да се страхуваме всеки ден за живота му.

Бащата поклати глава.

– А какво ще стане с мен? С всичко, което съм изградил тук?

– Ще изградим ново. — настоя тя, а гласът ѝ беше пълен с отчаяна надежда. — Само да сме заедно.

Мъжът отвърна поглед.

– Това е моят дом. – повтори той.

Тя го гледаше в мълчание, докато отчаянието се връщаше в чертите ѝ. После се изправи и се обърна към камината. Загледа огъня, а раменете ѝ се сведоха, сякаш носеше целия свят върху тях. Бащата на Сет стана и опита да сложи ръка на рамото ѝ, но тя се отдръпна.

-Ще ги накарам да разберат, че не сме заплаха. – каза той тихо.

Но и двамата знаеха, че това никога нямаше да стане.

-Сет!
Сет примигна и бавно извърна глава, срещайки притеснения поглед на Лирит. Беше се изгубил в спомени и не беше чул първите няколко повиквания. Затова сега бе посрещнат с въпроса:

-Добре ли си?

Сет кимна и попита:

-Какво казваше?

-Просто се надявах да ми покажеш истинския си облик, но ще те разбера, ако не искаш.

-Всичко е наред. Не искам да си неприятно изненадан в последствие. Но сигурен ли си?

-Напълно. – успокои го Лирит и погали опакото на ръката му с върха на пръстите си.

Сет се поколеба още само миг, след което кимна и се изправи. Разви колата на кръста си и остави робата да се разтвори, след което я смъкна от раменете си. Лирит се облещи и бързо извърна поглед, цялото му лице бе поруменяло, виждайки Сет напълно гол.

-Това на-наложително ли е?

-Харесвам си дрехите и не искам да пострадат. – обясни Сет спокойно, въпреки че реакцията го развесели. Той си пое дълбоко дъх и издиша.

Първият пукот пронизва гръбнака му като острие. Болката беше осезаема, но Сет не извика. След толкова време бе свикнал – дори започваше да я счита за част от себе си. Костите му се пренареждаха със зловещо хрущене, движейки се под плътта като парчета от сложен пъзел. Пръстите му потрепнаха, сгънаха се неестествено, а ноктите му се удължиха още повече, превръщайки се в остри черни ножове, които блестяха като обсидиан под светлината на газената лампа. Ръцете му се удължиха, сгъвайки се под невъзможни ъгли, докато ставите пукаха с ужасяваща мелодия. От двете страни на черното туловище, което представляваше долната част на тялото му, израснаха осем дълги, тънки крайника, които се впиха в земята с тежки, приглушени удари.

Челюстта му се разшири, издавайки влажно, смразяващо пукване, когато дълги, остри зъби се появиха от устата му. Те капеха със смъртоносна отрова, а лицето му, някога красиво, се изкриви в нещо чуждо, нещо хищническо. Косата му остана дълга и лъскава, стелеща се по чудовищното му туловище като завеса, прикриваща до известна степен смразяващата гледка на нещо отвратително и грешно.

Сет се изправи в цялото си величие – чудовище от лъскав черен хитин. Торсът му все още носеше остатъци от човешка форма, но бе гротескно изопачен, сякаш някой безумен бог бе решил да слее човека със звяра. Светещите му многостранни очи – осем на брой – се плъзгаха по побелялото от шок лице на Лирит, улавяйки всяка сянка, всяко потръпване на мускул. Имаше две главни очи, разположени в центъра на главата му, и още шест по-малки, разпръснати по челото и скулите му като лунички.

Лирит беше замръзнал на мястото си, с широко отворени, немигащи очи и потръпващи пръсти на ръцете. Беше затаил дъх. Не знаеше какво да очаква, но определено не беше това. Взряха се един в друг за няколко дълги мига. Лирит най-сетне намери сили да продума:

-Сет?

-Да, аз съм. – отговори му чудовището. Гласът му беше дълбок, дрезгав и пропукан – като звука на стари камъни, търкащи се един в друг.

Лирит бавно се изправи и колебливо пристъпи към огромния полу-паяк, заемащ цялото пространство между масата и леглото. Вдигна глава, за да погледне вече не толкова красивото му лице. Чертите на Сет, с когото бе свикнал досега, все още можеха да бъдат открити, но сега бяха изопачени и издължени. Лирит повдигна ръка и погали челюстта на съществото пред себе си. Очите на Сет започнаха да примигват несинхронно.

Гледката накара Лирит да се разсмее леко и да каже:

-Имаш красиви очи!

Разсмя се още повече, когато Сет извъртя всичките си очи, този път в синхрон. Надигна се на пръсти и обгърна с ръце все още човешки торс на Сет. Може и да бе по-издължен от преди, но бе все така атлетичен и с грациозно изваяни мускули. Сет леко се притисна към него и скри лице в косата на Лирит, внимателен да не би зъбите му да одраскат скалпа на другия и да му причинят болка. Останаха така дълго време без да намерят сили да се отдръпнат един от друг.

В последвалите дни Сет започна да се променя през нощта, когато светлината изчезваше и сенките изпълваха стаята. Това беше времето, когато можеше да бъде себе си, без да се страхува от чужди погледи. Но когато изгревът разкриваше света в нова светлина, той бързо се връщаше към човешкия си облик. Чертите му, които все още носеха остротата на чудовищния му вид, се заглаждаха, мускулите, които бяха на ръба на изкривяването, придобиваха обичайната си човешка пропорция, и лицето му възвръщаше познатите си меки черти.

Лирит хващаше Сет подръка и го водеше на разходки навън от селото, за да се наслаждават на природата. Понякога, много рано сутрин, когато нямаше никого наоколо, седяха край реката, наблюдаваха течащата вода и скачащите в нея жаби, или събираха диви плодове и билки, които Лирит използваше при варенето на чай. В тези тихи мигове, Сет чувстваше как времето лети и как околният свят ставаше по-светъл с всяка усмивка на другия мъж.

Вечерите бяха техните любими моменти. Седяха на земята край огъня, разказваха си истории от детството дори да не бяха от най-приятните и дялкаха най-различни фигурки от дърво, най-често животни и странни свръхестествени създания, които може би съществуваха наистина някъде по света, а може би – не.

Сет беше научил доста за Лирит – как майка му никога не го бе обичала, защото не беше красиво и жизнерадостно малко момченце като това на останалите майки, как се беше отказала от него, когато той бе на 5 годинки, и бе напуснала селото с пътуващ търговец на вълна.

-Няколко месеца спях в пролуките между къщите и тършувах из боклука на хората, докато Ръсел-…това е предишния гробар, той почина преди няколко години… та, да… докато Ръсел не ме прибра и не започна да ме обучава в занаята си.

Хайде, момче! Остави казана! Той ще си е тук и утре, и в други ден!

Тръгвай преди да съм си променил решението!

-Беше много мил! – каза Лирит в заключение.

-Наистина? – Сет погледна нагоре към лицето му. Беше положил глава в скута на другия мъж, който го милваше по косата и прокарваше пръсти през дългите червени кичури.

-Не. Предполагам, че вървя по неговите стъпки в този аспект. – и се подсмихна.

Сет изсумтя и се наддигна. Извърна се настрани и се присламчи по-близо до Лирит, който примигна от изненада и затаи дъх. Спогледаха се и Сет се приближи още повече докато лицата им бяха на сантиметри разстояние, докато нямаше място за чудене какви са намеренията му. От толкова близо можеше да види блясъка в тъмните очи на Лирит и руменината, избиваща по бузите му. Когато Лирит не се отдръпна, Сет погали с пръсти брадичката му, след което я повдигна леко. В този миг светът извън стаята престана да съществува. Полумракът обгръщаше фигурите им, а тихото жужене на нощта сякаш ги приканваше да останат в този интимен балон, където всяко движение, всяка въздишка имаше огромно значение.

Устните им се срещнаха в плаха целувка. Лирит се скова за миг, смутен от собствената си несигурност. Веднага си помисли за малката, не съвсем симетрична особеност на горната си устна, която го бе карала да се чувства неудобно цял живот. Сега, когато беше толкова близо до Сет, нервите му се оплетоха като въже. Но когато ръката на Сет нежно се премести на тила му и Лирит усети топлината на пръстите му върху кожата си, нещо в него се отпусна. Сет го придърпа към себе си, целувката му се задълбочи, а когато го погали успокоително по тила, Лирит разбра, че всичките му притеснения бяха напълно излишни. Затвори очи и се пусна по течението. Устните им се срещаха отново и отново – с увереност, която говореше за дълго сдържано желание. Целувките станаха по-смели и страстни, а ръцете на Лирит се вдигнаха към раменете на Сет, пръстите му се вплетоха в меката му коса, сякаш не можеше да го държи достатъчно близо.

Сет бавно прокара устните си надолу по линията на челюстта на Лирит, всяка целувка оставяше топлина, която сякаш се разливаше през тялото му. Докосванията му бяха едновременно уверени и внимателни — дланите му галеха раменете и гърба на Лирит, изследваха всяка част на тялото му, макар и през дрехите. Сет изрече името му едва чуто, като молитва, преди отново да го целуне и да го притисне към пода, покачвайки се върху него. Възседна го, което накара робата му да се събере високо около бедрата му. Ръцете на Лирит веднага намериха ивицата гола кожа, пръстите му се впиха с нея. Натисна Сет надолу докато слабините им се притиснаха едни в други. Не се знаеше докъде щяха да стигнат, ако камината не се беше задавила и не бе изпуснала голям облак сив дим, омирисвайки цялата стая на пушек.

-По дяволите… – промърмори Лирит.

Сет се помести от него, след което Лирит отиде да отвори прозореца. Трябваше да проветрят дори това да значеше да пуснат студен вятър в топлата стая. Това определено охлади страстите.

На следващата им разходка до реката, Сет най-сетне разказа на Лирит за собственото си семейство.

-Животът в селото не беше лек, но майка обичаше баща ми твърде много, че да си тръгне. Затова плати с живота си.

Сет беше натикан в тясното скривалище под дъсчения под, изградено изцяло от камък, кал и слама, докато майка му му говореше тихо, с треперещи ръце, но твърд глас.

– Слушай ме, Сет. Не мърдай! Не издавай звук! Каквото и да чуеш, стой тук, докато всичко утихне! Не се отдалечавай от дома докато баща ти не се върне! Разбра ли?

Момчето кимна, хапейки устната си, за да задържи сълзите. Риса го погледна за последен път, прокарайки ръка през огненочервената му коса, досущ като нейната, а после затвори капака на скривалището. Изправи рамене и пристъпи към вратата, отвъд която виковете и шумът на тълпата се надигаха като буря. Сет повдигна леко капака, за да може да вижда какво се случва, когато вратата се отвори с трясък и ярка светлина от факли разкъса тъмнината на малката стая. Селяните стояха отвън, въоръжени с копия, тояги и камъни. Лицата им бяха изкривени от гняв и страх.

– Ето те, чудовище! – изрева мъж с брада, чието лице Сет разпозна като на един от съседите. – Знаем какво си! Джорогумо! Убийца!

Риса остана да стои в средата на стаята, обгърната от спокойствие, което Сет знаеше, че е измамно. Очите ѝ – обикновено топли и нежни – сега блестяха с неестествена светлина.

– Каквото и да мислите, че съм, няма значение. – каза тя твърдо. – Но ви умолявам, оставете сина ми! Той няма нищо общо с това.

Отговорът беше мълниеносен – камък полетя и я удари в рамото. Тя дори не трепна, но Сет видя как устните ѝ потрепнаха от болка.

– Няма да позволим на такова създание да живее сред нас! – извика друг селянин, а останалите го подкрепиха с викове.

– Аз съм една от вас – каза тя с ясен, спокоен глас. – Познавате ме. Живеем заедно от години. Никога не съм ви навредила. Защо сега?

– Мълчи! – викна жена с разпуснати коси, която държеше пламтяща факла. – Видяхме те! Видяхме какво си всъщност! Паяк в човешка кожа!

Риса мина край селяните, които се отдръпваха от пътя ѝ дори при положение че бяха дошли да я прогонят или убият и бяха въоръжени до зъби. Опитваше се да им отвлече вниманието далеч от скривалището му.

Когато първият селянин замахна с копието, тя се отдръпна с движение, толкова бързо, че изглеждаше като размазано петно в нощта. После за първи път позволи на истинската си природа да се прояви. Формата ѝ започна да се променя – човешката ѝ фигура избледняваше, докато вместо ръце се появиха черни, лъскави крайници. Тялото ѝ се изви, покрито с космати израстъци, а очите ѝ – сега множество и ярко сини – блестяха като сапфири на фона на светлината от факлите.

Тълпата се поколеба само за миг, но страхът им бързо се превърна в още по-свирепа ярост. Първото копие прониза корема ѝ, последвано от още удари. Риса издаде пронизителен звук – смесица от болка и животинска ярост. Сет искаше да изскочи от скривалището, да я защити, но думите ѝ все още отекваха в главата му: “Не мърдай.” Единственото, което можеше да направи, бе да стиска зъби и да наблюдава през малката пролука как факли разпалват дома им, как майка му използва последната си сила, за да се защити. Няколко селяни се оплетоха в невидимата паяжина, която бе заложила като капан из цялата къща и около нея. Други падаха, покосени от острите ѝ като бръснач зъби и нокти. Но срещу множеството копия и горящи факли, дори нейните свръхестествени сили не бяха достатъчни.

Някой хвърли горящата си факла вътре в стаята. Сякаш за секунди гладни пламъци погълнаха всичко наоколо – мебели, килими, дъските на пода. Сет не можеше да види нищо от всичкия дим и бе принуден да затвори капака и да се спотаи долу, за да не се напълни и скривалището с пушек и да го задуши.

Баща му така и не се прибра онази нощ. Когато първите розови отблясъци на зората докоснаха хоризонта, Сет най-сетне пропълзя извън скривалището. Въздухът беше пропит със спомена за нощния хаос – дим, изгоряла дървесина и нещо по-сладникаво, нещо, което нямаше да може да забрави. Сред руините на някогашния си дом той намери едва различимите остатъци от майка си. На земята проблясваше малък амулет – гладък овален камък в наситен син цвят, инкрустиран със златни филигранни мотиви, окачен на канапена връвчица – нещо, което тя винаги носеше.

Сет падна на колене. Пръстите му затрепериха, когато се протегна да го вдигне. Стисна го толкова силно, че металът се впи в кожата му. Не можеше да повярва, че я няма… Мама, която му пееше тихо докато сплиташе косата му, която го гонеше из къщата и го пръскаше с вода в горещите летни дни, която го вдигаше във въздуха и го въртеше докато той се смееше и пищеше от радост. Нямаше я вече… и никога повече нямаше да го прегръща силно и да го целува по челото, и да му прави трамплини от копринената си паяжина, и да му подхвърля къпини, докато той се опитва да ги улови само с уста…

– Аз видях. Знам, че не искаше да ги нараниш. Знам, че беше добра… – прошепна той на амулета и го стисна в двете си ръце. Целуна гладката му повърхност и позволи на горещите сълзи, събрали се в очите му, да се спуснат по бузите му и да оставят блестящи следи след себе си.

-Те бяха зли. Човеците…

Същата нощ напусна дома си и никога повече не се завърна.

– И никога повече не видя баща си? – попита Лирит докато прегръщаше Сет силно и разтриваше гърба му.

– Не. Не изпитвам и нужда. Ако беше послушал майка ми и си бяхме тръгнали всички заедно като семейство, нищо от това нямаше да се случи. – промърмори Сет и зарови лице в шията на любимия си, търсейки комфорт в мириса му на утринна роса, дъбова кора и мащерка.

Лирит не знаеше по какъв друг начин да го успокои. Щеше му се да може да абсорбира мъката му, да го избави от нея. Можеше само да си представи подобна болка. Него го болеше, когато собствената му майка го изостави, но тя и без това го ненавиждаше и никога не му бе показвала истинска майчина любов. Сет бе имал всичко това, но то бе изтръгнато от него в един единствен, ужасяващ миг.

-Обичам те… – прошепна той и притисна устни към слепоочието на Сет: – Знам, че никога няма да е достатъчно, но те обичам и ще направя всичко за теб…

Сет не отговори, само го прегърна още по-силно и заплака.

Сет се беше излегнал по корем на одеалото пред камината и прелистваше една от малкото книги за хербология, която бе измъкнал изпод леглото, когато Лирит коленичи на земята до него и положи ръка на гърба му.

-Хей…

Сет дочете последните няколко думи от параграфа си и вдигна поглед:

-Какво има?

-Мислех си… все повече започвам да се притеснявам, че рано или късно селото ще разбере за теб и тогава и двамата ще бъдем в опасност. По принцип не ми създават проблеми на територията на гробището, но това може да се промени, ако решат, че си твърде голяма заплаха и трябва да се отърват от теб.

Сет само го гледаше мълчаливо, напълно готов да бъде помолен да напусне. Въпреки времето, което бяха прекарали заедно и в което се бяха сближили, може би Лирит бе осъзнал, че нямат бъдеще и е по-добре да се отърве от проблема и да продължи живота си постарому.

-Мислих доста и… – Лирит се поколеба за момент. Мълчанието на Сет го напрягаше, но той се принуди до продължи дори предложението му да бъде отхвърлено: – … смятам, че е по-добре просто да напуснем селото и да се установим някъде другаде. Мястото определено няма да ми липсва.

По време на краткия му монолог челюстта на Сет беше паднала леко и сега той го гледаше с отворена уста и леко разширени зеници. Бавно се изправи до седнало положения, отпускайки се на петите си. Това леко озадачи Лирит и тъкмо когато бе готов да добави нещо само за да разпръсне неловката тишина, Сет проговори:

-Но това място… то е всичко, което познаваш… изградил си си живот тук, имаш дом, занаят…

Лирит сви рамене:

– Както казах, мястото няма да ми липсва, нито занаята, нито хората тук с малки изключения. Разбира се, страх ме е от неизвестното, но повече ме е страх да не ти се случи нещо. Не ме интересува къде ще живея и какво ще работя, искам само да бъда с теб. Н-но… ако ти не искаш да се обвързваш с мен, тогава-

Сет хвана двете му ръце и ги стисна в своите, след което ги поднесе към устните си и целуна опакото им. Действието накара Лирит леко да се изчерви, но пък нервите му се успокоиха. Това предвещаваше нещо хубаво, нали? Сет обикновено не беше от най-любвеобилните, но в последно време правеше усилие, за което Лирит беше благодарен.

– Не знаеш колко много значи това за мен… – прошепна Сет и притисна чело към опакото на ръцете на другия мъж.

Лирит можеше да си представи. Сега, след като знаеше семейната история на Сет, нямаше как да не открие паралелите.

Сет беше затворил очи и стискаше ръцете на Лирит като че бяха спасително въже, а той – удавник. Не беше дори посмял да се надява, че Лирит ще избере него пред всичко останало в живота си, дори това останало да не беше точно идилия. Сет беше обмислял да напусне много пъти през изминалите седмици, но не искаше да оставя Лирит, а не смееше да го моли за нещо толкова голямо. А сега, съвсем неочаквано, Лирит го предлагаше. Какво би могъл Сет да каже освен:

– Да, добре. Нека се махнем оттук и да започнем нов живот някъде другаде!

Лирит се усмихна и, когато Сет освободи ръцете му, го придърпа в обятията си. Целуна го по главата, след което каза тихо, но твърдо:

-Но трябва да забравиш за убиването на хора, без значение колко си го заслужават… това само ще ни принуди да бягаме от всяко място, на което се установим.

-Знам. – Сет кимна и зарови лице в гърдите на другия мъж. Разбира се, беше наясно и беше готов да направи всичко по силите си, за да не поставя Лирит в нова опасност. Щеше да се върне към консумацията на гризачи.

Останаха прегърнати за известно време, след което Лирит се оттегли да си направи вечеря, а Сет продължи да чете. Не че можеше да се съсредоточи. По-скоро остана да лежи по корем, с буза, притисната към разтворената книга, и поглед, насочен към бумтящата камина.

По-късно същата вечер, докато Лирит дялкаше фигурка на вълк, Сет се преобрази в оригиналната си форма и започна да се разхожда из стаята, за да се разтъпче. Понякога го правеше, за да не забрави усещането и да не закърняват бързите му рефлекси. Лирит дотолкова беше свикнал, че вече нито се стряскаше, нито се напрягаше, че подобно чудовищно туловище се влачи наоколо, а огромната паст може да го погълне на един залък. Той продължи да си дялка и спря едва когато Сет застана до него. Остави дървеното кубче и ножа настрани и погледна нагоре с очакване. Срещна главните две очи на Сет и веднага му се изясни какво точно иска другият. Лирит се изчерви леко, но не отстъпи назад. Повдигна се на пръсти и постави ръка на тила на Сет, подканвайки го да се наведе. Тъй като гигантският паяк нямаше устни, а само огромна челюст с остри като игли зъби и капеща от краищата им отвора, Лирит изплези език в очакване. Дори да се чувстваше малко глупаво, това беше единственият вариант, ако искаха да се отдадат един на друг в истинската си форма. Сет схвана задачата и изплези невероятно дългия си черен език, който се уви около този на Лирит и го засмука, карайки го да изстене. Звукът, изглежда, доста се понрави на Сет, защото той протегна ръцете си и ги обви около любимия си, повдигайки го и слагайки го да седне на масата.

Ръцете на Сет върху кожата му бяха топли и уверени. Движенията му бяха плавни и внимателни, нетипични за гигантски паяк-човекоядец. Всяко докосване разсейваше по малко страховете на Лирит, че би могъл да бъде разочарование, че недостатъците му ще бъдат изцяло на показ под този толкова внимателен поглед. Вместо това се почувства… красив. Нежеланият товар на съмненията, които носеше през целия си живот, сякаш се стопяваше под нежните докосвания на Сет.

Паякът не бързаше. Изследваше тялото на Лирит, сякаш се опитваше да улови всяка емоция, всяко трепване. Гледаше го с очи, които изразяваха повече, отколкото можеха да кажат думите – смесица от почит, желание и обич, която накара сърцето на Лирит да затупти по-бързо. За миг той се изгуби в тази емоция, усещайки, че най-сетне е нормален човек, че е ценен за някого такъв, какъвто е.

Взаимността на момента беше опияняваща. Сет го караше да се чувства сякаш светът навън не съществува, сякаш няма значение кой какъв е. Имаше само тях двамата, в една тихо споделена уязвимост. Лирит осъзна, че се чувства странно сигурен, въпреки абсурдността на ситуацията, въпреки несъвършенствата си. С всяка следваща секунда започваше да вярва, че заслужава тази близост.

Хубавите емоции продължаха дори когато вече бе напълно гол пред всички осем очи на любимия си. Не се смути, не се опита да се прикрие с ръце, просто се отпусна назад на лакти, разтвори леко краката си и остави Сет да наблюдава, да го изследва с поглед, с ръце, с каквото си поискаше. И Сет го направи. Плъзна дългите си пръсти по външната страна на бедрата му, отгоре надолу, разтри коленете му и продължи по вътрешната страна, отдолу нагоре. Лирит се задъха, погледът му съсредоточен върху кокалестите пръсти, проправящи си път към вече втвърдяващия му се член. Само че Сет го пропусна и продължи да го гали нагоре по коремните мускули, чак до гърдите. Тихо стенание се откъсна от устните на Лирит, когато ноктите на паяка бръснаха зърната му, и главата му се наклони назад. Затвори очи и се съсредоточи върху усещането. Отпусна се още повече докато гърбът му се долепи до повърхността на масата. Сет продължи да го опипва като плъзна ръце по страните на тялото му, надолу, надолу, надолу… Плъзна ги под него, обхвана с шепи задника му, карайки членът му да трепне и да се втвърди дори повече.

– Всичко наред ли е? – дрезгавият глас на паяка прониза тишината.

– Мх… повече от наред, н-не спирай… – изхъмка Лирит.

Ръцете продължиха да се движат надолу по задната част на бедрата му и коленете му. Той ахна, когато Сет го придърпа до края на масата, разтвори краката му още повече и се настани помежду им. Тогава усети нещо дълго и твърдо да се притиска към едното му бедро. Това най-сетне накара Лирит да отвори очи и да го погледне. Преглътна, когато забеляза черният израстък, подаващ се от паякообразното туловище, заменило долната част на човешката фигура отпреди.

– Т-това… мислех, че мъжките паяци се размножават чрез педипалпи!

– Може би трябва да спреш да ме сравняваш с обикновени паяци. Имаме много сходства – да, но не всичко ни е еднакво. Ние, джорогумо паяците, си имаме… екстри.

– Да, огромни екстри… – промърмори Лирит, без да отделя очи от черният израстък, който, честно казано, малко го плашеше. Нима това щеше да се помести в-…? Абсурд…

Сет го наблюдаваше с любопитство, дори беше развеселен. В същото време му се щеше да бяха поговорили по-подробно за анатомията му и как ще се случи всичко, когато се стигнеше до любовното сливане. Поглеждайки надолу, той леко натисна краката на Лирит към тялото му докато не се разкри гледка към… “зоната за достъп”. Беше твърде малка и стегната.

– К-какво правиш? Не се фокусирай толкова там… – измърмори Лирит и се надигна сякаш щеше да види същото, което и Сет, от своята позиция.

– Мисля за бъдещето. За много близкото бъдеще. – коментира Сет с полуусмивка, която караше лицето му да изглежда още по-изкривено и кръвожадно. Лирит вече бе привикнал, затова не се стресна, но определено си беше преживяване… това, анусът му да бъде така прецизно изследват от осем очи, принадлежащи на човекояден паяк-убиец.

– И какво е заключението ти?

– Че ще боли по-малко, ако просто те изям жив.

– Определено знаеш как да ме предразположиш… – промърмори Лирит и избута ръцете на Сет, след което се изправи до седнало положение: – И сега какво?

– Ами… можеш ти да ми го вкараш. Размерът ти е средна работа.

Лирит беше скандализиран и страните му бързо поруменяха. Въпреки това, успя да повдигне вежди:

– Много благодаря… Да го вкарам къде по-точно?

Сет отстъпи назад, после се завъртя като едва не прекатури единствения наличен стол, който и без това вече беше полусчупен.

– Виждаш ли една малко дупка отзад, в най-крайната точка на туловището?

Лирит скочи от масата, грабна газовата лампа и падна на колене, за да търси. Сет чакаше търпеливо докато Лирит го оглеждаше отзад, мърдайки лампата насам-натам и залягайки като че се кани да ремонтира някоя каруца.

– Е? – попита Сет след няколко минути.

– Трябва да ти смажа механизма, но затова ми трябва животинска мас.

– Какво??? – Сет се извърна и погледна над рамото си към Лирит, който се беше проснал по корем на пода и сега му опипваше голямата, обвита в хитин задница.

Лирит го погледна с най-сериозното изражение, на което беше способен, после се ухили и започна да се смее на обърканото изражение на своя джорогумо паяк.

– Шегувам се. Намерих отвора, но… това не мога да си го представя как ще стане. Освен това, всякаква романтика се изпари в момента, в който започна да ми коментираш атрибутите.

– Само те предупредих. – паякът сви рамене досущ като човек.

Добре беше обработил действието, но в тази си форма то само развесели Лирит още повече. Естествено, беше му криво, че любовната атмосфера беше провалена, но пък ще си спомнят този момент с умиление… някой ден в далечното бъдеще.

– Оценявам го. Бих пробвал въпреки това, но нямам дори лубрикант. Не знаеш колко са скъпи кокосовите масла и алое вера геловете в този регион!

– Това няма да е проблем. Можеш да използваме моите паячни еликсирни нишки.

– Кое? – Лирит се изправи и отнесе лампата върху долапа. Докато разчистваше всичко останало от масата – просто за всеки случай – се движеше спокойно из стаята, напълно гол. Имаше нещо освобождаващо в това да бъде на показ пред някой друг и да се чувства добре в кожата си. Тялото му беше стегнато и елегантно, с добре оформени гръдни мускули и загатнати плочки по корема.

Сет го изпиваше с поглед. И четирите му чифта очи шареха по тялото на другия мъж докато отговаряше:

– Полутечна субстанция, която отделям при възбуда. Естествен лубрикант при моя вид.

– И мъжките го отделят? – Лирит звучеше впечатлен.

– Да. По-скоро се отделя като защитен механизъм при рани, но става и при… чифтосване.

-Ами… добре, може да опитаме… – прошепна Лирит, като усети как нервността от по-рано се завръща, щом Сет направи крачка към него. Може би нощта нямаше да бъде напълно провалена. Погледът му се плъзна по гладката кожа на гърдите на Сет, по лъскавата дълга коса, която проблясваше в полумрака, и по сияещите му очи. Възбудата се завърна с нова сила. Дори нечовешките черти на Сет – хитиновата броня, многото крака и страховитата паст, изпълнена с остри зъби и дълъг език, без устни – не го отблъскваха. Напротив, нещо в тях го караше да потръпва от изгарящо нужда. Вдигна поглед и с ентусиазъм посрещна дългия език на любимия си, който се пъхна бавно и внимателно в устата му, изпълвайки цялата му устна кухина.

Лирит протегна ръка надолу и пръстите му се свиха около черния израстък от по-рано. Беше гладък, топъл и гъвкав, с нежна повърхност, контрастираща с хитиновата броня на останалата част от тялото на Сет. Сливането на телата им вече не изглеждаше толкова страшно и непосилно. Определено искаше да усети тази топлина и гъвкавост в себе си.

Въпреки че въобще не беше наясно какво да прави, започна да движи ръката си по цялата дължина и беше възнаграден с шумна въздишка. Сет го обгърна с ръце и го задържа в прегръдката си докато продължаваха да се целуват и докосват. Скоро Лирит усети нещо да се стича по пръстите му и прекъсна целувката, за да погледне надолу. Беше споменатата по-рано от Сет субстанция – гладка, леко вискозна, с перлен цвят и преливащ оттенък на синьо и златисто. Отделяше се от малкото отворче в края на израстъка и капеше по пода. Лирит поднесе ръката си към устните си и облиза малка капчица от показалеца си. Вкусът беше нещо средно между сладко и солено, със земни и растителни нотки и с метален привкус. Не беше вкусвал нищо подобно преди. Беше странно, но не неприятно.

Сет го наблюдаваше, наклонил глава на една страна, както често обичаше да прави, и търпеливо чакаше Лирит да сподели мнението си.

-Не спираш да ме изненадваш… – промърмори Лирит и отново обхвана израстъка с ръка. Целунаха се, а Сет започна да го опипва, както по-рано. Плъзна нокти по гърба му, обхвана задника му с шепи и започна да го масажира. Лирит изстена тихо в целувката им и се притисна по-близо към хитина и част от торса на паяка. Езикът на Сет се премести на врата му, облизвайки сънната му артерия и насочвайки се към ключиците. И дори още по-надолу като оставяше влажна следа по цялото му тяло. Лирит се преви на две и здраво сграбчи раменете на любимия си, когато усети езика му между краката си. Беше толкова дълъг, че се уви около целия му член и започна да се пристяга и отпуска равномерно. Коленете на Лирит се разтрепериха. Никога не бе усещал подобно нещо. Всъщност, едва ли много човеци бяха.

– Н-няма да издържа много от това… – изхленчи след няколко минути, в които Сет масажираше члена му с езика си. Ахна, когато един влажен пръст се плъзна по цепката на задника му и се вмъкна в отвора му. Толкова беше възбуден, че се случи много лесно и не усети никакъв дискомфорт, пък и езикът на Сет му пречеше да се концентрира. Отне известно време и два допълнителни пръста, но успя да се отпусне достатъчно, че да преминат към следващата част.

Сет го обърна и го побутна към стената. Лирит се залепи за нея и остана неподвижен – с длани, залепени за избелялата бежова мазилка и леко разтворени крака. В миг усети присъствието на огромния паяк зад себе си, след което невероятно дълги пръсти обгърнаха кръста му, остри нокти потънаха в нежната кожа под пъпа му, но не я пробиха. Сет го държеше здраво – не би могъл да помръдне дори и да искаше. Пое си рязко дъх, когато усети върха на израстъка на Сет да се притиска към отвора му. Собственият му член започна да отделя предсеменна течност, която се плъзна по стената и надолу по бедрата му.

Лирит отпусна челото си на стената и затвори очи. Фокусира се върху чувството на топлия гладък израстък, който се отъркваше в цепката му и го овлажняваше с помощта на паячните еликсирни нишки.

– Сигурен ли си? – попита го паякът и потърка челюст в слепоочието му като че ли беше котка, търсеща си внимание и ласки. Сърцето на Лирит се изпълни с топлина. Сет обикновено беше дръпнат, необщителен, затворен в себе си, но тази вечер бе положил огромни усилия да комуникира и да го предразположи. Лирит не му го беше казал, но оценяваше това и то точно защото бе същият като него и никой никога не се беше опитал да го разбере преди.

– Сигурен съм. – прошепна и обърна глава настрани. Изплези език и скоро езикът на Сет се уви около неговия.

Лирит изпъшка от болка, когато усети върха на израстъка да си проправя път в него. Разтягането на пръстеновидните му мускули до краен предел пареше и коленете му се разтрепераха отново. Сет го държеше здраво за кръста, затова нямаше опасност да падне. Тъй като не можеше вече да се съсредоточи върху целувката, той отново отпусна чело на стената.

– Добре ли си? – чу шепота на Сет, чиито нокти погалиха зоната под пъпа му, предизвиквайки приятни тръпки.

-Д-добре съм. Про-продължавай…

Сет продължи да потъва в него, карайки го да стене от дискомфорт. Все пак не искаше да спират. Възбудата му само растеше като си представяше какво вижда Сет в момента, какво се случваше вътре в него. Лирит изхленчи, когато Сет сграбчи набъбналия му пенис и започна да го милва. Ноктите му оставяха дири от удоволствие по нежната кожа там, следваха голямата вена по дължината му и масажираха главичката. Лирит застена, когато стимулацията продължи и удоволствието отпред се смеси с болката отзад. Никога не се бе чувствал толкова пълен, колкото когато усети хитинът да се притиска към задните му части. Значи Сет го беше вкарал докрай…

Сет изчака няколко секунди Лирит да се приспособи, след което започна да прави леки тласъци, всеки от които караше Лирит да се задъхва и да драска с нокти по стената. Болката не беше толкова рязка, както при първоначалното проникване, и скоро напълно отшумя.

Сет плъзна език по врата на Лирит, бавно и с наслада, сякаш искаше да запечата всяка секунда от тази нощ. Всяко докосване, всеки дъх, всяко движение беше изпълнено с нежност и нужда. И любов.

Лирит се отпусна на леглото на колене и лакти. Когато се нагласи удобно, Сет се плъзна отново в него без никаква съпротива. Лирит изстена и сграбчи завивките. Последваха няколко минути на пълна тишина. Чуваше се само лекото скърцане на леглото и стенанията на Лирит. Сет се включваше от време на време с тихите си стонове на удоволствие, които звучаха доста зловещо, но на Лирит му харесваше. Харесваше му това и засилващото се удоволствие дълбоко вътре в него. Никога не си беше представял, че можеше да е толкова хубаво. Тогава членът на Сет се отърка в нещо, което го накара да простене силно и да завърти очи.

– П-по дяволите… – успя само да каже преди следващата вълна на екстаз да го връхлети. Стисна зъби и зарови лице в завивките, за да заглуши последвалия порой стенания. Торсът на Сет се прилепи към гърба му, ръцете му се спуснаха по раменете му и надолу докато не стигнаха стискащите му завивките юмруци. Ръцете на Сет покриха неговите, пръстите им се сплетоха… и тогава Сет ускори ритъма. Тласъците му идваха по-начесто, както и вълните на наслада. Кръстът на Лирит се изви, коленете му се плъзнаха настрани по завивките, членът му започна да отделя дори повече предсеменна течност, напрежение се събираше в тестисите му. Нямаше да издържи още дълго, но не искаше моментът да свършва. Въпреки това се остави на усещанията да го залеят, нямаше да се стиска, можеха да повторят и потретят по-късно.

Усети собствените си гърди да се притискат към матрака, кръстът му се изви още повече и сега само задните му части бяха все още във въздуха. Обърна глава настрани, бузата му се притискаше към завивките, а слюнка се стичаше по брадичката му. Той понечи да я избърше, но ръцете му бяха заети да стискат пръстите на Сет. Хвана го срам, че заради проклетата си деформирана уста сега се плюнчеше като новородено. Преди да се е паникьосал, усети езикът на Сет да облизва брадичката му и да се пъхва в устата му. Моментално се успокои и се фокусира отново върху приятните усещания.

Сет освободи едната му ръка и плъзна своята по гърдите му, надолу по коремните му мускули и отново обхвана члена му. Започна да го масажира, да дразни главичката с нокти и да прокарва същите тези нокти по топките му и дори по перинеума. Цялото тяло на Лирит се разтрепери от стимулацията и отпред, и отзад. Всеки тласък нацелваше простата му сякаш беше мишена и го караше да вижда звезди. Стоновете му биваха погълнати от езика и устата на Сет.

Беше на косъм от това, да освободи цялото напрежение, което се бе насъбрало в тялото му. Сякаш Сет можеше да го предусети, защото тласъците му станаха по-бързи и по-отчаяни. Още няколко точни тласъка накараха Лирит да посегне назад и да сграбчи Сет отдясно за кръста. Ноктите му се впиха болезнено в човешката плът там, но Сет не реагира. Или реагира, Лирит не знаеше, защото беше твърде зает да изживява оргазма си. Тялото му застина за миг, след което цялото напрежение се изцеди от тялото му и по завивките толкова рязко, че му притъмня за миг. Сет не спираше да плъзга ръка по члена му, тласъците му бяха станали по-бавни, но резки и дълбоки. Лирит усети нещо горещо да се излива в тялото му. Можеше да си представи какво и въображаемата картинка допринесе за силата на кулминацията му.

След като всичко приключи и тялото му се успокои, се почувства ужасно доволен и изморен. Щеше да се стовари върху доказателството за оргазма си, ако Сет не го придържаше за кръста. Когато паякът се отдръпна и израстъкът му се измъкна от тялото на другия мъж, Лирит се почувства странно празен. Нещо се стече от ануса му надолу по бедрото му. Това го накара да се усмихне, защото явно и на Сет ужасно му беше харесало това, което бяха направили. Сет го издърпа настрани и го положи на леглото, след което изчезна за момент. Лирит бавно се обърна по гръб и остана да лежи загледан в тавана. Не можеше да повярва, че това се беше случило на него и с то с някого, в когото беше влюбен. Чувстваше се прекрасно дори да знаеше, че ще изпитва остатъчна болка на другата сутрин.

Когато Сет се завърна, вече беше преобразен в човешката си форма и носеше мокра кърпа, която започна да прокарва по измореното тяло на Лирит. Мина през ръцете, надолу по торса му и краката му. Изчезна отново, върна се и обърна специално внимание на зоната между краката му, като старателно избърса интимните му части. После хвърли кърпата върху допала и се стовари по корем на леглото до Лирит.

– Благодаря… – измърмори Лирит и обърна глава наляво, за да наблюдава другия.

Сет изхъмка. Беше затворил очи и положил буза на завивките. Дългите му мигли галеха скулите му, а розовите му устни бяха леко разтворени. Косата му се беше разпиляла по гърба му и завивките. Газовата лампа хвърляше сенки по голата му кожа и го караше да изглежда загадъчен, нереален. Беше ли това илюзия? Може би това си беше все пак Сет, дори и да не беше в оригиналната си форма. Не значеше, че не е истински. Винаги щеше да си остане най-красивият мъж, когото някога бе виждал. Не че това имаше някакво значение. Лирит го намираше за невероятно привлекателен и в истинската му форма. Беше малко по-… нетрадиционна, но все пак…

Лирит се усмихна и се присламчи по-близо като обгърна раменете на любимия си с ръка и го притегли по-близо. Миглите на Сет потръпнаха и той се премести така, че да постави глава на рамото на Лирит.

– Измори ли се? – попита го Лирит и започна да го милва по главата. Пръстите му се плъзгаха надолу по ярките червени кичури, но нито веднъж не се заплетоха в тях.

– Здравата се потрудих… – измърмори Сет и най-сетне го погледна. Бегла усмивка се появи на устните му и Лирит врътна очи.

– И на мен не ми беше лесно, уверявам те.

– Нараних ли те? – попита паякът и посегна да погали лицето на другия мъж.

Лирит притисна буза към дланта му и поклати глава:

– Беше невероятно! Благодаря ти.

– Няма за какво. Ще го правя толкова пъти, колкото поискаш.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха един на друг, след което заспаха прегърнати.

Събудиха се от трясъка на счупен прозорец. Сет пръв изскочи от леглото и се закова на място, когато забеляза камъка сред разпръснатите стъкла. Изтръпна. Тази сцена му беше до болка позната. Пристъпи бавно към прозореца, долепи се до стената от едната му страна и предпазливо надникна навън. Както и се беше опасявал, тълпа се беше събрала край оградата на гробището. Все още не смееха да влязат, но Сет не можеше да разчита на това.

– Излезте! Знаем, че сте вътре и какво сте всъщност! Убийци!

Думите ‘’убийци’’ и ‘’чудовища’’ се открояваха най-ярко сред виковете на тълпата, но определено имаше и по-грозни изкарвания, както и по-зловещи.

В един миг Лирит се озова от другата страна на счупения прозорец. Лицето му беше побеляло и изглеждаше сякаш всеки момент ще закрещи от ужас и разочарование. Точно когато бяха решили да оставят всичко това зад гърба си, сега кармата ги застигаше.

– Обличай се! Тръгваме без багаж! – заяви Сет и отиде да грабне бялата си роба, преметната върху облегалката на стола. Навлече я през глава и завърза колана на кръста си. Още нещо прелетя през прозореца и се разби с трясък в пода. Буркан, пълен с хлебарки, които сега се разпръснаха във всички посоки. Може би повечето нормални хора ще се разпищят и избягат, но явно селяните не познаваха Лирит толкова добре, колкото си мислеха. Той само изсумтя заради варварското отношения спрямо насекомите, след което изтича до долапа и започна да рови.

-Ще взема разни неща набързо! – измъкна платнена торба от най-долното чекмедже и започна да тъпче дрехи вътре.

-Няма време! Няколко мъже влизат в двора! – предупреди Сет, който отново се беше заредил до прозореца, за да наблюдава: – Носят вили и лопати!

Лирит грабна амулета на Сет, който лежеше до студената газена лампа, и се придвижи до шкафа под мивката, за да вземе малко храна и, разбира се, с каквито спестявания разполагаше. Една хлебарка пропълзя вътре, но той не и обърна внимание.

По вратата вече се тропаше. Сет се колебаеше дали да отвори и да се опита да разговаря с мъжете, но тогава се чу тежък удар по дървената повърхност и желязно острие се появи от вътрешната страна на вратата.

Сет реши, че няма как това да приключи без жертви. Единственото, което можеше да направи, бе да се погрижи тези жертви да не са той и Лирит. Трансформацията отне също толкова време, колкото и разбиването на вратата. Сет не остави възможност на мъжете да реагират. Нахвърли се върху тях, омота ги в паяжина и впи зъби в торса на лидера им с брадвата. Гневните крясъци се превърнаха в ужасени писъци. Кръв избликна от устата на поваления мъж и той започна да се дави. Някой от селяните отвъд оградата се разпищяха и се разбягаха при вида на огромното черно чудовище, но една група остана и започна да пали факли.

– Ще подпалят мястото! – изрева Сет с дълбокия си хриплив глас преди да се нахвърли на друг мъж, който се опитваше да се измъкне от паяжината с помощта на джобно ножче.

– Почти съм готов! – Лирит пролази до друг шкаф и започна да събира бившите ‘’скъпи’’ притежания на Ръсел – една стара лула, джобно ножче и ръждясал пръстен. Грабна също и маските си, след което се върна до долапа за пушката и сачмите. Зареди оръжието, прибра кутийката със сачми в джоба на панталона си и притича до прозореца.

Сет вече беше на двора, заобиколен от селяни с факли и вили, които нападаха и се отдръпваха един подир друг като че ли бяха тренирали. Сет нападаше с паяжина, зъби и нокти, пръскаше отрова и мачкаше тела с огромните си крака, но нападателите бяха твърде много. Паякът изрева от болка, когато една вила се заби в туловището му. Лирит зареди пушката, прицели се и стреля. Мъжът се свлече в краката на останалите. Лирит дори не потрепна. Винаги си беше мечтал да гръмне някои от тези мъже – пияниците от кръчмата, които вечно му подвикваха гадости, когато минаваше по улицата късно вечер.

Двама от мъжете се стъписаха от видяното и направиха крачка назад, но другите ги тласнаха напред с викове:

– Продължавайте! Чудовището няма да спре, докато всички не загинем!

Сет замахна с единия си крак, хвърляйки един от мъжете в оградата с такава сила, че дървените колове се пръснаха. Кръв капеше от тъмната му козина, но той не спираше да се движи, въпреки раните.

Лирит презареди пушката и се провикна:

-Сет! Идвай!

Огромният паяк не реагира, защото в следващия момент една горяща факла политна към него. Той я отблъсна с паяжина, но нова болка го прониза, когато нож разпори страната му. С рев, който заглуши всички останали звуци, Сет се хвърли върху нападателя, събаряйки го на земята.

Лирит излезе навън и отново се провикна с всички сили:

– Хайде, Сет! Да вървим!

Сет откъсна главата на поредния нападател със здравите си челюсти, след коета запълзя бързо към Лирит. Друг мъж с факла се хвърли напред, за да го спре, но Лирит стреля още веднъж в рамото му. Нападателят падна на колене, изпускайки факлата в пръстта.

Сет кървеше на няколко места, но не спираше да се движи. Забави пълзенето си за миг, колкото Лирит да скочи върху него, и двамата се понесоха край гробовете към другия края на двора. Отправиха се към близката гора, преследвани от светлината на факли и оглушителните викове на селяните. Огън вече обгръщаше къщата зад тях, а мирисът на дърво и плът изпълваше въздуха.

Навлязоха сред дърветата и Лирит се смъкна от гърба на Сет преди да продължат нагоре по хълма. Хвърли бърз поглед назад. Факлите започваха да избледняват между дърветата.

– Добре ли си? – попита Лирит, когато забеляза кръвта, стичаща се по туловището на паяка. Знаеше, че Сет е много по-силен и издръжлив от обикновен човек, но всичко и всеки си имаше граници.
– Ще оцелея, но имам нужда от почивка.

– Обещавам, че ще поспрем, когато слезем от другата страна на планината, но засега по-добре да продължим да се движим! Може да ни преследват с ловни кучета. Старият Диг отглежда хрътки, така че… – прекъсна мисълта си, защото вече се задъхваше твърде много.

– Дай ми багажа! – каза Сет, когато забеляза умората на любимия си.

– Не. Ще се справя. Ранен си.

– Добре съм, дай-

– Ще се справя! – повтори Лирит и стисна пушката по-силно. Ако някой или нещо се изпречеше на пътя им, щеше да го гръмне без да му мигне окото. Вече беше застрелял човек, така че знаеше, че е способен. Може би наистина беше изрода, за когото го смятаха, но не го интересуваше. Можеше да си представи по-светло бъдеще, което да сподели със Сет, и нищо нямаше да го спре да превърне бляна си в реалност.

Успяха да изминат доста добро разстояние преди падането на нощта. Добраха се едвам-едвам до една изоставена хижа в гората от другата страна на планината и се приютиха там. В момента, в който Лирит разстла единственото одеяло, което бе взел, Сет се превъплъти в човек и се строполи върху него.

– Трябва да спя… – измърмори полузаспал, когато Лирит коленичи до него и започна да го разтриса в пристъп на паника. Обяснението успокои малко нервите му и той се отпусна назад на петите си. Сет беше чисто гол, защото бе разкъсал робата си при предишната си трансформация, затова Лирит извади риза от торбата и го наметна с нея. Прекара час да превързва раните му, а остатъка от нощта стая на пост.

Когато слънцето отново се показа на хоризонта, той вече имаше изграден в главата си план. Предстоеше им дълго пътуване. Трябваше да оставят достатъчно разстояние между селото и себе си. Дори можеха да напуснат пределите на кралството. Трябваше да се допита до Сет, разбира се. Бяха заедно в това и заедно щяха да вземат решенията. Всичко щеше да е наред.

Година по-късно:

Лунна светлина проникваше в мансардата през капандурата на скосения таван и осветяваше помещението с меко сребристо сияние. Пространството беше топло и уютно, с дървен под, върху който лежеше мек бял килим. До един от прозорците се намираше малък кът с кресло и кокетна кръгла масичка, върху която се кипреше позлатена ваза с червени паякови лилии, а до отсрещната стена имаше широко легло, покрито с бели завивки, които улавяха блясъка на луната.

Сет лежеше по гръб с разпилени по завивките кървавочервени коси, а ръцете му се плъзгаха по гърба на Лирит и дращеха нежната му кожа при всеки по-дълбок тласък. Лирит се беше настанил между краката му и го държеше здраво в прегръдките си. Беше заровил лице във врата му и го покриваше с целувки докато се наслаждаваше на сладките стонове на любимия си. Сет бе останал в човешката си форма до голяма степен, но бе запазил осемте си очи и дългите си нокти и език. Същият този език влизаше доста добре в употреба по време на любовната им игра, така че Лирит не се оплакваше.

Оставаше едва час до настъпването на новата година и бяха решили да изпратят старата подобаващо. Телата им бяха притиснати едно към друго, а Лирит работеше неуморно да достави и на двама им удоволствие. Беше изморен и леко потен, но се застави да забърза темпото, когато стоновете на Сет се усилиха. Беше намерил сладката му точка и сега се целеше там при всеки тласък. Ръката му се плъзна по челюстта на другия мъж, хвана брадичката му и обърна главата му към себе си, притискайки устни към неговите. Сет веднага отвърна на целувката и след няколко мига отвори уста, допускайки го вътре. Езиците им се сплетоха.

Дългите ръце на Сет се спуснаха по-надолу и обхванаха с шепи задника на Лирит, придърпвайки го при всеки тласък.

– Б-близо съм… – прошепна паякът, когато устните им се разделиха.

По брадичката на Лирит се стичаше слюнка, но той не понечи да я изтрие. Вече не се срамуваше. Беше докарвал и Сет да подобно състояние при по-интензивните им и груби сексуални преживявания заедно.

– Аз също… – призна Лирит и се присегна между телата им, обвивайки пръсти около члена на Сет. Започна да движи ръката си нагоре-надолу в ритъм с тласъците си докато се наслаждаваше на зачервеното лице на Сет и на изписаното по него удоволствие. Всички осем очи бяха леко притворени, устните му бяха подпухнали от целувки, а дишането му – учестено. Няколко кичура коса бяха полепнали по запотените му чело и шия. Гледката беше невероятно еротична и Лирит никога не се уморяваше да ѝ се любува, въпреки че я беше виждал стотици пъти.

Не им отне дълго да стигнат до кулминацията си. Гърбът на Сет се изви в дъга, а устните му се разтвориха в безмълвен стон. Ноктите му се забиха в плътта на Лирит и от члена му изригна струя семенна течност, която се разля по коремните му мускули и му влезе в пъпа.

Лирит наблюдаваше лицето му през цялото време, а ръката му не спираше да се движи по члена на другия мъж. Продължи да движи и таза си, забързвайки темпото дори още повече, позволявайки на Сет да изживее пълноценно оргазма си. Не можа да сдържи собствения си стон, когато пръстеновидните мускули на Сет се стегнаха около члена му. Още няколко тласъка доведоха и до неговия оргазъм. Той стисна зъби, за да не извика, и зарови лице в шията на паяка за пореден път. Двамата се прегръщаха силно докато вълните на удоволствие не отминаха напълно. Прегръщаха се още няколко минути след като всичко беше приключило, след което отидоха да се почистят набързо. После си облякоха топли дрехи.

Лирит се измъкна навън през капандурата и направи няколко крачки към ръба на покрива. Сет го последва секунда по-късно и ахна, когато вдигна поглед към полепналите по небосвода звезди. Лирит се облегна на парапета, усещайки студения метал въпреки вълнения си пуловер. Въздухът беше изпълнен с очакване и тихото бръмчене на града под тях – пиратки, смях, далечна музика.

Покрива на старата триетажна сграда, в която живееха вече от няколко седмици, беше най-доброто място да видят фойерверките. От тук се разкриваше идеалната гледка към центъра на града, където щяха да избухнат разноцветните светлини. Лирит обаче не се съсредоточаваше върху тях в този момент. Той усещаше как Сет стои близо до него, топлината на тялото му беше осезаема.

Сет го погледна с онзи типичен блясък в очите, който винаги караше Лирит да се усмихва, дори и да не искаше.

– Най-хубавата гледка… – промълви паякът, но и двамата знаеха, че думите му не се отнасят само за града.

Лирит се обърна леко към него, усмихвайки се загадъчно.

– Ти ли? Съгласен съм. – подхвърли с полуусмивка, гласът му тих, но с нотка на предизвикателство.

Сет леко наклони глава. Ръката му докосна рамото на Лирит, а след това се спусна надолу. Пръстите им се сплетоха.

– Да, аз. Но и ти ставаш.

Лирит вдигна вежда. Вместо да отговори, се приведе леко напред и в същия миг почувства как Сет също скъсява разстоянието между лицата им. Целувката беше позната, но всеки път носеше своята магия.

-Обичам те! – прошепна Сет, когато се отдръпнаха леко.

Лирит беше първият, който бе произнесъл тези думи преди много време, но Сет определено инициираше признанията оттогава насам.

– И аз те обичам! – отвърна му и го целуна отново. Посегна към вдлъбнатината между ключиците си и пръстите му се свиха около амулета, който Сет му бе подарил – овален камък с наситен син цвят, обвит в златни филигранни орнаменти и закачен на семпла канапена връв. Това беше най-голямото доказателство за чувствата му, по-неоспоримо от всякакви обяснения в любов.

И точно тогава нощното небе избухна в цветове – първият фойерверк проряза мрака, последван от друг, и още един. Градът се оживи от овации и радост, но Лирит и Сет останаха там, на покрива, съсредоточени върху момента, върху себе си и върху новото начало, което фойерверките символизираха. Това щеше да е първата им година без да бягат, без да се страхуват, без да се чудат какви опасности ще донесе новия ден.