Хилядолетния

Веднъж, докато се разхождах по любима пътека в Родопите, кривнах от познатия път, за да се полюбувам на интересните цветя и дървета, които не бях виждал до сега. Вниманието ми беше привлечено от стара и овехтяла книга с кожена подвързия или както разбрах после – дневник, който намерих заклещен в процеп на близката скала.

Дали невероятната история описана вътре е истинска или измислена от човек с развинтена фантазия не мога да потвърдя, но според мен си струва прочитането ѝ до самия край и дълбоката му поука. Предавам текста, така както го прочетох от пожълтелите страници, изписани с красив и изразителен почерк в старинен шрифт:

“Роден като Медок от Бесите, аз бях знатен воин и винар от величествената планина Родопа. Притежавах броня, две копия и извит меч, наречен сика. Управлявах винарна и имение, които се простираха сред живописните хълмове, където произвеждах най-висококачествено вино.

По време на празненство срещнах Рескуторми, жената която щеше да стане моя съпруга. В момент на духовен екстаз ние се влюбихме дълбоко и скоро след това се венчахме.

Борих се редом с цар Вологез срещу нашествениците и спечелихме славна победа.

Изкуството на винарството стана моя страст. Развих го до нови висоти и основах най-голямата винарна в Родопа. В чест на сина ни, Ептезан, кръстих винарната нему.

Тези събития – тогава силно значими – сега едва си припомням.

Животът ми претърпя драматичен обрат, когато една зловеща нощ, по време на военен поход, се изгубих в гората. Изнемощял и изплашен, бях открит от Миралай, митичен полу-змей и безсмъртно същество. Той обеща да ме пощади, ако го победя в двубой. В разгара на битката, неговото копие прониза сърцето ми. Смътен спомен ме преследва: видях как Миралай поряза китката си и ми даде да пия от кръвта му…

След като се върнах при Бесите, страхът и подозрението на хората към мен нараснаха поради необикновените ми способности и огромната незарастваща рана в средата на гърдите ми. Вологез, който разбра за срещата ми с Миралай, заплаши да ме разкрие, отнемайки ми всякакъв избор, освен да го убия. В пристъп на ярост го посякох, запазвайки тайната си.
Под ръководството на мъдрата тракийка, безсмъртната като мен Мокасокос, която дойде в моето селище, научих изкуството на вглъбяването, което ми помогна да контролирам ненаситната жажда за кръв, която усещах. С тази нова сила моето семейство и хората от селото започнаха да ме възприемат като герой и дори започнаха да ме боготворят. За да документирам преживяванията си, се научих да пиша и записах спомените си в красива кожена книга.

С техниките на Мокасокос, жаждата ми намаляваше все повече. Фокусирайки се върху Есенцията на живота (за каквато смятах виното до преди това), трансформирах кръвожадната си същност и приеха ново име – Залмокс.

Но като виждах как Рескуторми остарява, а аз оставам същия, нещо в мен се пречупи. Докато впивах зъби в нежната ѝ шия, чух последните ѝ думи: “Винаги ще те обичам”. Осъзнах, че по някакъв начин тя беше есенцията на моя живот…

Чрез вглъбяване, което продължавах да практикувам, открих че мога да придобивам сила над други безсмъртни. Мокасокос беше удивена. Оказа се, че тя е запазила сиката ми, която си взех обратно.

Не след дълго Миралай се появи в селото и ме нападна, обръщайки Мокасокос срещу мен. Реших, че е време да напусна Родопа и поех към Пулпудева, вече известен като Плъвдив.

Годините минаваха, а наследниците на сина ми Ептезен ми служеха поколения наред, без да знаят кой съм. Те мислеха, че тайната на виното, което отново бях започнал да произвеждам, е в кръвта на жертвите ми.

Един ден Калина и Вълкан, брат и сестра, пра-пра-внуци на сина ми, се скараха дали трябва да се добавя кръв във виното. Успокоих ги, че не това е тайната съставка, а сплотеността и отдадеността на тези, които правят виното.

Малко по-късно Калина заплаши да ме издаде, ако продължавам да си набавям жертви, макар че го правех рядко. Наложи се да се изнеса отново и да заживея сам. Оставих винарната на синовния ми род, да се разпореждат с нея както намерят за добре… Промених името си на Елемаг, а книгата със спомените загубих при тайното си бягство.

И тогава, в една прекрасна нощ Рескуторми ме откри! Миралай и Мокасокос я бяха превърнали в безсмъртна, за да ме намери и върне в Родопа. Но защо? Нямах време да размишлявам, защото тогава ромеите нападнаха българите и война раздра Тракийската низина. С Рескуторми, която вече се наричаше Кали, се скрихме в стара крепост, но по пътя загубих вярната си сика.

Живеехме в усамотение, когато Миралай и Мокасокос ни намериха. Бяха се съюзили с ромеите и им бяха обещали да ме предадат на император Василий, който ме търсеше – до него бяха достигнали слухове за познанията ми в тайната Есенция на живота. През годините на усамотение рисувах много картини от стария си живот, които взех със себе си, когато ме отведоха в плен.
Един ден, в къщата където ни държаха, дойде Мокасокос. Тя беше разбрала истината за Миралай и ми се извини задето ни предаде. Помогна ми да избягам с Кали и да се настаним в старо имение в дебрите на Родопа.

Годините минаваха и се появиха огнестрелните оръжия, които бяха мистерия за мен. Мокасокос ми донесе пушка при едно от посещенията си в нашето скрито имение и едва не се застрелях. Шумът и блясъкът на оръжията ме побъркваха.

Агаряните, тази дива орда заплашваща да залее целите Балкани като приливна вълна, ни намериха и нападнаха имението ни. С Кали бягахме отново. По пътя се научих да стрелям и преодолях ужаса си от огнестрелните оръжия чрез самовглъбяването.

Двамата бягахме далеч на запад, далеч от османските завоеватели, чак до Виена – в моите очи това беше приказен град, столица на изкуствата по него време. Носех картините си, които бях нарисувал през годините – портрети на слугите ми като икони. Приех и ново име – Огнен, с което се представях за майстор живописец.

Една нощ, докато търсех жертва за мъчещата ме жажда, бях заловен от патрулиращи стражари. Мислеха, че съм крадец. След тази случка се научих да примамвам жертвите си със своето артистично обаяние. Въпреки че се хранех изключително рядко, все още губех разсъдъка си, ако не пиех кръвта на смъртните.

Откривах все повече красотата на скулптурите и архитектурата на Виена. По някакъв странен начин изкуството успокояваше жаждата ми за кръв. Събирах огромна колекция от скулптури и картини. Изкуството се превърна в моето спасение и средство за изразяване.

След като помогнах за отблъскването на османците при обсадата на града, с Кали заминахме отново по време на великата виенска чума. Този път още по-далеч на запад в новата земя Америка, където основах едно от първите арт студиа в Нов Йорк под името “Fire Essence”.

Започна революцията! Англичаните ме заловиха като един от въстаниците. Въпреки това, те оцениха уникалните ми умения в стрелбата и тактиката и ме освободиха, позволявайки ми да откупя свободата на безценната ми Кали в замяна на колекцията ми от произведения на изкуството.

Вдъхновен от дълбокото си разбиране на вглъбяването и духовния екстаз, започнах да обучавам други как да извличат изкуство от тези състояния.
Години по-късно основах арт школа, където споделих знанията и уменията си с амбициозни ученици.

Решавайки да развия тази дейност, продадох старата си колекция портрети като антики от древен автор. С получените средства купих нови сгради за школи във Виена и освободената България. С Кали се завърнахме след толкова много години в древната Родопа, която все още усещах като свой дом, макар и спомените ми от там да бяха вече избледнели като платната на старите ми картини.

Годините се нижат. Чрез самовглъбяване и медитация с Кали достигнахме състояние, при което нямаме нужда да се храним с кръвта на смъртните.

Постигнахме вечно блаженство в древните гори на Родопа и останахме тук, където времето изгуби своето значение и кръвожадността бе заменена от духовна хармония.

През вековете и всички промени, името ми, дългото ми пътуване и битките ми се превърнаха в легенди. Медок от племето Беси, познат още като Залмокс, Огнен и Елемаг, се превърна от воин и винар в духовен учител и безсмъртен творец, живеещ в хармония със света. Създадените от мен картини и скулптури останаха в наследство за поколенията, отразявайки моята безсмъртна душа и вечното търсене на същността на живота.

Ти, който четеш това, помни, че мистерията на живота е неразгадаема дори за хилядолетния безсмъртен и в това е най-голямата ѝ красота. Живота извира от нищото и пак там се връща, без да остави нищо след себе си, освен своята есенция – истината на несъществуването. Любов, война, красиво и грозно, възходи и падения, пронизва ги една тънка нишка невидима за смъртните, неуловима за безсмъртните.

Спомените избледняват и се забравят, дори тези които биват записани ще бъдат изгубени. Есенцията на живота се съдържа в безсмъртното, което не се вижда с очите, това което ръцете не могат да докоснат. Мисълта не може да достигне безкрая, но само безкраят истински съществува.

А сега Сбогом. Забрави всичко, изживей живота си като миг, защото той е такъв, дори за мен – Хилядолетния.”