Хората говорят!

Дори след смъртта на старата обитателка на имението, звукът на онова пиано продължи да огласява празните стаи. Само тихото му звучене, голите клони на дърветата, които дращеха по прозорците и онова непрекъснато скърцане по тавана подсказваха, че живота в старата сграда продължаваше без своята господарка. Хората отдавна не я бяха виждали в малкото градче, затова един ден полицията я посети, само за да открие мъртвото ѝ тяло. Погребаха я в общото гробище на града, но нито един от роднините ѝ не присъства. Хората говореха, че минали месеци преди да се появят братът и сестрата – наследници на старата жена от имението. Момичето бе минало двайсетте си години, с руса коса и тъмни очи. Малкото ѝ братче бе поне на седем и то със светла коса и тъмни очи. Понякога момичето и момчето слизаха в града. Личеше си, че малкото братче не иска да остава само в старата къща и плътно се движеше до сестра си. А тя изглеждаше сякаш никого не вижда и не чува. Обикаляше по магазините и излизаше с пълни чанти. Повечето неща, които купуваше, бяха все за строителна работа. Хората си мислеха, че тя ще оправи имението, ще го постегне и бяха прави.

Името на момичето бе Анджела и преди три месеца бе получила писмото за наследство от онази забравена леля в рода ѝ. И тя, наистина, стягаше старата къща, за да я продаде. Бе достатъчно голяма и просторна, за да й вземе добри пари. Но нещо я тревожеше, откакто бе пристигнала. Може би, бе онова пиано, което непрекъснато свиреше грозни и тъжни мелодии. Понякога тя заставаше на прага на вратата и дълго се взираше в празната стая и клавишите, които се натискаха от невидима ръка. Може би имаше призрак или вътре в пианото имаше плъх, който тичаше и създаваше тази какафония от звуци. Каквото и да беше, все още не се бе престрашила да отвори капака и да види със собствените си очи, дали вътре има някакво живо същество. Или се страхуваше от гризача или от факта, че може изобщо да няма гризач…Другото нещо, което караше кожата ѝ да настръхне, бяха стъпките по тавана. Особено, когато вечер легнеше в леглото на леля си и се заслушаше в скърцането на старите дъски. Може би вятъра предизвикваше това ехо, което достигаше до ушите ѝ, но можеше да се закълне в едно, звукът приличаше на малки стъпки, въртящи се в непрестанно повтарящ се кръг.
Името на малкото момче бе Самюел, той бе на седем години и изобщо не харесваше имението. Струваше му се зловещо и най – вече самотно. С твърде много празни стаи, изпочупени прозорци. Твърде многото скривалища за тъмните сенки. Но харесваше звукът на пианото, дори когато то нарушаваше тишината, споходила през късните часове имението. Сякаш беше светлина в пълния мрак. Сякаш Самюел не беше сам. Той и Анджела не бяха сами.

На следващата сутрин хората отново видяха братът и сестрата. Скитаха из улиците като изостанали птици, изгубили от поглед ятото. А те – хората, ги гледаха със съжаление и съчувствие. Как ли живееха в старата къща? – Питаха се помежду си, но никой не отиваше да ги посети, да види как наистина живееха там. В забравената част на градчето, твърде далече от светлините и топлината, които им предлагаше.

Момичето отдавна бе спряло да обръща внимание на твърде многото погледи на хората. Те говореха. Винаги са говорели. То слизаше в града, обикаляше и после отново се връщаше в имението, което все по – често и доставяше някакво тягостно чувство. Все по често заставаше или пред прага на стаята с пианото, или пред извитата стълба, която водеше към тавана. Но никога нито отваряше старото почерняло от времето пиано, нито се изкачваше по изпочупените стъпала. А Самюел винаги стоеше зад нея и също наблюдаваше. И двамата чакаха, но всеки чакаше нещо различно.

Най – дългият ден за Анджела започна малко след полунощ, тя дълго не можа да заспи, непрекъснатите стъпки по тавана, не я оставяха на мира, а ако се случеше да затвори очи дори за миг, съзнанието ѝ сътворяваше илюзии за призраци и малки деца с остри зъби и големи усмивки. Същата нощ нещо премина пред отворения прозорец и закри лунната светлина, която нахлуваше през него в стаята на Анджела. А тя в просъница усети хладния въздух, който сякаш я гъделичкаше по клепачите. Момичето отвори широко очи, може би си мислеше че някаква невидима ръка я е докоснала по лицето. После се ослуша. Беше съвсем тихо. Пианото. То бе заглъхнало. Анджела издърпа завивките и се уви плътно в тях. Тя оглеждаше стаята и всяко тъмно кътче в нея. Само за миг настъпи тъмнина. Някой отново бе преминал пред прозореца ѝ. Дали съзнанието ѝ не си правеше шеги с нея? Може би мислеше си тя ѝ се е привидяло. И все пак си отбеляза на сутринта да отиде до полицията. А може би някой луд обикаляше и си мислеше, че имението е изоставено. Анджела се изправи и светна лампата на стаята, надявайки се да прогони неканения гостенин. Момичето не може повече да заспи през тази нощ.

Рано сутринта хората отново видяха русото момиче да обикаля улиците. Този път на лицето ѝ ясно бе изписано притеснение, може би дори страх, както и безсъние. Също така този ден, Анджела бе сама, малкият ѝ брат явно бе останал сам в имението. Някои от хората видяха как младото момиче влезе в полицейското управление и след около десет минути излезе заедно с началника на полицията и един от новобранците.

Анджела бе обяснила на началника за силуета, който бе видяла през нощта и той се бе съгласил да огледа дома ѝ, без обаче да разбере, че всъщност става дума за старото имение в края на града.
В същото време малкият Самюел се разхождаше в пустите стаи на дома си. Момченцето се бе облякло в стари дрехи, изглежда извадени, от някой сандък, принадлежал на старите обитатели. Беше си сложил от онези стари кръгли очила без стъкла и малка прашасала черна папийонка. Той бе постоял пред пианото, дори бе седнал на малкото столче и се бе опитал да посвири, но сякаш клавишите имаха свое мнение и не му позволяваха да ги натисне. Намръщи се и излезе бързо от стаята. Обикаля в хола и бавно протяга пръстите си по старите книги. А после се качи на втория етаж. Анджела не обичаше да се качва там, но често заставаше пред стълбите. Самюел не можеше да разбере защо тя не се качваше на тавана. Сега той бе застанал пред извитите, разнебитени от времето стълби. Дълго се взира в тях преди да направи първата крачка. Горе, вратата макар и да изглеждаше залостена, бе отворена. Момчето прекрачи прага и огледа тъмната стая. Единствената светлина, която нахлуваше, бе от малкото прозорче срещу голямото огледало. Детето седна на дървения под, който проскърца под тежестта му и се вгледа в огледалото, което бе счупено в средата. Самюел виждаше отражението си сякаш лицето му е разрязано на две. Момчето се усмихна широко на своето АЗ. След време му омръзна да се взира в старото огледало. Изправи се и започна да обикаля в кръг, а дървените дъски проскърцваха под краката му. Момченцето се заслуша и наистина скърцането му заприлича на малки стъпки, в непрестанно въртящ се кръг. Може би, Анджела наистина бе права. Че тук на тавана има нещо. Входната врата на имението се отвори и Самюел се взря във вратата и гъстите сенки по ъглите, сякаш очакваше някой да го нападне от там. Без повече да се чуди, детето бързо слезе на първия етаж. Анджела бе довела двама полицаи, които явно не знаеха къде точно са отивали.

Началникът нареди на младия полицай да огледа около имението. Момчето изглежда се притесняваше да излезе само, но острият поглед на шефа му бързо го тикна към изпълняването на задачата. Преди да излезе се усмихна смутено на детето, което го гледаше от стълбите. Самюел също се усмихна окуражително на полицая. Началникът също забеляза малкото момче и му кимна като последва Анджела в кухнята. Полицаите си тръгнаха след два часа, без да открият каквито и да е следи от влизане с взлом или неканено присъствие. Това само още повече притесни момичето, което изглеждаше така сякаш е видяло призрак. Братчето дълго я гледа, а преди да си легне ѝ пожела лека нощ, но не получи отговор.

Анджела не можеше да заспи. Очите ѝ непрекъснато шареха из стаята и винаги се спираха за повече на залостения прозорец.

Самюел също не можеше да заспи. Непрекъснато мислеше, за Анджела и за тъмната фигурата.

През това време навън заваля първият сняг за годината. Дълго се трупа преди да се появят отново.

Някой отново премина пред прозореца на момичето, но този път не беше сам. И докато Анджела не успя да види първата фигура, то втората спря и бавно се завъртя към нея. Имаше черно наметало, а под него се открояваха две нечовешко зелени очи. В първия момент момичето и съществото излязло от мрака се взираха безгласни едно в друго. На Анджела ѝ се стори, че то ѝ се усмихва зловещо, въпреки че не можеше да види дали наистина е така. В следващия момент тя изпищя, а съществото продължи след първото. Момичето уплашено излезе в късния час и побягна по отрупаната със сняг пътека.

През това време Самюел бе в градината. Не можа да заспи и излезе навън. Правеше снежни топки, когато чу писъка на Анджела. Обърна се към имението и само след миг я видя да тича по пътеката, която водеше към града. Момчето се обърка и продължи да се взира във вече празния път, докато ръцете му продължаваха да почервеняват от студа. Когато се обърна вече не беше сам. Пред него бяха седнали две същества с грозни зелени очи и остри зъби. Кокалестите им ръце посягаха към снежните му топки.

Анджела бе тичала до полицейското управление, което обаче бе затворено по това време. Добре че началникът ѝ бе дал телефонния си номер. Минути по – късно, заедно с новобранеца, бяха излезли на улицата по пижами и чехли. Докато снегът продължаваше да се трупа. Началникът стигна до момичето, което вече плачеше уплашено и се опитваше да обясни засичайки какво бе видяла. Полицаят я слушаше внимателно. А младото момче се заоглежда и притеснено попита къде е малкия ѝ брат. Момичето го погледна объркано.

Самюел наблюдаваше тези странни същества и видно ядосан им се развика. – Браво, уплашихте я!

Анджела смяташе, че тя си е загубила ума, но явно не беше само тя.

– Какъв брат? Аз нямам братя! – Двамата полицаи се погледнаха, а в очите им се четеше страх!

В същият момент камбаната удари полунощ. Този ден бе приключил!

Самюел и двете фигури се запътиха към тавана на имението.

– Тя няма да се върне, нали? – Тъжно запита момчето. – А ми харесваше да има и някой друг в имението.

Остана единствено звукът на пианото и непрестанните стъпки по тавана, които продължаваха да напомнят, че животът в старата къща продължава…