Какво се случи

Вече със сигурност може да се каже – повече от час Евстати Плашикотков се бил заседял в една полутъмна дупка, наричана от редовните й клиенти кварталното бистро. Светлата бира в полупразната му чаша вече била топла и потъмняла от някаква невидима мъка, стелеща се над прашния въздух. Неудобният стар стол под него, от време на време и съвсем неочаквано, изскърцвал, а това всеки път карало нашият герой да хвърля унили погледи към пожълтялото стъкло на витрината, зад която забързани хора изчезвали в сивия полуздрач.

Свел невиждащ поглед към тъмното дърво на излъсканата от употреба маса, изведнъж забелязал две едри мухи, наричани още месарки, да изследват едно изсъхнало и сякаш лакирано петно. Подтикван от някакъв вътрешен импулс, Евстати замахнал с ръка, за да ги прогони. Единственият пострадал, в резултат на този негов импулсивен жест, се оказала чашата пред него, която, в тишината на празната кръчма, шумно се катурнала на масата, разливайки съдържанието си и предизвиквайки едно малко бирено наводнение. Сепнат от случилото се, Евстати притеснено извърнал глава, несръчно вдигнал чашата и втренчено загледал как и последните мътни капки от бирената локва политат към захабения каменен под.

Малкото приятели, които му били останали през годините, забелязвали, че от известно време техният Плашикотков се превръща в странна птица и се стараели по всякакъв начин да го избягват. Инстинктивно, той усещал тази промяна и някаква безименна мъка бавно, подобно на блатна утайка, се натрупвала в и без това нещастната му изтерзана душа…

Сега е моментът, в който с пълно право може да запитате защо така и прочее. Отговорът не подлежи на съмнение и е следният: става дума за една раздяла, или по точно за развод, с неговата сродна душа и всеотдайна любов, която той дълги години провиждал в лицето от женски род Ружа Злобарова.

Преди много години, когато младостта и страстните им желания сякаш щели да траят вечно, съдбата благосклонно ги срещнала в едно заведение с неустановен статут – нещо между хоремаг, барче и закусвалня, на територията на местната психиатрична болница. Евстати се намирал там заради приятел на негов приятел, който държал горното заведение, а Ружа, от своя страна, отговаряла за разходките на пациентите в двора на същата тази психиатрия, галено наричана от мнозина просто лудницата.

Историята още помни как мощната светкавица, която ги пронизала с неоново сияние в момента на първата им среща, едва не подпалила горните им дрехи. Малко по-късно, когато с неудобство споделили и своите фамилни имена, техните магнитни полета се усилили дотолкова, че Плашикотков и Злобарова дълго време не могли да се отделят един от друг…

Въпреки че значението на името Евстати, от гръцки – строен и издръжлив, много му харесвало, истината за Плашикотков била съвсем друга. От най- ранни младини той имал, вероятно по наследство, едно малко закръглено коремче, както и искрено чуство на отвращение към всички видове спорт и тям подобни събития. В деня на описаната вече паметна среща, Ружа – за разлика от него, достойно представлявала своя вид. Най-вече чрез стройните си бедра и идеално оформените си задни части, плавно преливащи в тънка талия, като думите не стигали, за да бъдат описани огромните и полуоткрити прелести, с които завършвал този пир за очите. Чак по-късно, прехласнат и онемял от гледката, Евстати се сетил да вдигне поглед и да го насочи към сочните устни, към големите тъмни очи и гарваново черните й коси, обрамчващи невинното й като икона лице… Както си мислел тогава…

В ранния следобед се сформирала компания, състояща се от Евстати, от неговия приятел Димо, който току-що се бил завърнал от първото си дълго плаване като капитан на търговски кораб, от пишман собственика на заведението и от още трима – доктори от така наречената лудница. Последните били дошли да пият кафе, но се включили в общото изпразване на една бутилка водка. В един кратък антракт между наздравиците и веселите пожелания, като един бъдещ план с продължение, Евстати и Ружа попаднали в тяхното полезрение. За всички било видно, че искрите, прескачащи между тези двамата, могат да запалят пожара на една грандиозна или най-малкото, на една голяма любов. Единият от докторите, който високо ценял себе си – най- вече, защото притежавал собствен кабинет в центъра на града, бидейки психоаналитик, се смятал за един малък Зигмунд Фройд. Същият, с избистрена от изпитата водка глава, предложил за обсъждане темата за първата любов и нейните фатални последствия. По средата на бутилката, към изпразването на която се била включила и Ружа, психоаналитикът, чието име няма да бъде споменато заради правилата и последствията на лекарската тайна, предложил Димо, който – като правоспособен капитан, имал правото да ги венчае, да го стори бързо. Даже повече – незабавно, добавил той! За да можело всички да се заредят с любовната магия, която все още осезаемо трептяла във въздуха над тях. Капитанът, който през последния час само тихо се хилел, прекъсвайки собственото си хихикане с внезапни хълцания, кимнал утвърдително с глава. Церемонията приключила бързо-бързо, когато след впечатляващите официални думи, цитирам – “Вие двамата ще се вземете ли, да ме вземат дяволите?!“, младоженците отговорили утвърдително.

След като и втората бутилка била изгълтана, а компанията се саморазтурила от само себе си, Ружа несигурно тръгнала да търси поверените й пациенти, които все още се щурали из двора, търсейки собственото си аз.

Така се случило, че след няколко месеца, двамата наистина се взели и техен кръстник станал вече известният капитан. От този момент, като филмова лента, пусната на бързи обороти, годините се затичали, оставяйки след себе си купчинки злободневни проблеми, две момчета и едно нисковолтово напрежение на мястото на изчезналата любовна светкавица.

В един момент, женското критично състояние, известно по света като някаква си пауза, настигнало и Ружа. Тогава, нейната странна, а за някои хора и смешна фамилия, се превърнала за Евстати в безпощадна реалност.

По същото време при нея, една забравена мечта за богатство и известност, скрита в подсъзнанието, неочаквано изплувала, носейки със себе си горчивото недоволство от всичко случващо се и постигнато до този момент.

Подскачайки в дълбоките и неравни коловози на общия им път, каруцата на семейния им живот сякаш всеки момент щяла да се разпадне. Най-после и това се случило, след като – по свидетелства от нейна страна, той спрял да й обръща достатъчно внимание именно когато най-силно се нуждаела от него. От този ден нататък вече спели в отделни стаи, а градусът на техните заскрежени страсти падал все по-надолу. Двете момчета, явно подучени от майка си, също започнали да го гледат подоздрително. По него време Евстати започнал с нежелание да се прибира от работа. Сам в своята стая, преглъщал с мъка готовата студена храна, която купувал от близката закусвалня, и дълго гледал с невиждащ поглед към тъмния екран на изключения телевизор.

В една студена мартенска вечер, след като се прибрал и седнал на омразното си легло, почуствал как ледените тръпки на отчаянието и безизходицата стиснали гърлото му и той спрял да диша.

Отваряйки след миг очи, видял, че се намира в една огромна и сякаш тържествено осветена зала. Покрай изрисуваните с цветни орнаменти високи стени били подредени дървени пейки, заети от хора и техния багаж. След като чул съобщение за заминаващ влак, с почуда разбрал, че се намира в чакалнята на някаква голяма гара. После забелязал, че, макар и да нямал желание да стане от пейката, той бил като залепнал за нея.

Огледал се и веднага видял възрастна двойка близо до себе си. Мъжът и жената тихо, но упорито спорели помежду си.

– Нямаше да сме тук, ако ти беше спряла да правиш забележки – проницателно заявил дядото, като през цялото време упорито се мъчел да оправи счупените си очила.

– Аз ли блъснах колата или ти? – ядно отвърнала измъчената му половинка.

– Извинете, но къде се намираме? – притеснено попитал Евстати.

– И ние не знаем, но май вече не сме между живите – несигурно изрекъл старият човек.

– Май, май – много ясно, че сме пукнали, щом нищо не ме боли! – пак се намесила бабата.

– Аз мога да ви кажа! – думите изскочили от устата на един рокер на средна възраст, от чийто врат висял голям сребърен кръст. – Не знам защо, но имам право да ходя из цялата чакалня. Всъщност съм в кома, в градската болница. Тъй де, на командно дишане. Мога да ви кажа, че като дойде влак, някои остават, други заминават, но накъде – никой, освен тях, не знае. Ами, това е, до скоро! – завършил бившият брадат моторист и продължил към другия край на залата.

По-объркан от всякога, Плашикотков завъртял главата си на другата страна и в същия миг видял едно пракрасно същество под формата на красиво младо момиче, прегърнало цветната палитра на един голям букет ухаещи цветя. Невинните й очи сякаш нежно го погалили, от което рязко му прималяло и, ако можел, със сигурност щял да заплаче.

– Как се казваш? И защо си тук?! – проронил нашият човек със заекване.

– Казвам се Ангелита и съм тук поради моята срамежливост.

– Как така? – недоумявайки, изтърсил Евстати.

– Ами, възпитана съм да бъда скромна и да гледам в земята, когато ми говорят. Затова не видях моториста, който ме блъсна на пешеходната пътека пред университета точно на осми март. Макар че това сега няма никакво значение. – завършила тя и, въпреки своята скромност, неочаквано го погледнала право в очите.

В този момент се чул някакъв особен, стържещ звук и лампите в залата за миг премигнали.

– Сега пък какво стана! – извикала с писклив глас бабата до него.

– Става това, че някой по погрешка е пристигнал тук и ние ще го отнесем. Както винаги… – думите бавно излизали от устата на рокера, който се бил върнал и гледал с упрек към Евстати.

– Това е пълна глупост, аз съм си на мястото – отвърнал набеденият, но изведнъж му притъмняло пред очите и бил грубо разтърсен от нечия силна ръка…

В последвалите секунди силна музика и смях го накарали смешно да се ококори.

– Нищо не разбирам! – извикал той.

– Какво има да разбираш? – смеейки се извикал приятелят му Димо капитан, както всички му викали. – Знаех си, че не издържаш на пиене, заспа още в началото на втората бутилка и се наложи ние да я довършваме. Няма и час откакто те ожених и какво стана – ти спиш, а Ружа я прегръща онзи психопат, докторът.

– Не ме интересува и веднага искам развод! – извикал високо Евстати, за да го чуят всички.

– Добре де, разведен си, но трябва да почерпиш и за това. – смилил се новоизлюпеният капитан.

– С най голямо удоволствие ще почерпя всички, но коя дата сме днес? – сепнал се изведнъж Евстати и направил такава физиономия, която много точно отговаряла на неговата фамилия.

– Ти да не си откачил! – развикал се приятелят му. – Днес е седми март, как не помниш, че тази сутрин тръгнахме с теб, за да купим цветя за жена ми. Забрави ли магаре такова! И виж докъде я докарахме. – добавил той с тъжно усмихната гримаса.

– Извинявай, но аз трябва да тръгвам. – припряно скочил Евстати.

– Защо, закъде си се забързал, да пием по едно за из път.

– Не мога, трябва да се запозная с едно момиче.

И тихо прошепнал, сякаш на себе си: – И да спра една злина.

Излизайки от заведението с неустановен статут, той помахал с ръка на пияната вече дружина и се затичал към автобусната спирка с всичката сила, която му била останала.

Веднага след неговото напускане компанията се саморазтурила и всеки се отправил занякъде. Единствено младата и апетитна Ружа Злобарова, недоволна от нещо, което сякаш била пропуснала, започнала да се лута из двора в търсене на изгубените си пациенти.