Кассандра

Касандра Корона беше име, което не значеше нищо за никого. Но, виж, Мадам Кассандра… да, точно с две „с”-та … беше нещо съвсем различно. Ако си достатъчно глупав или смел, за да дойдеш в Иил още на първия ден ще чуеш за нея, на втория – ще пожелаеш да я зърнеш, а на третия – ще ти се иска никога да не я бе срещал.

Мадам Кассандра гори душите, така шушнеха всички. Не мога да съм сигурна в това, защото не съм виждала да пали нещо друго освен възглавницата си и то при глупав инцидент, заради който – както обикновено – беше обвинен и наказан нещастния Брон. Знам обаче едно – Мадам Кассандра имаше нужда от сметководител, който отговаря на две условия – да е достатъчно умен, за да си върши работата и да не е чак толкова глупав, че да я краде. За щастие аз отговарях на тези условия и едва взела изпита си в Гилдията на сметководителите започнах работа при нея. Това ми даде възможност на чуя и видя много неща за Мадам Кассандра. Дори намерих достатъчно време да ги запиша. За нещастие на доброто ми храносмилане, сред историите беше и случилото се с предишните ѝ трима сметководители, трагично оказали се толкова глупави.

Днес е хубав ден. Мадам Кассандра появи щедрост и ми плати заплата. Даде ми и свободен ден, с изричната задача да се погрижа за гарвановото гнездо, което наричам „коса”. Това, последното, ще го направя, разбира се, но нека първо ви разкажа за моята господарка и нейната среща с Господаря Джун, донесла ми толкова нощи, пълни с кошмари. Сигурна съм – не само на мен.

Мина толкова много време, а аз помня деня толкова ясно сякаш бе вчера…

Мадам Кассандра се надигна по изгрев слънце. Дръпна сатенените завеси на личния си будоар. Утринното слънце погали тежките гърди, стегнатия корем и аленото снопче косъмчета между облите бедра. Изми лицето си с водата в емайлирания леген, в който цяла нощ бяха стояли накиснати рози. Седна пред тоалетката, за да се погрижи за тежките алени коси, които се спускаха по нежния гръб, огризан от следи от камшик. Размаха сребърното звънче и се провикна:

– Брон, къде си, кравоглавецо?

Вратата на будоара беше висока и широка, но минотавъра пак се приведе и се сви, за да влезе. Острите рога почти одраха красивата шарка на тавана.

– Къде се бавиш толкова време? Пак ли спиш на пост, а?

Минотавърът, както винаги облякъл само кожен панталон и ботуши, сви голите си широки рамене и виновно сведе муцуна.

– Не се оправдавай, виновен си. После кажи на онази малка писарушка с гаргите в косата, че те глобявам една надница.

Подът от лакирани дъбови талпи, докарани оттатък Илионско море, изскърца под тежестта на минотавъра. Пое в огромните си ръце подаденото му фино бурканче с помада и топна пръст в нея. Мадам Кассандра отмести огнената си коса и изсъска когато кремът се плъзна по старите следи от камшик.

Брон изпръхтя.

– Нищо ми няма, не си виновен – каза тя. – Продължавай.

Минотавърът мажеше господарката си без да бърза. Огромните пръсти, създадени да трошат кости и разкъсват плът, галеха кадифената кожа.

– Къде е писарушката?

Брон изпръхтя.

– Как така „може би спи”. Плащам ѝ да работи, не да мързелува. Ти ли я учиш да лентяйства? Все се върти около теб.

Брон сви рамене и мадам Кассандра го изгледа сурово е огледалото:

– Не се оправдавай. Когато вие двамата се съберете само ми губите парите. Писарушке!

Отворих вратата и застанах на прага. Видът на огромния минотавър, надвесен над голата червенокоса жена, ме накара да зяпна омаяна Сякаш бях в Кралската галерия и гледах някой от шедьоврите на Оливет Лака.

– Да, господарке.

– Запиши в тефтера, че Брон е наказан с една надница, защото лентяйства.

– Но така вземането става седемстотин петдесет и четири надници.

– Дължа му толкова много?

– Не, господарке, той ви дължи толкова много. Толкова пъти сте го наказвала, че той трябва да ви плаща, за да работи тук.

Мадам Кассандра вдигна глава към тъмната муцуна на Брон. На устните ѝ заигра усмивка:

– Чуваш ли? Имаш късмет, че Търговския крал не одобрява робството иначе да съм те продала на някой ферма да осеменяваш нещастните кравички. Какво ще кажеш?

Брон изпръхтя и поклати глава. Стенописа на тавана се размина на косъм.

Мадам Кассдандра въздъхна:

– Понякога се проклинам, че съм толкова добра, но какво да се прави – природа. Не ме мажи повече. Писарушке, ела тук да си заслужиш ненужно високата заплата, която ти плащам.

– Не сте ми плащала от четири месеца.

Тя махна с ръка:

– Пари, всички говорят за пари. Не ви ли е срам? Хайде, косата. Колкото по-скоро започна да работя, толкова по-скоро ти ще си получиш платата.

Брон отстъпи и застана до обичайното си място – до вратата, свил огромни ръце пред могъщите гърди. Всяка педя от мургавата му кожа беше покрита с белези, които рисуваха дълъг и опасен живот. Усмихнах му се, но той беше вдигнал муцуна към мадам Кассандра в очакване на жест или дори мисъл от нейна страна.

Тя имаше фантастична коса. Дългите кичури сякаш грееха със своя светлина и имаха цвета на най-чистата мед, каквато можеше да се добие само в Гилдията на леярите. Мекотата и аромата им омайваха и с наслада ги увивах около китката си, за да се усетя как плъзгат като живи, докато галят кожата ми.

Заех се да сплитам три плитки. С такива коси беше светотатство да се бърза.

– Прическата на Лейди Фергана – тя ми се усмихна в огледалото. – Ходиш ли някъде другаде освен в Галериите, писарушке малка?

– Да, тук, при вас.

Тя се засмя и ме остави да се насладя на работата си. През това време тя се зае с лекия грим, който само щеше да подчертае мекотата на устните и бадемовите извивки очите, които бях готова да се закълна, че лилавеят.

Когато приключих с прическата, помогнах ѝ с избора на рокля. Пропуснахме бельото, защото тя никога не носеше такова. Спря се на измамно скромна бяла рокля, която загатваше за голотата на гъвкавото и стройно тяло под нея и даваше възможност на всеки любопитен да се наслади на тънката талия и извивките на тежката гръд. Обу кожени сандали, украсени с по дребни сапфири, които подчертаваха нежните глезени и фините ходила.

Огледа се критично в огледалото. Завъртя се, колкото да се увери, че полите не се вдигат над стройните прасци. Погали трите плитки, които преливаха една в друг и образуваха малка корона.

– Справяла си се и по-зле, Писарушке.

Изчервих се и едва прикрих усмивката си. Поклоних се леко и бързо напуснах будоара преди да ми се е скарала.

Брон затвори вратата след мен и двамата останаха сами в стаята.

Мадам Кассандра все така не можеше да откъсне очи от огледалото и разкошната прическа, която някога бе красяла самата Лейди Фергана – Валкирията на Севера.

– Какво мислиш?

Брон само сви рамене.

– Това детенце има такъв талант и го пилее с тия нейните тефтери. Хайде, да отиваме да спечелим малко пари. Имаш дългове да ми връщаш.

Брон ѝ отвори вратата, изчака да излезе и се промуши след нея като внимаваше да не одере с рога скъпия отвъдморски дъб.

Ако някой кажеше, че „Сатен” спи по изгрев слънце щеше да излъже. Ден или нощ, лете или зиме, вратите му бяха дискретно отворени и приемаха гости без оглед на пол и раса, стига да можеха да се позволят този лукс. За останалите, някъде наоколо винаги беше Брон и обикновено приключваха с нос, забит земята. С нахалниците и опасните – рядкост, като се имаше предвид кой беше господаря на „Сатен”, се постъпваше и по-зле, но само с възпитателна цел.

Мадам Кассандра беше известна, с нетърпимостта си към всеки, който дори само си помисли да нарани момичетата ѝ. Ако някой сглупеше – носеха се слухове, че през годините се е случвало два или три пъти – лично мадам Кассандра се заемаше с него и само боговете можеха да споделят подробности.

Тя се отби през бара, за да се увери, че алкохола продължава да тече за всички жадни гърла. Побъбри с бармана – татуиран дивак от Севера, с маниери на член на двора на Търговския крал. Усмихна се на неколцина клиенти. Побъбри с един от тях – гилдмайстор на Гилдията на бижутерите и обеща да посети един от магазините им. Старши банкер от Желязната банка, който беше прекарал последните три дни в „Сатен” в безмилостно харчене на печалбата от скорошната успешна сделка, успя да открадне няколко минути от времето ѝ. На раздяла галантно целуна връхчетата на пръстите ѝ.

След това мина през ухаещото на люляк фоайе, което беше и рекламното лице на „Сатен”. Тук беше първото и последно място, където евентуалния клиент можеше просто да се обърне и да си тръгне. Беше излишно да се казва, че мнозина минаваха през вратата от отвъдморски дъб, но малцина се обръщаха веднага, за да излязат през нея. Мекият килим, ръчно изтъкан от слепите тъкачки в далечния Хедис, попи и без това безшумните стъпки на мадам Кассандра. Въпреки това хостесата я усети. Леко се поклони.

– Мадам.

– Марая, как беше нощта?

– Спокойна и печеливша.

– Проблеми?

Хостесата се усмихна. Годините в Гилдията на убийците бяха оставили своя отпечатък единствено в очите ѝ – сини, студени и пронизващи.

– Не и такива, с които да не мога да се справя.

В просторното фоайе влезе друга жена, облечена също като Марая – рокля с цвят на люляк, чиито поли прорязваше дълга цепка, за да даде възможност на госта да се порадва на съвършеното бедро. Раменете бяха голи, деколтето – дълбоко, но не и скандално. Извивките на женското тяло, като всичко в „Сатен”, бяха съвършени. И в нейните очи обаче Гилдията на убийците беше оставила своя отпечатък.

– Време е за почивка – обяви новодошлата.

– Чаша джин ще ми дойде добре – каза Марая.

Новодошлата, която щеше да поеме нелеката задача да посреща потенциалните клиенти на „Сатен” и да ги превръща в негови роби, се засмя.

– Забавлявайте се, момичета.

Двете жени се поклониха леко с тихичко „мадам” на устните. Господарката на „Сатен” потъна обратно в дебрите на царството си, докато за пореден път се питаше как Гилдията на убийците има навика да прогонва най-способните си служителки само защото във вените им тече неправилната кръв.

„Боклукът за едни е съкровище за други”.

Мадам Кассандра продължи да се носи из „Сатен” като великолепен призрак – невидима и същевременно никой не можеше да се пропусне нейното присъствие. Поздравяваше гости, говореше с момичетата. Не пропускаше дискретната прислуга и и още по-дискретната охрана. Познаваше всички по име и знаеше всяка подробност от живота им – нещо което смущаваше и очароваше.

За Мадам Кассандра нямаше тайни и затова никой – от дребния уличен обирджия до самия Търговски крал, не гореше от желание да я превръща в свой враг.

Усети, че я търсят още преди да е чула забързаните стъпки. Беше Зара, отговорничката за втория етаж. Височината, светлата кожа и русата коса издаваха, че е от вече редките коренни жители на Иил. Тя се наведе към Мадам Кассандра и прошепна:

– Гилдмайстор Релик е тук.

Господарката на „Сатен” изпъшка:

– Толкова скоро? Очаквах го поне след месец. Пак ли иска онова?

– Опасявам се, че да.

– Имаме ли пелени?

– Той си носи свои. Извезани са. В друга ситуация щяха да са много красиви.

– Не обвинявай един мъж, че си има своите тайни страсти, Зара. Благодарения на тях си изкарваме прехраната.

– Разбирам това, Мадам, но има неща, които ми идват в много.

Мадам Кассандра не сдържи усмивката си. Зара беше влязла в занаята дванадесет годишна и самия факт, че бе успяла да опази ума и тялото си говореше много. Затова и бе поверен целия втори етаж – най-доходния в „Сатен”. Въобще, как беше останало нещо, което да я учудва?

– Колко предлага нашия нещастен гилдмайстор?

– Шестстотин.

– Поискай му хиляда. Ще се съгласи. Прати някого да доведе Лорена. Все още кърми бебето си, така че ще има достатъчно мляко. Предай ѝ, че ще получи петстотин. За тези пари все ще намери бавачка, която да се погрижи за дребосъчето.

Зара се поклони с намерение да се оттегли, но се спря.

– Донесъл си е… донесъл си е шапчица и дрънкалка, в името на всички богове.

– Поискай му хиляда и сто тогава.

Мадам Кассандра я изпрати с поглед. Поклати глава с усмивка.

„Странни хора в странен свят”.

Продължи към кухнята, където седна в любимото си ъгълче. Главният готвач я посрещна, както винаги на колене и вдигнал сплетени пръсти над главата си в поздрав, какъвто по неговите земи се полагаше само на вожд. По китките му още личаха следи от прангите, сложени в някой робски керван. Беше тънък като клечка и черен като въглен, родом от някое от многобройните, потънали в анархия, градове-кралства от Юга. Лично той ѝ приготви закуската и я сервира. Беше само кисело мляко с мед и овесени ядки, но това беше привилегия, която той яростно бранеше.

Тя се нахрани, обвита сред финия аромат на ястия, които биха направили чест и на най-елитния ресторант в Иил. Главният, както всички наричаха чернокожия мъж, защото никой не беше в състояние да произнесе името му, ръководеше всичко като диригент. Кухнята беше неговото царство и с Мадам Кассандра бяха постигнали мълчаливо споразумение, че тя няма да се меси там, стига всичко да е перфектно. А всичко беше перфектно. Винаги.

След като приключи закуската, тя напусна кухнята. Главният я изпрати със скромен поклон и лично се зае да измие оставените от нея мръсни съдове.

– Брон.

Минотавърът се появи до нея безшумен, както винаги. Впери в нея кафявите си бичи очи.

– Вземи малко пари. Ще отидем на пазар. Флотата на Корабоводителската гилдия се е завърнала и съм любопитна какво е донесла.

Брон изпръхтя.

– Няма да купувам рокли. Имам предостатъчно – тя се усмихна. – Въпреки че още няма да е излишна.

Огромните рамене на минотавъра увиснаха. Мадам Кассандра се засмя и се врътна, готова за малко приключение.

Денят едва започваше, но Иил вече кипеше от живот. Онзи, който го беше изпълвал през нощта и се бе радвал на лунната светлина се бе оттеглил, за да даде възможност на другия – по-шарения, по-шумния, но и може би и не толкова опасния, да завладее широките прави улици, видели войни, бедствия и несметни богатства. Гилдията на чистачите бе свършила неприятната си работата още преди изгрев слънце. Телата на тези, на които нощния Иил не бе понесъл бяха прибрани, кръвта измита и благопристойните граждани можеха спокойно да се отправят по своите си дела.

Разбира се неколцина от тези благопристойни жители нямаха да доживеят залеза. Нощем или денем Иил прибираше тежкия си дан. Но това беше част от живота в космополитния град, събрал създания от всички краища на света. Онези, които го приемаха правеха всичко по силите си, за да не попаднат по един или друг начин в ленените чували на Гилдията на чистачите, а оттам – само боговете знаят къде. Останалите просто си тръгваха, за да не прекрачат никога повече мраморните стени – антика от едни времена, в които истинските кралете владееха Иил и мечтаеха за империи.

Мадам Кассандра се носеше сред шареното множество, красива като сън и наглед крехка, дори беззащитна. Тълпата, която вече изпълваше улиците, обаче се отдръпваше от пътя ѝ без колебание. Майки просъскваха гневно на захласналите си дъщери, бащи и синове зяпаха и копнееха, нечовеци за пръв път се изпълваха със страст към самка, която не принадлежеше към вида им.

Никой не питаше коя е аленокосата красавица, защото само новодошлите и мъртвите не знаеха която е Мадам Кассандра.

Огромният минотавър, който крачеше зад нея, оставаше някак невидян, но той не изпускаше нищо от поглед. Никой не можеше да приближи на повече от пет лакътя господарката му преди огромната му ръка да се протегне, готова да троши и разкъсва.

От сляпа старица Мадам Кассандра си купи роза и я закичи в косата си. После поспря пред окъсано сираче, което продаваше кисели ябълки, откраднати от нечия градина. Избра си една, усмихна му се и му подхвърли тежка златна монета. Тя погали мръсната му коса и продължи пътя си докато гризкаше от покупката си, кисела като сърцето на самия Дявол. Разплаканото дете побърза да изчезна, стиснало в шепи монетата, която щеше да осигури прехрана на него и събратята му седмици наред.

– Брон – прошепна тя без да забавя крачка.

Минотавърът сведе муцуна над рамото ѝ.

– Намери човека, който наранява това дете и се погрижи да спре.

Тихичко изпръхтяване ѝ показа, че заповедта е била чута и ще бъде изпълнена най-късно до следващия изгрев слънце. Тя погали кафеникавата козина и минотавърът се отдръпна леко, за да остави господарката си сама с мислите си.

Правите улици, които разсичаха Иил преливаха една в друга и водеха Мадам Кассандра към сърцето на града, където беше и вече кипналия от живот Дневния пазар. Флотата на Гилдията на корабоводителите беше изпразнила трюмовете си, след като месеци наред бе изложена на милостта на стихии, пирати и богове. Беше дошло ред на инвеститорите да осребрят вложенията си и не бяха малко тези, които само за една нощ се бяха наредили сред най-богатите хора в града. Щеше да има празненства в новозакупени имения, алкохол щеше да се лее, а злато – да се пилее, сякаш утрешния ден нямаше да настъпи.

„Нищо ново под слънцето”, биха казали кореняците, нагледали се на какво ли не.

Дневният пазар ги посрещна шумен, шарен и ароматен. Подправки, платове, невиждани животни, ястия от земи, които никой не знаеше, че съществува, карти на въображения съкровища, хамути, лекарства, способни да вдигнат покойник от последното му ложе… тук имаше всичко, което можеше да бъде купено пари. А и не само с пари, както можеха да кажат познавачите.

Купувачи и продавачи бяха навсякъде. Местни, чернокожи южняци, русокоси северняци, мургави обитатели на Западната пуста, жители на островите, чиято украсена с мъниста козина беше боядисана в различни цветове, люспести аргонианци, поданици на Мъртвата империя… десетки и десетки народи и раси. Всички се бяха събрали в този ден и час, точно тук, на Дневния пазар.

Тук-там синееха шлемовете на Търговската стража, чийто патрули бяха гаранти, че бизнеса няма да спре.

Морето от разноцветни тела обаче леко се отдръпваше, за да стори път на Мадам Кассандра. Там, където някой не беше достатъчно бърз, къде от невнимание, къде от глупост, се намесваше Брон със смайващата за огромното си тяло бързина.

Тя поспря, за да разгледа сергия, отрупана с платове. Притисна буза в коприна, само преди часове лежала в някой мрачен трюм, за да усети мекотата ѝ. През това време продавачката шумно се пазареше с люспеста аргонианка.

– Брон, някой ни наблюдава – прошепна тя.

Минотавърът тихичко изпръхтя отдавна зает да оглежда множеството. Кафявите му очи опипваха лица, тела, дрехи, но не се спираха на нищо конкретно. Тълпата беше твърде многобройна, твърде шарена… муцуната му потръпна, докато опипваше въздуха… твърде уханна, за да долови нещо. Пристъпи по-близо до господарката си и зачака заплахата да надигне грозната си глава.
Мадам Кассандра облиза устни:

– И преди съм имала това усещане. Когато…

Брон сложи огромната си длан върху крехкото рамо на господарката си.

– Знам, знам, Брон. Минаха десет години. Но помня… – тя преглътна и плъзна поглед наоколо. – Мислиш ли… мислиш ли, че…

Брон леко стисна пръсти. Кассандра въздъхна и погали покритите с белези пръсти.

– Прав си. Хайде да си ходим.

Тя остави търговката на платове, която беше твърде заета с аргонианката, за да я забележи и тръгна натам, откъдето беше дошла, следвана от огромната си рогата сянка.

Господарят Джун се усмихна и се отдръпна малко по-надълбоко в тясната пресечка между две магазинчета. Подръпна качулката над лицето си и за кой ли път вдъхна с известна наслада тази феерия от миризми, затиснала Дневния пазар. Беше истинско удоволствие да прогони от себе си смрадта на сол, дърво и смола, която толкова месеци се носеше из проклетия кораб.

– Това е тя – прошепна, – това наистина е тя.

Острие притисна връзките на пелерината под брадичката на Господаря Джун. Лъхна смрадлив дъх.

– Хайде, хлапе, подай ми кесийката с мангизите. И без глупости.

Писъкът потъна сред шума на Дневния пазар. Само неколцината клиенти на едно от магазинчетата се огледаха наоколо, но след миг вече бяха забравили, заети с други дела.

Господарят Джун изплю окъсан ботуш, облиза човешката кръв от устните си и преглътна. Определено не беше особено вкусна мръвка, но след толкова месеци глад, задоволен мимолетно с двама нещастни моряци, си бе истински пир. Ритна настрани ножа, около който все още бе свита част от човешка длан и тръгна по уличката по-далеч от шумотевицата. Стомахът му изкъркори, внезапно събуден от неочакваното ястие.

Мярна групичка опърпани мъже, сбрали се пред изкривената фасада на някаква къща. Измъкна кесията от колана си и я изсипа на земята. Тежките златни монети звъннаха по настилката.

– Някой иска ли да вземе тези? Намират ми се още.

Мъжете се спогледаха и в ръцете им се появиха ножове. Тръгнаха към дребната си плячка. Ако бяха побягнали може би щяха да оцелеят, но в тази утрин боговете явно гледаха в друга посока.

По бузите на Господаря Джун примигна златисто сияние, което освети люспи с цвят на изгряващо слънце под бледата кожа. То загасна също толкова внезапно, както се бе появила. Усмихна се. Първо щеше да се нахрани и да събере сили, изпити от дългото презморско пътешествие. След това щеше да си прибере онова, което му принадлежеше по право.

„Сатен” посрещна Мадам Кассандра и както винаги я изпълни със спокойствие. Беше си у дома. Хостесата я поздрави с лек поклон и обичайното „мадам” на върха на устните.

– Мариам, нещо необичайно до сега?

– Не, Мадам, обичайната клиентела, плюс групичка капитани от Гилдията на корабоводителите. Изглежда флотата им се е върнала при това непокътната. Нещо ви тревожи ли?

– Имам предчувствие.

– Да изпратя ли куриер до Гилдията на наемните мечове? И друг път сме използвали хората им да пазят периметъра около „Сатен”. Сигурни и дискретни са, знаете. Хонорарът им обаче…

-Не ме интересува хонорара им. Прати куриер. Поискай двадесет души. Най-добрите, които имат.

– Двадесет? Това е цяла армия.

– Искам ги около „Сатен” денонощно. Нищо да не може да мине, прелети или пропълзи наоколо без да разбера.

– Веднага се заемам, Мадам.

Мадам Кассандра потъна в дълбините на „Сатен”. Мариам веднага звънна със звънчето и докато чакаше куриерът да дотърчи, по навик бързо и дискретно провери невидимите остриета, скрити в елегантната си рокля. Естествено бяха на мястото си, готови за употреба. Мадам Кассандра не се славеше с човек, който вижда сенки във всеки ъгъл и щом беше притеснена значи имаше основателна причина за това.

Слънцето се издигна над Иил влудяващо бавно, а след това – сякаш набрано инерция, се изтърколи на запад сякаш за две вдишвания време. И последната сергия на Дневният пазар затвори. Сините шлемове на Търговската стража се прибраха в казармите си и излязоха Зелените, с фенери, окачени на копията си. На малкия площад, приютил се зад южната базалтова стена на двореца на Търговския крал, отвори първата сергия на Нощния пазар. Главния фенерджия на Гилдията на фенерджиите, както повеляваше традицията, наследена още от времето на Последния истински крал, запали първия фенер пред Двореца.

Нощта отново бе в Иил, чакана както с ненавист, така и с нетърпение.

В „Сатен” живота продължаваше малко по-шумен от обикновено. Завръщането на флотата на Гилдията на корабоводителите бе вляла истински огън във вените на позадрямалия през последните седмици град. Капитани, гилдмайстори и внезапни новобогаташи се бяха впуснали да харчат припечеленото с толкова много риск и „Сатен” беше тук, за да осигури всичко необходимо. Храна, алкохол и нежна, а понякога и не чак толкова нежна плът бяха на разположение на всеки, който можеше да си позволи да плати цената им.

Само гостите с набито, професионално око забелязаха мъжете и жените от Гилдията на наемните мечове навън. Това обаче не ги притесни, дори напротив. Донесе им малко от онова спокойствие, което обикновено им липсваше в живота им и с радост се хвърлиха в прегръдката на насладите.

Мадам Кассандра стоеше в будоара си, облечена в разкошната си вечерна рокля, с която щеше да посреща гостите през предстоящите най-доходоносни часове. Решеше разсеяно косата си, вперила замислен поглед в огледалото. Не ѝ убягваше, че жената, срещу нея е притеснена. Нещо драскаше по ръба на възприятията ѝ. Почти забравено усещане, което не искаше да изрече.

„Джун”.

Но това беше плод на въображението ѝ. Касандра Корона беше умряла в мините под Даларния преди цяло десетилетие и Джун нямаше причина да мисли противното.

„Джун, Джун, Джун…”

Тя потрепери. Това име носеше толкова болка и удоволствие. Мадам Кассандра леко докосна лявото си рамо, под което започваше плетеницата от стари белези. Беше оцеляла… не, не, Касандра Корона не беше. Мадам Кассандра се роди под Даларния, където Джун я прати.

Господарката на „Сатен” стовари юмрук върху тоалетката. Фината мебел изскърца жално. Огледалото трепна и се люшна. Мадам Кассандра го намести и замръзна.

– Здравей, Касандра.

Тя замръзна. Този глас… затвори очи. Не, не можеше да е истина. Просто сънуваше… дъх с аромат на канела погали голата ѝ шия.

– Не може да си тук.

– Но съм тук. Хайде, погледни ме.

Мадам Кассандра отвори очи и впери поглед в отражението. Там беше само тя. Бузите ѝ горяха. Ароматът на канела галеше носа ѝ. Изстена.

– Не.

Фина ръка, облечена в бял ръкав, се протегна покрай нея и тънък пръст докосна огледалото. То се покри с фини пукнатини и се разпадна на прах със съскане. Същите тези фини пръсти се плъзнаха през косата ѝ. Топли вълни се разляха по гръбнака ѝ и стигнаха до върховете на пръстите ѝ. Не усети как стон се изтръгна от устните ѝ.

– Мразя те.

-Не – топлия дъх, който носеше сладки спомени пак погали ухото ѝ. – Обожаваш ме. Не можеш да живееш без мен.

-Мога, правя го вече десет години.

Пръстите се плъзнаха по шията ѝ. Мадам Кассандра простена и леко кривна глава, разкривайки нежна плът за целувка. Сълзи се плъзнаха по страните ѝ. Две крехки ръце, пълни със силата на десет мъже я подхванаха нежно и я вдигнаха. Мадам Кассандра потъна в две бездънни златисти очи.

– Здравей, Касандра.

Тя вдигна трепереща ръка и бутна качулката. Грубата вълнена материя се плъзна назад и разкри бледо слабо лице, фино носле, високи скули и палава усмивка. Дългата руса се разля по крехките рамене.

– Джун.

– Точно така, любов моя – новодошлата нежно я подхвана през кръста. – Липсвах ти, нали? Защото не мина ден без да си помисля за теб.

– Лъжкиня – прошепна Касандра, – аз бях една от многото. Омръзнах ти и ме захвърли. В проклетите мини.

Джун погали пламналите бузи на господарката на „Сатен”. Златните очи галеха лицето ѝ.

-Това беше най-голямата ми грешка. Грешка, която вече десет години се опитам да поправя. Първо реших, че си загинала под Даларния, но знаех, че жена като… жена като Касандра Корона не може да умре толкова лесно. Затова тръгнах да те търся. Знаеш ли колко земи пребродих, за да те открия? Повечето от тях даже не знаеш, че съществуват.

Усетила влагата Касандра вдигна ръка към бузата си. Не, това не бяха сълзите ѝ. Пръстите ѝ поаленяха. Кръв.

Усмивката на Джун стана още по-палава.

– Охраната ти отвън ме изненада, любов моя. Ако не виждах толкова дълбоко в сърцето ти щях да реша, че се опитваш да се опазиш от мен.

– Опитвам се…

Господарят Джун сложи пръстче върху устните ѝ.

– Казваш го, но не го мислиш. Копнееш за мен, както аз за теб. Хайде, признай си.

– Не.

Джун леко дръпна разкошната рокля и фината коприна се разкъса като паешка нишка. Дрехата се плъзна по стройното тяло на Касандра и се свлече около глезените ѝ. Златните очи на новодошлата засияха още по-ярко, докато опипваха всяка апетитна извивка – нежните рамене, тежките гърди, настръхналите тъмни зърна, плоския корем, аленото кичурче между стройните бедра, здравите прасци и тънките глезени. Полумракът в стаята, сякаш засрамен, се отдръпна от голата жена и се събра по ъглите.

– Годините са били благосклонни и към двама ни – прошепна Джун и леко гризна дългата шия.

Касандра изстена и отметна глава. Треперещите ѝ ръце обвиха врата на Джун. Заплака.

– Пак ще дойдеш при мен – шепнеше новодошлата, докато топлото ѝ езиче се плъзна по шията и намери нежното малко ухо. – Ще се върнем у дома и ще прекараме там вечността. Ти и аз, всеки ден. Никога няма да има друга. Ти ще си единствена.

– Това… това вече съм го чувала.

– Просто забрави, любов моя.

Голите рамене на Касандра се разтърсваха в беззвучен плач, докато езикът на Джун рисуваше картини по шията ѝ. Фини пръстчета нежно задраскаха голия плосък корем, плъзнаха се надолу и погалиха червеното снопче косми между краката ѝ. Касандра изпъшка и коленете ѝ потръпнаха. Капчица влага се плъзна по бедрото ѝ. Залитна леко, но Джун – дребна и крехка като момиченце, я удържа с лекота.

– Не си забравила насладата, която ти дарявах, нали, любов моя? Представи си тези чувства… тези усещания всеки ден оттук до края на света.

– Аз съм… аз съм смъртна. Не съм.. не съм като теб.

– Забрави това, любов моя. Какво значение има човешкия ти тленност щом се обичаме? Искаш любовта ми, нали? Копнееш за нея. Не можеш да живееш без нея. Само ми кажи едно „да” и пак ще бъдем заедно.

– Не.

Едно настоятелно пръстче потъна по-надълбоко сред алените косъмчета и проникна в нея. Касандра изсъска и леко разтвори бедра. Под корема ѝ лумна огън, който всеки миг щеше да се превърне в горски пожар. Само още малко… съвсем малко… тя прехапа устни.

Второ пръстче проникна в нея. Фини капчици потекоха по бедрата ѝ и закапаха върху разкъсаната рокля. Бавно излязоха… Касандра си пое свистяща глътна въздух… и потънаха отново в пламналата ѝ плът. Облегна глава на рамото на Джун и разтвори още малко бедра в подкана.

Новодошлата се засмя. По лицето и шията ѝ светна бледо сияние и люспите грейнаха през бледата кожа, по която нямаше капчица пот или дори червенина. Само очите с черни вертикални зеници лъщяха от страст. Чертите на лицето ѝ се замъглиха, зъбите ѝ се изостриха.

– Ти си единствената, която ме е карала да губя контрол – прошепна Господарят Джун и леко сведе глава, за да погали с раздвоен език твърдото зърно.
Засмука алчно тежката гърда. Пръстите ѝ галеха безсилната ѝ пленница и всяко движение изтръгваха стонове на забравена наслада.

– Кажи ми, че искаш да те взема – шепнеше Джун и двете връхчета на езика ѝ си играеха с настръхналото зърно – Просто ме кажи едно „да”. Нищо повече, не искам да чуя. И пак ще сме заедно.
Касандра облиза горещите си устни. Пот и сълзи се стичаха по лицето ѝ.

– Ни…

– Какво, любов моя?

– Ни… ко… га, проклета да си.

Трето пръстче намери своя път между краката ѝ. Нещо сякаш избухна в главата на Касандра, тя изви гол гръб и извика, докато насладата се разливаше през пламналото ѝ тяло като приливни вълни, от крайчетата на косите ѝ, чак до връхчетата на пръстите. Волята ѝ изгоря до пепел.

– Мадам Кассандра, има проблем.

Джун изсъска и заби златисти очи във вратата. В неведение за дебнещата ме опасност пак стоварих юмруци върху масивната врата, зад която се криеше будоара ѝ.

– От охраната навън докладваха, че има пробив. Има… – облизах устни. Колко мразех да предавам лоши новини. – Има няколко изчезнали наемни меча, Мадам, както и много кръв.

Наострих слух, за да чуя нещо от другата страна. Там обаче цареше тишина. Зачудих се дали господарката ми е въобще вътре. Можеше да броди из „Сатен” и да радва клиентите с присъствието си, както правеше винаги по това време на нощта. Като нищо можеше да съм сме се разминали. Колебливо се обърнах. Може би беше на втория етаж, откъдето идваха най-големите доходи. Направих крачка. Спрях. Брон обаче щеше да я е намерил. Той винаги я намираше.

– Брон – креснах колкото ми глас държеше и сърцето заблъска като тъпан в гърдите ми.

Сякаш целия „Сатен” се разтърси. Огромният минотавър изскочи от стълбите и стрелна по коридора с наведена рогата си глава. Отскочих настрани и той профуча покрай мен. Якият отвъдморски дъб се пръсна на хиляди парчета. Минотавърът залитна за миг, но се задържа прав. Ревът му разклати цялата сграда.

Господарят Джун отскочи по-надалеч и изсъска в отговор. Моята господарка, гола и красива, се свлече на пода сред парцаливите остатъци на собствената си рокля. Под сандалите ми изпукаха разбитите остатъци от вратата. Някакъв сладък аромат на канела ме обви и ме замая.

– Мадам – успях да кажа само.

Голата червенокоса красавица безсилно се надигна, усмихна ни се замаяно и тихичко изрече:

– Бягайте… глупчовци такива.

Брон не я чу. Той направи крачка към нея, издул мускули като дървесни стволове, а пламналите му очи не се откъсваха от Господарят Джун. Свиваше и отпускаше юмруци. Натрапницата оголи зъби, изгубили остротата си, в усмивка.

– Народът ти става само за роби, минотавърче. Ще те върна там, където ти е мястото.

– Брон, недей… – изпъшка Мадам Кассандра. – Не можеш да я победиш.

– Но Гилдията „Ревалейн” може – избъбрих аз, докато се опитвах да уловия нишките на собствените си мисли, размътени от това сладостно ухание на канела. – Господарката ми подозираше, че някой ден ще я потърсиш и се погрижи да открие полица на стойност петстотин хиляди в тяхна полза. Чувала ли за Рейн Шагал, техния гилдмайстор? Наричат я „Унищожителката на богове”. Ти бог ли си? Съмнявам се.

Натрапницата врътна очи към Мадам Кассандра.

– Истина ли е?

-Просто се махни, Джун, моля те. Няма да дойда с теб. Нито сега, нито когато и да е било.

– Пращаш ми наемни убийци! Жалко парче месо!

– Шагал ще те намери, Джун, не можеш да се скриеш от нея и хората ѝ. Затова си тръгвай.

Брон внимателно доближи Мадам Кассандра и обви огромните си ръце около крехкото голо тяло. Тя се сгуши в широките му гърди и заплака.
Господарят Джун отстъпи назад, вперила златистите си очи в плячката си. Стискаше и отпускаше челюсти и слабото ѝ лице се издуваше уродливо от мускули, твърде големи за тази фина, малка глава.

– Нищо, което е мое не си тръгва толкова лесна, Касандра. Никога.

– Махай се, изчадие! – изпищя господарката на „Сатен”. – Отиди да съсипеш нечий чужд живот!

Господарят Джун изсъска и ни обърна гръб. Прозорците, които гледаха към малкия парк за „Сатен” се пръснаха в облак стъкло и дърво, които са миг увиснаха във въздуха подвластни единствено на гнева на създанието. Тежък повей ме удари и ме хвърли на пода. Когато се надигнах в будоара бяхме само аз, Брон и хлипащата ми господарка. Стъкло и дърво се посипаха с пукот на пода.

Надигнах се. Плахо пристъпих към зейналата дупка. Паркът долу тънеше в необичен мрак и измамно спокойствие. Преглътнах. Каквото и да беше Господарят Джун – той, тя или то, вече бе далеч.
Брон положи господарката ни в леглото и внимателно я зави. После вдигна огромния гардероб сякаш беше детска играчка и го стовари пред разбития прозорец. Отпъди с махване на ръката си няколко въоръжени охранители на „Сатен”, дочули със закъснение суматохата. Доближих се до леглото с препускащо сърце и хванах внимателно ръката на Мадам Кассандра. Клепките ѝ потръпнаха и в мен се взряха очи, за които вече знаех, че са лилави.

– Писарушке.

– Да, Мадам, тук съм. Какво ще наредите?

– Нямаме… – тя облиза устни и притвори очи. Въздъхна. – Нямаме полица при „Ревалейн”.

– Нямаме, но просто… просто ми хрумна на момента.

– Отиди в Желязната банка, но… но не сега. Сутринта. Джун може да дебне. Не обича… не обича да губи играчките си.

– Разбирам. Изгрее ли слънцето това ще ми е първата работа. Вие само поспете и починете. Ще се погрижа за всичко. Обещавам.

Тя ме погали по бузата. Хванах тази нежна ръка и я целунах. Доплака ми се.

– Мъничката ми, глупава Писарушка.

Мадам Кассандра затвори очи и ръката ѝ се отпусна в моите. Паниката ме задави но след миг видях как гърдите под завивките леко се вдигнат и отпускат, Беше заспала. Брон безшумно се наведе над нея и огромните му пръсти, с нежността на баща, отмести от пребледнялото лице няколко червени кичура. После седна на подпря гръб на гардероба и впери кафявите си очи в спящата жена.

Тихичко излязох от стаята без да смея дори да дишам. Спуснах се надолу по стълбите, където ме чакаше работа. Трябваше да успокоя напрегната вътрешна охрана, да се погрижа за наемните мечове отвън, който претърсваха всяка педя земя в опит да установят какво се е случило с изчезналите им другари и най-вече – да се уверя, че никой клиент не е усетил какво се е случило. „Сатен” не биваше да спира да работи и мога да се закълна, че Мадам Кассандра би искала точно това.

Това е краят на тази история. Щеше ми се да кажа, че моята господарка все пак сподели кой е или по-скоро какво е Господарят Джун, но това не се случи. Не разпитвах. Всеки си има своите тайни и някои от тях е по-добре да останат погребани. Знам само, че в Желязната банка има една полица на астрономическа сума, която подновявам ежегодно. Знам и че „Сатен” е все така перла в короната на Иил. Знам също така, че няма мъж, който още да не копнее за Мадам Кассандра. Знам и че някъде край нея е Брон, верен до смърт.

Но не се заблуждавайте, имам още много истории от дългата ми служба при господарката на „Сатен”. Всички те заслужават да бъдат записани. Не знам дали този живот ще ми стигне за тази цел, но ще се постарая.

Сега ще ви разкажа за Мадам Кассандра и мъжът, който остана в хрониките на Иил просто като Маестро Зимер. Готови ли сте? Да започваме…