Кръв за кръв

През 1976 година вампирите официално обявиха съществуването си на целият свят. С това те разкриха своя обществен строй като феодална система – скелет на съществуването им, свързващ всеки вампир със създателя му. Нуждата на вампирите за човешка кръв и нейното набавяне се превърна в приоритетна политическа тема на световен мащаб. След дълги години на конфликти, вражда, войни и провалена политика, вампирите се обединиха и въздигнаха в най-силно населената им област на Балканският полуостров. През ноември на 2083 година монархът на вампирите преначерта световната карта обявявайки прераждането на Вампирия като суверенна държава на всички от вида им.

Напускането на Вампирия за хората беше забранено, докато вампири от цял свят се преселваха в новата им държава. Монархът окороняваше системата, която освен него беше ръководена от десет семейства на суверени на различни зони с многобройни вазали. Всички човеци бяха събирани от всяка област, възрастните и болните биваха екстерминирани. Кръвта на всеки биваше изследвана за качество, според което хората биваха разпределяни – нискокачествените в донорски къщи, децата в обучителни центрове за донори, по-доброказчествените бяха разпределяни по домовете на вазалите. Донорите с най-качествена статистически кръв наричаха Стръв и те слугуваха само на елита.

Мира Минчева, Мира Минчева, Мира Минчева. Всяка сутрин повтарям името си със страха една сутрин да съм спряла да съм Минчева. Да не мога да си спомня как изглежда майка ми, как ми се усмихва татко е ще бъде деня, в който престана да бъда аз, а просто донор Караджова.

По протокол се събуждам в седем, измивам се, обличам бялата рокля, която само ние стръвта можем да носим и се намирам на масата да дъвча здравословната си закуска, да гълтам механично. Слугинята, нисша вампирка на име Златка, стара любовница на суверена Караджов ме гледа намръщено. За нея времето е замръзнало на крехките ѝ двайсет години, ала в ирисите ѝ прозират десетилетия попити с нещастие на гниещи мечти.

–Госпожата заповяда да се явиш след закуска. – Обявява Нико, мъжкият слуга вампир, застанал на прага. Неговите очи ме гледат винаги тъжно и залъците се нанизват в гърлото ми, знам защо ме вика. Ставам и го следвам към градината боса по зелената трева. Въздухът ухае райски на рози, цветовете са цъфнали чудно в красни нюанси и тя, като търпелив звяр ме чака седнала на пейката в ъгъла.

–Седни.– равнодушно заповядва господарката и с това няма предвид пейката до нея. Снижавам се и сядам на тревата, а щом вдигна поглед срещам злите ѝ очи изпълнени със злорадство. –Дай ръка.
В момента, в който вдигам ръка без воля, тя ме удря със силна плесница и залитам встрани. Челюста ми пулсира, очите ми причерняват от силата ѝ и ухото ми звънти.

–Ужасно миришеш! Не успя и ръцете си ли да измиеш измрад нещастна! – Гълчи тя, но с усмивка, защото не е ядосана. Това и дава удоволствие. Сграбчва ръката ми силно впива дългите си вампирски зъби в дланта. Опитвам се да дишам, опитвам се да се стискам, представям си, че съм камък, направена от стомана и не реагирам. Само чакам да отмине и повтарям – Мира Минчева, Мира Минчева, казвам се Мира Минчева.

Хелена помахва с ръка и Нико ме вдига, придържа ме и ме носи към стаята ми. След храненето им имам право да почивам в стаята си, освободена съм от спортната активност. Когато леглото потъва до мен извръщам глава изненадана.

Нико е тих и се взира далеч през прозореца. Той е грък също като господарката Хелена и определено е красив – висок и строен с прекрасни зелени очи, с рядкостта все още в тях да се вижда нещо човешко. Едва в началото на обрата го превръщат за разлика от Господин и Госпожа Караджови, които са видели викове и епохи.

– Не им позволявай да те пречупят. – Изрича той бавно и раменете ми натежават. Ръката му се спуска по главата ми и спира на рамото. Не знам как го гледам, ала лицето му се променя за секунди и той бързо става от леглото. – Крепи сила от спомените си.

С това вампира напуска стаята и аз оставам без думи. Говоренето за времената преди Вампирия е забранено – опитват се да заличат личността ни от тогава, сменят фамилията ни с тази на семейството, на което служим. Собствено име вече си нямам – аз съм донора, аз съм стръвта. На това се гради обучението им и с всичка сила се опитват да заличат от времената преди.

Понякога чувам да шептят, щом се съберем за спортните активности. Шепоти за свобода, за бунт и разврат. За тези неща и аз мечтая нощем преди да заспя, сънувам сънища, в които шепотите са истина. Мислех си до сега, че останалите също просто шептят отчаянието на сърцата им. Може би… ставам на крак и вълнение се излива в цялата ми същност.

Седмици минават и само тази мисъл е в главата ми. Заедно с останалите донори и стръв тичаме сутрешният маратон, съпроводени от войници пазители. Точно на центъра на стената им на правосъдието, както я наричат – висят обесени цели седем тела и се спирам, а Елиса зад мен залита в гърба ми.

– Какво има?

– Обесени са цели седем.– кимам към стената и тя извръща глава натам.

– Чух, че са били бунтовници. Трима от тях били вампири. – Обръщам глава рязко към нея и тя ме гледа със знаещи очи. Война стража най-отзад ни се мръщи и озъбва, оголвайки остри зъби и ние се затичваме отново.

– Значи е истина. Има съпротива.. – шептя ѝ внимателно. Тя се оглежда притеснено, колебливо изчаква и кимва. Сърцето ми ще се пръсне от вълнение, тя знае нещо. Моля я да ми разкаже още, ала вампира идва към мен и рязко ме сграбчва и дърпа в страни.

– Забранено е говоренето! Тренировката ти приключва тук. – изръмжава той и ме носи вкъщи. Не мога да престана да си мисля за възможността да се свърши всичко, отново да живея нормално през целия път. Илюзията на нощите ми взима реална форма през деня.

Тази вечер съм поканена да вечерям със семейство Караджови. Суверена Калин, жена му Хелена и сина им Леонидас са на масата, а дъщеря им Клитемнестра, както винаги отсъства. Моята покана на масата не е като на гост. По-скоро като десерт, който може да стои встрани и да си чака времето, но не и да седне с тях.

Хелена е чистокръвна вампирка от гръцки произход, с който силно се гордее. Нейната е надделяващата фамилия, една от най-силните доколкото разбирам от разказите ѝ пред други. И все пак Вампирия е патриархия и тя, както всяка жена е принудена да се смири с мъж, който да командва. Именно тя е дала силата на Калин, който е бил успешен политик от тогавашната ми родина, България и сравнително млад вампир.

Погледите на господарката – както е редно да я наричам – бълват омраза, пресичат ме като ябълка и си представям какво иска да ми стори. И двете знаем, че днес суверена ще поиска да се храни. Следва се график, по който по редом всеки от семейството си взема дяла от моята кръв.

Калин изглежда към средата на трийсетте си години, въпреки безсмъртието – косите му са смесица от гарваново черни цветове и бели нюанси. Има очи на хищник, против елегантните му черти. Той не общува с прислугата, а с мен говори само като има нужда да се храни и то за да каже какво точно иска да направя. Понякога иска да се съблека гола, друг път да му танцувам, трети път да се докосвам. Желанията се променят, ала извратеният им жанр никога.

Вечерята преключва и се казваме в спалнята им. В тези дни спирам да бъда Мира. В тези дни оставям тялото си тук, но духовно съм в красив спомен от миналото.

Изпълнявам заповедта му да изкарам бельото си и остана само по тънката рокля, после влизам по душа и цялата подгизнала ме кара да излаза на балкона, където е седнал с разкопчан колан. Треперя от студения вятър, а той ме гледа дълго време. Треперя в очакване, стискам зъби и чакам. Нарочно ме кара да чакам. И най-сетне, когато си мисля, че съм в готовност за атаката, той посочва врата ми и го разголвам. Всяка клетка в мен се напряга отново.
Той стои и чака, минути наред, може би половин час, гледа ме. След това, по-бърз от светлината скача върху мен, поваля ме и забива зъбите си във врата ми, а другата му врата запушва устата ми. Стиска ме през цялото време и пие на жадни глътки. Той всеки път пие твърде много, всеки път си взема с шепи повече от позволеното. Очите виждат само небето – тъмно и без звезди.

Събуждам се с стаята си и на стола встрани стои Нико. Той ме гледа и аз него, без да обелим и дума. Не зная кога сълзи са потекли по лицето ми, но усещам че се е приближил и ги бърши с палец. Тялото ми се тресе от подтиснатите емоции и не мога да си поема дъх. Чудя се колко може човек да понесе преди да му се пропука здравият разум.

– Казвам се Мира Минчева, Мира Минчева, Мира Минчева… – Повтарям без да мога да се спра и усещам, че ме е притиснал в гърдите си. Никой не ме е прегръщал от пет години. От цели пет години. Бавно гласът ми затихва, отделяме се един от друг и бързам да забърша мокрото си лице.

– Чух че разпитваш за съпротивата? Не знаеш ли, че само от споменаването на бунт срещу държавата ще те арестуват и за нула време ще виснеш на площада? – Той шепти, но с твърд тон. Пронизвам го с поглед, сякаш така ще мога да разбера как е научил за тов и на чия страна е. – Особено за стръв като теб, в толкова важен дом на суверен, чиято дъщеря е търсена като предателка.

– Клитемнестра участва в съпротивата? – Не мога да спра думите преди да напуснат устните ми. Нико ме гледа пресметливо и кима.

– Тя беше член, но я разкриха. Знаеш, че малко хора имат достъп до стаите на суверени. А именно там се намира важната информация… – Той продължава да се взира в мен и аз поемам рязко дъх. Знам какво иска да ми каже.

– И какво точно биха търсили ако можеха? – Додавам и крайчетата на устните му се повдигат.

– Всяка информация е ценна, предаваме я по-нататък, а след това получаваме заповедите. – Нико става от леглото и се отдръпва, кимва ми и аз отвръщам, а секунди по-късно вратата се отваря и вътре влиза Златка с поднос.

От този миг насетне седмици наред използвам всяка възможност да вляза в бюрото на суверена, внимателно оглеждам документите му и си водя записки, които давам на Нико. С пръсти напипвам под чекмеджета, в шкафове, претърсвам всеки скрит ъгъл с парцал в ръката и готова да се оправдая, че чистя. Внезапно чувам крачки и гласове, ала по това време на деня тук, в офиса на суверена не се качва никой. Очите ми търсят скривалище в огромната стая и единственото място, където мога да се скрия е зад тежките завеси.

– Сега! Казах ти, че не бива да идваш тук. Не знаеш ли, че и стените имат уши и то вампирски. – Вратата се затвори и веднага познах шепнещият глас на Хелена. Затаих дъх и се опитах да бъда възможно най-тиха, да чуя какво точно става.

– Всичко върви по план. Не се притеснявай, просто продължавай да му даваш от отварата, с две капки повече.

– Колко още време трябва да търпя този нещастник?! В собствената ми къща ми изневерява с онва долно изчадие! Първо донесе слугинята, а сега… Позволява ѝ да присъства на вечерята с нас! Прави всичко това пред сина ми! Прегазва мен и потъпква гордостта ми! Разбери ме, Димитри, той трябва да умре възможно най-скоро! – В момента, в който тези думи излизат от устата ѝ пред очите ми идва болноватото лице на Калин. Суверена се оплаква все по-често от болки в цялото тяло, почти всяка нощ заспива с болкоуспокояващи.

– Успокой се, сестро. Ти му даде силата и с нашата фамилия стигна до позицията, на която е. Както го вдигнахме високо, така и ще го оставим да падне.

Гласовете затихват, краченето спира и Хелена внезапно дръпна пердето и ме блъсна на пода.

– И аз искам да умре! – е първото нещо, което излиза от устата ми. Брат ѝ е седнал на дивана встрани и с господарката се споглеждат. – Кълна се, че го мразя също колкото теб. Не исках да подслушвам, но така се получи… – Тя присвива очи и скръства ръце пред гърдите. – Обещавам да помогна с каквото мога! Няма да Ви издам господарке, искам да служа на вас и малкият господар. Мразя суверена от все сърце, той всеки път ме тормози и–

– Какво мислиш, сестро? – Отрязва ме Димитри в опитите ми да я убедя. Ако да оцелея значи да се преструвам, приемам. Те се споглеждат и от злината мога да се сетя за какво си мислят. Ако нещата се объркат със сътрудничка просто ще обвинят мен – все пак и аз имам мотив за подобно престъпление. Хелена се усмихва и разголва острите си зъби, кожата ми настръхва от вида им и все пак насилвам усмивка. Имаме сделка…

Когато реша косите на малкият Леонидас надвечер мислите ми плават надалеч като претрупан с проблеми кораб, едва държащ се на повърхността. Малката му ръчичка хваща гребена, който механично движа и го поглеждам в големите му нечовешки изпълнени с неописуема красота очи. Чистокръвните вампирски рожби са рядкост и той е необичайно другоземно цвете, родено преди две години и все пак с физическо развитие като на шестгодишно човешко дете. И ако вампирите имат наистина сърце, то неговото е още чисто и неопетнено с кръвта и живота на хора.

– Скучно ми е… Разкажи ми история… обаче страшна! – Моли нежно той и си припомням, че тях страшните истории отдавна не са страшни, а просто нормални. Замислям се и започвам да разказвам далечен спомен.

– Имаше едно време една бабичка на село и всички много се страхуваха от нея. Тя беше туркиня и говореха, че прави магии и може да проклина хора, да призовава зли същества. – Лео се намества в скута ми като котенце с изострени уши и слуша с отворена устичка. – Като бях малка и аз, ей така колкото тебе, с децата се събирахме и гледахме старата ѝ къща отдалече. Предизвикваха ме се – кой е смелчага и може да отиде до къщата, да почука или да влезе вътре. Моето семейство беше сиромашко и все по-бедни ставахме, децата започнаха да ме делят и да не играят с мен…– Леонид ме гледа и мига с очите си, главата му е наклонена на страна и зная, че се опитва като дете израснало в лукс да разбере какъв е живота в бедност. – За това един ден реших, че за да ме харесат отново, аз трябва да се осмеля и да отида до къщата на бабата. Дълго време събирах кураж и най-сетне тръгнах. Деня беше към края си, небето се стъмняваше. Застанах пред вратата на къщата и точно да почукам – бабата я отвори. – Малкият се вдигна от леглото си и стисна здраво одеалото в ръчички.

– А после?!

– Уплаших се, хукнах да бягам. Спънах се на нещо и паднах. Не знам дали си ударих главата или просто от страх така се получи, но съм загубила съзнание. Когато дойдох на себе си, бях в къщатата на бабата. Оказа се, че бабата е вампир – но ми беше превързала раните и нищо зло не ми стори. Тогава за първи път видях вампир от толкова близо. Тя ми разказа как нейните хора вярвали, че злото е било живо. То нямало форма, ни видимост и било като душевна болест. Дебнело тайно всеки един от нас и чакало в готовност душевните ни стени да се пропукат, та да проникне в нас и да ни отрови. Да ни овладее и да ни направи чудовища… Каза ми това я, защото я питах дали ще ме изяде? Но тя отговори, че брани стените на душата си силно и не пие човешка кръв.

– Как така не пие? Нали ще умре? – Леонидас смръщи вежди, чудеше се дали го лъжа и търсеше уловка в историята.

– Нима не знаеш? – Прошепнах нежно с жестокостта да му сервирам тази тайна така коварно. – Вампирите могат да оцелеят и ако пият животинска кръв. Не са нужни човеци.

По детското му лице се изписа чувство, което не можах да прочета. За миг се слисах и съжалих от тази лекомислена постъпка. Лео легна в леглото си, продърпа завивката и заспа без да казва и дума.

След няколко дни мълчание и тишина от негова страна започнах да си мисля, че просто не ми е повярвал. Леонидас беше роден в този свят и познаваше само него, знаеше само това, което Хелена му разказваше. Висшият суверен вече беше втори ден на легло.

Лично аз му слагах пет капки от отварата всеки ден в храната и плана на Хелена и Димитри вървеше безупречно. Нямах представа от какво се състоеше тази отвара, ала семейният лекар не беше супял да открие, че болестта се дължи на отравяне. Колкото и рядки да бяха вампирските болести, все пак съществуваха и това беше сметнато за подобен случай.
Висящите тела на стената отдавна бяха спрели да ми всяват ужас. Понякога сънувах, че съм аз на мястото на някой увиснала. Елиса беше преместена в друга група и не участваше в маратона с мен. Мислеха си, че така ще пречупят идеите ни, ала в очите на останалите донори виждах същата болка, същите мисли.

За разлика от останалите дни, Нико се беше явил и разговаряше със стражата, докато спортувахме. Маратона приключи и всяка се върна към придружителя си.

– Днес аз ще придружа донор Караджова. По заповед на суверена. – Обясни той бързо и закрачихме към имението. Мълчах в очакване, ала улиците бяха препълнени.
Едва преди да стигнем имението, нико ме дръпна встрани от улицата, в малка пресечка и заговори:

– Благодарение на теб и други информанти съпротивата скрои план за бягство. В края на месеца, в деня на годишнината на Вампирия всички донори ще избягат от Варна и околността.
– Но как?! – Той се оглежда и се усмихва, а аз зная че бузите ми са алени от вълнение.

– С кораб по Черно Море към Турция. Там ще ни очакват съдружници. Приготви се. – С това Нико хваща раменете ми и ме извръща към улицата, както винаги прави щом искам да му задавам още въпроси. Стискам всички чувства в сърцето си и дърпам дните с конец.

Над имението на Караджови висят буреносни облаци. Златка се грижи за господаря и изглежда по-нещастна от всякога. Вече не прибира старателно косите си като Хелена, нито опитва да изрисува очната линия, без която Хелена не напуска утрин стаята, нито имитира гръцкият ѝ акцент. Понякога я чувам да плаче тайно в кухнята.
Изведнъж отвън се чува вик и познавам гласа на Хелена, извисяващ се като на ранено животно и за нула време хукваме към градината. Златка стигна преди мен, застава заедно с Хелена в края на градината пред храстите от рози и покрива уста с ръка.

– Какво си сторил? – Крещи тя отново и едва тогава зървам малкото тяло на Леонидас седнало на тревите. В окървавените му ръце висне мъртво тялото на заек, устните му са окъпана с кръв, която капе по брадичката. – КАК МОЖЕ!?

Кресва Хелена за пореден път и ме стряска. Тя го грабва за лакътя и силно го разтърсва с грубост, която никога не съм виждала да проявявала към Лео.

– Защо направи това? Кажи ми бързо! – Лео се свива уплашено, очите му се пълнят със сълзи.

– Исках да знам, дали е истина… – Запелтечва той и тя го стиска по-силно.

– Кой ти каза за това? – Изсъсква тя остро. Косите ми настръхват щом очите на Лео попадат върху мен и не успявам дори да зърна кога го беше пуснала. Усещам шамара ѝ с цялото си тяло.

– Разкарай го от очите ми. Да се измие! Смърди на труп!… А ти, дай ми колана си!

Едва възприемам гласа ѝ, така силно звънти ухото ми, не успявам да се надигна от земята. Тогава започват ударите. Един след друг и неописуема болка обладава целия ми свят, просмуква се във всяка моя клетка. Ударите продължават до момента, в който съзнанието ми не ме потопя в прегръдката на тъмен мрак.

–… Тогава той се огледал и не видял никаква жива душа. Решил, че за да успее… О, ти се събуди! – Мигам и викам съзнанието си да събере разпилените си частички обратно. Ръчичките на Лео са обхванали лицето ми и се взира в мен. – Събуди се!

– Дай ми минута… – мълвя и мигам. Той вдига падналата на килима книга и отново сяда на стола встрани от леглото. Аз на своя страна съм положена по корем върху леглото и спомените бавно изплуват в мислите ми.

– Знаеш ли, че спиш от цели 52 часа?

– Не… – отговарям механично, защото знам, че винаги чака отговор. Бавно се повдигам и едва тогава усещам кожата на гърба ми да пулсира в затъпена болка. Стискам очи и чакам да отмине.
– Аз… – Щом отварям отново очи и виждам сълзите на Лео.– Аз поисках също да браня стените на душата си… Съжалявам. Наистина съжалявам.

Сърцето ми се свива в гърдите и не знам какво да отговоря. С ръка му правя знак да дойде и той послушно изпълнява. Допирам устни до челото му и се усмихвам. Бузите на Лео се зачервяват, след миг се забягва и излиза от стаята.

Дните минават и раните ми заздравяват. Нико ми казва, че съм извадила късмет, че съм била плътно облечена, че иначе щяло да бъде много по-зле. Крепя се с мисълта, че остават броени дни до бягството и не се набивам на очи.

Утринните лъчи приветстват последния ми ден в тази къща и се ставам по график. Закусвам, притискайки всички чувства в препълненото ми сърце. Сутрешният спорт минава неусетно бързо, а на вратата ме посреща Нико.

– Преди малко почина суверена. – Споглеждаме се и тръгвам към стаята му. Там над леглото му стои студена Хелена, а до нея разплаканата Златка.

– Моите съболезнования… – Хелена ми кима, а другата хлипа по-силно. Приближавам се към господарката и я гледам. Тя вдига вежда и заповядва на Златка да ѝ приготви кафе. Изчаква я да излезе и се надига на крака, гърлено се смее и ме побутва.

– Нямаш представа, колко дълго време чаках този ден. На свещеният празник на държавата ни. Що за щастие!– За първи път я виждам толкова щастлива, толкова честна. Прилича на чудовище и се чудя, колко ли и аз изглеждам като нея в този миг? – Ако не беше сделката ни, щеше да висиш на стената. Обаче заслужи–

В този момент, с дивашки крясък Златка се нахвърля върху нея, ноктите ѝ се удължават като на тигрица и тя издра лицето на господарката. Забива зъби жестоко в гърлото ѝ, разкъсва го със захапки. Не знам как краката ми са стигнали вратата, но бягам с всички сили по стълбите и към изхода. Златка знае истината.

Ръката ми, положена върху дръжката на входната врата истива с гласа на Хелена. Извръщам се към господарката, цялата в кръв със зейнали рани по врата, лицето и раменете. Ръката ѝ придържа раната на врата и с едва разбираеми думи казва:

– Трябва да пия от кръвта ти… – С бавни крачки Хелена слиза към мен, а аз стоя замръзнала. Нямам представа какво е изписано на лицето ми, но тя ръмжи и се хвърля върху мен. Кристалната ваза до входната врата пада заедно с мен и не знам кога успявам да напипам едро парче от нея… Нещо в мен се е пропукало и душата ми е осквернена, ала с животинска ярост забивам острото парче в лицето на Хелена. Очите, бузите, гърлото – разкъсват се отново, но не спирам докато не се спуска безжизнено встрани.

– Мира! – Извръщам глава към Нико, който в следващият ми ме вдига от тялото на Хелена. По лицето му е изписан ужас.

– Тръгвай, ще дойда след теб. – Той се колебае за кратък миг, но все пак тръгва към задната врата на кухнята. Грабвам колкото бутилки ми носят ръцете и разливам течноста из къщата, най-скъпите хвърлям от втория етаж надолу и бутилките се пръскат.

Дъжа кибрита пред напоената с алкохол и кръв Хелена, която още диша тежко.

– Искаше ми се да можех да погледна Калин в лицето, както гледам теб и да мога също да му кажа… Смъртта ти е от моите ръце. Кръв за кръв, кучко! – Крещя и хвърлям клечката.

Не след дълго настигам Нико, който носи Леонидас в ръце. Пристанището е тихо въпреки прииждащите сенки от всички страни. Не след повече от двадесет минути котвата е вдигната, а ние гледаме отдалеч спектакъла от фойерверки за празника и все още горящото имение Караджови.