Лунно Затъмнение

Ясносините очи на Миа Торгар се плъзнаха по съществата събрани в оскъдно обзаведения склад.

– Е, какво мислите за новата ни задача? – гласът ѝ наруши тишината в помещението, което екипът ѝ ползваше за оперативна база от няколко месеца.

Рейзър и Джая Гуджарати бяха напълно погълнати от това, което наблюдаваха на вградения в масата монитор. Рейзър се изправи и се обърна към Миа. Бледата му кожа изглеждаше почти синя на светлина на екрана. Той почеса гладко избръснатото си теме, а издължените му кучешки зъби блеснаха в полумрака, когато проговори.

– Изследователският център, в който се съхранява реликвата, е строго охраняван, Миа. Сигурна ли си, че рискът си заслужава?

– Това са много пари, амиго, – намеси се Круз Брага – след този удар ще можем да се пенсионираме.

Миа не обърна внимание на човека. Круз беше най-скорошното попълнение към екипа ѝ, но още не се бе доказал като незаменима част от малкото ѝ семейство. Той изглеждаше много по-млад отколкото бе всъщност и по нищо не личеше, че някога е бил в армията. Това бе и основната причина, поради която Миа го бе вербувала преди почти година. Беше лесно човек да го подцени.

Тя се приближи до масата и опря длани в нея, а дългата ѝ сламеноруса коса покри част от лицето ѝ.

– Ще бъде сложно, но в тази стая са се събрали единствените същества в града, които могат да се справят. Поръчителят държи нашия екип да се заеме с обира и вече преведе част от парите. Разпределила съм ги по сметките ви.

Андрей Петров седеше със скръстени по турски крака на сивия диван и пръстите му летяха бързо по клавиатурата на лаптопа в скута му. Потоците от данни, които примигваха на екрана се отразяваха в стъклата на очилата му. Той най-накрая свали огромните зелени слушалки, които мачкаха стегнатите къдрици на черната му коса. Миа знаеше, че тъмнокожото момче чува всичко, което си говореха, но той имаше свой начин, по който вършеше нещата. Тя се бе примирила с този факт отдавна.

– Леле, това са много нули. Какво се предполага, че прави този артефакт? – попита Андрей.

– Трансформира вампирите в хора. – отвърна спокойно Миа.

Всички в стаята се умълчаха. Джая прокара изящните си дълги пръсти през лицето, а тъмната ѝ маслинова кожа изведнъж придоби сивкав отенък.

– Шегуваш се, нали? – почти изсъска тя.

После закрачи бързо около голямата, правоъгълна маса. Джая не обичаше да я изненадват, още по-малко ѝ се нравеше, когато се окажеше, че е била в неведение за нещо важно. А артефакта, който се канеха да отмъкнат, оказва се, беше доста важна находка.

– Баща ми ми е разказвал за предмета. Говори се, че силата му е реална. – Миа вдигна рамене, сякаш това, което казваше беше напълно в реда на нещата. – Вижте, на карта са заложени повече пари, отколкото сме виждали някога. Предлагам да се залавяме за работа и да мислим за всичко останало после.

– Аз съм напълно съгласен с това. Не ни интересуват капризите на някакъв богаташ, само да си плати за услугата. – Круз се усмихна, но в изражението му нямаше нищо весело.
Джая сякаш се готвеше да възрази, но после размисли, кимна и каза:

– Проучих периметъра на съоръжението. Има сляпа точка на източната страна на сградата. Няма да е лесно, но с малко късмет можем да се вмъкнем от там.

Круз потри нетърпеливо ръце и пристъпи напред.

– Имаме необходимото оборудване и оръжия. Ще бъдем готови за всичко, което ни се изпречи на пътя. Ще взема и експлозиви с мен. Не ми харесва да разчитам само на вашите вампирски трикчета. –той натърти на последните две думи.

Джая го стрелна с изпепеляващия си сив поглед.

– И да рискуваме да оповестим на всички точно къде сме? Единственият начин да избегнем кървавата баня е да сме невидими.

– Кой ти каза, че целя да я избегна. – озъби ѝ се Круз.

Джая изцъка с език, а Рейзър използва момента, за да се заяде с мъжа.

– Трябва да държиш емоциите си под контрол, човеко. Безразсъдството ти може да застраши цялата операция.

Иначе привлекателното лицето на Круз се изкриви в грозна гримаса на отвращение. Ръката на бившия военен се доближи до кобура на бедрото му.

– Внимавай с тона, пиявице. Аз не съм от хората, на които можеш да нареждаш.

Миа удари с ръка по масата. Андрей подскочи на мястото си и очилата му се плъзнаха по носа.

– Достатъчно! Може да не се харесвате, но няма да позволя личните ви отношения да компрометират мисията. Тук сме защото всеки от нас има ценни качества и не ни пука колко закона нарушаваме в името на печалбата. Нека си остане така.

Круз отново скръсти ръце пред гърдите си и се подсмихна на високия блед вампир. Рейзър от своя страна вдигна длан срещу Миа и сведе очи в знак, че няма да се заяжда повече с човека до него. Андрей прочисти гърлото си, за да привлече вниманието на останалите. Очите му се стрелнаха нервно от лицата им към екрана пред него.

– Когато Миа ни съобщи за задачата, влязох в охранителните им системи. Антивирусната им стена, прилича на швейцарско сирене. Не знам кой я е инсталирал, но не е свършил никак добра работа. Порових се и намерих слабо място, което ще мога да манипулирам само един път. Планът ни трябва да е безгрешен.

По чертите на Миа се плъзна хищна усмивка и тя я насочи към Андрей.

– Ще бъде. Ти ще се погрижиш влизането ни да остане незабелязано. Нали затова ти позволявам да използваш склада като свой апартамент.

Момчето преглътна и кимна, а тя продължи:

– Ще използваме лунното затъмнение за прикритие. Рейзър, Джая вие отговаряте за инфилтрацията. Андрей ти ще си нашите очи и уши. Круз ще се включи, ако нещата се объркат и се наложи да опрем до сила. А, сега да изгладим и останалите детайли на операцията.

Миа се усмихна уверено на членовете на екипа си. Издължените ѝ бели зъби на хищник бяха в пълен контраст с меките, симетрични черти на лицето ѝ. Плана ѝ трябваше да проработи. Всичко трябваше да се случи точно както искаше тя. Нямаше място за грешки и изненади, защото това щеше да коства живота ѝ и този на хората ѝ.

Групата от хора и вампири навлезе в сенчестата алея, зад склада. Слънцето тъкмо бе залязло и Миа усети как крайниците ѝ бавно започваха да изтръпват. Луната имаше този ефект върху студенокръвните – първо по кожата им полазваше изгаряща болка, после следваше парализа и силите им изчезваха. А продължителното излагане на лунната светлина можеше да доведе и до смърт.

Страничната врата на бронирания син микробус се отвори с пневматично съскане и Миа с облекчение зае мястото си. Микробусът бе облицован със специално разработено сребърно покритие, което в голяма степен неутрализираше токсичните лунни лъчения. Рейзър подкара колата, докато останалите се приготвяха в напрегнато мълчание.

Наближаваха целта си бързо. Андрей натисна един последен бутон на клавиатурата си и вдигна очи към останалите.

– Всичките им охранителни камери на западната страна на сградата са копирани, така че имате приличен прозорец от време, преди някой да ни забележи. Ще трябва да сте доста бързи – не мога да удържа такава чувствителна система за сигурност дълго.

– След колко минути започва лунното затъмнение? – попита Миа.

– След 30 секунди. – каза Андрей – Късмет!

Миа кимна веднъж. Двигателят изрева за последен път и изгасна в една глуха уличка, близо до изследователския център. Тя имаше един шанс да прецака баща си и нямаше да позволи да го пропилее.
Андрей се взираше в монитора пред себе си, през дебелите лупи на очите си.

– И луната е скрита, дами и господа. Имате 23 минути, за да стигнете до тунелите, да проникнете в сейфа и да се върнете. Включвам невровръзката помежду ни.

Всички сихнронизираха часовниците си. С изсумтяване Круз бутна страничната врата на микробуса. Трима вампира и един човек излязоха от автомобила в напрегнато мълчание, единствения звук, който се чуваше в нощта беше хрущенето на чакъла под ботушите им.

Джая извади комплект с резци и отвертки и им даде знак да я последват. Миа се плъзна безшумно след нея в нощта, а сетивата ѝ улавяха и най-малкия детайл в заобикалящата ги среда. Спряха се щом стигнаха до средата на източната стена на сградата. Джая коленичи пред една дренажна решетка, полузаровена в чакъла и се захвана да отключи ръждясалия ѝ катинар. С няколко ловки движения тя бе готова със задачата и вече се спускаше към мрака под града с ловкост, на която би завидяла и котка. Рейзър я последва без да се замисля много.

Круз надена очилата за нощно виждане на главата си и кимна безмълвно на Миа, преди да спусне тялото си в отвора. Русокосата жена се огледа веднъж и после го последва по ръждясалите метални стъпала, които се откриха под нея. Докато се спускаше в сенчестите дълбини, я обгърна застояла, задушлива миризма. Тя неволно сбърчи нос. След миг черните ѝ кожени ботуши стъпиха на дъното на тунела.
Мия премигна, позволявайки на вампирското си зрение да се приспособи към тъмнината. Ясно виждаше Круз, който оглеждаше пространството с очилата си за нощно виждане. В дланите си държеше по един пистолет, а всеки мускул в тялото му бе напрегнат за действие.

– Рейзър вече тръгна напред. – шепота на Джая нахлу в ушите на Миа и без помощта на невровръзката, която използваха основно, за да комуникират с Андрей и Круз.

– Чудесно, да не губим повече време. – отвърна Миа, потискайки нервното чувство, пълзящо по гръбнака ѝ.

Тримата се плъзнаха през мрака. Тунелът не беше много дълъг и след малко видяха Рейзър, който гледаше нагоре. Когато наближиха, Миа видя, че той наблюдава един помощен люк, вграден наравно с тухления таван.

– Ето го нашият вход към вътрешността на сградата. – каза вампирът.

Миа кимна и Джая се изстреля като куршум. Тя отвори капака на люка и с един ловък скок вмъкна горната част на тялото си през отвора. След секунда всеки от тях чу гласа ѝ през невровръзката.

– Чисто е.

– Андрей, влизаме вътре. – прошепна Миа в задушливия въздух пред себе си.

– Ще излезете в една от по-малките стаи в сградата. От там тръгвате по главния коридор на дясно. Чу ли ме? На дясно!

– Всички те чухме. – процеди през зъби Круз.

И четиримата се измъкнаха през люка. Намираха се в мрачна стая, която приличаше на склад. Сандъци и кутии бяха натрупани на стелажи, опасващи всичките ѝ стени. Миа погледна към часовника на ръката си. Нямаха много време за губене – оставаха им 17 минути да вземат артефакта и да се измъкнат от тук.

Круз застана до вратата на склада и я отвори. Рейзър и Джая се плъзнаха безшумно в коридора отвън. За щастие, там нямаше никой.

– Вътре сме. Тръгваме на дясно – прошепна Миа.

– Помещението, в което се намира артефактът е в края на коридора. Повечето хора се събрани в другата част на сградата, защото там са лабораториите, но все пак бъдете нащрек. – отвърна Андрей.

Четиримата се понесоха през дългия безлюден коридор към голямата бяла, метална врата в края му. Тук всичко беше боядисано в бяло и дори плочките на пода бяха белезникави. Нямаше картини или научни постери по стените, нямаше дори табелки и номера над вратите. Миа се зачуди как се ориентират хората, които работеха тук.

Достигнаха до вратата, зад която се криеше наградата им и Джая се захвана с ключалката. Тънките ѝ пръсти танцуваха над интерфейса, докато тя набираше последователност от цифри и букви, които Андрей ѝ диктуваше. Рейзър и Круз застанаха пред двете жени и заеха отбранителна позиция.

Минутите се изнизваха неумолимо бързо. Миа погледна отново часовника си и въздъхна. Не искаше да пришпорва Джая, но времето им бе силно ограничено. Точно тогава мургавата вампирка се обърна с победоносна усмивка на лицето.

– Готово, можем да влизаме.

– Тогава да не губим повече време. – отвърна Миа и стисна нетърпеливо фенерчето, което носеше в джоба си.

Джая кимна и положи студената си ръка на биометричния скенер, който след нейната намеса, светна в зелено. Металната врата се плъзна в стената и пред екипа се откри вътрешността на тъмно помещение.

– Момчета, вие останете отвън, ние с Джая ще открием предмета и след това се махаме от тук по най-бързия начин. – нареди Миа.

Тя се обърна, без да дочака отговор и се зае да оглежда интериора. Някъде тук трябваше да е. Стаята бе по-скоро продълговата и не особено голяма. В средата ѝ бяха опънати две дълги маси, върху които бяха наредени различни странни предмети, някои прибрани под прозрачни, стъклени похлупаци, други не. Тя знаеше какво търсеше. Беше показала снимки и на останалите от екипа, но не им беше споделила малкия детайл, че всъщност поръчителят не съществува.

Миа не обичаше да лъже, но в този случай се налагаше. Още от момента, в който бе разбрала за съществуването на артефакта – стъклена римска купа от втори век преди новата ера – Миа не можеше да си намери място от вълнение. Материалът, от който бе създаден съда бе дихроично стъкло, а върху външните ѝ страните имаше изваяни гроздови чепки с листа. Като изключим факта, че съществуваха твърде малко останали предмети от дихроично стъкло, на външен вид купата не се различаваше по нищо от другите римски съдове, намиращи се в сбирката на градския музей. Но Миа знаеше от сигурен източник, че мълвите за силата, която притежаваше купата не бяха само мит. Тя трябваше да я притежава, щеше да я използва само един път и след това щеше да се отърве завинаги от артефакта и от баща си. Провалът беше немислим.

– Май я виждам в дъното. – Джая се обърна към Миа и посочи към задната част на стаята, където сред безпорядъка от вещи нещо проблясваше.

Светлокосата вампирка се приближи и повдигна внимателно стъклената кутия, под която се намираше предметът. Въпреки отличното си зрение, тя извади и освети с джобното си фенерче купата – страните ѝ се обагриха в зелено. Миа премести светлинния лъч и го насочи към задната страна на съда, този път стъклото светна в червено.

– Намерих я. – прошепна тя на себе си.

– Взимайте артефакта и се махайте от там. Остават ви само 8 минути. – предупреди Андрей.

Сърцето на Миа Торгар блъскаше в гърдите ѝ, докато се промъкваше по стерилния бял коридор, стиснала силно чантата с безценната, древна реликва. Пътят на обратно ѝ се струваше по-дълъг. До слуха ѝ достигна звукът на тежките стъпки на няколко човека. В същото време гласът на Андрей звънна в ушите ѝ.

– Блокираха копиращата ми програма, камерите пак работят. Излизайте от сградата веднага!

Гъвкавата форма на Джая се материализира до Миа.

– Беше прекалено лесно. Знаех си, че нещо ще се обърка. – прошепна тя – Ние с Рейзър ще обезвредим охраната, вие с Круз се измъквайте. Ще се видим в квартирата.

– Тръгваме си всички! Вратата е ей там, ще успеем да стигнем преди човеците да ни видят. – настоя Миа.

Изстрели отекнаха в зад тях и сърцето ѝ подскочи в гърлото. Двете жени се обърнаха светкавично бързо и видяха трима мъже в униформи, които тъкмо бяха завили зад завоя в коридора. В ръцете си държаха стандартни пистолети, но Миа знаеше, че раните от куршуми боляха също толкова силно, колкото и изгарянето с лунна светлина.

– Твърде късно, безценна. – Джая погали с поглед лицето на приятелката си и се изстреля към охранителите.

Движенията ѝ бяха толкова бързи, че изглеждаше все едно се движи в мъгла. Тя се опита да избие оръжията от ръцете на двамата мъже, но те веднага застанаха с гръб един към друг и започнаха да стрелят на всички посоки. Зад тях се чуваше глъчка от гласовете на още хора. Колкото и да бе бърза Джая, нямаше как да избягва дълго траекторията на летящите куршуми.

Рейзър ѝ се притече на помощ. Докато единият изчезваше в мъгла от движение, другия се опитваше да стигне до охранителите и да ги обезвреди, преди да е пристигнало подкреплението им.

Миа се затича в обратната посока. Гласът на Круз я закова на мястото ѝ.

– Ей, пиявице, спри в името на Червените Братя или ще напълня гърба ти с олово.

Миа се обърна бавно със стъписано изражение на лицето. Не се случваше често някой да я изненада.

– Ти си ловец? – изсъска тя без да очаква отговор.

Усмивката на Круз стана още по-широка. Нямаше нужда да ѝ отговаря.

– Предател! – изръмжа Рейзър и оголи зъби, а един случаен куршум одра бедрото му.

– Миа, усетиха ме! Системата им ме изхвърли. – паника се надигаше в гласа на Андрей.

– Изчезвай! Остави ни и се спасявай. – заповяда му Миа.

Тя стисна зъби, а умът ѝ препускаше. Круз се възползва от моментната изненада, която бе предизвикал, насочи оръжието си към един от близките прозорци, намиращ се на около метър и половина от пода и стреля.

Звукът от счупено стъкло изпълни въздуха. В същият момент луната се показа, първите лъчи полазиха по земята и окъпаха коридора в сребристо сияние. Рейзър беше най-близо до прозореца. Той закрещя в агония, докато лунните лъчи обгаряха плътта му, тялото му се строполи и се сви на пода. Миа чу напрегнатия глас на Джая. Дясната ѝ ръка бе цялата огряна от лунната светлина и тя се бореше да овладее болката.

– Миа, трябва да тръгваш. Ще ги задържа, колкото мога. Бягай!

Ръцете на Миа трепереха, не от страх, а от яд. Но тя бе дошла подготвена. Дори предателството на Круз нямаше да попречи на плана ѝ. Тя активира сребърния костюм, изработен специално, за да я предпазва от токсичната светлина на луната. После хвърли последен, печален поглед към Джая и Рейзър, стисна по-силно реликвата към гърдите си и хукна към стаята-склад.

Миа чу как Круз изпсува и се втурна след нея . Тя бе по-бърза от всеки човек, но ако Круз наистина бе член на фанатичната организация на Червените Братя, заклели се да унищожат всички вампири, значи не трябваше да го подценява в никакъв случай.

Стъпките отекваха в ума ѝ, а сърцето ѝ биеше по-бързо от всякога. Тя чу писъците на Джая и гъргорещия звук, който издаде Рейзър. Коридорът сякаш бе безкраен. Тя видя вратата, от която бяха дошли, пред себе си, протегна се и пръстите ѝ докоснаха дръжката. В този момент същата тази врата се отвори с трясък и Миа видя съвсем друга зала зад нея.

Вампирката се озова в стая пълна с монитори за наблюдение. Круз влетя зад нея, студеното дуло на пистолета му се долепи до слепоочието ѝ.

– Ако зависеше от мен, щях да те унищожа на секундата, но този, от който току що открадна, иска да те види.

– Круз, ти за кого работиш последно? – Миа обърна изпепеляващия си поглед към него.

В същият миг от тавана се спусна огромен монитор, който заля залата със зловещо синьо сияние. След секунда пред нея се показа познатото, омразно лице на Аларик Ротгар. Очите му я гледаха студено. Миа онемя.

– Браво, дъще. – в гласът на Аларик прозвуча презрение. – Представлението ти ми хареса, въпреки че не съм очаквал по-малко от собствената си плът и кръв.

Аларик кимна леко, а с показалеца и средния си пръст докосна дясната страна на врата си. Миа отвърна на поздрава, но кокалчетата на дланите ѝ побеляха от усилието и тя притисна по-здраво чантата с римската купа към гърдите си.

– На какво си играеш, Аларик? Какво общо имаш ти с тази лаборатория?

Смехът на бащата на Миа отекна в залата, от което тръпки полазиха по гърба ѝ. Как можеше да е толкова глупава? Аларик винаги беше три крачки пред нея. Винаги.

– Сградата е моя, разбира се. Така и не се научи да проучваш малко по-задълбочено мишените си. Не плащаш достатъчно на кибер-маймунката си май?

– И сега какво ще направиш? – Миа не виждаше изход от създалата се ситуация. – Щом ти си началникът тук, съм сигурна, че знаеш точно какво прави купата, която държа. Ако не ме пуснеш да си тръгна ще я строша!

– Глупаво дете, тази реликва е фалшификат. Просто дрънкулка предназначена да те примами в капана ми. – бледото изпито лице на русокосия мъж се разтегли в зловеща усмивка.

– Лъжеш! – просъска вампирката.

Круз все още стоеше до нея с насочено към главата ѝ оръжие.

– Ти си щерката на лидера на вампирската сган, така ли? Ротгар…Торгар – умно.

– За нещастие, да. А ти май беше преметнат от него.

– За какво говориш, гадино? Аз съм член на Червените Братя, не работя за никой вампир.

Гласът на Аларик бе пропит от досада, когато прозвуча през високоговорителите на екрана.

– Изпуснал си един малък детайл, момче – работиш за мен! Аз наех организацията, която изпрати свой човек – теб – да се внедри в смешния екип на дъщеря ми. Лидерите ви не са най-умните човеци, с които съм имал взимане-даване. – Аларик чоплеше един от ноктите си и изглежда вече започваше да се отегчава от разговора.

– Не можеш да ме елиминираш и да ми вземеш империята, Миа. Кога ще го разбереш, най-накрая? Забавно ми е да играем тази игра, но ролята на котка започна малко да ми доскучава.
Очите на Миа се присвиха, а погледът ѝ се плъзгаше между самодоволното лице на Аларик и стъписаната физиономия на Круз.

– Подценяваш ме за последен път, татко.

С движение, бързо като куршум, Миа хвърли безполезната реликва към Круз. Купата го удари по главата, той се препъна и за миг изгуби равновесие. Миа използва краткия момент на създал се хаос, хвърли се върху Круз и зъбите ѝ се забиха във врата му. Тя отвори устата си възможно най-широко, като пираня. Вторите ѝ кътници се издължиха леко и тя проби с тях кожата на мъжа. Отровата, която се изстреля от жлезата в края на венеца ѝ, свърши всичко останало.

– Ако искаш смъртта ми, Аларик, ще трябва да дойдеш тук и сам да свършиш тази работа. – каза тя, след като изплю отровената кръв, която бе напълнила устата ѝ.

Тялото на Круз се гърчеше на пода на стаята. Кожата му посиня, после стана сива, а цветът на очите му се трансформира от топло кафяво в ярко синьо. Той не можеше да изкрещи, но Миа знаеше, че изпитва неописуема болка. Тялото му умираше, за да се възроди наново.

Аларик мълчеше и наблюдаваше случващото се с мрачно изражение. Миа Торгар се бе заклела, че втори път няма да превърне човек, а сега сама бе престъпила обещанието си. Круз, мъжът, когото някога бе смятала за свой съюзник, се изправи пред нея и я погледна с искрящосините си очи. Току-що пробудените му вампирски сетива взеха надмощие, светът придоби внезапна яснота и жизненост. Той положи длани върху ушите си и стисна очи.

– Добре дошъл в клуба, Круз. – каза Миа с равен тон.

Вторият чифт зъби на мъжа се спуснаха неволно. Миа извади флакон със синтетична кръв, от джоба на сребърния си костюм и му го подаде.

– Пий. – заповяда тя.

Круз жадно допря устни до гърлото на пауча и засмука желираното съдържание.

– Какво си мислиш, че постигна с тази истерична сценка? – подсмихна се Аларик от екрана. – Вече унищожихме двама от екипа ти, ще се разправим и с новия ти приятел.

– Само, че ти май си забравил каква сила има един новороден вампир. Прекалено си стар, за да помниш. – сега беше ред на Миа да се усмихне триумфално.

– Мислиш ли, че можеш да ме предизвикаш, дъще? Твоят жалък бунт свършва тук. – възрастният вампир натисна нещо пред себе си и сградата мигновено бе озвучена от оглушителни аларми.

– Пак ще се видим, Аларик. – смигна му Миа и се обърна.

Тя дръпна ръката на Круз и го завлачи към вратата. В края на коридора беше строен цял батальон с насочени към двамата вампири оръжия. Смехът на Аларик отекна от залата зад тях.

– Няма къде да избягаш този път, дъще.

– Круз Брага, ти вече си мой. – Миа Торгар положи студената си ръка върху бузата на наемника и обърна лицето му към себе си.

– Ще унищожа и теб и баща ти. – процеди Круз през зъби.

– Чудесно, но първо искам да разчистиш пътя ни за бягство. – тя вдигна ръка и посочи мъжете в униформи, които се спогледаха нервно.

– Както пожелаеш, безценна. – отвърна студено Круз и се изстреля с невъобразима скорост към онези, които имаха нещастието да стоят между тях и свободата им.