Мракът между нас

– Не показвай страх – отекна гласът му в главата ми. – Бъди безмилостна Ани. Те са чудовища.

Чувах стъпките им. Усещаше се мирисът на студ и смърт. Потънали в мрака, вампирите наближаваха, изскачайки от сенките с очи, в които гори червен огън. Мускулите ми се стягаха при всяко движение, а ръката ми здраво стискаше кола.

Първият се хвърли към мен с отворена уста, готов да забие острите си зъби в плътта ми. Замахнах с кола и острието го прониза дълбоко, точно в сърцето. Тялото му се сви в агония, преди да се разпадне на прах.

Другите вампири приближаваха. Всеки следващ беше по-бърз и по-силен от предишния. Гласът на баща ми стана все по-настоятелен:

– Бъди по-добра – извика. – Ти си ловец.

Завъртях се и замахнах с кола, но ударът ми срещна само въздуха. За част от секундата, вампирът се озова от другата ми страна, усмихвайки се зловещо. В този миг в очите му видях не само глад, но и удоволствие от играта.

Дойдоха още. Лицата им бяха изкривени от жаждата за кръв.

Битката се преврна в танц на смъртта и стана все по-яростна, а аз се чувствах все по-изтощена. Ръката ми бе обляна в кръв. Предвкусвайки я, вампирите пристъпваха решително, убедени в предстоящата си победа. Притиснаха ме до стената. “Това е краят”, шепнеше една мрачна мисъл. Съзнанието ми се изостри, всяка секунда стана решаваща.

– Ще се боря до край – казах тихо на себе си, усещайки как страхът напуска тялото ми, заменен от решителност.

Вдишах дълбоко, събрах всичката си енергия и се подготвих за следващия сблъсък. Бях решена да продължа да се боря, докато последният от тях не се превърне в пепел или да умра, знаейки че съм дала всичко от себе си.

Убих още двама, докато един от тях не заби острите си зъби в рамото ми. Извиках от ужасната болка, която ме прониза. Изпуснах кола – звукът му при удара със земята се сля с ударите на сърцето ми.

Изправена лице в лице със смъртта, без оръжие, знаех, че шансовете ми за оцеляване са нулеви. Подпрях се на стената зад мен за подкрепа.

Силите ми бяха на изчерпване, а надеждата за оцеляване бързо избледня.

И в този момент, точно когато се чувствах готова да приема съдбата си, се случи нещо, което не очаквах.

Сякаш от нищото, тъмна вихрушка от черен дим се завъртя около мен. Разпръсквайки се, обгърна вампирите един след друг. На всяко място, където ги докосваше, те се свиваха от болка и след секунда ставаха на пепел. И последният оглушителен вик замря, а прахът им се разпръсна във въздуха, оставяйки след себе си само спомена за тяхното съществуване.

Гледах невярващо, докато димът най-накрая затихна и започна да се събира. И не само това – той се преобразува. На мястото, където струйките пушек се сливаха, се образува фигура, която стана все по-ясна.

Пред мен стоеше мъж. Висок с широки рамене, изглеждаше като страж на тъмнината, изпратен от самия мрак, за да ми помогне.

Присъствието му излъчваше сила и опасност.

В следващия миг, натискът на изтощението и болката се сляха, омагьосващи ме в спирала, която ме погълна. Светът се изкриви, все едно гледах през вода, а въздухът стана тежък като олово. Коленете ми се огънаха и се свлякох на земята.

Последното, което видях бяха очите му. Те блестяха със студен пламък, толкова тъмни, като дълбока бездна, сякаш потънах в тях.

Виктор

Вървях през тъмните улички. Единствено мисълта, че ще я видя отново, поддържаше огъня в мъртвото ми сърце жив. Острият ми слух долови тихия звук на капеща кръв. За обикновен вампир може би това щеше да е прекалено тихо, прекалено далечно, но не и за мен. Там съм за секунди, привлечен като с магнит.

И тогава я видях.

Настъпи моментът, от който се страхувах най-много. Кръвта се стичаше по ръката ѝ, а ароматът ѝ беше толкова… изкушаващ. Тя излъчваше сладост и острота, предизвиквайки ме. Стоях замръзнал в момента, усещайки как всяка клетка в тялото ми реагира на нейното присъствие.

Ще мога ли да ѝ устоя?

Но когато я видях притисната към стената да вика от болка, насочих всичкия си гняв към нападателите ѝ. Извиках сянката, това тъмно, могъщо същество, което се криеше под повърхността на моята
вампирска същност, да вземе контрол. По нищо не приличах на този, който исках да бъда. В този миг бях чудовище.

И тогава мракът ме обгрърна.

Вампирите дори не разбраха какво им се случи. Убих ги, един по един, без никакво усилие. Те се разпаднаха на пепел, която разпръснах във въздуха, сякаш никога не са били част от този свят.

Когато и последният от тях изчезна, оставих сенките да се оттеглят. Сега стоя пред Ани, изпълнен с противоречиви чувства – облекчение, че е жива и страх от това, което може да се случи.

Тя ме гледаше повече с учудване, отколкото със страх. В очите ѝ се четеше шокът от това, което току-що бе видяла. В следващия момент се свлече на земята.

Бързо пристъпих напред и я хванах преди да падне. Усещането на топлото ѝ тяло в ледените ми ръце, толкова лека и крехка, като да държа нещо изключително ценно и уязвимо.

Занесох я на ръце до един ужасен хотел, но тук поне не задаваха въпроси. Внимателно я сложих да легне на леглото. Дългите ѝ коси се разпиляха около главата ѝ, като тъмен водопад. Толкова нежна и в същото време усещах силата, която излъчва, дори в покоя на съня си.

Погледът ми се спусна към все още кървящите рани на ръката ѝ.

Коства ми цялото самообладание и контрол, за да не изпия кръвта ѝ на момента. Борбата в мен беше ожесточена. От една страна, желанието да я защитя, от друга – жаждата за кръв, тази дълбока, примитивна нужда, която се опитваше да вземе връх.

С много усилия успях да превържа раните ѝ и се отдалечих в другия край на стаята, опитвайки се да се справя с изкушението, което вилнееше в мен. Застанах пред прозореца и се вгледах в отражението си – бледо и призрачно, напомняйки ми за това, което съм – безмилостен хищник. Стиснах силно юмруци, тази нощ щеше да е изпитание, но бях решен да го премина.

Борис

Във времена, когато нощта е била по-мрачна от всякога и страхът се е разливал по улиците като мъгла, човечеството е застанало на ръба на своето унищожение. Преди няколко века вампирите, които са били смятани за не повече от мрачна легенда, изплували от тъмнината и това дало началото на жестока война.

Името ми е Борис, последният потомък на рода ни. Спомените на предците ми живеят в мен. Организацията, създадена от тях – “Стражите на светлината”, е група от ловци на вампири.

Откакто се помня, тренирам уменията, които са нужни на един ловец. Така възпитах и децата си. В духа на това наследство ги научих на всичко, което знам. От ранна възраст те разбраха, че светът не е място за милост към вампирите – съществата, които държаха вечността в ледените си ръце. Обучих ги в изкуството на боя, как да удрят бързо и точно, как да се движат тихо и как да оцеляват в нощта. Те станаха следващите пазители – ловци на вампири, предопределени да продължат борбата срещу злото.

Една нощ бях излязъл на лов със сина си. Той вече беше пораснал – голям и силен мъж, жаден за приключения, заставаше до мен като равен в битките.

– Днес трябва да се научиш не само как да ги преследваш, но и да чувстваш присъствието им.

– Как разбираш, че вампирът приближава, татко? – попита той, гласът му напрегнат от очакване.

– Чувстваш го в кръвта си, синко. Усещането за промяната на околната среда – температурата става по-ниска, въздухът се наелектризира, дори лекото изкривяване на звука около теб. Но най-важното е да запазиш спокойствие. Вампирите усещат страха ти, той ги привлича.

Бяхме стигнали пред изоставен склад, за който имахме информация, че там се крие малка група вампири. Всичко вървеше по план. След като ги избихме, си тръгнахме уверени, а духът ни беше непоклатим. Но дори и най-добрият план може да се обърка.

Това, което последва, се случи толкова бързо. Един вампир изскочи от сенките зад нас и се втурна право към сина ми. Не успях да реагирам, само видях как заби зъбите си във врата му с ужасяваща сила. Чух как плътта му се разкъсва. Вампирът отдръпна омазаните си с кръв устни от детето ми и изчезна в мрака.

Клекнах до него. Той се бореше за глътка въздух, очите му ме гледаха с болка и объркване.

– Извинявай, синко… не успях да те спася – прошепнах през сълзи, притискайки го към гърдите си, усещайки как животът му бавно изтича между пръстите ми.

Ани

Болката в ръката ме изгаря и ми е трудно да отворя очи. Леглото, върху което лежа е меко и удобно, но усещането за безопасност ми липсва. В съзнанието ми започнаха да се връщат спомените от вечерта – нападението, страхът и болката… после мъжът.

Малко по малко започнах да фокусирам погледа си. Завъртях глава настрани и го видях. Той стоеше до прозореца, облечен в черни дрехи, които подчертаваха бледата му кожа. Слънцето хвърляше първите си златисти лъчи, но те не го изгориха. Бях сигурна, че е вампир, но не е.

Тогава какъв е?

Той се обърна към мен – очите му, като два червени въглена, сякаш всеки момент ще пламнат. Най-странното е, че в тях прочетох загриженост.

– Знам, че тези очи те плашат – каза той, а гласът му трепереше.

В следващия момент, думите ми излязоха на пориви, сякаш се опитвах да хвана някакъв смисъл в този хаос:

– Объркана съм, защо съм тук? Какво се случи? Кой си ти? Защо не ме уби?

– Ани, аз никога няма да те нараня…

– Знаеш името ми – прекъснах го. От къде знае името ми?!

– Ти… не ме помниш?

– Ако някога сме се срещали, щях да те убия! Ти си чудовище – отвърнах, а ръката ми потърси кола.

Докато успея да мигна, той вече беше върху мен, отблъсквайки ме към таблата на леглото.

– Спри! – извиках аз, докато се борех да се освободя, но ръцете му бяха като вериги около китките ми.

Усетих ледения му дъх и извърнах глава.

– Аз ще умра Ани…

Той отпусна едната ми ръка и отмести кичур от лицето ми. Тогава срещнах погледа му. Пламъкът в очите му започна да угасва и от огненочервени, те се замъглиха до черно.

– Преди това трябва да свърша нещо.

И в следващия момент стаята се изпълни с черен дим, който обгърна всичко наоколо. Когато въздухът се изчисти и последните остатъци от пушек се разпръснаха, него вече го нямаше.

Виктор

Съзнанието ми се връщаше на вълни, всяка по-остра и мъчителна от предишната. Отворих очи и веднага съжалих за това. Светлината беше непоносима, исках да се скрия в най-тъмния ъгъл. Опитах да помръдна, но скоро разбрах, че съм безпомощен – завързан здраво за металната маса. Вените ми горяха, сякаш бяха пълни с разтопено олово, а мускулите ми се свиваха в агония. Борбата беше безмилостна, но все пак се борех. С всеки изминал момент ставах по-жаден за нещо, което ми беше неизвестно, но изглеждаше като единственото лекарство.

И точно когато си мислех, че болката ще ме победи, тя започна да отслабва. Сетивата ми се изостриха и виждах света по нов начин.

Въздухът имаше вкус, тъмнината беше изпълнена с цветове, а тишината говореше. Вече не бях същият човек. Станах нещо друго, по-мрачно и по-могъщо. Сред болката и хаоса настъпи яснота. Светът около мен не беше светът на хората, той беше моят свят, в който аз бях хищникът.

Борейки се с новата реалност, от мрака изплува лице, което ми беше познато.

– Моля те, помогни ми! – бяха първите думи, които излязоха през изпепелените ми устни, а гласът ми звучеше чужд и неестествен.

Той се приближи и аз различих чертите на скъп, близък човек.

– Виктор, момчето ми. Не се тревожи, тук съм, за да ти помогна.

Забелязах, че държи прозрачна чашка с червена течност, а ароматът й прогаряше ноздрите ми.

– Не мога – прошепнах и извърнах глава. – По добре ме убий, не искам да живея като чудовище.

Той се усмихна.

– Имам планове за теб. Ти можеш да бъдеш част от нещо велико, нещо значимо.

Страхът и отвръщението се бореха с жаждата, която неизбежно се раждаше в мен.

Осъзнах, че въпросът не беше дали ще приема съдбата си, а кога.

Стоях в ъгъла със свити към гърдите колене. Стените бяха голи и студени, също като душата ми. Светлината едва проблясваше през малкия отвор на вратата на моя затвор. От време на време чаша с кръв се подаваше оттам. С всеки изминал ден се чувствах по-слаб и безпомощен.

Минаваха седмици, месеци, години, а аз разбирах все повече за мрачните му намерения. Той беше не само луд в обичайния смисъл на думата, но и опасно обсебен от една идея – обсебен от властта, с която можеше да се сдобие, от контрола, който можеше да упражни върху съществата като мен.

Идваше време за този адски процес, който те наричаха “експеримент”. Двама мъже ме влачеха през коридора до съседната стая. Там беше истинският ужас. Масата, която ме очакваше беше студена и безмилостна, а кожените колани се стягаха до болка. Съпротивата ми беше почти символична, знаех, че няма къде да избягам. Около мен се редяха мъже и жени с бели престилки и мълчаливо записваха всяка моя реакция, докато ми поставяха инжекции с нещо, което изгаряше вените ми. Следваха тестове с електрически уреди. Всеки удар беше като гръм, който преминаваше през тялото ми. Целият треперех, но стисках зъби, затварях очи и се молех всичко това да свърши. Но те не спираха дотам. Звукови вълни караха ушите ми да пищят болезнено. Сякаш искаха да разберат колко мога да понеса, преди да се срина. Всеки път се връщах в стаята си още по-отчаян и измъчен. Чувствах се като пленник в собственото си тяло, като звяр в клетка.

Все още имах капка надежда, че притежавам някаква човечност, че съм далеч от чудовището, което се опитваха да създадат. Изглеждаше, че няма край на този кошмар, но в изтормозената ми душа тихо пламтеше огън на ярост и решимост. Да се боря, да намеря начин да избягам, да върна свободата си, да сложа край на мъките си и да отмъстя. Не позволих на този огън да угасне.

Ани

Вървях по пътя за дома, опитвайки се да осмисля случилото се през изминалата нощ. Още чувах виковете на вампирите, а ухапванията по кожата ми горяха като огън. Завих зад ъгъла и видях колата на чичо Стефан, паркирана накриво пред къщата. Може би баща ми се е притеснил за мен и му се е обадил. Въпреки че не ми е истински чичо, двамата бяха като братя, израснали заедно, той беше като част от семейството.

Влязох вътре и ги намерих седнали в кухнята. Когато ме видя, татко скочи от стола и ме прегърна силно.

– Колко се радвам, че си жива! – в очите му блестяха сълзи.

Винаги ме посрещаше така. Това са единствените моменти, когато не е суров към мен.

Както предположих, чичо Стефан също е тук – усмихна се и ме поздрави, но някак с половин уста. Баща ми наля чай за всички и аз им разказах какво се случи.

И тогава, точно когато мислех, че ще умра, той се появи от нищото, като сянка – казах наблюдавайки реакцията на Стефан.

Той изглеждаше доста напрегнат. Толкова силно стискаше чашата си, че ноктите му побеляха. Поведението му е повече от странно.

– Чичо, има ли нещо, което искаш да ни кажеш? – попитах директно. Баща ми се обърна към мен с въпросителен поглед.

Стефан се изправи и вдигна ръце в жест на безсилие:

– Не, Ани. Не знам какво да кажа. Всичко това звучи толкова… невероятно – гласът му леко трепереше, а аз не можах да разбера дали това е от страх или заради нещо друго, което се крие зад думите му.

В този момент телефонът му звънна.

– Да – каза той, отклонявайки погледа си от моя.

След кратка пауза, по време на която лицето му прие все по-сериозен вид, добави:

– Извинете, от болницата са – извини се и излезе в коридора.

Той работи като директор на психиатричната болница в града през деня, а през нощта е ловец на вампири.

Погледнах към рафта над плота. Там винаги стоеше снимката на мен и татко – на двора, аз съм седнала на коляното му и се усмихваме. Бях може би на около десет години. Тогава бяхме щастливи. След няколко дни той се прибра от лов, беше се случило нещо, което го промени.

Преди това беше любящ и жизнерадостен, всеки ден беше изпълнен със смях и игри. Внезапно стана суров и сериозен. Детството ми се изпълни с непрестанни тренировки, а игрите се превърнаха в уроци за оцеляване.

Нещо се случва. В стаята притъмня, сякаш приближава буря.

Погледнах навън и видях как плътен дим започна бавно да обгръща къщата – сивите му струи се въртяха и плъзгаха по стъклото. Приближих се до прозореца – димът се сгъсти, правейки света отвън почти невидим. Знам кой е причината за това, но не предполагах, че мощта му е толкова голяма.

– Татко, той е тук.

Вратата рязко се отвори и аз подскочих леко назад. Чичо Стефан влезе вътре – толкова пребледнял, че ако не го познавах, бих го сбъркала с вампир.

– Борисе, прости ми!

Виктор

Тринайсет години. Това е времето, което измина откакто бях превърнат във вампир. Тринайсет години, през които се борех със звяра в мен, за да запазя своята човечност.

Трябваше да умра през онази нощ, но той не позволи това да се случи. Под негово ръководство претърпях безброй тестове и експерименти, които имаха за цел да ме превърнат в марионетка, която да контролират.

Тринайсет години стените на лабораторията бяха моят дом, а болката и самотата – мои постоянни спътници. Всяка минута беше изпитание, всяка секунда – борба за оцеляване. Във вените ми текат експериментални серуми, които трябваше да ме направят по-контролируем. Но вместо това те само усилиха способностите ми, дадоха ми нови възможности – направиха ме по-силен и по-опасен.

За тези години се научих как да се справям с новите си сили, да използвам уменията си, за да манипулирам съзнанието на хората. Научих се да чувам мислите им, усещам техните емоции, сякаш са мои собствени.

Дойде денят, в който планирам да сложа край на всичко.

Стоя пред къщата, мястото, което някога наричах дом. Спомените са болезнени. Нима баща ми нямаше друг избор? Защо допусна това да се случи? Сестра ми… Тя беше на десет години тогава. Как може да ме е забравила толкова лесно?

Стоя тук след толкова години на изтезания и мъчения, готов да потърся отговори. Защо баща ми, човекът, който ме държеше на ръце и ми разказваше истории за храброст и чест, реши да ме предаде?

Сърцето ми се бореше с гняв и скръб, докато се приготвях да вляза в дома си. Трябвше да знам истината. Дори вампирската ми природа да ми дава сила, борбата със собствените ми демони и миналото щеше да бъде най-трудното нещо, което съм правил.

Но трябва да продължа. Трябва да знам. Трябва да намеря мир.

Ани

Той стои пред нас, а сенките около него оживяват, разливайки се като вълни. Усещам как адреналинът изпълва вените ми, а сърцето ми бие бурно в гърдите. Но въпреки това вълнение, тялото ми стои
неподвижно, сякаш е заковано за пода.

Баща ми се сви, като ударен от невидима сила, а лицето му изразяваше шок и ужас. Очите му бяха широко отворени, все едно пред себе си вижда призрак от миналото.

– Виктор – прошепна със слаб глас. – Това е невъзможно! Нищо не разбирам. Баща ми го познава?

Той пристъпи към нас. Очите му, които миг преди това бяха тъмни като нощта, внезапно пламнаха в червено. Огънят в тях гореше с всичката мъка и ярост.

– Защо ми причинихте това? Искахте чудовище… сега го имате!

С невероятна бързина, скочи към Стефан, хващайки го за врата и го блъсна в стената с такава сила, изкарвайки въздуха от гърдите му, а лицето му се изкриви от болка.

– Ти ме превърна в това! – изрева Виктор. – Всичката тази болка…

Виктор

Всички тези емоции, които усещам се блъскат в съзнанието ми.

Чудовището в мен е жадно за отмъщение и замъглява ума ми.

Отпуснах хватката си и Стефан падна на колене, борейки се за глътка въздух.

– Говори! Искам отговори.

Той вдигна поглед:

– Момчето ми, ти беше идеалният кандидат. Никога не съм искал да те нараня. Трябваше да те пречупя и да поведеш моята армия. Ти имаш силата да заличиш вампирската раса.

– Не можеш да ме използваш така. Ти не разбираш… чудовището е по-силно от мен.

Всичко трябва да приключи – тук и сега. Вампирите могат да си играят с емоциите и спомените на хората, но аз съм различен. Със силата, която той самият създаде го заключих в собственото му съзнание. Обрякох го да преживява отново и отново всичката болка, която ми причини. Не само физическата, но и душевната разруха, отчаянието и самотата.

Това е моето отмъщение.

Усещам емоциите на баща ми. Той страда. Не е знаел за това, което Стефан ми причини. Виждам как се бори с чувството за вина, че не е бил до мен, когато съм имал най-голяма нужда от него.

Ани е объркана.

– Татко, защо Ани не ме помни?

Време е да ги освободя от контрола си. Те вече могат да се движат и баща ми ме прегръна. Прегръдката му е топла, израз на безусловна обич. В този момент усетих колко силно ми е липсвала неговата подкрепа, колко е важно да знам, че е до мен, въпреки всичко.

– Прости ми синко, не исках Ани да преживява болката от загубата ти. Беше съсипана, не можех да я гледам как страда. Един вампир изтри спомените ѝ за теб.

Емоциите са твърде силни. Лицето ѝ изразява буря от чувства.

Очите ѝ са влажни от сълзите, които напират. Тя трябва да си спомни.

Давам ѝ време, докато спомените я заливат.

Ти се върна – скочи към мен и ме прегърна.

– Ани, аз съм чудовище…

– Не! – тя сложи ръката си на мястото, където трябваше да бие сърцето ми. – Ти никога няма да бъдеш чудовище.

– То е част от мен. Трудно ми е да го контролирам.

– Виктор, не!

– Съжелявам, Ани. Мракът в мен ще погуби всички ни. Прекалено е тъмен, прекалено силен…

– Не, не, не…

Душата ми се разкъсва. Те трябва да забравят.

… Този ден не се е случило нищо. Ще продължите живота си, както преди. Обичам ви!

И точно както се появих, така и си отидох. Не можех да ги оставя с тази болка.

Върнах се на онова адско място, където започна всичко. Не мога да позволя съдбата, която ми беше наложена, да споходи някой друг.

Усещам как чудовището в мен се бори. То беше плод на годините страдание и болка, които натрупаха мощ от тъмнината, която ме обгръщаше. Не е доволно, вижда своя край и това не му харесва. Желае да продължи да съществува и да донесе мрак.

Ръката ми трепери, докато паля клечката. То иска да ме спре. Събрах сили, светлината трябва да прогони тъмнината, която се е натрупала в душата ми.

Стъпките ми отекваха в празния коридор. Въздухът стана все по-горещ, а димът изпълни всичко наоколо. Но аз спрях и гледах спокойно към пламъците. Докато огънят ме обгръщаше, мислите ми
отлетяха към спомените за времето, когато бяхме щастливи преди онази фатална нощ. И в последния момент, преди да се превърна в пепел, се чувствах освободен. Свободен от болката и тъмнината. Това беше моят начин да се изправя срещу мракът между нас.

И така, в пламъците намерих мир.