Нашата песен

– Ще си вземем малко почивка и продължаваме. – обърна се към студентите младият доцент. Всички се втурнаха към изхода захапали по една цигара в устите или вече говорейки по телефона. В стаята въздухът беше тежък, боклукът преливаше от кофата леко килната на една страна в ъгъла. Намираха се на последния етаж на университета и може би само тяхната група бе единствената набутана там. И все пак, някак подхождаше и на предмета и на дребния им преподавател, който въздишаше тежко на бюрото си и прелистваше нервно дебелата книга, от която водеше упражненията по дисциплина Стара История. Днес говореха за Вавилон и законите на цар Хамурапи – време тъй далечно и тъй непознато за младите умове насядали в малката заличка, зяпайки тъпо в бялата дъска на стената.

Тото постави слушалките на ушите си и се загледа в това мъничко човече, което им преподаваше. Изглеждаше точно като някое хобитче с разрошената си коса, която стърчи във всички посоки и с острите си ушички. Малко като ефект се получи на фона на музиката, която си пусна. Наскоро откри нова ирландска банда с име „Даровете на Стария свят“ и това се случи случайно след последното си прочитане на „Тъмната скала“ на Филип Сар – един от шедьоврите във фентъзи литературата. Групата основно правеше песни по различни романи или истории на известни автори. Песента, която полетя в ушите му е с име „Приятели“ и се разказваше за хобитската дружба:

„Ти ли си, ти ли си, този, който ще ме спаси? Ти ли си, друже, или в наздравицата потънах аз, но без да има с кой да я споделя?“– запя с дрезгав глас вокала и Тото леко настръхна, докато излизаше да се разходи малко в коридора пред залата. Направи две, три крачки напред и назад, след което се облегна на стената и затвори очи, все така потопен в стиховете:

-Хей, какво слушаш? – побутна го дребно момиче с големи, ококорени синьо-сивкави очи и сплетена на една страна медено руса коса.

Тото се стъписа за секунда, гледаше непознатата малко уплашен и примигваше с очи, а текстът продължаваше да се лее на фона на бас китара: „Приятелство ли е това, не знам, или ще ме предадеш? Моля те усмихни се и пийни със мен. С мечът си ще те пазя завинаги, и закуската си ще споделя, ще катерим върхове и заедно ще вървим напред. “ – се разнесе припева из пространството, докато сваляше слушалките си.

-Това не са ли „Даровете на Стария свят“? – плесна с ръце и заговори девойката.

-Знаеш групата? – облещи се срещу нея Тото леко изчервен.

-Шегуваш ли се, обожавам ги? – развълнувано подскочи новодошлата. – Чувал ли си парчето им „Викинг“: „Като вихър препускаше през Изток и всяваше страх, жестокостта преминаваше през устните и оръжието, но очите тъжни бленуваха, за по-добър живот жадуваха.“ – затвори очи и затананика. – Аз съм Рила! – приближи се и грабна в длани дясната ръка на Тото.

При докосването силно електричество премина през телата им и разлюля сградата. Чу се леко пукане и стената, на която бяха облегнати се нацепи. От нищото заваля пороен дъжд отвън и гръмотевици се разразиха из небето. Дъждовните капки тракаха по ламарината на прозорците и идеално влизаха в ритъм с песента, която се носеше все така от слушалките на момчето.

-Точно теб търсех. А, ти мен? – подаде Рила и някак гласът ѝ се измени, стана по-гърлен и леко грубоват.

Тото усети как ръката му е стисната силно и ноктите на момичето се забиват в кожата. Почувства неудобство и може би лек страх.

-Би ли ме пуснала, моля, нараняваш ме? – опита да се изтръгне от силния захват. – Моля те! – тихичко изплака.

Осветлението в коридора загасна, всички крушки се пръснаха, прозорците се отвориха и пронизващ, болезнен студен въздух премина през тялото на Тото. Рила го грабна през раменете, лицето ѝ се беше променило, очите потъмняха, устните се изкривиха в зловеща усмивка, езикът като на змия съскаше и преминаваше през лявата му буза.

-Не разбра ли? – шепнеше тя в ухото му. – Теб търсех! – отвори устата си, която бе пълна с черна течност и два големи остри зъба от двете страни на челюстта силно се открояваха със син, отровен връх. Заби ги в челото на Тото и раздра надолу лицето му. След това го стисна силно в прегръдка и все така шептеше: „Теб търсех, теб!“

„Двамата се намерихме на онзи хълм, всеки търсещ своето съкровище. Самотни бродехме из зелените поля и общата болка най-накрая ни събра.“ – продължаваше да се носят нежните звуци на песента, когато Тото отвори очи. Нещо му пречеше да вижда ясно. В устата му имаше вкус на желязо. Изправи се и остана седнал в леглото, когато забеляза малки капки кръв да капят по завивката му.

-Боже, какво стана? – дишаше бавно с леки хрипове, загледан в стената. Там бе закачен постър на „Даровете на Стария свят“ от последния им албум. По случай празникът на Свети Патрик групата го кръщава и на водещата песен в него „An Tríonóid Naofa“, което на ирландски език означава „Светата Троица“. На плаката са изобразени членовете на бандата облечени в зелени костюми с панделки на ръкавите, прегърнати през раменете и широко усмихнати, сякаш тъкмо са си разказали весела история. Над главите им със златисти букви е изписано: „Is féidir amhrán a sheirbheáil ar an mbealach is áille i gcuideachta cairde dílse!” – в превод: „Една песен може да бъде поднесена по най-красивия начин в компанията на верни приятели!“.

-Хей! – някой проговори в тишината.

Тото погледна нагоре. Вампирът от съня му пълзеше по тавана и сякаш крайниците ѝ се бяха размножили.

-Какво по-дяволите…- подскочи момчето и се сви в ъгъла на стаята.

-Не се страхувай, моля те! – с грациозен пирует Рила се завъртя във въздуха и се приземи сядайки на възглавницата му с кръстосани крака. Нямаше нищо страшно във видът ѝ. Косите падаха разрошени от двете страни, усмихваше се нежно с прибрани устни сякаш се срамуваше и масажираше нервно пръстите на ръцете си. – Мина повече от едно хилядолетие от както съм преобразена. Боже, а сякаш беше вчера! – възкликна през сълзи. – Наложи ми се да избягам от семейството, приятелите, от всичко, което ми беше мило и важно. Лутах се сама в търсене на помощ, на другар, но срещах само болка и опасност, а дълго време мислих, че аз съм опасността. И най-накрая ти се появи и имаше нужда от мен!

-Как така, не разбирам…- разтърси глава разтрепереният младеж.

-Позволи ми да ти разкажа. – Рила отмести кичурите коса, които падаха през лицето ѝ, облегна се на стената, все така седнала в леглото, сви колена към гърдите си и започна да говори. – Израснах в северозападна Испания, провинция Луго, която се намира в област Галисия. Имах щастливо семейство и всички заедно живеехме в голяма, красива къща построена на брега на река Миньо. Лятото на 1900 година навърших 17 години. Една сутрин майка ми ме изпрати до реката да напълня вода и да полея малката ни зеленчукова градина в близост, за която майка ми така усърдно се грижеше. Обожаваше морковите. Докато пълнех кофите видях на отсрещния бряг бяла висока фигура. Не виждах лице, сякаш имаше само крайници, които се движиха много бързо като крила на птица. Прелетя през водата за секунди и ме хвана за гърлото издигайки безпомощното ми тяло високо в небето. Усещах как очите ми изпъкват готови да изскочат от главата. В следващият момент това създание ме дръпна към себе си и впи зъбите си в гърдите ми изсмуквайки душата ми. Спомням си оранжевите му очи вперени в моите шептейки на чужд език: „Te quaerebam!“. След години на кошмари и бълнуване на тази среща разбрах най-накрая какво ми е казал, на латински означава „Теб търсих“. Не знам какво стана след като ме пусна от хватката на зъбите си, само си спомням, че докато губех съзнание, очите му промениха цвета си, бледо розови устни се изобразиха под тънък, изящен нос. Изведнъж пред мен се появи лице, след това потънах в тъмнината. Следващото, което помня е как гледам семейството си през прозореца и изпитвах желание да ги разкъсам. Уплаших се. Избягах през полето и тичах, тичах толкова бързо и дълго, в един момент просто не усещах земята под краката си, носих се като вятър и убивах. Да, убивах, за да се храня. Знаех, че не е редно, но не успявах да се контролирам. Оставих само кръв и болка след себе си, докато един ден не срещнах малко момиче, което си играеше с кафяво, пухкаво куче на двора на стара, олющена къща. Нещо в невинността на детето и животното ме спряха да нападна. Седях и гледах в сенките. Започнах да си спомням коя бях, какво имах. Призля ми, изпитах отвращение и омраза към себе си, към съществото, което ме направи създанието, което бях в този момент, което все още съм. И тогава, за първи път усетих парене по лявата си китка. Навих ръкава си и там издълбани в кожата ми и кървящи се показаха думи на език, който не разбирах: „Invenies aliquem qui te indigeat!“. Знаех, че това е спасението ми. Реших да се променя, да потискам същността си и да търся отговор и решение. Гладът ми беше основен проблем, но го насочих само към лошото. Хранех се с убийци и насилници, чистих злото по свой начин. И все пак се насилвах да живея като нормален човек, макар и само в тъмното. Скитах се години наред, библиотеките бяха моя дом, винаги сгушена на тавана. Разлиствах всяка книга с надеждата да открия превод на изписаните думи върху плътта си, не знаех какво търся, само знаех, че е някъде сред тези страници. Един ден реших да се покажа през деня. Седнах в най-тъмният ъгъл на библиотеката в Абърдийн, Шотландия и пишех думите на парче хартия. Дамата, която работеше там се приближи към мен и ме попита как съм. Знаех езика, тъй като кръстосвах Великобритания от години. Отговорих ѝ, че съм добре.Обясних, че напоследък често сънувам думите, които изписвах и се чудя на какъв език са. Жената залепи очилата на очите си, наведе се и погледна хартията за точно една секунда. След това се обърна към мен и тихо промълви, че това е латински и да почакам. Забави се не повече от пет минути и се върна с мъничка, средно дебела, жълто-кафява книга. „Това е речник.“ – обясни ми госпожата. Разлиствах развълнувано и търсих всяка дума, не бях се чувствала толкова жива и мотивирана от дълго време. Няколко часа по-късно имах завършен превод. Взирах се в изречението объркана. „Ще намериш някой, който има нужда от теб!“. Кой е този някой се питах и как да разбера, дали се нуждае от мен. Реших да започна да търся, помагах на всеки изпаднал в нужда, но нищо не се променяше, каквото и да правех не ми подсказваше, че съм на прав път, докато не те видях. Нещо се разтресе в мен, ръцете ми се изпотиха, а това не се беше случвало от цяла вечност. Усетих неистово желание да бъда до теб. Не те изпусках от поглед, явявах ти се в сънищата, дори, помниш ли? И един ден, докато ядеше сандвич в парка и си тактуваше с крака, погълнат от музиката, която се носеше от слушалките в ушите ти, най-накрая разбрах. Ти беше самотен като мен и се нуждаеше от приятел. В този момент издълбаните думи по ръката ми изчезнаха. Ти си моето спасение, а аз твоето решение.

Миглите на Тото пърхаха като пеперуди, устата му леко се отваряше и после се затръшваше с щракане на предните му зъби. Не можеше да осъзнае какво се случва, но беше като омагьосан. Сребриста светлина като ореол се оформи около Рила, докато разказваше. Мирис на люляк се разнесе. Стаята стана топла. Някакъв непознат уют се усети. След като приключи с разказа си Рила застана на колене, усмихна се нежно и попита леко уплашено момчето: „Е, мога ли да ти бъда приятел?“

Тото колебливо се изправи, краката му все още трепереха, но не усещаше страх, а някак най-накрая си отдъхна. Приближи се до вълшебното момиче и я прегърна. Песента „Приятели“ на „Даровете на Стария“ свят засвири. Златна светлина обгърна двамата. Изведнъж Тото усети пулса на Рила.