Нечестиво сърце

Тъмните кадифени завеси блокираха последните слънчеви лъчи. Невидима ръка запали свещите върху кристалните полилеи от входа чак до другия край на огледалната зала.

С появата на мое сиятелство пиршеството официално можеше да започне.

Французите танцуваха по двойки във въртоп от коприна, похотливи шепоти и пот, замаскирана със слоеве и слоеве парфюм. И някъде там, сред хаоса от аромати, още с влизането надуших миризмата на прясна човешка кръв. Пулсираше във вените – топла и обаятелна – и ме караше да се чудя… Каква ли щеше да бъде на вкус? Дали щеше да нагарча като отлежало вино или да сладнее като топящ се върху езика мед?

Дългите поли на роклята ми се влачеха след мен като булчински воал, пропит с кръв. Млади дами надничаха иззад ветрилата си и пърхаха с мигли в напразни опити да прелъстят някой херцог. Единственото, което виждах в очите им беше подсъзнателното чувство, че всички до една бяха агнета на заколение.

А касапина бях аз.

Набелязах жертвата си в секундата, в която надуших кръвта ѝ. Закръглено лице с почервенели бузи и букли, обвиващи го като ореол. Не намирах момичета като нея за красиви. Очарователни – да, но не и красиви.

И все пак как беше украсена чинията нямаше значение, когато си гладен.

– Добър вечер, лейди дьо Пон. – поздравих, свеждайки главата си за реверанс. Предпочитах когато вечерята пада на колене пред мен, а не обратното. – Как Ви се нрави това прекрасно тържество?

– Ах, лейди дю Льонсе, радвам се да срещна познато лице тук. – тя грейна и се изчерви още повече. Колко ли чаши вино бе изпила тайно от погледа на своя баща? – Музиката е чудесна, но каква полза, ако нямаш партньор, с когото да танцуваш цяла нощ? Каква полза от огромно пространство, ако го препълниш с народ и пак се чувстваш сам?

– Тогава ще ми позволите ли да направя вечерта Ви по-хубава с един танц?

Усмихнах се с престорена любезност и ѝ подадох ръка в подканващ жест. Лейди дьо Пон я улови без да се поколебае.

Преди да бъда превърната във вампир и аз обичах да танцувам. Организираше ли се бал в кралството веднага се сдобивах с покана. Да танцувам бе все едно летя в море от звезди и лунна светлина. А сега ми бяха останали единствено спомените за мимолетния миг, в който се чувстваш истински жив.

Сърцето на лейди дьо Пон биеше лудо срещу моите празни гърди.

Един танц се превърна в три, а след това спрях да ги броя. За крехката си възраст тя не сбърка нито една стъпка. Следваше ритъма на музиката с прецизността, с която от часове потисках нарастващия си глад. Стиснах тънките ѝ пръсти и я завъртях в кръг.

– Танцувате великолепно, лейди дьо Пон. Изобщо не Ви личи, че сте препила с вино.

Кръвта се отцеди от бузите ѝ мигновено.

– М-моля? – тя опита да се отдръпне, но аз я стиснах по-силно. – Заблуждавате се, лейди дю Льонсе! Та аз съм все още непълнолетна и… и…

– Баща Ви, маркизът, знае ли? – малката пияница се опули насреща ми, давайки ми нужния отговор. – О, представям си разочарованието му, когато научи, че–

– Моля Ви не му казвайте!

Устните ми се извиха в заплашителна усмивка, но лейди дьо Пон нямаше усет за опасността. Тя беше наивна като агънце до кръвожаден вълк, маскирал се с вълната на убитата му майчица. Сложих пръст върху устните ѝ, вдишах страха ѝ и прошепнах:

– Ще си замълча, ако дойдеш с мен.

Тя закима енергично. Още малко и щеше да се разплаче от облекчение. Поведох я към изхода. Момичета като нея бяха тъй лесни за манипулация, че убиваха насладата от победата. Веднъж щом двойните врати се затръшнаха зад нас, дворецът потъна в тишина.

Дръпнах дъщерята на маркиза в една затъмнена ниша, опрях гърба ѝ в стената и впих издължените си зъби във врата ѝ. Чудовището в мен беше гладно. Ала вместо да ме засища всяка следваща глътка ме правеше още по-лакома. Отдавна не бях пила толкова чиста кръв.

Гъстата течност се свличаше по гърлото ми, докато изсмуквах живота на лейди дьо Пон през двете дупки на врата ѝ. Винаги съм пиела само докато заситя жаждата си, но този път не можех да спра.

– Н-не… – тя понечи да проговори, но аз не я слушах. Игнорирах я, докато се давеше в собствената си кръв, от която аз смучех като пиявица. Игнорирах я, докато сърцето ѝ забавяше ритъма си. – До-достатъчно… М-моля…

Когато се отдръпнах и избърсах алената кръв от устните си, светлината в очите на лейди дьо Пон беше угаснала. Оставих мъртвото ѝ тяло на пода и се върнах в балната зала.

За съжаление, вече бях изгубила интерес към събитието. И наистина нямаше какво да ме накара да остана, докато вратите не се отвориха и церемониалмайсторът не обяви името на закъснелия гост:

– Лорд Едуард Пърси, херцог на…

Не чух остатъка, защото вече се бях запътила към красивия мъж. Владенията му не ме интересуваха. И без това нямаше да поискам да ги видя с очите си. Още по-малко той щеше да се върне там след като се запознаеше с мен.

Облизах устни и все така взела го намушка с поглед, грабнах една чаша червено вино и съвсем нарочно се спънах в пуфналите настрани поли на дебела дама. Залитнах и точно както се надявах – паднах право в ръцете на херцога. Виното се изплиска извън чашата и изцапа белия костюм на моя спасител. Петното приличаше на кръв, попиваща в скъпата материя на сакото му. Ахнах и бързо започнах да се извинявам:

– О, простете невниманието ми! – завайках се, избягвайки заплахата, с която ме гледаше. – Ах, колко съм непохватна! Майка ме предупреди да не прекалявам с виното и ето какво стана!

Лорд Едуард Пърси присви сините си очи и ми помогна да се задържа изправена. Ръцете му бяха студени като на мъртвец, ала нищо в него не издаваше да е вампир. Като чух гласа му почувствах, че не заслужавах да бъда в неговото присъствие:

– Вие изобщо не сте пияна, мадмоазел. Напълно премерено ме изцапахте.

– Простете, но Вие ми замаяхте главата като се появихте. По-опияняващ сте от това Мерло. – вдигнах полупразната чаша и му се усмихнах. – За щастие Вие ме спасихте, но Вас навярно Ви е заболяло.

– Заради дрехите, които съсипахте ли?

– Не, не. – засмях се, покривайки устата си с длан. – Когато паднахте от небето.

Херцогът повдигна вежда. Дали се бореше с внушението в съблазнителния ми поглед или беше толкова коравосърдечен, че не успявах да докосна нищо в него?

– Боя се, че кацнах.

Смехът ми секна рязко, когато схванах смисъла зад думите му. Стиснах стъклената чаша силно и се насилих да задържа усмивката си. Изведнъж разбрах защо ми бе повлиял така само с влизането. Все пак божественото влияние правеше всички слуги на Дявола слаби.

– А аз се боя, че трябва да ви оставям.

– Защо се разбързахте толкова, мадмоазел? – ангелът хвана китката ми и аз го погледнах паникьосано. Лицето му си остана все тъй безчувствено. – Нима Ви уплаших?

– Повярвайте ми, лорд Пърси, трудно е да задържиш вниманието на една дама с празни приказки.

Появата на крал Луи Многообичаният се оказа моето спасение. Помежду двамата мъже се разрази безмълвна битка. Извърнах глава към близкият ми приятел, който ме погледна строго, а после омекна и ми подаде лакът. Херцогът схвана намека, защото ме пусна и аз бързо приех поканата за танц на краля.

Двамата се отдалечихме към дансинга без да кажем нищо на сбогуване. Макар и да се изгуби в тълпата, все още усещах погледа на ангела върху гърба си. Единствената топлина, която се таеше в него бе светлината, с която изгаряше създания на нощта като мен.

Щом се отдалечихме достатъчно, скрити от други танцуващи двойки, крал Луи XV се наведе към ухото ми и прошепна:

– Бягай, Вивиан. Скрий се далече и не се връщай във Франция никога повече.

2010 година, Амстердам, Нидерландия

Виждах света около мен в червените нюанси на кръвта, омърсила тясната улица.

Нощта в нидерландската столица беше студена и въпреки това градът кипеше от живот. Достатъчно живот та никой да не усети кога бях убила четирима пияници, за да угодя на чудовището в мен.
Не дължах извинение и на проститутките за травматичната гледка при положение, че правех онова, което ми се налагаше, за да оцелея. Също като тях. За мой късмет, едва ли някой би им повярвал, че в 21-ви век по Блудстрат бродят вампири и източват кръвта на перверзни мъже.

Изправих се от безжизненото тяло под мен и го сритах с върха на обувките си от чиста злоба. Прекрачих останките от вечерята си, все така измъчвана от зверски глад. Опитах да не ги изцеждам до последната капка, ала всеки път манипулативният глас на майка ми поемаше контрол над мен.

Взирах се с празен поглед в пламъка на свещите, докато майка ми разресваше белите ми коси и говореше тихо:

– Как мислиш, Вивиан? Защо се плодят човеците, ако не, за да се превърнат в наша плячка?

– Но те не знаят за съществуването ни. – гребенът придърпваше главата ми назад след всяко движение през сплетените кичури. – Те просто… живеят, обичат, плачат. Все неща, на които ние, вампирите, не сме способни.

Свих юмруци в скута си, намачквайки полите на роклята. Някога и аз можех да обичам силно като хората. Изведнъж хлътнатината зад мен изчезна, когато Аурора се изправи от леглото и застана пред мен.

– Грешиш, дъще моя. – повдигна брадичката ми с показалец, принуждавайки ме да погледна в червените ѝ очи. – Техният вид е създаден, за да бъде избит. Така че усетиш ли последния пукот на сърцето им, впий зъбите си по-дълбоко и приветствай смъртта им без угризения.

От тогава не се покайвах за убийствата, които извършвах.

– И видях жената, пияна от кръвта на светиите и от кръвта на мъчениците на Исус; и когато я видях… изпаднах във възторг.

Познах го по гласа. Същият онзи глас, който ме накара да се чувствам нищожна в присъствието му. Крих се в продължение на 262 години, излизайки от скривалището си, колкото да ям. И проклетият ангел успя да ме открие, когато бях най-уязвима заради неутолимата жажда за още кръв.

– Вместо да ми цитираш Библията можеше просто да кажеш, че се радваш да ме видиш. – заговорих все така с гръб към него. Ако този път бе слязъл на земята в истинската си форма, едва ли щях да оцелея срещата ни. – Толкова дълго ли издържа без мен?

– Е, слизането от Рая е доста болезнено по твои думи… – споменът за първата ни среща и неловкият ми опит да флиртувам ме засрамиха. – Трябваше да бъда сигурен, че ще мога да те убия без да ми избягаш пак.

Да ме убие? От кога ангелите се сдобиха с чувство за хумор?!

– Искаме да се докажем пред татенцето ли? – попитах с насмешка, обръщайки се към него. – Доста трудна задача ти е възложил. Съмнявам се, че можеш да оправдаеш очакванията на мързеливеца.
Вдигнах ръката, с която избърсах остатъците от кръвта по устните си и я облизах бавно, взирайки се право в очите му. Изглеждаше погнусен, въпреки че перфектното му лице по естество трябваше да е лишено от емоции.

– А какво би си помислил твоят баща, ако можеше да те види сега? – думите му ме върнаха обратно в далечната Франция. До повратното събитие, строшило стрелките на моралния ми компас. – Дали щеше да се гордее с теб или щеше да довърши онова, което бе започнал? Признавам, щеше да ми спести доста работа.

В гърлото ми се надигна яростно ръмжене.

Нямаше право да споменава баща ми.

Споменът за онази нощ, в която трябваше да умра аз, а не той, изведнъж направи празнината в гърдите ми осезаема. Дали се срамуваше от мен, понеже и аз като майка ми се бях превърнала в чудовище? Щеше ли да ме ненавижда сега, ако майка ми не беше изтръгнала сърцето му пред очите ми?

Черно-бял, с изключение на локвата кръв, споменът за смъртта на баща ми си оставаше.

Изпълнена с омраза към небесния посредник, аз му се нахвърлих. Успях само да го одраскам преди силната му ръка да ме изхвърли назад. Той вдигна ръка във въздуха и там се появи оръжие. Свещеният пламък, обгръщащ острието грееше като слънцето, заслепявайки ме.

Стиснах клепачи и се сниших към земята. Закрих очи и запълзях назад, колкото се може по-далеч от божествената светлина. А ангелът пристъпваше напред, лишен от страх и готов да сложи край на мизерния ми живот.

– Това не трябва да е в твоите ръце.

Звучах така сякаш ежедневно препрочитах противната Библия, образовайки се за религията на хората. Ангелът прониза крака ми с върха на огнения меч, карайки ме да запищя от болка.

– Взех го назаем, но ако знаех, че щеше да се предадеш толкова лесно…

Той не довърши. Божественото оръжие изчезна така внезапно, както се появи.

– Нямам търпение татенцето ти да те накаже. Горкичкият… Без крилете си сигурно ще си една жалка гледка.

Думите ми изглежда уцелиха право в целта, защото ангелът се намръщи. Чу се гръм, който подчерта гнева му преди светкавицата да озари нощта и да ми разкрие сенчестите фигури зад гърба му. Въпреки че се опитах да не ги издавам, той разчете всичко в очите ми. Вампирите се нахвърлиха върху него, поваляйки го в прахта.

Изправих се и затичах в обратната посока. Ръмжене и нечовешки вопли отекнаха зад гърба ми, докато се отдалечавах. И когато се обърнах, за да проверя как се справяше подкреплението, замръзнах на място.

Най-младият вампир забучи зъби между врата и рамото на ангела… и изгоря на мига. Нямаше как да го спася от участта му, но можех да избавя себе си. Обгърнах се в гъстите сенки и се изгубих в нощта.

2013 година, София, България

Черният парасол ми пазеше сянка, докато вървях по софийските улици. Краката ми ме поведоха към катедралния храм „Св. Неделя“. Не знаех какво ме привличаше тъй силно натам. Не е като да страдах от желание да се самоубия, влизайки в църквата. Кол, забит в гърдите беше за предпочитане пред това да изгоря.

Уви, съдбата явно имаше други планове за мен.

Облегнал гръб върху една от седемте бели колони, придържащи предната фасада на катедралата, моят любим ангел ме наблюдаваше внимателно. Както и при последната ни среща, беше облечен в бяло. Русата му коса бе сресана, а синьото в очите му все така леденостудено.

– Мен ли чакаш? – подразних го, повдигайки вежди в престорена почуда.

– Дошла си да се покаеш ли?

– Не ми отговори на въпроса.

– Не си правя труда, ако въпросът е глупав. – нацупих се.

Ангелът се оттласна от стената и дойде до мен. Изненадах се когато вместо да ме хване за гърлото, той хвана един бял кичур от косата ми и го завъртя между пръстите си.

– И все пак ми е странно какво търси създание на Сатаната толкова близо до свещена земя?

– Десерт. – свих рамене и го погледнах изпод мигли. – Да не си доброволец?

Можех да се закълна, че за секунда го видях да се подсмихва.

И изведнъж отново бе на няколко крачки разстояние от мен. Сякаш никога не ме беше докосвал, защото подобно изкушение би го осквернило в очите на неговия Бог.

– Престани да ми промиваш мозъка. – процеди през зъби и стисна ръцете си в юмруци. – Тук съм, защото ти нося съобщение.

– Да не си объркал адреса? Ако някой е искал да се свърже с мен щях да видя знаците. Ангелски числа, пера във въздуха, пеперуди на прозореца…

– От баща ти е. Пожела да чуеш гласа му за последно.

Думите му ме разтърсиха. Болка прониза мястото, където трябваше да е сърцето ми. Липсата му никога не е била тъй осезаема. Ала когато небесният посредник заговори нещо у мен се пречупи:

– Мила дъще, още помня как се страхуваше от тъмното и искаше да рисуваш по-добре от мен. – изведнъж апатичният глас на ангела изчезна, заменен от топлината на детството. – Знаеш ли, Вивиан… Вярвам, че Аурора не е успяла да убие малкото момиченце в теб, опитвайки да създаде съвършено копие на себе си. Вярвам, че сърцето ти още е чисто и способно на любов. Истинската обич не е като на майка ти. Колкото и да боли, ти нямаше да си ѝ полезна, ако не следваше заповедите ѝ. Наруши ги, открий сърцето си и разбери сама.

Ако можех да плача, щях да съм бъркотия от сополи и сълзи. Вместо това стоях вцепенена, изгубена в недостижими спомени.

– Ако питаш мен ще гориш в Ада със или без сърцето си.

– Нима вече не сме там? – фалшив смях напусна устните ми. – Не съм избрала да бъда вампир. Това е вечното наказание, на което съм подложена от векове.

И за да потвърди казаното, слънцето се показа иззад облаците. Пушек се вдигна от подпалената кожа на ръката ми и аз прехапах език, за да не извикам. Чу се шум от пера и върху мен падна сянка. Ангелът беше разперил белите си криле, закриляйки ме от светлината.

– Сама си се наказала като си отхвърлила милостта на Христос.

Взирах се в него ококорена. Не очаквах да ми покаже най-чувствителната част от тялото си. Още по-малко, за да ме защити. Каквито и да бяха подбудите му, ставаше все по-рисковано да остана тук. Преглътнах тежко и сграбчих по-здраво парасола, отказвайки да му благодаря за жеста. Не му дължах нищо, нито на него, нито на неговия Бог.

– Ще намеря сърцето си, каквото и да ми коства това.

– А аз ще дойда с теб само, за да видя как се проваляш.

2014 година, долината на река Лоара, Франция

Изоставеният замък, в който се криеше майка ми, поддържаше температурите, на които се съхраняваха трупове. Шансовете да се проваля и веднъж завинаги да си остана такъв бяха огромни. Колко иронично, нали?

Увереността ми се изпари с ангела, приел духовната си форма. Беше се заклел, че няма да се намесва в конфронтацията. Да заповяда, нямах нужда от него, за да се сдобия с изгубената част от себе си.

Тиха като смъртоносна зараза се прокраднах в спалнята на Аурора. Тялото ѝ бе положено в отворен ковчег. Луната надничаше през готическите прозорци и огряваше бледата ѝ кожа. Запристъпвах на пръсти към тоалетката, около която се беше наслоила силна жизнена енергия. Преглътнах тежко. Огледах кутията, наподобяваща гръден кош, обвит с черни рози и тръни. Колебливо повдигнах капака и веднага попаднах под магията на равномерното туптене.

Изглеждаше твърде лесно, за да е истина.

Глождена от подозрение, вдигнах кървящия орган до нивото на очите си. В този миг черната повърхност на огледалото се размърда. Не беше ониксово стъкло, осъзнах, когато хиляди черни пеперуди се разлетяха из стаята. Видях отражението на майка си в огледалото, скрито под крилете, докато се изправяше от ковчега. Ако някога червените ѝ очи ме бяха гледали с любов, то сега от нея не бе останало нищо.

– Майко…

Съдейки по знаещата ѝ усмивка… бях влязла право в капана ѝ.

Това не бе моето сърце. Естествено, че нямаше да го остави на видно място. Но къде го беше скрила?

– Винаги си била една малка бунтарка, Вивиан. – тя се приближи и заби нокти в бузите ми. Оголих зъби, а Аурора наклони глава и приветства болката ми с усмивка. – Чудех се кога ще се осмелиш да ми се опълчиш. Баща ти нямаше топките, но ти…

– Кръвта вода не става. – процедих през стиснати зъби, докато гневът набъбваше в мен. – А от теб майка още по-малко.

Тогава го усетих. Адреналинът, бушуващ в мен туптеше със същия ритъм изпод гърдите на майка ми. Сведох поглед към зарасналия белег и ахнах, когато Аурора заби главата ми в огледалото, разбивайки го на парчета. Стъкло се посипа по пода, а кръвта попи в бялата ми коса преди да се надигна от пода с пъшкане.

Прозрението ме порази едновременно с болката, дошла както от удара, така и от предателството на майка ми. Правеше каквото е нужно, за да оцелее в този жесток свят, колкото и подла да беше постъпката ѝ.

По същата логика оневиних решението си да я убия.

Това беше единственият начин да си върна сърцето. И тя го знаеше. Мамка му, та тя го беше планирала! Сигурно си мислеше, че преди фаталния удар ще се разколебая и ще я моля за прошка.
Е, беше ме подценила.

Трудно беше да убиеш вампир, а още по-трудно – собствената си майка. Аурора се движеше грациозно в сравнение с моите резки движения. Пресегнах се към гърлото ѝ, ала тя ме бутна назад и ме събори върху тоалетката. Кутията с чуждото сърце се търколи на земята, заедно с всички останали притурки. Видях, че часовникът показваше 5:55 часа, някак твърде модерен за готическата обстановка на вампирското скривалище.

– Неблагодарна кучка! – изпсува Аурора, когато я съборих на земята и стиснах гърлото ѝ. След всички убийства, които бе извършила кучешките ѝ зъби бяха станали по-дълги и по-остри от моите. – Един ден ще съжаляваш за избора си.

– Съжалявам само, че ти позволих да ме превърнеш в чудовище.

„Затвори очи, Вивиан“, тих шепот до ухото ми.

Подчиних се на влиятелният глас, когато майка ми изръмжа и обърна местата ни. Тялото ми се скова в очакване, а времето се проточи като че ли с векове. Припукване на свещен огън. Кръвта ѝ оплиска затворените ми клепачи. Влажният звук на прерязан врат бе последван от глухо тупване на пода вдясно от мен. Всичко свърши преди да успея да излея болката, трупала се векове наред.
Окончателната смърт отново ме беше подминала. Бавно отворих очи и първото, което видях беше ангела, разперил шестте си криле. Вниманието ми привлече острието, което потъна в гърдите на майка ми и ги разряза наполовина. Главата ми кънтеше от въпроси.

Защо ми беше помогнал?

Нима върна земната си форма специално заради мен?

Нарочно ли угаси божествените пламъци?

Какво стана с „тук съм, за да се насладя на провала ти, не да го предотвратявам“?

Изпълзях изпод обезглавеното тяло. Донякъде се радвах, че дългите, черни коси бяха скрили лицето ѝ, когато главата ѝ се изтърколи настрани. Бях дошла тук с едничката цел да сложа край на робството си, а не да съжалявам едно чудовище.

Затова отблъснах чувството на вина и зарових ръка в гръдния ѝ кош, изтръгвайки съкровището, което ми принадлежеше по начало.
Аурора ми беше вдъхнала живот за втори път само, за да изпълнявам заповедите ѝ безусловно. Като експеримента на Виктор Франкенщайн в романа на Мери Шели, ала не бе електричество онова, което ме съживи, а мерзостта да пия кръв от собственото си сърце.

Същото сърце, което туптеше в ръцете ми като олицетворение на свободата ми.

Приликите с чудовището на Франкенщайн спираха тук. След всички злодеяния и кръвопролития най-сетне се бях спасила от влиянието на създателя си. Вдигнах глава от туптящия орган и се ухилих срещу ангела.

„Видя ли, че не се провалих!“, триумфираше усмивката ми.

„Дано не вярваш, че това ще те превърне в светица.“, четеше се в изражението му.

Радостен смях изригна от гърдите ми, потушавайки вината за вредите, които бях нанесла през годините; за смъртта, която бях посяла из света. Блондинът наклони глава и устните му се извиха в щастлива усмивка при успеха ни. Времето сякаш спря за един кратък миг преди реалността да се срути върху нас.

Лицето на Елиас се изкриви от болка и той се преви напред. Приказно белите му криле се разтърсиха от конвулсии преди викът му да съдере тишината. Гневът на Бога се изсипа от небето, белязвайки падението на ангела.

Едно след друго окапаха перата му, застилайки пода сякаш след престрелката на хиляди диви лебеди.

Не бях предвидила какви ще са последиците. Дали той знаеше цената, която ще плати? И ако да – защо, по дяволите, ми помогна? Искаше ми се да ме погледне и да се изсмее на реакцията ми, да каже как всичко е просто шега. Ала той се свлече на колене и загреба в шепа останките от крилете си.

– Елиас… – гласът му се прекърши. – Името ми. Означаваше… не, означава – поправи се той, а една сълза се търкулна по бузата му – „Господ е мой Бог“. Завинаги.

За първи път откакто бях превърната във вампир, човешки емоции обвиха като менгеме сърцето ми. Убиваше ме да го гледам така разбит. Знаех, че вината за неговите страдания бе моя, но нямаше как да му помогна. Трябваше да живеем с последствията от греховете ни.

– Сега вече боли, Вивиан. – той повдигна глава. – След това падение раните никога няма да заздравеят.

Спомних си първия ни разговор, несполучливият опит за флирт от моя страна и срамът, който ме преследваше години наред. Божественото излъчване беше изчезнало заедно с рискът да се опаря от допира с блондина. И преди да имам време да размисля, седнах до него на земята и го придърпах в студените си обятия.

Ако любовта можеше да оневини всички човешки грехове, защо тогава и двамата бяхме наказани?