Нощен ездач

Страстта ми към конете ме бе довела в тази далечна островна страна на тъмносиво гъсти мъгли и остри планински върхове, чиито голи тела бяха обвити в дълбока тишина и окъпани от ежедневни дъждове. От няколко дни листата на дърветата се бяха напукали от непрестанно шуртящата вода от небето и се протягаха към земята в отчаяни опити да намерят опора…

Моят шотландски водач ходеше бодро в дълбоките си ботуши, косата му бе плътно прилепнала по скалпа от влагата, а по бледата му кожа на лицето му бе избила бледа розовина, която контрастираше на черните му като въглен очи, в които проблясваха огнени пламъци. Тялото му се движеше бързо и ловко, като това на диво животно, а носът му сякаш надушваше всяко движение около нас. Но най–странен беше езикът му, който не спираше да се лее като дъждовните капки и да напоява земята и уморените ми сетива.

Мъглата и непрестанният дъжд бяха успели да подкопаят обичайното ми благоразположение, а постоянното ломотене на водача бе изопнало максимално нервите ми. „Още една думичка и ще го убия със собствените си ръце!” мина през ума ми, но единственото, което ме спираше бе, че не познавах това диво място и не бих могла да оцелея без вещината на водача си.

– Дивите коне никога не бродят сами! – каза ми той и се обърна с горещия си поглед към мен. Стори ми се, че ръцете му наподобяваха копита, но сигурно бе от мъглата. Прочистих гърлото си и попитах:

– А, защо никога не скитат поединично?

– Защото ги е страх да не срещнат келпита.

За първи път чувах тази дума и водачът ми продължи разказа си без да дочака подкана от мен:

– Келпито е зъл демон, който се появява под формата на кон. Дори и истинските коне не могат да го различат, но знаят, че ако срещнат кон сам да скита из планината, да бягат надалеч, за да не ги нападне.

– И какво се случва, ако ги нападне? – Струваше ми се твърде невероятно да е истина, но много бегло познавах суеверията и вярванията на хората на този остров.

– Първо взема всичката им сила, а след това ги превръща в зли демони.

Стори ми се малко необичайно водачът ми да ми разказва тези истории, но поне така отвличаше собствените ми мрачни мисли от просмукващата мъгла и влага.

– Язденето на див кон не е лесна работа – допълни мисълта ми водачът. – Ти наистина ли си опитен ездач?

Можех да му покажа всички купи и грамоти, които държах на бюрото си у дома, но в този момент не мислех да сторя нищо друго освен да замълча.

– Да се надяваме – някак окуражаващо вметна водачът ми и зъбите му блеснаха в доволна конска усмивка. Побиха ме студени тръпки по гърба. Разтърках очите си – водачът ми си свирукаше весело – дребно, но жилаво човече, не повече от метър и половина, обут с високи гумени ботуши, гумирани панталони и син дъждобран с качулка с остър връх.

– Но обикновен кон, макар и див, никога не би могъл да надбяга едно келпи. То се движи бързо като стрела, а ушите му долавят звуци и от Ада.

– Ада?! – попитах многозначително, за да се уверя, че съм чула правилно.

– Да, Ада. Това е най–отдалечената точка на острова. Никой никога не е стъпвал там. Казват, че там бил домът на всички демони.

– Как така никой? Дори и ти? – попитах закачливо аз, леко поразвеселена от последната част на разказа на водача.

Той се прекръсти и каза:

– Дори и аз. Но веднъж бях на косъм да попадна там. Видях хиляди зверове с горящи очи, които лакомо разкъсваха собствената си плът и пиеха собствената си кръв.

Изтръпнах. Не от демоничната картина, която ми описа, а от ледения му дъх, който обля лицето ми и накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. И все пак говореше и се държеше като човек…

– Какво те спаси? – опитах се да отклонят вниманието му от себе си аз.

– Моята първа любов!

„Демоните не обичат и не могат да понасят енергията на любовта… все пак е човек”, изскочи в ума ми тази мисъл, от която се нуждаех толкова силно в този момент.

– Но тя не беше човек. – Сякаш бе разчел мисълта ми той и ми се усмихна топло, този път дъхът му беше горещ.

– Нямаше как да го зная тогава, бях ужасно млад и наивен. Плени ме с умението си да стреля с лък. Божествената Фрея. Жрица на любовта. Не се съпротивлявах. Станах нейна сянка и я следвах по петите неотлъчно. Забравих родните и равните си и се помъчих да израстна като мъж до нея. Но стигнах само до главен коняр в конюшните ѝ. Ах, само какви коне имаше тя! Там научих всичко, което знам за конете. Но постепенно започнах да се оттърсвам от заслепението си и тогава се появиха дългите и мъчителни нощи на болка и тъга. Бях се откъснал от рода и семейството си и нямаше път назад.

Бях затаила дъх, защото разказът бе необикновен.

– Как избяга?

– Престорих се на болен. Надявах се Фрея сама да се откаже от мен и да ме пусне.

Но не това се случи. Вестта за моята болест достигнала и до нашето село и нашата къща. Моите родители и братя вече ме били погребали жив, но не и сестра ми Беа. Когато научила за болестта ми, грабнала вързопче с билки, малко храна и тръгнала да ме търси.

В гърлото ми беше заседнала буца.

– Горката, срещнала самичък кон в гората. Решила че, ако конят ѝ позволи да го язди, това ще ускори пътуването ѝ към мен. Приближила се и погалила коня по гривата. Учудващо, той не се държал като див кон. Даже легнал, за да се качи тя върху гърба му.

– И тя се качила?

– Да, качила се. Тогава конят запрепускал стремглаво през гората. И до ден днешен още препуска.

– Искаш да кажеш, че е умряла?

– Келпите убиват хора. Първо ги омайват и събуждат желанието им да се качат върху гърба им. След това препускат бързо и се хвърлят в някой дълбок вир или езеро и удавят ездача си.

– Но това е само мит, нали? – попитах с леко колеблив глас аз.

– Уви, не! В двора на Фрея говорех с други създания, които са били лични свидетели на деянията на келпите.

– Чакай, чакай! Какви други създания, ти си се грижил за конете, нали?

– Да, но освен мен имаше и горски елфи, които бяха невероятни ездачи. Те говореха и езика на конете. А аз – не.

В този миг кракът ми се подхлъзна и удари в нещо твърдо. Изохках. Хванах се за глезена.

Водачът се наведе и вдигна в ръката си едро метално парче. Обърна се:

– Навехнат е. Ей сега ще го наместя. Поддръж това, моля те. – Хванах го в ръката си и се подпрях на едър камък до пътеката, а той рязко издърпа глезена ми. Болката бе пронизваща.

– Хубав писък! – не се стърпя той. – А сега внимателно погледни това, което ти дадох.

Бях напълно забравила за него, но когато отворих дланта си видях, че съм го стискала толкова силно, че върху ръката ми бе останал белег.

– Какво пише? – попита ме той развълнувано.

– „Беа”?! Какво, по дяволите… – Ръката ми се разтрепери.

– Това е била част от тиарата на сестра ми. Още ли не вярваш?

– А какво стана с Фрея? – Опитах се да отклонят разговора, докато открия някакво разумно обяснение на случилото се.

– Нищо особено. Продължи да бъде Фрея. Но аз потънах в дълбоко отчаяние. Нищо в този тъй богат и пищен свят не ме радваше. Дори и конете не ми носеха утеха. Един ден Фрея изпрати по-малката си сестра Моргън да ме разсея. Тя ме заведе до едно затънтено място да стреляме с лъкове. Това ме ободри и ми напомни за първите мигове на любовта между мен и Фрея. Моргън видя трепетите на сърцето ми и внезапен гняв и завист разтърсиха цялото ѝ същество. Тя започна да ме преследва с коня си и лъка като жива мишена. Пришпорих черния кон, който яздех и успях да избягам дълбоко в гората. Нито аз, нито конят знаеше пътя към царството на Фрея, а аз и не търсех вече път натам. Точно в тази нощ, през листата на дървото, до което се бяхме обтегнали да си починем, видях демоничните лица и разбрах, че съм на границата до Ада. На сутринта побързах да избягаме колкото се може по-далеч от това място. Но тази картина ми се явява всяка нощ в съня ми от тогава досега и не ми дава покой…

Болката в глезена ми беше поутихнала, но все още стъпвах внимателно върху него.

– Давай по-смело! Човешкото тяло крие магична сила. Довери ѝ се! – подкани ме той усмихнато.

И колкото и да не вярвах, в този момент почувствах гигантска вълна от енергия и закрачих бързо, сякаш за първи път в живота си стъпвах върху този си крак.

– Видя ли?

– И какво се случи по-нататък? – попитах нетърпеливо и си откъснах малко листо от дървото над главата си.

– Скитах се дълго, хранех се с горски плодове и корени, пиех дъждовна вода – ето така. – Той грабна стрък трева и изсипа съдържанието в устата си демонстративно.

– След дълги дни и нощи, стигнахме до края на моето село. Мислех си „Най-накрая спасение”, но хората като ме зърнаха започнаха да пищят и викат „Демон!”, хвърляха камъни по мен, а собствените ми братя дори ме подгониха с брадви.

Напуснахме селото като фурии. „А сега – накъде?” Чудех се аз, а конят ми, дочул някакъв пукот, побегна. Изчезна като дим. Останах сам.

– Знам, че конете са силно привързани към господарите си и се връщат – вметнах аз, надявайки се на щастлив край на историята.

– После срещнах едно изоставено дете. Хората тук се страхуват от горските феи. Понеже ако линее и не се развива като останалите деца, майките вярват, че детето им е било откраднато и заменено с дете на фея. Отиват в гората и оставят вързопчето заедно с паничка мляко.

– Това си е направо жестоко. При нас феите обикновено са добри и помагат на хората.

– Хората като цяло са добри, но страховете им са по-големи от любовта в сърцата им. От това тръгват и повечето злини по света. Като черните ангели, например.

Тази плеяда от същества започна да ме обърква.

– Момент, какво стана с изоставеното дете?

– Знаеш ли, макар и да вярваме, че сме сами, в природата няма такова нещо като „напълно сам”. – Усмихна ми се чаровно и докато се обръщаше ухото му ми се видя леко удължеио и черно.

– Това, че не виждаме нещо, не означава, че то не съществува. Но и всичко, което виждаме, също така, не винаги е реално. Даже много често то е плод на нашата фантазия, скрито желание или нереализирана мисъл.

– И, какво стана с детето? – продължих да настоявам аз.

– Детето е добре. До него неотлъчно стои черен ангел и го закриля. Макар и отлъчено от себеподобните си, то заслужава да израстне като човешко същество.

– И все пак, ти какво направи? Помогна ли му? – Майчинският ми инстинкт започна да работи неотлъчно.

Водачът ми ме погледна топло и продължи:

– Има цяло селище с изоставени деца. Наричат го „Детският град”. Черният ангел ме напътстваше през цялото време докато пътувахме към мястото.

Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите ми.

– В този град най-възрастното дете е на девет – десет години. Там децата се грижат за останалите деца и са много единни. Но с настъпването на пубертета, те напускат мястото и биват придружени до някое забутано селце с малко жители, където им помагат да се устроят и да пораснат и изградят собствено семейство и дом.

„Интересна симбиоза, може пък грижата на дете към дете да е по-добра отколкото грижата на възрастен към дете?”, замислих се аз, докато водачът ми се опитваше да запали огън в тъмното и осветяваше дърветата и земята с малко джобно фенерче.

– Да, донякъде е така! – отговори ми за пореден път на мисълта водачът. – Те са по-близки интелектуално и емоционално, особено емоционално, един към друг. Лесно разпознават нуждите и отвръщат с най-чистата им енергийна форма, защото егото все още не се е събудило.

– Звучи логично. А после като настъпи пубертета и започне да вилнее егото, те имат нужда от добре оформени зрели възрастни, за да ги напътстват.

– Да, така е, но за съжаление, много от възрастните хора са далеч не толкова зрели и мъдри, за да го направят. А голяма част от тях са и умствено и емоционално обременени от травми в детството си. Моля те, ще подържиш ли фенерчето, за да се опитам да запаля тези съчки?

Инстинктивно посегнах без да поглеждам към него в посоката на гласа му и когато неволно докоснах ръката му усетих твърда козина по нея. Обърнах се веднага, за да се уверя, че усещянето ми не ме лъже, и се оказа, че съм докоснала една торбичка от козя кожа, преметната през врата на водача, която досега не бях видяла.

– Интересно – каза със развеселен глас водачът. – Твърдите, че сте готови да сътворите света, а не можете да овладеете собствените си мисли и страхове.

– Какво е това? – някак сконфузено запитах аз, като сочех към торбичката.

– Моята Анабел – най-съкровените ми желания и мисли са скрити в нея.

– Това… пак някакво местно поверие ли е или ритуал? – не се стърпях да попитам.

– Не – кратко ми отговори той и се зае да духа и разпалва малкото пламъче огън. Усетих как се затвори в себе си и се отдалечих, за да го отърва от присъствието си за миг. За да освободи повече размах на ръцете си, той свали малката кожена торбичка на земята. Глозгана от нечовешко любопитство, се промъкнах тихо и леко издърпах торбичката към мен за тънката връв, с която беше стегната. За кратък миг се поколебах дали въобще е редно да го правя, но… пръстите ми вече ловко развърваха връвта …

– Не се стърпя – чух хладният му глас зад мен. Подскочих от уплах и взех да си плюя в пазвата. – Е, това вече не е християнско – каза ми по-гальовно той и се разсмя като видя озадачената ми физиономия след като успях да хвърля едно око в торбичката преди той да посегне да си я вземе. – Празна е, нали?

– Да, но аз мислех… – не успях да довърша изречението си. Чувствах се дребна и глупава.

– … Че е лесно да се докоснеш до съкровенните желания и мисли на друг? Затова се иска повече от дръзка ръка и изгарящо любопитство.

Изведнъж зад едно дърво до нас се чу сумтене и иззад него се подадоха чифт черни уши.

– Ей! – каза водачът и подсвирна. След миг пред нас застана едър дорест черен кон, който явно познаваше водача ми и той го познаваше добре. – През цялото време ни следваше. Умно животно! – Протегна ръката си и го погали нежно между очите. После спусна дланта си към муцуната му, а конят леко изпръхтя в шепата му.

Обзе ме силно желание да се кача и пояздя този невероятен красавец.

Водачът ми ме беше изпреварил. Поех протегната му ръка и скочих върху коня. Усетих как гърба на коня леко се удължава, за да ни поеме и двамата.

Първо тръгна бавно, а след това постепенно премина в тръс. След няколко минути конят ускори хода си в лек галоп. Движеше се с лекота и с невероятна грация.

Зарових пръстите в буйната му грива. Конят отвърна на ласката ми с леко изцвилване.

Изведнъж пред нас разпознах фигурата на водача ми. Обърнах се – мястото му на седалката бе празно.

– Ти си новият нощен ездач! – достигнаха до мен думите на мъжа преди да го обгърне с наметалото си гъстата мъгла.

Препусках щастлива и едновременно изплашена.

Опитах се да овладеят коня, но той не се подчиняваше на моите команди. Препускаше лудо. Не след дълго зърнах спокойните води на планинско езеро. Затворих очи в очакване на най-лошото.

Усетих как конят спря рязко пред езерото и започна бавно да утолява жаждата си. Свлякох се на земята с треперещи колена. Сърцето ми беше готово да изскочи от гърдите ми. Тогава конят повдигна глава и ме погледна. Разпознах черните очи на моят водач и усмивката му, която многозначително казваше „А сега – вярваш ли в нас?”.

Прегърнах го, разроших гривата му за сбогом, потупах го по гърба и казах на висок глас:

– Да!