Оброкът на глада

Старикът дремеше в следобедния зной изпружен на големият балван пред селската воденица, изпосталялото му тяло помръдваше спазматично, впримчено в капана на кошмарен сън. Шепа деца се суетяха около него и си шушукаха нещо потайно. Внезапно едно дребно червенокосо момиченце на не повече от пет лета се изсули от групата и пъргаво се метна върху гърдите на стареца. Човечецът изхъхри протяжно, но не се събуди. Затова момичето стисна големият му камбест нос и се развика пискливо.

– Дядо, дядо, разкажи ми приказка!

Старикът, окончателно лишен от живителния въздух, най– после се събуди, размаха ошашавено ръце, но бързо се окопити и премести дребната, червенокоса напаст в скута си.

– Ах ти, таласъмче малко!Добре, подай ми книгата с приказки.

– Не, не такава, искам някоя истинска.

– Истинска ли?

– Да.

Старецът се усмихна вяло, огледа притаилите дъх малчугани, скупчени пред него. Живецът на опитния разказвач нахлу в душата му, изпълни взорът му със свещена сила, а на гласът му даде страст и плам.

– Добре тогава. Много, много отдавна, живял един войник, Не бил той свиреп или докачлив, не бил своенравен или горделив . И пороци хич нямал, е само един, хазартът. Каквото спечелел и в най– люта бран. Профуквал до шушка, отивало зян. Тъй станало даже, че този юнак един ден се събудил, дори без петак. После взел от лихвари жълтици назаем и всичко профукъл. как вече знаем. Е нямало начин, наложило се да бяга, че бирника зъл говори само с тояга. Побегнал и бягал дордето искрите небесни не озарили небето. Тази история започва от тука, в един мрачен лес, с една злополука и шепот…

Воят на хрътките вещаеше кръв. Вече цяла седмица бяха по петите му, глутница свирепи твари и техните господари, зарево от поне дузина факли пламтеше зад гърба му. Близо са. Все пак не достатъчно близо, че да пуснат кучетата, а може би се бояха да ги пуснат? Бояха се, че ще насече на парчета безценните питомци на Обадая. „Да го духат“ помисли си нещастно Ян Щастливеца „Да го духат, а гадните хрътки да ги шибат дано“.

Погледна назад, тъпите факли го заслепиха, сега вече нищо не виждаше, а и гората безмилостно крадеше оскъдната светлина на бледите звезди. Водеше го само инстинкт, жажда за живот и … нещо друго, нещо което шепнеше името му. В началото си мислеше, че му се причува, но колкото по– дълбоко навлизаше сред дъбравата, толкова по– силно чуваше този зов.

Внезапно пропадна и изпусна брадвата, озова се във вода до шията. Опита се да плува но нещо го дръпна надолу в ледената бездна. „Чудесно ще свърша като храна за рибите“ ядоса се Ян. „Не и ако си умен“ отговори му шепота. В същия миг нещо студено и люспесто го обгърна и задърпа нагоре. Когато главата на Ян се появи над водната повърхност, той с благодарност си пое глътка въздух.

– Кой, какво?

– Коя! – отговори му най– прекрасният женски глас на света.

– Коя си ти? – попита Ян и страхът пролича в гласът му.

– Тази, която живота ти спасява. Нима това така те притеснява?

– Да.. тоест не. Ще ме пуснеш ли?

В миг студената люспеста плът изчезна и Щастливеца заплува самостоятелно. В непрогледният мрак чуваше само плясъците от собственото си тяло.

– Така, сега коя си ти и какво искаш от мен? Как да изляза от тази проклета тиня? – развика се Ян.

– Първо в езерото ми нахлува, без да може и добре да плува. После с мен се разпорежда, нахално заповядва и даже ми нарежда! Не драги, повече така не може, аз не съм жена ти, в твоето брачно ложе викай колкото желаеш, тука нито ще ми викаш нито ще ругаеш. Сега веднага да се извиниш, иначе на дъното те пращам да мълчиш.

И за да подчертае думите, нещото подхвана Ян и го заразмята из водата, сякаш беше парцалена кукла.

– Прощавай! Извинявай, не ме дави! МОЛЯ ТЕЕ!

– Добре започна, сега се представи, в езерото мое как се появи?

– Ян, казвам се Ян Щастливеца. Бягах от хората на Обадая, влезнах в една гора да се скрия и попаднах в езерото ти. Моля те, не ме дави!

– Чудно този Обадая хич не го и зная. А защо те гони говори, я недей ми трепери.

– Аз ами дължа му пари, защото… ми ги даде, а пък аз ги пропилях на комар. Аз съм прокълнат с най– лошия късмет на света. Мразя съдбата си.

– Че късмет нямаш признавам, но от думите ти се натъжавам. Съдбата е святост, магия, оренда, тя е велика, съкралност и твоя легенда. Когато я проклетисваш животът си зорлем бастисваш. А късметът драги е към нея отношение, е това разбира се и мъничко въображение. Слушай, аз може да не съм хубавица, или голяма умница затова пък страшна съм певица, по света ме знаят като „Блатната царица“. Зная чудна песен за късмета и ще ти изпея няколко куплета, ако само обещаеш нещо малко във замяна, никаква цена, да знаеш, а голямата промяна, всичко лошо ще отнеме ей така за нула време.

– И какво искаш?

– Мъчи ме едно желание по– скоро болест и съм в състояние да освирепея, ако нещо сладко не си хапна, нещо ей на мъничко да лапна. Глад мори ме и да си призная езерото май ми отеснява, а с апетитът вълчи вечно си мечтая за голямата изява. Да се разберем така, всеки ден след като нахраниш себе си после да нахраниш мен само намери река, ако няма даже локва става, и каквото си изял същото на водата да се дава. Косъм твой, или капка кръв на водата дай накрая, ей тъй малко колкото за стръв ми трябва, да те разпозная, а и седем дни да постя лошо няма, ала повече от седем да не станат, че беда голяма ще те сполети, ами това е всичко,е какво ще кажеш ти?

– И сега, няма да ме изядеш, нали?

– О, стига с тази драма, да те ям не искам и няма.

Студът в езерото бавно попиваше в тялото на Ян. „Е какво пък нали няма да ме яде“ пълзяха вкочанени мислите в главата му.

– Добре, съгласен съм, имаме сделка, трябва ли да се подписвам някъде или как?

– Да се подписваш във водата не върви целувка искам, а другото на мене остави.

– Целувка? Добре, целувка да е, но какво да целуна?

Светлината на приближаващите факли раздърпа леко парцаливия мрак и разкри пред очите на Ян блед женски силует точно пред него. Създанието се притисна към него и младият мъж се втрещи от топлината и пищните форми, на стегнато женско тяло, които треперещите му пръсти разкриваха в мрака.

– Красива ли съм, кажи ми?

– Да! – прошепна Ян, задавен от животинска страст.

– Тогава целуни ме любими!

Целуна я и в тази целувка имаше страх, горест и плаха надежда! Когато разделиха устни Ян усети вкуса на собствената си кръв, която покапа по брадичката му и се разми в блатистата вода.

– Вижте го тоя тъпак, момчета! – изрева един от бирниците, които се бяха появиха на брега пред мочурливото езеро.

Псетата скимтяха жално опъвайки поводите и дърпайки се неистово от тихата вода.

– Тая локва няма да те спаси, момче! Ще те удавим, ще ти резнем тимберицата и ще я занесем на Обадая! – извряка плешив едноок дъртак и извади ръждив нож от пояса си.

– Олег, ти ли си това песоглавецо от тук усещам смрадливия ти дъх, по добре не влизай, че ще изтровиш рибата с вонята си!

– Забавно момче си бил! Ще те видим колко по забавен можеш да станеш като ти извадим червата!

– Хаиде елате ми де! Намокрете си малките пишки! – викна предизвикателно Ян.

Главорезите се ухилиха, все пак всички в групата можеха да плуват, вързаха скимтящите кучетата по околните дървета и нагазиха вкупом в блатното езеро.

– Не гледай, любими! Понеже се знам, цапам много когато почна да ям!

Ян Щастливеца послуша своята спасителка, или поне се опита. Когато ужасените писъци и крясъци от разкъсвани и давени на живо човешки тела заглъхнаха, Ян реши, че всичко е приключило и погледна. В глъбините на гаснещата светлина от догарящите факли на брега той съзря неистово мятащите се кучета и бавно пълзящите към тях кървави пипала. Няколко от по– яките хрътки успяха да скъсат въжетата на поводите си и с квичене побегнаха през гората, но повечето от бедните животно съумяха само да се удушат или да пречупят вратовете си в грубите поводи преди пипалата да ги докопат.

– Леле, ти си безпощадна!

– Такава съм когато съм гладна! Даже мога ламя да нападна!

– Ламя казваш, страхотия!

– Стига празни думи! Трябва добре да помисля и да реша, как от твоите золуми да те отърва.Ако не греша, на този човек Обадая, трябва да му видиш края? Ето ти тогава оръжие магично, с него Обадая ще приключи трагично!

Водата пред Ян се разпени и той усети в десницата си дръжка на оръжие по всяка вероятност едноръчен меч.

– Съдбата ни обрече, съдбата ни сближи, орендата изрече, сърцето ти е мое и ми принадлежи! Хайде сега марш от тука! Търси ми храна, желая ти сполука!

Мелодичният глас запя на език непознат за човеците. Ян зачака, внезапно нещо лигаво го мацна през лицето и се уви около тялото му. Дори не му остана време де извика толкова бързо се случи всичко, в един момент зъзнеше в мразовитото езеро, а в следващия вече се намираше във фонтана пред „Златната гъска“, неговият любим игрален дом. Дали всичко не беше само сън? Не, още усещаше зловонната лига в лицето си, а имаше и водорасли в ботушите, както и чисто нов меч в ръка. Какъв меч само, три педи острие с цвета на съсирена кръв и ефес с цвят на прясна. Докато Ян се дивеше на оръжието, нещо лъскаво проблесна във фонтана в светлината от уличните фенери, той го взе и ахна от изненада. В ръцете си държеше масивен пръстен от чисто злато с яркочервен рубин. Е това вече е добър късмет, при златаря щеше да вземе поне две кесии с жълтици за тази находка, а после… Щастлива усмивка се разля по лицето на Ян, после щеше да поиграе.

– Ха, и това ако не е късмет! – стресна го хриптящ глас.

Ако беше острие, Ян можеше да се пореже от омразата в този глас. Освен с омразата си собственикът на гласа разполагаше и с два гигантски, чернокожи номада снабдени с доста острички брадви.

– Обадая! – отвърна студено Щастливеца.

– Как се озова тук в ръцете ми не зная, но хвала на боговете! Момци, заколете този млад нерез, тази нощ искам да вкуся дроба му!

Телохранителите на Обадая се втурнаха да изпълнят повелята му, но това не им се отдаде защото Ян Щастливеца бе заслужил прякора си не в игралните зали, където определено не му вървеше, а в стотиците битки, в които бе участвал и от които бе понаучил едно две неща. Все пак, ако не беше магическият му меч Ян щеше да приключи живота си доста скоропостижно. Последния от исполините умря с усмивка, защото успя доста умело да разпори гърдите на Щастливеца с острата си брадва. Но мечът напоен с чужда кръв просто ”изсмука” раната от гърдите на смаяния си собственик.

– Ще си платиш! – озъби се Обадая.

Ян се приближи до дребния лихвар и го изгледа с презрение. Сетне реши да се разплати със злото джудже. Да се разплати така както е редно.

– Това ще ти стигне ли? – попита Щастливеца и подметна скъпоценния пръстен на слисания лихвар.

Обадая огледа бижуто, оцъкли се при вида на рубина с размер на пъдпъдъче яйце, сетне погледна към кървавия меч в ръката на Ян.

– И какво станало после? – попита момиченцето.

Старецът се сепна. Дори не бе усетил кога се бе събрала тази тълпа деца, майки, бащи, дядовци, баби и едно дръгливо магаре. Всичките тихи и всичките гладни за още! Лица млади и стари, които го изпиваха жадно с очи.

– Моля те разкажи, разкажи!

Старият човек се усмихна, а после им разказа.

Разказа им за това как комарджията се избавил от порока си, забогатял и платил не само своя, а и всички дългове на всички длъжници в града, а после след година когато станал кмет прогонил мошеникът Обадая и радостните жители вдигнали паметник в негова чест.

– Така минавали дните – продължи стареца. – Ян се влюбил в една от момите. Градска и от знатен род, ликът и радост за целия народ. Но съдбата помни, когато сърцето забравя. Невяста в гората се сама не оставя…

Ян Щастливеца гледаше съкрушен окървавените пантофки там до горското езеро. Гвендолин я нямаше вече, на место нея, до самия бряг от лазурните води се подаваше главата на Блатната царица и го гледаше с усмивка.

– Защо? – изгъгни през хлип Ян.

– Седем дни те чаках и гладувах, на лика ти се надявах и жадувах! А ти със нея ли се забавлява? Е изядох я, сега недей да я опява…

Ян извика с бяс и заби меча в гърдите на чудовището, то се сгърчи в ужас и потъна в дълбините, понесло със себе си скръбта и вълшебният дар.

После старецът разказа на омърлушената тълпа, как минало време, Ян събрал парчетата на вече разбитото си сърце и го подарил на прелестна вдовица княгиня от задморието. Тя го приела и го обикнала истински така както само може да обича втората любов. Там, в задморието, заживели в приказен дворец от алабастър и абанос и изящен мраморен фонтан. Не след дълго принцесата родила мъжка рожба, а Щастливеца, който сега вече бил щастлив княз, вдигнал такова пиршество, че хората години след това си спомняли с умиление.

Така е добре да завършват приказките мислеше си старецът, но истинските рядко свършват така.

Минало време и Ян забравил за тегобите си, но нищо не се случило времето летяло и минали шест безметежни години. За седмия рожден ден на момчето княза спретнал още по– голямо пиршество. Роднини от близо и далеч се събрали в двореца от алабастър и абанос. Тогава внезапно, бедата връхлетяла. Извила се буря, по страшна от смерч, а с нея дошла и „Блатната царица“.

– Но, но нали Ян я победи? – изхленчи нацупено червенокосото момиченце.

– Отслабена била, а не победена, дълго я хранила само злобата стаена. И нали е хала, когато от фонтана се изляла, всичко изяла, храната овцете, конете, мъжете, жените и даже стените и пода алабастрен и целия замък , не останал накрая камък въз камък. Само детето на княза пожалила и с глас нежен му се обадила. „Имам към теб едно предложение, признавам след това угощение, скоро не ще и помисля да ям, ала гладът ми, ах той е голям. Ще се разберем така, всеки ден след като нахраниш себе си после да нахраниш мен…“

С тези думи старият разказвач остави онемялото село. За отплата взе само торба с овес и навлезе в тъмната гора. Вървя в нея седем дни преди да отпочине, на свечеряване, край един вир. Испосталял от глад той едвам намери сили да стъкми огън, за да свари овесена каша. Черна сянка го наблюдаваше от клона на един вековен габър.

– Какво и ти ли искаш да ядеш?

Отговори му яден гарванов крясък, от дървото.

– Ше чакаш.

Старикът изгълта паницата с каша на един дъх, наля втора, извади нож, остави паницата до огъня и отиде до потока. Там поряза дланта си и остави кръвта си да капе на едри капри в мрачните води, после се върна при огъня и зачака. Скоро от водата се чуха плясъци и мъчителни стонове сякаш умиращо животно се бореше да поеме последните си глътки въздух, нещо се мъчеше да излезе на брега но нямаше сили да го стори.

– Излезе ти късмета. – рече Старецът и с мъка се надигна.

Ножът му проблесна зловещо в светлината на притихващият огън.

– Тази нощ, ще вечеряме ”Царица”!