Отвъд смъртта

Лорд Хенри Джоунс чу три почуквания на входната врата на имението. Той хвана дръжката ѝ и въздъхна дълбоко, преди да я открехне, знаейки кой чака от другата страна.
Мрачната фигура на доктора му се поклони и го поздрави, както етикетът налагаше.

– Милорд.

Зловещият клюн на маската му против чума и дългото палто го караха да изглежда като гарван гробар, предвещаващ смърт и страдание. Повърхността на костюма му беше лъскава, заради животинската мас, предназначена да го предпазва от миазмата. Около него се носеше смесица от миризми на парфюми и билки, с които пълнеше човката, за да прочиства отровния въздух. В едната си ръка държеше кожена торба, а в другата дълъг бастун с кръст за ръкохватка.

– Влизайте, докторе.

– Изненадвам се да Ви видя да отваряте собствената си врата, милорд, ако ми позволите тази дързост – гласът му звучеше заглушен под кожената маска.

– Изпратих прислужницата вкъщи при децата си – отвърна с тежък глас Хенри. – Не желая и нейният живот да тежи на съвестта ми.

– Вие сте добър човек – отвърна лечителят и се покръсти. – Бог ще Ви помага. Може ли да видя пациента?

Хенри кимна и го поведе надясно от входната зала.

По пътя се загледа в семейния портрет, висящ над стълбището. На него се усмихваха съпругата, синът и дъщеря му, а той ги прегръщаше закрилнически. Художникът беше успял да улови мимолетното щастие и семейната идилия, които никога не можеха да се завърнат.

Жена му, Ава, беше починала от чума. Хенри все още помнеше колко безсилен се чувстваше, докато я гледаше как гасне. Болестта я покоси като гръм от ясно небе и му я отне също толкова бързо. Лекарите не успяха да направят нищо, а свещениците му казваха да се моли за душата ѝ – той го правеше и до ден днешен.

Синът му, Андрю, изглеждаше тъй силен и жизнен. Още от дете той мечтаеше да стане доблестен рицар, ала съдбата не му бе дала тази възможност, защото случайна стрела го беше покосила във втората му битка.

След това останаха само Хенри и дъщеря му, Филиа. Болката от загубата на Ава и първородния му син го съкрушиха. Високият, здрав, красив и весел мъж от портрета се беше превърнал в застаряващо, дебело, оплешивяващо и меланхолично копие на някогашното си величие. Портретите на родителите и прародителите му, сякаш го гледаха с разочарование, защото така и не се бе оженил повторно и нямаше син, който да наследи името им.

Семейната картина висеше на стената от тринадесет години. Момичето бе само на няколко седмици при рисуването му. Лордът все още помнеше колко малка изглеждаше в ръцете му, когато я вдигна за пръв път, тъй като се бе родила две седмици преждевременно. Докторите му казваха, че няма да оцелее, ала тя се бори с всички сили и ги опроверга.

Като единственото живо чедо на фамилията, Филиа трябваше да стане истинска лейди и да се омъжи за достоен съпруг. Придворните маниери и скованият живот на благородието не прилягаха на дивия ѝ характер, ала нямаше избор. Хенри се опитваше да я напътства, но сега осъзнаваше, че може би поставяше твърде много тегло върху малките ѝ плещи.

Студена тръпка пропълзя по гръбнака му, когато си помисли, че може да загуби и нея. Той я прогони и стисна кръста, висящ на врата му, уповавайки се на вярата си в Бог.

Лордът отвори вратата в края на коридора и пристъпи в стаята на Филиа. Момичето стоеше изправено до прозореца и рисуваше с четка върху платно. Стъпките на баща ѝ и мрачната фигура на доктора я стреснаха и тя изпусна палета на пода.

– Съжалявам! – извини се момичето и се наведе да ги вдигне, ала я обзе бесен пристъп на кашлица и задух.

– Остави! – рече Хенри, по-остро отколкото му се искаше. – Защо си станала? Трябва да си почиваш.

Лордът се приближи и ѝ помогна да се върне обратно в леглото, завивайки я нежно под лененото одеяло. Той я погледна и изпита съжаление, не само защото ѝ повиши тон, но и за начина, по който я бе третирал.

Косата ѝ беше кестенява и мека като на Ава. Стигаше до ушите ѝ, защото си я бе отрязала в знак на младежко неподчинение или може би по-скоро протест. Филиа имаше свободно сърце, копнеещо за приключения, изкуство и свобода, ала трябваше да се омъжи и да отгледа деца. Пътуванията и изследването на нови земи винаги са били царството на мъжете, затова Хенри настояваше да я превърне в дама.

Тя беше красива и стройна. Бузите ѝ имаха приятната руменина и заобленост, която щеше да очарова всеки мъж, щом порасне, кожата ѝ бе копринено гладка, а гласът ѝ звучен като на пойна птичка. Единственото нещо, което ѝ пречеше да стане перфектната лейди, беше сърцето ѝ. Сърце, копнеещо за живот извън оковите на бащиното имение и кралските закони, за свобода, която не можеше да ѝ подари…

Хенри въздъхна и се загледа в платното, на което сияеше златист изгрев над спокоен океан, по който се носеше кораб. Лордът знаеше, че рисуването и книгите бяха единственото ѝ спасение от отреденото ѝ ежедневие. Не беше изненадващо, че дори и сега бе потънала в тях.

– Съжалявам – рече тя, когато кашлицата ѝ се успокои. – Похабих боите…

Лордът я погали по косата и ѝ се усмихна с любов. Боите наистина бяха много скъпи, тъй като за много от цветовете се използваха редки съставки, но нямаше значение! Хенри би изкупил всичките, стига да не я загуби.

Момичето погледна към мрачната фигура на доктора, който свали шапката си.

– Милейди. Името ми е Чарлз Браун, тук съм, за да Ви прегледам, ако позволите.

– Приятно ми е, Филиа Джоунс.

Кашлицата се появи отново, а щом отшумя, младата жена погледна баща си изплашено, навярно спомняйки си майка си, която беше починала от чумата и страхувайки се за собствения си живот.
Хенри се отдръпна от леглото и направи жест на доктора, който започна прегледа вдигайки ръкавите на нощницата ѝ с върха на бастуна, за да разгледа кожата отдолу за изменения. След това натисна няколко различни части на тялото ѝ. Накрая зададе няколко въпроса и беше готов да постави диагноза.

– Не е чумата, дробовете ѝ са болни. Мажете я с лук и чесън. Също така мога да Ви продам отвара против кашлица, по моя рецепта. Съдържа мед, лук и редки билки. Не е евтина, но е помагала на много хора! Ако даде Бог, момичето ще се оправи.

Лекарят се покръсти, а лорд Хенри направи същото и стисна кръста на врата си.

– Лоши времена – рече Чарлз, преди да си тръгне. – Времето е студено и земята не ражда, чумата и войните ни мъчат и слугите на Сатаната пируват с неблагодатта на хората.

– Лоши, наистина, но за кои слуги говорите?

– Върколаци, зверове и най-вече вампири. Миналата седмица пет души бяха убити от полудял от глад вампир в столицата.

– Бог да пази! – рече Хенри. – Поне не сме се сблъсквали с тези изчадия по моя край.

След като изпрати Чарлз, лордът седна на леглото на дъщеря си и погали късата ѝ коса, усмихвайки се благо. Топлината я накара да почувства вина.

– Съжалявам, че я отрязах – рече му тя тъжно.

– Не съжаляваш и не е необходимо. Ти си дъщеря на майка си – отвърна той носталгично. – Знам, че да си лейди не ти е присърце, ала се налага. Всички имаме отредени роли.

– Не е честно – измрънка тя под носа си.

– Не е, мило момиче. Но все пак ние сме късметлиите. Селяните нямат възможност да се научат да четат и творят – той посочи картината с ръка, – да притежават имот, да научат занаят, да се хранят всеки ден…

– Но защо?

– Всичко е част от Божия план, дете – Хенри се покръсти.

– Ами ако Бог планува да умра?

Бащата не знаеше какво да каже, а просто я прегърна и целуна по челото. Сърцето му се сви, спомняйки си за мъртвите. „Ти щеше да знаеш какво да ѝ кажеш, Ава“ – помисли си той.

Лекарството на доктор Чарлз не помогна. Отначало кашлицата ѝ се облекчи, ала после се завърна още по-яростна. Симптомите се влошаваха. Дишането ѝ ставаше все по-тежко и мекото ѝ гласче започна да загрубява. Болката бе станала тъй нетърпима, че я будеше през нощта. Някогашната ѝ енергия се изпари като сутрешна роса. Картината, която рисуваше, остана недовършена, сякаш тежката реалност ѝ показваше, че желанията ѝ не са нищо повече от далечен блян, детинска мечта, смачкана от съдбата.

Лорд Хенри се молеше за нея всяка сутрин и вечер, молеше се с цялото си сърце и беше готов да даде всичко, стига момиченцето му да се оправи. Зло съмнение се беше промъкнало в сърцето му.

– Защо? – попита той, докато се молеше една вечер. – Защо момиченцето ми страда, а не аз? Аз имам повече грехове. Защо ние хората, слугите ти, Господи, страдаме и мрем, а тези на Сатаната живеят вечно, недокоснати от старост и болест? Може би всичко е по плана ти, о, Боже, но те моля, спаси я!

Хенри знаеше, че Небесният помага на тези, които си помагат сами, затова правеше всичко по силите си. Той извика прочути доктори от столицата, които започнаха да я подлагат на най-модерните лечения. Те точеха кръвта ѝ с пиявици всяка седмица. Отначало Филиа се страхуваше, ала болката не беше нищо особено в сравнение с тази ядяща дробовете ѝ. С месеците руменината на бузите ѝ избледня, а теглото ѝ започна да спада, когато загуби апетита си.

Хенри купи всевъзможни медицински книги, от близо и далеч, в търсене на лек. Той прекара безброй безсънни нощи в четене и собственото му здраве започна да се влошава. Изтумбеното коремче на благородник се топеше, а малкото му оставаща коса окапа напълно, ала лек нямаше.

Той изпрати послания, че търси лечители, надлъж и нашир, което привлече десетки известни и незнайни доктори, които подложиха Филиа на всевъзможни терапии. Пречиствания чрез повръщане и предизвикване на диария, скъпи отвари с екзотични съставки, компреси, масажи, молитви и какво ли още не, ала нищо не помогна и Хенри можеше единствено да гледа как детето му се топи пред очите му.

Разходите по безполезните лечения и проучвания започнаха да разоряват семейството, ала ако парите можеха да донесат лъч светлина на Филиа, той щеше да изхарчи всичките.
Лунният лъч дойде на шестия месец, от откриването на болестта ѝ.

Щом процедурите на Филиа приключиха, доктор Хъксли – прочут лечител, някога работил за краля – прибра принадлежностите си и се запъти към изхода, когато се спря и рече:

– Милорд, опасявам се, че трябва да се приготвите за най-лошото.

– Какво искате да кажете – рече Хенри и сви юмруци без да се усети.

– Няма подобрение. Страхувам се, че никой не може да помогне на плътта ѝ, затуй трябва да се молим за душата ѝ.

– За какво ти плащам, мошенико?! – извика му лордът и го сграбчи за яката.

– Простете – отвърна той уплашено.

– Съжалявам, докторе – Хенри го пусна и се извини за изблика си.

– Разбирам Ви. Всеки би се почувствал като Вас – мъжът изглеждаше замислен, сякаш се двоумеше, преди да продължи да говори. – Не искам да Ви тревожа допълнително, но съм длъжен да Ви кажа да се пазите.

– От какво?

– На идване видях разкъсан труп на дива свиня, близо до пътя.

– Вероятно я е убило някое животно.

– Не, никое животно не оставя такива белези – докторът отвори уста и посочи кучешките си зъби.

Малко след като го изпрати, от вратата, се чу слабо мелодично почукване. Лордът отвори, мислейки, че лекарят е забравил нещо, ала от другата страна на прага стоеше жена.

Тя имаше лъскава черна коса, стичаща се по раменете ѝ като водопад, очите ѝ бяха светлосиви, като пълна луна, а кожата ѝ бе бяла като първия зимен сняг. Устните ѝ бяха червени и сочни като ягода, а усмивката обаятелна. Беше облечена в обикновена, но стилна черна рокля, а от врата ѝ висеше някаква огърлица, която се скриваше в дълбините на деколтето ѝ.

Жената се поклони изящно, сякаш го бе правила хиляди пъти.

– Добър вечер, милорд – рече тя. Гласът ѝ беше мек като музиката от струните на арфа.

– Добър вечер – отвърна Хенри, омаян от очите ѝ. – Мога ли да Ви помогна?

– Не, но се надявам аз да мога да Ви помогна.

– Как?

– Аз съм лечител – отвърна жената и се усмихна. Имаше странен, но приятен акцент. – Прочетох обявите Ви и сърцето ми се сви, затова поех на далечно пътешествие, за да Ви намеря.

– Жена лекар? Моля да ме извините, но това е доста необичайно.

– Така е, но, ако ми позволите да спомена, е доста необичайно за един лорд да отваря собствената си врата, ала ето Ви тук и ето ме мен.

– Предполагам.

– Ако имате съмнения за опита ми, нека да Ви успокоя, аз съм малко по-възрастна, отколкото изглеждам.

– Не…

– Може ли да вляза? – попита жената и скръсти ръце, втривайки ги, сякаш ѝ бе студено. – Пътуването отне по-дълго от очакваното, извинете за късния час. Надявам се, че няма да оставите дама сама навън в тъмното, нали?

– Не, разбира се – той се отмести и я покани.

Филиа кашляше, когато двамата влязоха в стаята ѝ. Кърпичката, с която прикриваше устата си, беше напоена със ситни капчици кръв. Нощницата висеше по тялото ѝ като чувал.

Жената се приближи с бавна и грациозна крачка, като на котка, и се загледа в картината с морето и кораба, която все още стоеше незавършена на статива.

– Коя сте Вие? – попита Филиа. Гласът ѝ бе тих и груб.

– Много отдавна имало едно момиче, което мечтаело да избяга от клетката си. То било бедно, без родители, просто малко просяче по улиците на едно далечно място. То се разболяло и мислело, че ще умре, докато един мил стар друид не се смилил над него и не го излекувал. Тогава момичето се размечтало да стане лечител, точно като милия старец. – Жената отвори прозореца и седна на леглото. – Това момиче се казвало Луна и сега е тук, за да помогне на друг мечтател, както друидът ѝ бе помогнал отдавна.

Сивооката жена прокара дланта си нежно по бузата на Филиа, и я спря на врата ѝ.

– Надявам се да нямате нищо против, че отворих прозореца. Миризмата на чесън не ми понася.

Очите на Хенри се разшириха, когато осъзна кой – или по-скоро какво – стоеше на леглото до дъщеря му. Той помисли, че е странно, когато жената използва думата „друид“, ала помраченият му от умора и стрес ум не осъзна, какво намекваше това. Друидите бяха древни лечители, изчезнали около втори век след Христа. Сърцето му се разби лудо и му се прииска да ѝ се нахвърли, ала ръката ѝ бе на врата на Филиа и можеше да я убие, преди да я достигне.

– Елате до нас, милорд – прикани го Луна и се усмихна. – Всичко е наред.

Бащата пристъпи бавно и издърпа кръста от пазвата си. Жената се обърна с нечовешка бързина и го хвана с гола длан, доближи се до ухото му и прошепна:

– Силата на Божиите символи иде не от самите тях, а от вярата на притежателя им. Няма да я нараня…

След това отпусна хватката си и му показа дланта си, нямаше рана, а само леко зачервяване. Хенри не можеше да стори нищо, ако съществото се опиташе да ги нарани. То беше твърде бързо и коварно.

– Не знаех, че жена може да стане доктор – рече Филиа.

– Когато светът не ти позволява да следваш мечтите си, трябва да го принудиш със собствената си воля – вампирът положи глава на гърдите на момичето и се заслуша. – Тогава ще можеш да бъдеш, каквото си поискаш.

– Аз мога да стана само труп – рече тя и се насълзи, скривайки лицето си с ръка.

– Това зависи от баща ти – отвърна Луна и се изправи. – Не губи надежда, докато пламъкът ти гори, а може би и след това.

Жената се поклони и излезе, последвана от Хенри, който беше объркан. Цял живот бе слушал как вампирите и другите адски изчадия са кръвожадни и зли, ала тази жена не му изглеждаше такава. Какво ли кроеше?

– Момичето ще живее още няколко месеца – рече Луна, когато се отдалечиха достатъчно.

– Откъде знаеш?

– Живяла съм дълго и съм виждала подобни случаи. Имам много по-силни сетива и чух дишането ѝ. Има само една надежда за спасение.

– И каква е тя? – попита Хенри и скръсти ръце.

– Мога да я превърна във вампир.

– Това ли е планът ти?! Искаш да ме измамиш да ти я дам?!

– Моля Ви, милорд. Ако го желаех, отдавна щяхте да сте мъртви.

– Тогава какво искаш?

– Както казах, искам да помогна. Бях на нейното място, много отдавна.

– Що за Вампир помага на плячката си?

– Вие познавате ли много вампири, милорд? – рече тя и се усмихна, сякаш на дете. – Всички ние сме били хора някога, нима мислите, че сме забравили? Повечето се хранят с животинска кръв.

– Лъжи! Чувал съм за много убити от вас.

– Когато се събуди, новият вампир обезумява от глад и силата на сетивата си, ала това отшумява след първото хранене. Обаче ние сме точно като хората, има и такива, които предпочитат да всяват болка. Всеки сам избира пътя си.

– Но вие сте слуги на дявола! Ако се съглася, Филиа ще изгуби пътя си към рая.

– Ако Бог може да ѝ помогне, ала не го прави, нима не е зъл? Ако не може, тогава не е всемогъщ. И в двата случая аз съм единствената ѝ надежда. Няма да Ви насилвам, просто Ви давам избор.

– Но ще изпитва глад за кръв…

– А Вие не изпитвате ли глад за плът? Точно като вас, ние също се научаваме да го контролираме.

– Няма да може да излиза на слънчева светлина, а така… така я обича – рече Хенри и усети, че плаче. Кръстът на врата му натежа.

– Това е мит. Ние само губим силите си на слънчева светлина. Денем ще бъде като обикновено момиче.

– Ще си остане дете…

Пред очите му фигурата на Луна се сви и състари, подмлади и накрая възвърна оригиналната си форма.

– Само денем.

– Какъв е животът като вампир?

– Тяло като диамант, вечно и силно, очи, съзиращи дори в непрогледния мрак, свобода като на птица и най-вече време. Безкрайно време и необятни възможности. Кожата ми е студена – рече тя и го пипна по бузата, – ала сърцето ми е човешко.

Хенри падна на колене.

Жената скъса огърлицата от врата си. Накрая ѝ висеше шишенце с червена течност, което подаде на бащата.

– Кръвта ми. Ако я изпиете, ще можем да съзрем през очите си. Може да го използвате срещу мен, така че Ви се доверявам. Нарича се кръвно Кръщение. Ако искате помощта ми, изпийте го и аз ще дойда отново.

Когато лордът вдигна поглед, вече я нямаше.

– Иска ми се да можех да съм като нея… – рече му Филиа същата вечер.

– Какво имаш предвид?

– Красива, голяма и… жива…

– Но ти си жива, съкровище! По-жива от нея.

– Всичко е наред, татко – рече тя и постави тънката си длан на лицето му. – Вече съм го приела. Моля те да спреш да прахосваш пари за лекари.

Хенри се опита да сдържи сълзите си, ала не успя, прегърна я и зарида тихо. Когато спря, нощницата ѝ бе прогизнала.

Отначало бащата искаше да захвърли шишето, ала сърце не му даде. Вместо това го запази и продължи да се моли, ала молитвите му останаха нечути. Филиа се топеше. Чаршафите ѝ бяха напоени с кръв от кашлицата и накрая едва говореше.

Един свещеник каза на Хенри, че Бог е отредил тази съдба на момичето, като наказание за греховете на баща му, и той трябва да я приеме. Лордът му се изсмя в лицето, макар че не му обясни защо. Колко иронично беше, че сякаш един вампир искаше да я спаси повече от слугите на Бога, които просто искаха да я отпишат.

Накрая лорд Хенри Джоунс изпи кръвта, затвори очи и видя как Луна се носи из нощното небе, свободна като птица, неограничена от човешките закони. През погледа ѝ видя истинска свобода. Свободата, за която Филиа мечтаеше.

Луна погали челото на момичето нежно и побутна главата ѝ настрани, оголвайки врата ѝ, наведе се и я ухапа. Нямаше болка. След всичките мъчения, на които я бяха подложили, това изглеждаше тъй трагично.

– Превъплъщението ще отнеме шест часа – обясни му Луна. – След като кожата ѝ изстине, ще се събуди отново. Сетивата ѝ ще се претоварят и ще изпита сляпа жажда, затова трябва да затворите няколко животни в стаята с нея. След като се нахрани и привикне, ще дойде на себе си.

– Благодаря ти, Луна – рече Хенри и остави някакво писмо на шкаф. – Би ли пазила отвън? Не искам да нарани някой от селяните, ако излезе, те са добри хора.

– Разбира се.

– Искам да те помоля да се грижиш за нея… Ще ѝ трябва някой, който да я напътства в новия… живот – Луна кимна разбиращо.

Беше толкова топло. Филиа се чувстваше, сякаш огън течеше във вените ѝ. Болката не беше нищо особено, все пак целият и свят бе болка. Едно време – сега ѝ изглеждаше като преди цяла вечност – мечтаеше да пътува, да стане известен артист и да открие нови земи, ала вече мечтаеше само да си почине от болката, кашлицата, болестта и битието… ала нещо все още я държеше на този свят. Нямаше сили да бленува, ала стискаше последното стръкче на живота си, заради баща си и неговата любов. Това щеше да го съкруши.

Той сигурно стоеше до нея, макар че не го виждаше, защото болката превръщаше всичко в неясен сън. Накрая дори тя избледня и изчезна, заменена от приятен хлад. Кашлицата секна. Клепачите ѝ станаха тъй тежки, че ѝ се прииска да ги затвори завинаги, ала не преди да го почувства отново.

Точно когато студът започна да я прегръща, усети топлината на бащините длани около своите. Тя се опита да каже „всичко е наред“, ала не знаеше, дали е успяла.

Мракът я обгърна.

Събуди я сладка миризма, по-сладка от всичко, което някога бе помирисвала. Шумът наоколо бе направо непоносим. Хиляди звуци се сливаха във влудяваща какофония. Дишане, стонове, жужене на буболечки, скърцане на дърво. Тя се хвана за главата и изкрещя. Беше твърде много! Защо не млъкват?! Миризмата се появи отново. Тя насочи сетивата си към нея и усети жажда, по-силна от всяка друга, която бе изпитвала. Коремът ѝ закъркори и устата ѝ се изпълни със слюнка.

Без да мисли се остави на инстинктите и се нахвърли към източника ѝ. Зъбите ѝ се впиха в плячката и започна да пие. Сладостта потече по гърлото ѝ. Беше тъй прекрасна! С всяка глътка шумът намаляваше и силите ѝ се възвръщаха. Беше излекувана! Щеше да може да рисува и мечтае отново! Усети екстаз и започна да се смее щастливо. Звучеше почти истерично.

Ала това не продължи дълго, защото когато отдръпна зъбите си и погледна към плячката, видя нещо, което я съкруши. Лежащ на земята с ръка на врата си беше баща ѝ. Алената му кръв се стичаше от раната. С ужас Филиа осъзна, че и тя е покрита с нея, устата ѝ е покрита с нея. Мисълта я разби. Не искаше да го повярва! Затова скри очите си с ръце и изпищя с цяло гърло. Това беше кошмар, трябваше да е кошмар!

Топлото докосване на баща ѝ я издърпа от ужаса. Той се усмихваше благо. Погледът му бе все тъй пълен с любов. Нямаше обвинение или омраза, само радост, че момиченцето му е живо. Той протегна ръка и посочи писмото, оставено на шкафа, след което тя се отпусна на земята и затвори очи. Филиа чу как сърцето му спира.

Момичето остана до тялото му часове наред – плачейки. Когато сълзите ѝ се пресушиха, вдигна писмото и се зачете.

„Дъще, вината не е твоя! Надявам се да ми простиш. Някога желаех само да се омъжиш, без да се замислям за мечтите ти. Сега имаш нов шанс и силата да бъдеш човека, който винаги си мечтала. Не можех да те оставя да умреш, ала така предадох всичко, в което някога съм вярвал. Затова реших да дам собствения си живот в замяна. Ако Бог трябва да накаже някой, нека накаже мен!

С обич,

Татко.“