Отвъд Воала

Пареща болка стегна таза и гърба ѝ. Зиал изсъска и се подпря на мръсната бяла стена. Контракциитe бяха започнали още в ранния следобед и зачестяваха все повече. Сякаш някой пробождаше тялото ѝ с игли, просто за да види колко може да издържи. Знаеше, че ако не бе бременна, точно това щяха да правят тъмничарите с нея, преди да изпълнят присъдата. Дали беше по-добре да я подложат на мъчения и да я убият веднага, вместо да чакат девет месеца? Можеше да си представи какво щеще да последва. Щяха да я изведат на площада, за да могат близки и дори непознати да плюят и кълнат по нея, докато взимат камъни от прилежно събраната купчина.

„Трябва да бъдеш силна” – повтори си тя наум. „Не го оставяй да те надвие”. Когато спазъмът отшумя, избърса потта по челото си в тъмния плат на абаята и продължи неуморната си обиколка около стените на малката килия. Кехлибарените стръкове светлина от малкото прозорче подсказваха, че залезът е близо. Щеше да роди тази нощ. „Аллах, защо през нощта? Защо, когато мракът е в стихията си?” – запита се, макар да знаеше отговора.

Нова контракция стисна тялото ѝ в клещите си и я накара да извика. Парещи сълзи, които се бе зарекла да не пролее, избиха по ъгълчетата на очите ѝ. Тя обгърна наедрелия си корем с две ръце и клекна, опряна о стената, в опит да облекчи поне малко страданието. Металният отвор на вратата до нея се отвори с глухо стържене.

– Джер, прокълнатата ражда! – гласът прокънтя по коридора и отнякъде долетя недоволен отговор. – Покрий се! – изкрещя надзирателят и отворът се затръшна, оставяйки я отново сама в потискащата тишина.

Зиал придърпа воала над косата си, пое въздух и зачака. След цяла вечност отвън затрополиха стъпки, чу се шепнене и накрая вратата се отключи. В килията пристъпиха двама тъмничари, следвани от първия помощник на шейха – Усайд Абаза. Забулена от глава до пети жена заситни неуверено след тях, сякаш се боеше да ги последва. Новодошлите изпълниха тясното помещение, тъй че въздухът отведнъж стана задушен и лепкав. Усетил се натясно, първият помощник махна с ръка на двамата униформени да излязат и придърпа единствения стол. След като седна, подпря юмруци на шалварите си и изгледа косо Зиал над гъстата си брада.

– Е, сaйда , настъпи и вашият час.

В омразния му глас, същият, който произнесе обвинението на сутринта след ареста ѝ, без да я изслуша, без дори да я погледне, нямаше злоба, просто безстрастна констатация.

– Пратих вест при семейството на покойника. Утре ще дойдат да приберат детето.

Зиал не отговори. Беше се изправила, за да посрещне посетителите с малкото достойнство, което ѝ бе останало.

– Сaйда, не е зле да се помолите добре тая вечер. Понеже не сме имали казус като вашия, след консултация със знахарите, мислехме да чакаме четиридесет дни, докато тялото ви се прочисти. – подметката му изскърца по пода неприятно и запълни умишлената пауза. – Семейството не дава. Искат всичко да свърши възможно най-бързо.

Зиал срещна погледа му и кимна. Утре щеше да умре… По-добре, нека е бързо. Усайд Абаза прочисти гърлото си.

– Е, добре. – той махна с ръка към забулената – Обяснете на затворничката какво следва. – мъжът се изправи, но направил едва една крачка, се обърна. – Аллах дано ви прости за туй дето сте направили. Аз се радвам, че ще напуснете най-сетне моята тъмница.

В отговор Зиал се изплю звучно на пода. Усайд Абаза сбърчи устни. Дали щеше да я удари, както бе сторил в най-черната утрин преди девет месеца, нареждайки ѝ да не омърсява ушите му с жалките си лъжи? Не, тя все още беше бременна, нямаше да прекрачи забраната. Но утре, когато вече е родила, кой знае? Зиал заби нокти в дланите си, само и само да не покаже слабост. След няколко напрегнати мига Усайд Абаза заговори отново.

– Не бъркайте думите ми със съжаление или милост. Радвам се, че се махате оттук, защото откакто сте дошли, всичките ми подчинени са наплашени, че носите лош късмет и ще насъскате демоните ал адул да изядат душите им. Трябваше да изтръгна езика ви, за да не чуват бръщолевенията. Радвам се – възрастният мъж почти изсъска последните думи, – понеже най-сетне всички ще си отдъхнем, че сте мъртва.

Зиал искаше да му отговори, ала вълната на болка я връхлетя изневиделица и тя се преви със стон. Усайд Абаза я изгледа с презрение, цъкна с език и излезе. Когато най-сетне контракцията премина, в килията бяха останали само двете жени. Забулената бе донесла отнякъде ведро с вода и кърпи.

– Отивай на леглото. – грубо се разпореди новодошлата. – Ще проверя разкритието ти.

Омаломощена от болката и без да намира причини да се съпротивлява, Зиал изпълни заповедта. Докато лежеше и чакаше акушерката да приключи с прегледа, погледът ѝ се насочи отново към процепа на високото прозорче. Пурпурният оттенък на залеза вече се стапяше в дълбинното синьо на вечерта. Зиал потръпна, спомняйки си за такъв залез в една друга нощ.

*** девет месеца по-рано ***

Останалите жени най-сетне излязоха и оставиха Зиал сама в новата господарска спалня. Тук щеше да чака новия си съпруг да слезе от покрива, където на прохладния нощен вятър, мъжете още пиеха чай и пееха приповдигнати песни. Далечното ехо на хора гласове, така весело и безгрижно, стегна обръча около гърдите ѝ. Само допреди миг, в полутъмната одая, жените тежко оплакаха края на моминството ѝ и наредиха молитви за успешен брак и семеен мир, в който тя да успее да задоволи съпруга си. От малка, все ѝ повтаряха да чака деня на сватбата си като деня на спасението. Денят, когато нямаше да има опасност за нея и семейството ѝ, моментът, в който най-сетне бабите ѝ да си отдъхнат. За нея самата това бе същият тежък похлупак на чуждо наставление, този път в нова, по-дълбока делва.

Мъжете горе започнаха да пляскат под звуците на нова мелодия, а струнните извивки на барбата изтръгнаха Зиал от мислите ѝ. Тя предпазливо огледа господарската стая. Като всичко друго в този дом, тя бе просторна и натруфена с украшения от близо и далеч. Дебели килими и скъпи дамаски се стараеха да омекотят бъдещите разочарования и да заглушат плача на още неизживяна тъга. Едно нещо обаче се открояваше.

Зиал ахна, щом съзря инкрустираното със сребро огледало и притича пред него, запленена от собственото си отражение. Смарагдовият кафтан, извезан със златно сукно, подчертаваше стройната ѝ фигура, а светлината на газените лампи леко играеше по гънките на плата. Бе тъй непривично да гледа спуснатата си, дълга коса вън от затвора на воалите, сякаш не гледаше себе си, а някое видение. Зиал плахо прокара пръсти по меките, гъсти къдри. Подсмихна се. Ако отнякъде сега я видеше баба Рамия, щеше жестоко да ѝ се скара, може би дори да я нашиба с пръчка. Неведнъж го беше правила, хванеше ли Зиал да се заглежда в себе си.

Още откакто бе невръстно момиче, всички огледала в къщата бяха скрити. „Дяволска е твоята красота и подканва към порок.” – повтаряше ѝ баба Рамия, сякаш Зиал сама я бе избрала, напук на приличието. „По-бърже да те омъжим, че да те спасим от вниманието на шайтаните .” И не само казваше така, но и дълго се молеше злото да подмине къщата им.

Баба Рамия бе най-възрастната от трите сестри, две от тях останали вдовици и върнали се в бащината си къща на стари години при третата, която така и не се омъжи. Баба Селма – средната, бе не по-малко строга и суеверна. Все кореше Зиал за момичешките пориви на суета и осъждаше дори задоволството от новите, красиви дрехи. Веднъж хвана Зиал да се кичи със старите бижута на покойната си майка. За наказание, накара момичето да набере коприва с голи ръце, а после да изплете венче от стръковете и цял ден да го носи. Дори години по-късно, ако се вгледаше, още можеше да различи тънкия белег на челото си, където кожата се бе възпалила до кръв. „Не плачи, ами се радвай!” – отсъди тогава баба Рамия, щом видя стореното от сестра си. „Такава, никой демон няма да те пожелае.”

Само баба Джамила, старата мома в семейството, бе по-блага към Зиал, а когато другите не бяха наблизо, се грижеше за момичето като че да беше нейно дете. „Не съди твърде строго сестрите ми.” – молеше я тя. „Те са видели много и страхът за твоето бъдеще е вкоравил сърцата им.”

В деня, когато Зиал получи първата си кръв баба Рамия ѝ донесе катранено-черна абая и шал и забрани да ги сваля, освен когато се къпе. По-късно Джамила дойде в стаята ѝ и помогна правилно да върже шала. Среса гъстата коприна на косата ѝ и докато я сплиташе на тежка плитка, че да ѝ е по-удобно да я захване под шала, разправи:

– Сигурно ти изглежда, че Рамия не те обича, дете. А, не е така. Майка ти беше любимата ѝ дъщеря и тъкмо затова така се старае да те предпази.

– Но какво ще иска някакъв джин от мен?

Баба Джамила въздъхна, спря да се суети около косата на момичето и го извърна към себе си.

– Това, което баба ти не ти е казала е, че преди много години, когато ние бяхме млади, не много по-големи от теб, баща ни ни заведе на големия пазар в Санаа. – погледът на баба Джамила се отнесе надалеч, полетял на крилете на спомена. – Ех, някой ден ще видиш ония крепостни стени и островърхи кули, белите куполи, лъснали под жаркото слънце. Ако е рекъл Аллах, ще те заведе бъдещият ти съпруг на път за хаджа и ти ще се насладиш на тая красота. – Баба Джамила погали нежно полусплетената плитка на Зиал.

– Тоя ден на пазара за нас беше като сбъднат сън. Като щерки на богат търговец, баща ни искаше да ни използва, че да покаже докъде се простира чергата му. Рамия и Селма вече бяха моми за женене и у дома току прихождаха майки на ухажори да разпитват за тях и да ги оглеждат. Баща ни знаеше, че хубостта на булките имаше малко знаечние в тия тежки пазарлъци, но виж, накитите и везмото бяха друго нещо. – старческият смях на Джамила затрополи по устните ѝ в позакъснял укор към пресметливия прадядо.

– Цял ден опипвахме копринените топове, миришехме подправки и парфюми, купувахме шепи фурми и ядки от сергиите. Оглеждахме кожите на диви животни, донесени отвъд Червено море и се дивяхме на огромните седефени перли, които според мълвата идваха с кервани през смъртоносните пясъци на Руб ал Хали, уловени в залива на далечна Персия.

Зиал слушаше смълчано тоя разказ и се опитваше да си представи тия чудеса, тъй далечни и невероятни за някой, който цял живот бе прекарал затворен в къщата и бе излизал само до площада за големите празници. Попиваше всяка дума, както жадната до изнемога пръст поемаше редките, живителни капки дъжд, но най-невероятно от всичко ѝ изглеждаше образът на младата Рамия, кикотеща се и накичена под тежката си забрадка. Историята на баба Джамила продължи, без да я оставя да се чуди дълго.

– Така се бяхме захласнали по красотите на пазара, че бързахме напред. Докато баща ни и старата прислужница, която бе взел да ни наглежда, спряха да се пазарят за прясно щавена кожа, ние забелязахме една дресирана маймунка да ни маха. Тоя малък дявол ни подмами, шмугна се между минувачите и изчезна. Изтичахме след него да видим какво има зад следващия ъгъл. Посрещна ни голяма шатра, а маймунката изцвърча до входа, поклони се и ни подкани да влезем.

– Разбира се, ние нямаше да посмеем да влезем, ако на входа не се бе появила жена. Обясни ни, че гледа на длан и може да предскаже бъдещето ни. Дали вълнението оня ден не ни дойде в повече, та ни направи така лекомислени? Дали сборът от благовония и врявата ни свариха неподготвени и ни замаяха? Или пък някаква друга сила ни побутна да влезем в сумрака на шатрата? Не знам. Но Рамия, която стискаше между пръстите си кесийката с монети, поверена ни от татко, смело бръкна вътре и пусна три сребърника в шепата на гадателката – по един за всяка от нас.

– Щом влязохме вътре, жената отметна тежката си бурка и видяхме, че лицето ѝ, както и ръцете, цялото бе изпъстрено с татуировки от кана. Тя се подсмихна на учудването ни и подкани първо Рамия да подаде дланта си. Дълго гледа и прокарва изрисуваните си пръсти по линиите. После предрече на сестра ни, че ще се омъжи щастливо, ще има много деца, но ще надживее всички тях и мъжа си. Рамия се стресна и поиска да си ходим, но ние със Селма бяхме твърде любопитни да се откажем.

– Понеже беше средната, Селма подаде ръката си втора. Гадателката повтори ритуала и накрая каза, че ще е втора съпруга. Очите на Селма помръкнаха, но жената предрече, че макар и втора, сестра ми щяла да командва къщата и мъжа си. Всички се закискахме доволно, но когато дойде моят ред, гадателката бързо отдръпна пръстите си, като опарена. Изгледа ни сериозно и каза „Във вашата къща има твърде много женска хубост. Тя ще се множи. Омъжете се и трите бързо. Останат ли повече от две жени от тоя род сами за дълго, ще привлечете погледа на някой от петимата сина на Иблис .”
Всички се омъжиха, без мен. Когато дойде моят ред, татко се разболя, не бяха времена за радости и сватби. Сестрите ми си имаха нови домове и даже се въртяха около бебешки люлки, та аз останах да се грижа за него. Когато той си отиде, мъжете на сестрите ми затърсиха ухажори, но искаха твърде голяма зестра, нали уж бях от богат род. Годините минаха, аз неусетно прецъфтях и така си и останах, сама.

Баба Джамила млъкна и изтри една сълза от бузата си. Зиал я прегърна. Искаше да ѝ каже, че не е нужно да плаче, ето двете могат да са заедно, да си помагат. След като изтри сълзите си, Джамила събра сила да продължи:

– Никоя от нас не забрави онова предсказание и често сестрите ми ме гледаха с укор, все едно нарочно останах стара мома. После дойде ред на дъщерите им да се задомяват и двете побързаха да им намерят съпрузи. Ала една от твоите лели, единствената дъщеря на Селма се разболя и почина преди сватбата си. И ето, че стана втората в рода незадомена.

– И сега се страхуват, че аз може да съм третата? – осмели се да запълни тишината Зиал.

Баба Джамила кимна.

– Всичко, дето го каза гадателката оня ден на пазара се сбъдна. И красотата в семейството ни се умножи. – тя се усмихна. – Майка ти беше още по-хубава от сестра ми, най-желаното момиче от сватовниците в града. И ето те и теб, малка Зиал. – баба Джамила целуна момичето по челото. – Красива като изпъстреното със звезди небе. – Кръстена с момчешко име, да не ти е уроки туй лице. Не бой се, синът на Селма ще те задоми много скоро, тогава всичко ще е наред. Само недей да се гледаш в огледалата, да не те види някой от другата страна.

Макар никога да не повярва в суеверието, Зиал бе изпълнила всичко както трябва, загърби суетата си и нищо, че бе наследница на богат род, не посмя да се зарадва на никое земно благо от страх да не навлече гнева на баба Рамия. Сега, когато най-сетне виждаше себе си в огледало, а не в някое случайно, мътно отражение на стъкло, със задоволство установи, че наистина е хубава.

– Ха ела сега, шайтане! – изплези се на отражението си момичето. Завъртя се, оставяйки платът на кафтана да се надипли и понесе по въздуха и да разкрие виещите се сватбени татуировки по ходилата и глезените ѝ. Тежките бижута, които баба Рамия не ѝ даваше никога да слага досега, издрънчаха весело. Зиал се засмя по детински и продължи да се върти, движейки ръцете си, както бе виждала да правят дервишите. От време на време поглеждаше към цветния вихър на отражението си, докато тананикаше мелодията, която бе чула по-рано да свирят сватбарите на покрива. С последното завъртане ѝ се зави свят и изведнъж ѝ се стори, че тъмна сянка мина през огледалото.

Зиал се спря, инерцията и замайването я шибнаха като плесница, тя загуби развновесие и падна на мекия килим. В огледалото видя само собственото си поруменяло от усилие лице и разбъркана коса. Какво ѝ беше станало? Ама че глупост, да си въобразява, че в огледалото има нещо. Тя се изправи и приглади полите на кафтана си. След малко новият ѝ съпруг щеше да дойде и да я завари да… да се държи като някакво дете.

Зиал се отправи към медната кана с вода на близката масичка. Поля на ръката си и опита да охлади горещите си бузи. Внезапен шум я стресна и тя изпусна каната. Водата изпръска краката ѝ и се изтърколи с глухо дрънчене от килима, на камените плочи. Момичето примигна и се огледа. Можеше да се закълне, че бе чула плясък на големи крила. Не бе възможно щъркел или някоя друга по-голяма птица да се е промъкнала в стаята без никой да разбере. „Опомни се.” каза си тя, ала страхът се бе настанил вече в сърцето ѝ. Нещо в тая полутъмна стая на богатства и разкош изведнъж ѝ се стори чуждо и заплашително. Тя побърза да запали още лампи. Докато треперещите ѝ ръце се бореха с огнивото, дълбок глас, като от дъното на кладенец, прокънтя от сенките зад нея.

– Къде си се крила досега?

Зиал застина, без да смее да се обърне и сърцето ѝ запрепуска бясно. Това е сън, сън, крещеше умът ѝ, но зад нея се чу съвсем осезаемо змийско съскане и гласът проговори отново:

– Страхуваш се, я’амар . Обичам вкуса на страх. Той гали небцето и прави човешката плът кисело-сладка. Но не съм дошъл, за да се храня.

– З..з..защо си дошъл? – заекна Зиал, удържайки треперенето на ръцете си, без да смее да се обърне.

– Ти ме призова, я’амар.

– Нн..не.. – почти проплака Зиал, усетила движение съвсем близо до себе си.

– Да. Ти танцува за мен. – на трептящата светлина от близката лампа, Зиал различи чудовищна сянка на стената пред себе си и стисна очи.

– Ако не беше смехът ти, като трептене на хиляда медни звънчета, можеше и да не обърна внимание на твоята прелест. – съскането се повтори, почти до ухото на Зиал и тя изхлипа от ужас. – Ако само знаеш, я’амар, откога не съм лягал с жена, която ме е повикала.

Нещо студено и хлъзгаво докосна рамото ѝ, точно където кафтанът се беше смъкнал след бурното ѝ въртене. Без да мисли, Зиал рязко се обърна и запокити тежката месингова лампа по съществото. Чу се тъп звук от удар и нов плясък на криле. Зиал се хвърли назад и потърси огнивото, с надежда някоя искра да попадне по разплиснатия парафин и да прогони демона.

– Махай се, шайтан! – извика с всичка сила, за да си даде кураж, но съществото я връхлетя и прикова на пода. Зиал изпищя и се сви, без да смее да отвори очи.

– Имаш късмет, я’амар, че те видях аз, а не Тир . Той обича да отваря гърдите на девойките и да гледа как сърцето им изпомпва кръв, докато ги обладава.

Нещо мокро облиза врата ѝ и тя почти спря да диша от страх.

– Кутруб би изял женските ти прелести. – хищническо примляскване лепкаво придърпа следващите думи. – Боя се, че слухът ти няма да понесе да ти кажа какво прави Ауар с девиците, когато им се явява в тялото на скорпион. – мокрото, хлъзгаво нещо продължи да се придвижва нагоре към бузата ѝ. – Не е шега работа, да призовеш джин, я’амар. Трябва да си готова за последствията.

Нещото достигна до устните ѝ и се плъзна по тях. Против волята си Зиал отвори очи. Зениците ѝ се разшириха от ужас и без да може да се удържи, гореща течност намокри бельото ѝ.

Над нея се беше надвесило същество от кошмар. Люспи покриваха части от крокодилската кожа. Накъсаните, като че проядени от молци сухожилия около устата разкриваха страховити ситни зъби. Жълтите, присвити зеници на очите я гледаха немигащо, готови да погълнат душата ѝ. Над тях, скелетоподобните криле с черни ципи я бяха обгърнали като в клетка.

– Помощ! – проплака момичето, цялото обляно в студената пот на ужаса. – Пусни ме!

Джинът се ухили зловещо и дебелият му, змиевиден език се отдръпна от нея.

– Всички искат да ги пусна в началото. Преди да са разбрали какво мога да им дам.

– Наистина, – осмели се да каже Зиал, обнадеждена, че съществото е склонно на разговор – ще ти дам всичко, само ме пусни.

– А… – просъска джинът – най-сетне.

Съществото се отдръпна и гущеровите му ръце я повдигнаха от килима без да ѝ дадат възможност да размисли върху грешката си. Докато се опомни, змийският му език нахлу в устата ѝ и едва не я задуши с воня на гнилоч и плесен. Прилоша ѝ, жлъчта в гърлото ѝ се надигна, готова да излезе, но змийският език се отдръпна, оставяйки я да се бори със заглъхващия порив да повърне. Секунда по-късно езикът се върна и Зиал изтръпна, погнусена и прималяла от ужас. Без да искат, очите ѝ срещнаха изцъклените, заострени жълти цепки. Но чудно, сега те не всяваха страх, а напротив – приковаваха с хипнотизиращия взор на наежила се кобра. Мамеха я като сладката мъгла на наргилето, а скритите водовъртежи в тях я задърпаха към бездната. Миризмата на червеи и проказа отстъпи на нова, по-мека, поносима. Отнякъде се прокрадна ухание на прясно накиснати чаени листа, бергамот и мента. Лугавите, студени пръсти бавно се затоплиха почти като човешки. Вместо да я дави и отвращава, дългият език на джина се отдръпна бавно, оставяйки я с неприятното усещане за загуба, сякаш отдалечаваше мях с вода от напуканите ѝ устни, насред нагорещена пустиня.

Зиал почувства тялото си отмаляло и без съпротива остави омърсеният кафтан да се смъкне на пода. Знаеше, че трябва да се бори, дори да беше безнадеждно. Трябваше да вика, да се моли, макар в шайтана да нямаше и капка милост, но дано поне я чуят мъжете отгоре. Въпреки това, тялото ѝ не намираше смисъл да се съпротивлява. Само една, едва доловима мисъл се плъзна по замаяния ѝ от негата на желанието ум, докато джинът я поведе към леглото. „Сватбеното ми ложе”.

Лигавият, змийски език се плъзна надолу по врата ѝ. Всичко се разми в безкрайно, мъчително очакване на следващото му докосване. Ципестите, хлъзгави пръсти стиснаха бедрата ѝ, и я накараха да коленичи върху леглото с гръб към него. Ръцете ѝ се протегнаха нагоре и се хванаха за жилестия му, грапав врат. После между краката ѝ се плъзна едра, катраненочерна змия. Зиал изгледа влечугото изпод унеса си и остави съществото да се увие около дясното ѝ бедро. Бързият език парна на няколко пъти кожата ѝ, предизвиквайки вълни от примесено с болка удоволствие. Най-сетне главата на змията достигна до слабините ѝ и раздвоеният език се стрелна нагоре. Зиал изпищя в агония и екстаз, пусна се и опря длани в дюшека под себе си.

Змията се отдръпна, после плъзна хлъзгавото си тяло отново между бедрата ѝ, притискайки се сластно в набъбналата ѝ от желание плът. Зиал се чу да стене, докато замаяно наблюдаваше танца на люспите, а джинът се прилепи по-плътни до нея и плъзна езика си по извивката на гръбнака ѝ. Сянката на прилеповите крила растеше и се свиваше по гънките на набрания балдахин в синхрон с движенията на змията. Гущеровите ръце хванаха гърдите ѝ и извитите нокти се впиха болезнено в кожата ѝ. Струйка кръв се плъзна надолу по корема ѝ, но Зиал не обърна внимание. По ципестите длани се оформиха вендузи, които яростно се впиха в зърната ѝ и я накараха да крещи.

Най-сетне змията престана с плавния си танц между бедрата ѝ. Зиал се изви и изстена, усетила езичето да прониква в нея. Можеше ли това да е истина? Кошмар ли бе или просто така се усещаше адът? Или раят? Тежка мъгла се стелеше над мислите ѝ, една част от нея искаше всичко да свърши по-бързо, а друга се молеше никога да няма край. Змийският език не спираше да се движи във влагалището ѝ, да лъкатуши и да я пари с отровната си слюнка. Тялото на Зиал се разтърси, тя извика и пропадна в бездънното море на жесток и болезнен екстаз.

Нямаше време да изплува. Главата на змията бавно се плъзна в нея и момичето застина, притисната от огромния натиск, неспособна да си поеме въздух. Някъде много далеч, една стряскаща мисъл крещеше, че това ще е краят ѝ, влечугото ще я погълне отвътре, ще разкъса вътрешностите ѝ и тя не може да направи нищо да се защити. Щеше умре и да гори във вечните огньове на Джаханнан – адът като блудница, пристанала на шайтан. Изтръпналото ѝ съзнание не даде воля на това предупреждение и вместо това го удави в гъстия сироп на нова, непозната нега. Чу изпълнения с доволство смях на джина зад себе си и разтвори краката си по-широко, предусетила желанието му да я гледа.

Змията продължи да прониква по-дълбоко в нея, после поднови неумолимия си танц, плъзгайки хлъзгавото си тяло навътре и навън. Другият раздвоен език, който ближеше гърба ѝ се спусна по-надолу, провирайки се между двете ѝ полукълба. Зиал настръхна от ужас и очакване, а езикът се отдръпна и миг по-късно я шибна като огнен камшик. Момичето извика и, едва поела нова глътка въздух, усети наново нежната милувка, после още едно безпощадното шибване. Отново и отново, мъчението се повтори, докато най-сетне връхчето на езика бавно се вмъкна в тесния ѝ отвор. Отрезвена, Зиал изхлипа от ужас и погнуса, но магията на джина отново я потопи по-дълбоко в живия сън, заглушавайки протеста. Тялото ѝ се изви в нова конвулсия на удоволствие, докато змийската слюнка прогаряше сантиметър по сантиметър нежната плът. Болката беше непосилна, опиваща наслада, раздвоеният език нажежен до бяло ръжен, който се промъкваше по-навътре в нея. Зиал усети, че съзнанието ѝ се плъзва по ръба на лудостта. Не можеше да го спре, не искаше. Нека, нека се изгуби завинаги във водовъртежа. В този момент черната змия в нея набъбна, разтвори уста и захапа утробата ѝ, изливайки отровата си вътре.

Прозорците на къщата потрепериха от нечовешки писък. Мъжете на покрива рязко спряха свирнята и пребледнели се спогледаха. Пръв се опомни младоженецът, извади камата от колана си и хукна с всичка сила към стълбите, стъпквайки цветя и чаши с недопит чай. Нахлу в спалнята с вик на ярост, трескав и готов да се нахвърли върху натрапника. Щурмът му секна, краката му замръзнаха и той застина, неспособен да асимилира гледката пред себе си.

Преди стреснатият съпруг да направи каквото и да било, джинът се изправи и с рязък замах на скелетовите си криле го запрати в стената. После се обърна към Зиал и с игрива усмивка на проядената си уста каза:

– Да направим нещата по-забавни.

Приближи се до младоженеца, разкъса дрехите му и хващайки врата му с ципестата си, уродлива ръка, го довлачи до леглото. Сетне грабна падналата кама и с всичка сила я заби в сърцето на мъжа. Последното, което Зиал видя от съществото бе водовъртеж от черен дим, докато животът напускаше съпруга, който никога не позна.

Тя пищя, докато не ѝ остана глас. Останалите сватбари, слугите и роднините, приспани от магията на джина, отведнъж се опомниха, стекоха се в господарската спалня и къщата се огласи от нови стонове и вопли. Покриха Зиал с одеяло, овързаха я и на сутринта я откараха в тъмницата на шейха. Никой не пожела да чуе показанията ѝ, никой не я пита за следите от нокти по бялата ѝ кожа. Установиха, че в къщата не е влизано с взлом и бързо заключиха, че няма как някой злосторник да е проникнал.

Преди да нареди екзекуцията, кадията се сети да пита дали бракът е консумиран. Прислужниците в дома на покойника потвърдиха, че с очите си видели доказателството по чаршафите и са прегледали убийцата. Затова Усайд Абаза разпореди на грешницата да се даде най-тъмната и отдалечена килия, никой да не говори с нея и никой да не слуша отровните ѝ думи. Преди да затръшне вратата ѝ пожела всеки камък, който запратят по нея, да боли толкова, колкото е страдал мъжът ѝ, предаден от невярната ѝ ръка.

И тъй, Зиал бе държана под стража, докато луната не се напълни отново. А после, когато кръвта ѝ така и не дойде, отложиха присъдата ѝ, докато не роди наследника на рода.

Зиал се опомни от лютия шамар на акушерката. Забулената жена ѝ крещеше нещо, но думите изтичаха като песъчинките в часовника. Момичето се надигна с усилие. Чаршафите бяха подгизнали от пот, а въздухът бе пропит с тежкия мирис на кръв. Какво ставаше? Нямаше ли край тая нощ? Нямаше ли да дойде тая смърт вече за нея, да я накаже за един единствен миг на суета? Вместо отговор, малкото прозорче на килията озъби металните си решетки. Предстоеше най-тъмната част от нощта. Времето на джиновете.

– Вода… – измоли Зиал. Докато наквасяше устните си от бакърената купа, която ѝ подаде другата жена, болката я удари като мълния. Тя изпищя и се замята, едва удържана от кокалестите ръце на акушерката. Агонията се протегна отвъд него тялото ѝ и сграбчи душата ѝ, ръфайки я с невидими челюсти. „Спри!” – замоли се Зиал на ум, без да знае на кого говори, докато нещо трошеше всяка кост, извиваше всяка става, отделяше кожата от плътта, драпаше да изтръгне духа от земната му обвивка. „Спри, спри спри…” – пищеше наяве и насън Зиал. Но то не спираше. Прогаряше вените ѝ с течен огън, впиваше дългите си, извити нокти във врата ѝ, гризеше корема ѝ отвътре. „Спри..!” – все по-немощно стенеше жената, докато волята ѝ бавно изтичаше през отворените рани.

Но то пак не спираше. Нямаше да спре, Зиал го знаеше. Адът щеше да продължи, докато тя не стане на прах, а прахът не се изгубеше сред пустинните пясъци. Така ли щеше да свърши всичко? След като цял живот бе крита, пазена и накрая взета за разплод не само от хората, но и от чудовищата? Нима напразно бе кръстена с име на момче, уж орисана за смелост? Нима не бе предречена тази съдба за нея, от която напразно се опитваха да я отклонят бабите ѝ?

Една мисъл меко си прокрадна път през бушуващата стихия и проблясна зад ослепелите от изтезания очи. Мисълта се наля с увереност, заземи се, и здраво обгърна каквото бе останало от Зиал. Жената я стисна здраво и събра цялата ярост на безсилието, обидата и болката си. Набра ги в една едничка нишка на копнеж – да живее, да се защити, да устои. Да убие. Гласът ѝ се извиси в последна, окончателна заповед:

„СПРИ!”

Воалът, криещ света на джиновете от човешкия, потръпна. Болката спря, разбриданите нишки от Зиал се съединиха, плътта ѝ се намести наново. Тя отвори очи. Килията бе на мястото си. Акушерката още се суетеше около нея, сякаш за първи път израждаше жена.

– Да не се е задушило, нищо не се вижда! – мърмореше забрадената, без изобщо да знае какво се бе случило с родилката преди миг. После, чудейки се какво да прави, тя натисна корема на Зиал. За момент не се случи нищо. После акушерката изкрещя и се отдръпна пребледняла. Между краката на Зиал прокапа гъста, сребристо-черна течност, замята се, докато не се сдоби с очертанията първо на змия, после на хиена, накрая на птица. От постоянно променящото се тяло се извиха гъсти черни пушеци.

Подивяла от страх, акушерката затропа по залостената врата на килията, хиджабът ѝ падна и разкри пребледнялото ѝ, разкривено от ужас лице. Нещото пристъпи към нея и за секунда я обгърна. Зиал гледа като в сън как съществото, излязло от утробата ѝ, изсмука очите на жената, докато тя се гърчеше в адски писъци. После, през вече зейналите очни кухини, изстиска мозъка ѝ. Тялото на жената се сгърчи и съсухри за секунди, лишено от всяка капка влага. Всичко свърши за по-малко от минута, след което сребристо-черната напаст се извърна към Зиал.

Трябваше да се изплаши, да повика помощ, да моли за милост. Но ако Зиал бе научила нещо, то бе, че всяка проява на слабост щеше я погуби. Тя се опита да укроти лудо препускащото си сърце и подаде ръката си на съществото. Безликата пихтия потрепна, рога изникнаха на безформената ѝ глава, после се стопиха обратно в непрестанно вълнуващата се течност. Бавно, безкрайно бавно придърпа ръката на Зиал към озъбената си, осеяна с димящи шипове уста. За няколко агонизиращи мига жената не смееше да диша, да мисли, да чувства, да не би то да усети и помен от страх. После нещото доближи устата си до дланта ѝ… и я целуна. Както синовете целуваха ръка на майките си.

Зиал примигна пред кълбящия се мрак срещу себе си. В пихтията имаше нещо грозно, злостно и животинско, но и нещо познато и красиво. Понечи да го погали, но тежката дървена врата на килията се отключи и я стресна. Съществото се отдръпна и се стопи във въздуха, миг преди стражите да нахлуят вътре.

Осъзнал какво става, един от тъмничарите замахна с ятагана си към Зиал. Острието прониза въздуха, напът към шията ѝ и тя се приготви да умре. Нещо се случи. Тялото ѝ олекна, а духът ѝ се надипли като шал, развян от пустинния вятър. Присъствието му я обгърна, а познатия мирис на прясно изкопана пръст и бергамот едва доловимо я погали. Килията натежа от неговата мощ, стените се изопнаха и огънаха, неспособни да го удържат. Времето се сгъсти и проточи като омекнал локум.

– Ти се справи, я’амар. – гробовният тътен на гласа му се плъзна по ръба на съзнанието ѝ, изпълнен с възторг. – Не само даде живот на шестия ми син, но и не го го остави да те разкъса. Достойна си да стоиш до мен.

Зиал разбра. Бе премина изпитанието на което безброй други бяха подлагани, откакто Иблис бе отказал да коленичи пред Аллах. Вече не бе под властта на джина. Съществото, което я бе накарало да пищи от ужас, падна на колене пред нея. Немигащите, жълти очи чакаха. Зиал се поколеба само за секунда.

– Отведи ме у дома. – заповяда.

Люспестите му ръце покорно я обгърнаха като милувка и светът се завъртя.

Първият помощник на шейха, Усайд Абаза поглади дългата си, намазана с благовонно масло брада. Капка мастило покапа по пергамента, върху който бе започнал дългия си доклад, за това какво бе станало в тъмниците. Вече трети път спираше нейде по средата и трябваше да започне отначало. Как да опише що за ужас ги е сполетял в онази нощ? Как да разкаже как още чистеха кръвта и вътрешностите, размазани по стените? Усайд Абаза въздъхна и наново натопи перото в мастилницата.

„Единственият оцелял свидетелства как обвиняемата се стопила в кълбо от черен дим и от тялото ѝ не останала следа. Господарю, въпреки налудничавостта насвидетелството, склонен съм да вярвам, че нечестиви сили действително са изпълзели от долната земя. Няма друго обяснение за касапницата, която заварихме. Липсват и всякакви следи от бягство. Мога само да заключа, че порочната жена е намерила заслуженото си сред адските твари. С настоящото, господарю, се оставям на всевишната ви милост и прошка, задето под мое наставление такова злочестие сполетя вашите верни слуги.”

Усайд Абаза се поколеба. Как ли щеше да реагира шейхът на вестта? Можеше да отнеме чина и земите му, да го прокуди, дори да нареди да го обезглавят.

Звукът от скърцането на перото по дебелия пергамент го стресна и той скочи от стола си. Перото се движеше само. То изписа няколко ситни реда, след което застина и падна на масата, сякаш никога не бе оживявало. След няколко дълги, мъчителни мига, Усайд Абаза най-сетне се престраши и прочете написаното.

„Радвате ли се, че вече не съм във вашата тъмница? Помня заплахата да отрежете езика ми, ако проговоря пак. Помнете и вие, има тъмници и от другата страна на воала и аз търпеливо ще ви чакам там.”

КРАЙ

Забележка от автора: Не претендирам да познавам арабския език, митология или исляма като религия. Настоящето е вдъхновено от магията на една култура и не цели да обиди. Моля настоящата интерпретация да бъде възприемана само и единствено като това, което е – фикция.

Имената на джиновете са заимствани, но способностите им в леглото са отново авторова фикция. 😊

• Тир: Един от петте сина на Иблис; дяволът, отговорен за бедствията и нараняванията.

• Кутруб: Вид джин или демон в арабската митология, оприличаван на върколак и подобен на гул; обитава гробища и се храни с трупове.

• Ауар: Един от петте сина на Иблис; известен като дяволът, който подклажда разврат.