Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.

Пазител

Нелин Айдън Изетова

Любимата игра на всички деца е тази на топка, но безобидното забавление може да стане малко по-омразно, когато по-големите братя и сестри загрубяват в нея. Когато например изкарват въздуха ти с поредния удар в корема или чуеш някое от ребрата ти да пука от неправилен ритник в борбата за топката.

-На бас, че няма да можеш да оцелееш в гората дори една нощ. – Започна да се заяжда брат му, докато се прицелваше да ритне топката.

-Ще оцелея. Знам всички приказки, които баба ни е разказвала наизуст. Знам как да постъпя каквото и същество да се появи. Например с Упира не трябва да се отнасяш с неуважение, защото…

-Да да… ще изпие живота ти през очите и ще те остави като изсушен плод пред входната ти врата. Поредните глупости, как може някой да изсмуче живота ти през очите. Аз ще ти кажа как ще постъпя ако го видя, ще го фрасна в лицето ей така… – Джо замахна с всички сили и изрита топката право към стомаха на Кан*.

Малкото момче се преви на две, падайки на колене в тревата, докато по-големият му брат ликуваше, че е отбелязал гол. Въпреки болката Кан се изправи и погледна брат си право в очите, нямаше да се разплаче и отново да му позволи да се подиграва с него за това, че е прекалено слаб и циври за щяло и нещяло.

-Ето, че вече порастваш, този път не се лигави и скри зад мама. – Изкикоти се Джо.

Определено приказките на баба му, му допадат повече от това мъчение.

-Кан! Джо! – Разнесе се гласът на майка им – Прибирайте се, време е за вечеря!

И двете деца хукнаха едно подир друго през поляната, състезавайки се кой ще стигне първи, по-голямото парче пай беше наградата, заедно с това кой ще избере коя да е историята за преди лягане.

***

Колко дълго би могло едно дете да се скита в гората нощем, преди да се предаде на изтощението и да заспи върху куп изсъхнали листа? Ако питате мен, не особено дълго, но ако попитате малкото момче заспивало всяка вечер с приказките на баба си за нещата бродещи сред тези дървета и сенки, то би ви отговорило, че е по добре да се предадете на караконджула, от колкото на изтощението. И така ето го момчето правещо стъпка след стъпка, подминаващо поредното борово стебло, казвайки си, че му е познато, което означава, че наближава селото си, но поглеждайки напред не вижда светлинките от прозорчетата на къщичките в селото, а само мрак и още дървета.

-Още малко… не може да съм стигнал толкова далеч, а и не съм уморен, изобщо не ми се спи. – Успокояваше и окуражаваше се то на глас. – Джо! Джо, къде си?

Много добре знаеше, че крещенето не му прави много голяма услуга тук, но нямаше друг избор, затова продължаваше отчаяно да провиква името на брат си през няколко минути. Изпаднал в мисли за дните в които с брат му бягаха по житните полета, докато майка им не ги извикаше за поредната студена баня, не забеляза колко ниско е всъщност клонът на дървото пред него и преди да се усети се беше озовал на земята с тъпа и бавно разпростираща се болка в главата.

-Добре ли си? – Прозвуча тих и тънък глас някъде от горе.

Момчето надигна натежалата си от болка глава бавно за да огледа клоните на дърветата над него, но единственото, което виждаше бяха сенки. Изправи се бавно и олюлявайки се на краката си направи една крачка. Докосна челото си с пръсти за да провери дали има кръв, леко се беше одраскал просто.

– Сигурен ли си, че си добре? – Отново този писклив глас, но по-близо от преди.

“Дори наистина нещо да ми говори, баба е казвала, че не трябва да отговаряме на съществата в гората” Помисли си той и въпреки болката в главата продължи да върви и върви. Погледна на горе и забеляза, че сянка прелита над него и се носи от дърво на дърво. Лек страх се загнезди в ума му, затова забърза крачка надничайки от време на време на горе. Нещото продължаваше да скача от дърво на дърво под които той минаваше, забърза крачка до момент в който вече бягаше. Усетил паниката в която е изпаднал, той се подпря на едно старо и почти изсъхнало дърво, за да си поеме въздух и да успокои разтуптяното си сърце.

-Защо бягаш?

Той завъртя глава и се озова лице в лице със сова, кацнала на клон долу горе на нивото на лицето му. На момчето веднага му просветна, започна да съблича дрехите си една след друга и да ги обръща с лице навътре.

-Няма смисъл от това, дете. Не аз съм причината да си изгубен тук.

Кан вдигна отново глава нагоре към совата, но на нейно място беше седнало малко брадато човече с дълги и извити в края си рога. В брадата си имаше оплетени борови иглички. Дългите нокти на косматите му ръце макар и малки всяваха страх в момчето, но за разлика от тях краката му бяха с форма на копита.

-Но ти си Лесник, ти си виновен за това хората да изчезват в горите. – Възрази момчето мислейки си, че съществото се опитва да го заблуди.

-Почти краят на Октомври месец е, дете. Аз имам тези сили само през топлото време на годината.

-Вярно… А ще можеш ли да ми помогнеш да се измъкна от гората, ти я познаваш най-добре, нали така? – Наивно попита той.

-Не мога да сторя това, трябва да се върна под земята и да изпадна в зимен сън, много скоро ще завали сняг и ако не се прибера няма да доживея до другото лято.

– Но с мен ще се случи същото, ако не се прибера. Поне ми посочи пътя, моля те.

Лесникът се вгледа в големите, умоляващите очи на детето. Не можа да устои:

-Върви на вътре в гората. Там ще откриеш помощ, колкото по-гъсти са сенките толкова по-близо си. – Говорейки из под козината на съществото започнаха да се подават пера, а ноктите му окапаха по земята.

-А знаеш ли къде мога да намеря… – млъкна и отскочи назад детето.

Още преди да довърши изречението си пред него совата разтвори големите си крила и излитайки едва не го удари с рогата, които стърчаха от главата ѝ.

Кан облече опърпаната си блуза, която вече беше и цялата в листа и кал от скитането му в гората, след това се обърна и се загледа в сенките на дърветата, едните му се сториха доста по-мътни от другите, затова избра да следва тях.

“Щом наистина Лесникът, който пази гората, кара хората да се губят в нея и се превръща в сова съществува, значи и останалите приказки на баба са истина, добре ще е да си припомня за какво се говореше в тях”

И тогава първата снежинка падна върху рамото на момченцето.

***

-Коя история ще разказваме днес? – Попита старицата.

-Нека е за Упира живеещ в горите. – Подхвана развълнувано Кан.

-Не ти спечели състезанието за да решаваш, Кан. Аз трябва да избера.- Не пропусна да се заяде Джо.

-Не е честно ти винаги го печелиш, а и ти така или иначе не харесваш приказки.

-Щом няма да се стигне до разбирателство между вас двамата аз ще избера. – Намеси се баба им и сложи край на спора между двамата братя, а всички знаеха, че на нея не трябва да се противопоставят, освен ако не искаш да останеш без вечеря два дни подред.

Наместиха се децата едно до друго с малка караница кой да седне на по-мекото място, въпреки, че леглото беше еднакво неудобно и твърдо на всякъде. Майка им се намести зад тях, а баба им седна на малкото столче срещу леглото. И с прокашляне старицата започна да разказва за отдавна забравени светове, за замъци с високи стени управлявани от царе и царици с дъщери една от които им се свидела повече от другата и не могли да я дадат на принца на мрака, затова той стоварил цялата тъмнина заедно със страхотиите му над цялата им земя, докато не приели, че не могат да спрат любовта им. Когато принцът получил ръката на принцесата той я отвел в своето царство на черната си каляска дърпана от шест чисто бели коне и там двамата заживели щастливо.

-Най-скучната приказка, която някога е била измисляна. – Въздъхна Джо и завъртя очи.

-Във всяка приказка има доза истина, но все още не можете да го разберете.

И въпреки, че по-големият брат беше недоволен от разказа онази нощ, по-малкото дете беше повече от въодушевено от него. Заспа сънувайки замъка и шестте бели коня на Упира.

***

Вървейки момчето в продължение на часове усети, че сънят натежава над изтощения му разум заедно със студа обвиващ тялото му, затова реши да се разсейва събирайки по-интересните шишарки по земята, или поне тези, които виждаше в тази тъмнина и тънка покривка сняг. Сенките отдавна вече сякаш се бяха слели в една и след още известно време почти нищо не виждаше, докато не се спъна в един широк пън, тогава реши, че ще спре. Покатери се на това, което беше останало от дървото, пое си дълбоко въздух, седна и изсипа шишарките от джобчетата си, пред себе си. Измисли си игра с която да се занимава, докато помощта за която говореше Лесникът дойде.

-На какво играеш, дете? – Разнесе се твърд мъжки глас, сякаш от всички страни.

Птиците отдавна бяха спрели да пеят своите песни, но след този глас сякаш гората наистина утихна, времето замря, момчето не чуваше собственото си сърце въпреки, че то не спираше да се блъска в гърдите му от необуздан страх.

-Ням ли си? – Проговори отново гласът.

-А-аз… не, не съм, а ти помощ или опасност си? – Проговори най-после Кан.

-Зависи.

-От какво? – Детето прехапа език проклинайки детската си глупост да задава толкова въпроси на нещо изградено от мрак.

-От това кой пита. – Настъпи кратка пауза в която момчето седеше навело глава и стискаше шишарка търсещо някакво успокоение в нея. – Отново ще попитам на какво играеш?

-Ами… играта няма име, току-що си я измислих за да не заспя докато чакам.

-Обясни ми правилата, дете.

-Поставяш една шишарка в края на повърхността и трябва да се опиташ да я събориш хвърляйки, друга шишарка по нея. Този, който изхаби по-малко от шишарките си и събори първи тази в края печели.

-Значи играта е за двама?

-Ами… да, свикнал съм винаги да играя с брат си, макар и да мамеше и да печелеше игрите. – Момчето сведе глава на долу, когато мисълта за изгубения му брат навлезе в съзнанието му.

Докато мислеше за това как да открие брат си, дори не забеляза материализиралата се фигура застанала пред него. Целия се вцепени от страх, кръвта забушува в ушите му и всички нерви в тялото му закрещяха да побегне, но не можа. Стоеше и не мърдаше взирайки се в червените очи на Упира.

-Страх ли те е, дете? – Попита съществото.

-Зависи…

-От какво?

-Ще ми изсмучеш ли живота през очите… – След като осъзна отговора си Кан за малко не се удари през лицето, заради арогантността си.

Упирът се наведе на нивото на детето и започна да оглежда лицето му. Червените му очи шареха по пребледнялото от страх лице на момчето, черните кръгове около очите му и хлътналите бузи подсказваха, че не е много добре охранен. Топлите кафяви очи бяха разширени от страх, но само по това можеше да разбере, че се притеснява от присъствието му, тялото му беше напълно отпуснато върху пъна на който беше седнал, Белезите от игри по ръцете му се открояваха с розовия си оттенък върху мургавата му кожа.

Момчето знаеше, че трябва да прояви уважение и да сведе глава, но не можеше да спре любопитството си. Не виждаше много в тъмнината, въпреки, че Упирът беше на практика в лицето му, но най-ясно можеше да се каже, че изпъкват очите му. Бяха толкова светло червени, че момчето се разтревожи да не пробият дупка в плътта му. Очите освен в тъмнината изпъкваха и на фона на бледата кожа на лицето му, което пък беше подчертано от дълга коса падаща по раменете му. Надолу беше загърнат с черно наметало от пухкава и на пръв поглед страшно мека козина, едва успяваше да устои на порива да я докосне, изглеждаше така сякаш голяма мечка се е увила в прегръдка около гърба му.

Докато взаимно се премеряха с поглед Упирът въздъхна в лицето на момчето и тогава то усети острият метален дъх на кръв. Потрепери леко и сведе поглед.

-Аз не изсмуквам живота на хората през очите им, момченце, изпивам кръвта им през артерията на врата им.

-Значи приказките грешат?

-Не изцяло, но за повечето неща хората обичат да добавят и своята гледна точка. – Направи пауза и огледа короните на дърветата препречващи пътя на лунната светлина, изцяло да достигне до тях – Как откри това място?

-Лесникът ми каза да следвам по-плътните сенки, докато не стигна средата на гората, когато вече не можех да различа шишарките по земята разбрах, че съм стигнал, спънах се в този пън и реших да почакам помощта тук.

– Лесникът значи… – Упирът се замисли все още държейки детето под око сякаш щеше всеки момент да побегне. – Добре, ще ти помогна да стигнеш до дома.

Кан вдигна глава от изненада. Зачуди се дали може да се довери на съществото, че няма да го завлече в дупката си и да се запаси с него за закуска, но имаше ли друга възможност за измъкване от този капан в който се беше въвлякъл заедно с брат си. Едва ли…

-Добре, бих се радвал, но може ли да те помоля за една услуга? – Попита момчето с умолителна нотка в гласа. След мълчанието на Упира то продължи: – Да се опитаме да открием и брат ми въпреки, че той най-вероятно вече се е измъкнал от тук…

Лек вятър подухна около тях и разклати дългата коса на съществото. Упирът просто кимна и се обърна с гръб към детето, движенията му бяха бавни и плавни.

-Идваш ли, дете?

Момчето подскочи от мястото на което седеше и с бърза крачка настигна съществото.

-Казвам се Кан, между другото. А ти имаш ли име?

-Алистър.** Вземи наметалото ми, Кан ще измръзнеш преди да стигнем дома ти.

***

-Псст… Кан, спиш ли? – Прошепна едва чуто до ухото му Джо.

Реши, че ако го игнорира ще го остави на мира, докато не усети сръчкване в посинялото си ребро, преди да успее да издаде звук ръката на малкото чудовище запуши устата му.

-Не циври! Буден си значи. – Ухили се до уши брат му – Хайде да се разходим до гората. Може да срещнем истинското ти семейство таласъми.

Кискането му беше като вряща вода изсипваща се в ушите му. Край. Чашата преля. Този път той щеше да се киска отстрани.

-Добре, Джо. Нека отидем, може да открием Клара там. Нали преди няколко дни се освободи и избяга, може би е някъде на около.

-Ти сериозно ли?

Кан скочи и набързо облече тънкото си есенно яке, заедно с обувките оставени до вратата, тогава Джо разбра, че малкото му братче не се шегува. Последва го тихомълком, промъквайки се покрай спящите им майка и баба. И двамата по пижами и тънки якета се изнизаха през входната врата и побягнаха в тъмнината навън, отправяйки се право към гората вирееща зад малката дървена барака в която живееха.”

***

Вървяха двамата предимно в мълчание. Докато детето се препъваше в паднали клони и камъни или настъпваше голямата кожа излъчваща сякаш лятна топлина, Алистър се движеше с такава лекота сред дърветата, сякаш познаваше гората като бледата длан на дясната си ръка. На няколко пъти се налагаше да хване хлапето за рамото преди да падне по лице.

-Как се озова тук?

-Лесникът…

-Не на пъна – прекъсна го Упира- искам да кажа в гората.

-Оу… ами, с брат ми излязохме вечерта да търсим Клара.

-Клара?

– Да, кучето ни… – Смръщи се детето при мисълта за изгубената хрътка. – Беше на баща ми, но преди няколко дни изчезна в гората.

– Разбирам. – Лека тъга се долови в гласа на Упира.

През повечето време вървяха в тишина, освен ако не си зададат по някой друг въпрос, но Алистър изглежда не беше особено разговорлив затова момчето се стараеше да спазва граници. След няколко минути тишина, нещо в един от храстите покрай, които минаваха привлече вниманието на детето и го накара да спре. Въпреки тъмнината размиваща се само от лунните лъчи, той не можа да сгреши петнистото космато тяло отпуснато в побелелите от снега листа.

– Клара? Клара!!! – Кан хвърли косматото наметало държаща студа далеч от кожата му и падна на колене до тялото.

Бежовият крак на животното беше захапан от мечи капан. Тялото отдавна беше изстинало, макар и запазено заради студа, миризмата на смърт се пропи в ноздрите на момчето и то завъртя главата си на страна. Сълзи потекоха по румените му бузи и една по една покапаха по козината на хрътката.

– Не плачи дете. – Упирът сложи ръка на рамото му утешително. – Нека ти покажа нещо.

Момчето вдигна глава при пропукването на няколко клонки. Пред лицето му беше застанала хрътката, която в същото време лежеше мъртва на земята. Не можа да си го обясни едновременно беше там, но и я нямаше. Протегна ръка да я погали, но не успя, невидима сила не му позволи. Стоеше и я наблюдаваше с отворена уста останал без думи.
Усети отново топлата кожа върху гърба си, когато бледият мъж я наметна отново.

– Но… Как…?

– Гората, дете… Тя помни и пази, душите на всички вече мъртви създания. Дърветата знаят историите им. Пръстта е попила гласовете им. Техните души живеят във ветровете тук. – Усмивката на лицето му беше топла докато наблюдаваше живота и смъртта как се гледат в очите.

– Невъзможно е… Това е магия…

– Наречи го както искаш, Кан.

Кучето излая и побутна с несъществуващата си муцуна бузата на момчето, сякаш за да изтрие мократа следа от сълзите му. Лек кикот се откъсна от гърлото на Кан и той сякаш вече беше забравил за трупа на кучето пред себе си.

-Ще се прибереш ли с мен у дома, Клара. Липсваш на мен и Джо.

Кучето отмести погледа си към упира за няколко секунди, след което го върна към умолителните кафяви очи.
-За съжаление, тя не може да дойде с теб у дома, момче. Това е нейният дом сега.

-Разбирам… – Въздъхна той и сведе глава унило.

-Но може да те придружи до края на гората, където ще те открие твоят вид.

-Добре… Нека прекарам още няколко последни минути с нея, тогава.

***

Земята вече почти не се виждаше от натрупалия сняг. Кан забеляза как кучето не остава никакви следи докато крачеше до него изплезило език. Тишината вече започна да му доскучава все пак е дете.

-Изобщо не си толкова страшен колкото казват в приказките.

Упирът наведе погледа си към момчето, но то не вдигна своя към него. Звучеше изцяло искрено.

-И какво казват в приказките за мен? – Студеният глас на Алистър напомни на хапещия студ, който ги беше обгърнал.

-Ами… Казват, че… Любимата ми приказка е тази за принцесата, която си отвлякъл в своя замък в гората.

Смехът му изненада както детето така и кучето, което вървеше до тях.

-Аз не отвличам хора в горите, Кан.

-Тогава какво се е случило с принцесата?

Усмивката замръзна на лицето му, сякаш зимата нахлу в сърцето му. Той поклати глава и не отговори доста дълго време, размишляваше дали изобщо да каже нещо, докато гласът му не прозвуча по-студен и от снега по който стъпваха.

-Не я отвлякох, тя сама дойде при мен. Беше се изгубила в гората точно като теб само, че тогава беше пролет. Береше диви ягоди, бяха ѝ любими. Показах ѝ пътя обратно към двореца, но на следващия ден се беше върнала, носеше топъл пай с пълнеж от диви ягоди, най-вкусният пай, който някога съм ял. – Тъжният му смях накара момчето да погледне нагоре. – Споразумяхме се, аз да ѝ помагам да бере плодове и да се грижа да не се изгуби в гората, а тя да ми носи пай. Един ден я чаках, но тя не дойде… След няколко часа я открих паднала по лице сред листата, беше простреляна в ребрата от заблуден ловец.

Момчето отново вдигна поглед нагоре към червения поглед на упира, но не можа да го срещне, той го беше забил в земята замислено. Дори кучето усети тъгата му и изскимтя в съжаление.

-Съжалявам…

-Няма за какво да съжаляваш дете, тогава дори не си бил роден.

Продължиха пътя си в мълчание. Така беше най-добре.

***

Усещаше се, че краят на гората наближава, светлината се промъкваше все повече и повече покрай клоните на дърветата. Липсата на сън вече започваше да се усеща все по-тежко и по-тежко от момчето. Краката му заваляха и главата му натежаваше.

-Още много ли има? – Попита то, спъвайки се за пореден път.

-Пристигнахме.

Момчето вдигна рязко глава и срещна гледката на малката кирпичена къщичка с малкото прозорче гледащо към гората. Прииска му се да побегне и да срещне топлата прегръдка на майка си и баба си, може би дори да изяде някой друг пердах от тях и брат си, но първо трябваше да се сбогува.

Клекна срещу кучето, което наблюдаваше къщата с милостив поглед.

-Съжалявам, че няма как да се прибереш с мен. Ще идвам да ти оставям в гората купа с любимата ти каша.

Отново се опита да го погали, но отново без успех. След това се изправи и застана пред високата фигура на упира.

-Благодаря ти, че…

Светлини размазаха света пред него, докато нечий мъжки глас не проехтя силно.

-НАМЕРИХМЕ ГО! БЕШЕ В ГОРАТА!

Усещането за скованост в тялото… Лютият студ, заради който не знаеше дали пръстите му все още са на мястото си по ръцете и краката му. Въпреки, че чуваше всичко нямаше сили да отвори очи.
Гласът на майка му обаче го принуди, въпреки, че пред себе си виждаше само размити петна.

-Къде го открихте? Брат му с него ли беше? Добре ли е? – Паниката беше взела връх над нея. Уви ръце около сина си заедно с вълненото одеяло в опит да му придаде от своята топлина.
-За съжаление открихме само едното момче от другото няма и следа.

Ридание се откъсна от гърдите ѝ и тя стисна още по-силно едва дишащото си дете. Баба му падна на колене до тях и започне да ридае с нея.

Брат му нямаше да се върне вкъщи…

***

-Сигурен ли си, че не искаш да се сбогуваш, момче? – Упирът наблюдаваше от последната редица дървета тъжната гледка.

Семейство изгубило единия си син и за малко да изгубят и другия.

-Сигурен съм. Ако ме беше видял, нямаше да иска да си тръгне и щеше да се самообвинява цял живот. Така е най-добре. – Кимна затвърждавайки думите си сякаш момчето, което не беше там, но все пак стоеше сред дърветата. – Благодаря, че му помогна.

Упирът кимна едва доловимо и огледа отново тъжната гледка пред себе си. Преди да е казал нещо момчето вече се беше превърнало в порив на вятъра. Постоя още няколко минути за да е сигурен, че Кан ще отвори очите си, направи го… първото нещо към, което погледна беше гората.

В най-добрия случай ще си помисли, че е било просто сън.

-Постъпи правилно, любов моя. – Женски глас наподобяващ нежна птича песен се разнесе близко до него.

-Знам, поне неговата душа успях да изведа от тук. – Въздъхна тъжно той.

-Ти не си виновен, любов. Погледни ме.

Той срещна очите ѝ, които въпреки, че бяха мъртви все още пазеха онази топлина с която тя го накара да се влюби преди толкова много време. Колкото и години да минат, никога нямаше да ги забрави.

-Хайде… Нека вървим на топло, знаеш, че не харесвам студа. – Потрепери тя сякаш можеше да го усети.

-Добре, Цвете. Ще те заведа на топло.

Името ѝ отново на езика му, звучеше толкова чуждо и в същото време до болка познато. Двамата се усмихнаха, когато срещнаха погледите си и поеха обратно към сърцето на гората.

*Kan в превод от турски: кръв.
**Alistair: Защитник на хората.

Абонирай се за бюлетина ни за да следиш последните предизвикателства, конкурси, авторски творби и други новости.

Използваме Brevo като CRM платформа. С изпращането на тази форма се съгласявате, че информацията ви ще бъде прехвърлена към Brevo за обработка. Научете повече за практиките за поверителност на Brevo.
Успех

Успех

Успешно се абонирахте за бюлетина ни или обновихте данните си в списъка ни.

Греда

Нещо не е наред

Не можахме да ви абонираме. Презаредете страницата и опитайте отново.

Затвори