Полунощната странноприемница

Из въздуха се носеше аромат на буря. Есента приближаваше към странноприемницата, постилайки пътя си до нея с мек килим от листа, някои от тях бяха вече изсъхнали, но други още зеленееха, придавайки малко цвят на иначе червеникаво-оранжевия му фон. Дърветата разголваха короните си, подобно на хората, които идваха при мен и споделяха историите си- изсъхнали листа, от които трябва да се отърват, за да могат след време на тяхно място да се появят нови. Малък гущер подаде главата си изпод каменния зид, който ограждаше двора, и запълзя чевръсто към странноприемницата. И той искаше да чуе историите, които имаха да ми разкажат посетителите тази вечер. Смутен от приближаващите стъпки, се скри насред билките в градината отпред, но изумрудено зелените му очи продължиха да наблюдават. Последните лъчи на залязващото слънце пробягаха за кратко по блестящите му люспи и той примижа леко от удоволствие, усетил топлината им. Щом човекът приближи, безпокойството му се разсея и излезе от прикритието си.

Беше разпознал Лейла. Намерих я преди месец през една лятна нощ, на връщане от разходката си до града. Бях роден в това крайбежно градче преди доста години и понякога обичах да обикалям нощем празните му улици и да си припомням отминали случки. Вървях бавно, наслаждавайки се на изпълнения с ухания на цветя въздух. И изведнъж я видях- лежеше встрани от пътя, по косата й имаше засъхнала кръв, роклята й беше съдрана, а по краката й се забелязваха множество драскотини. Взех я на ръце и я пренесох внимателно до странноприемницата. Погрижих се за раните й, а щом се събуди, се оказа, че не си спомня нищо отдосегашния си живот, дори и името си. Единственият й останал спомен бе, че пътувала, разбойници нападнали каретата й, а тя избягала в гората. Беше сигурна обаче, че има семейство. Обясних й, че не е имало други хора, в близост до мястото, където съм я намерил. Нито пък съм забелязал следи от карета по пътя. Тя изглеждаше съкрушена, отчаяно се опитваше да си спомни какво нещо повече , но мозъкът й отказваше да й съдейства. Нарекох я Лейла. Измина повече от седмица, но тя не успяваше да сглоби фрагментите от спомени, които ту се появяваха в ума й, ту внезапно изчезваха. През времето, когато беше в странноприемницата бе забелязала какво правя и ме помоли да помогна и на нея да си спомни коя е. Обещах й да го направя, въпреки че не бях сигурен дали ще успея да го сторя.

Три дни преди да изтече месецът, ме посети Луи- вампирът, който ме беше превърнал в негов себеподобен. Това бе единственият начин, по който можех да оцелея след смъртоносното ухапванена онази змия, докато обикалях да събирам билки след залез слънце. Преди да го стори, ме накара да се закълна, че няма да вредя на хората, и ще се храня с кръвта им само когато е необходимо. Направих го. Първоначално ми бе трудно да се контролирам, но когато посвикнах с новите си сили, започнах да обмислям какво бих могъл да сторя, за да ги използвам в полза на хората. Луи ме подкрепи, а след като се увери, че се справям добре, си тръгна. Оттогава почти не бях го виждал, въпреки, че често се случваше да усещам, че ме наблюдава. Очите му огледаха постройката и той ми се усмихна одобрително. „Имам една молба към теб”- започна директно той. Досега не беше искал нищо от мен в замяна на това, че спаси живота ми преди години. Обясни ми, че се касае за един от другите вампири, които е създал и ми даде напътствия какво да направя. Изслушах го и му обещах да сторя необходимото. Уловката беше, че имаше неща, които не зависеха от мен. Това беше и моментът, в който разбрах, че откриването на момичето в гората, не е случайно. Радвах се, че най-сетне мога да му бъда полезен, но и усещах тежестта на отговорността, която бях поел.

Лейла обичаше да се грижи за градината, както и за животните, които се навъртаха тук, затова не се учудих, когато се усмихна на гущерчето и го взе в дланта си, носейки го към обичайното му място в странноприемницата- най-близкия прозорец до масата, където разговарях с гостите си. То щеше да се сгуши зад наредените на перваза, боядисани в синьо,глинени саксии и от време на време щеше да подава глава си, за да огледа гостите ми. Малко след Лейла се зададе и Марсел- момчето, което носеше покупките. Родителите му имаха магазинче в града и той им помагаше.От кухнята се разнесе примамлив аромат на сладки, каквито можеше да прави само Виолет- жената, която ми помагаше от близо 50 години. Нея бях срещнал, когато беше съвсем мъничка. Луташе се из празния, по това време, пазар, а дрехите й бяха прекалено тънки за приближаващия зимен студ, чиито ледени пипала вече пълзяха към градчето. Личеше си, че е изоставено дете, навярно родителите й не са имали възможност да я отгледат и затова са я захвърлили. Дори и когато бях човек, не проумявах защо хората толкова държаха да създават потомство, на което нямат какво да предложат. Сега ми изглеждаше още по-безумно. Прибрах я в странноприемницата и се погрижих за нея. Когато взе да порасва, започнах да я уча на занаята ми, но истината бе, че повече й се отдаваше кулинарното изкуство. А когато се задоми, предпочете с мъжа й-здраво момче на име Николас, да останат да живеят при мен, вместо да отидат при родителите му. Аз се погрижих да им осигуря собствено местенце- малка къща, съвсем близо до странноприемницата. А той ми се отблагодари, като подмени всички маси, пейки и столове в странноприемницата с изработени от него. Беше наследил дърводелския занаят от баща си.Не можех да отрека, че имаше усет към красивото- по облегалките на столовете имаше резбовани цветя, а около краката им се виеха тънкиклончета, отрупани с листа,гърбовете на пейките бяха украсени с различни горски животни, краищата на масите бяха обточени с изключително фина дърворезба, подобна на дантела.Марсел остави покупките в кухнята си тръгна, а Лейла се зае с приготвянето на масите- беше поръчала на Марсел да й донесе от пазара цяла кошница с цветя и сега тя ги подреждаше във всяка една от вазите. Нямах против, защото знаех, че това й доставя удоволствие, и поне малко я разсейва от мислите за изгубените й спомени. Николас отиде да запали фенерите, които осветяваха странноприемницата отвън, за да е по-лесно на гостите да я намерят. В светлината, която излъчваха, бе вложена магия-дар от Луи, който преди да бъде превърнат във вампир, разполагал с известни магьоснически умения. Разказвал ми беше, че след превръщането му в кръвопиец, силите му значително нараснали.

Магия имаше и в оградата ,около странноприемницата както и в някои предмети вътре. Светлината от фенерите беше видима само за тези, които наистина се нуждаеха от помощта ми. През оградата не можеше да премине всеки, макар и да не бе особено висока, а дървената вратичка да беше винаги отключена. Освен предпазните заклинания, Луи бе направил и такива, които да подпомагат работата тук- в градината вирееха всички видове билки, които ми бяха необходими за лековете, чашите поддържаха идеалната температура на напитките, вазите запазваха за по-дълго свежестта на цветята, килерът побираше повече неща, отколкото предполагаха размерите му, както и други неща, които рядко биха могли да бъдат забелязани от посетителите, но допринасяха за уюта тук. Единствено аз и хората, които ми помагаха през годините, знаехме за магиите, които спомагаха за функционирането на странноприемницата и я предпазваха от недоброжелатели. А дори да се случеше гост да забележи някоя от чудатостите, то споменът изчезваше от ума му, веднага щом напусне странноприемницата.

Нощта започваше да се спуска, а през прага влезе първият посетител- млада жена, която не можеше да има деца. Изслушах я и след като се уверих, че молбата й е искрена и има възможност да отгледа потомство, й подготвих отвара, която да й помогне. След нея дойдоха млад мъж и жена. Двамата идваха от съседно градче и се оказа, че са от типа гости, които не обичам да приемам. Давах си сметка, че не винаги можех да помогна, колкото и да не ми харесваше това. А случаите им бяха точно такива- жената търсеше начин да избави дъщеря си от мързела, за да може да я задоми, но същевременно предпочиташе да не товари момичето си с домакинска работа. Очакваше, че ще й предложа някакво вълшебно питие, което веднага ще даде резултат и дъщеря й ще се превърне в невероятна къщовница. Дори да можех да й предложа такава отвара, нямаше да го направя. Има неща, за които човек сам трябва да се потруди, а не да му се предлагат на тепсия. Какво ако дъщеря й изведнъж изяви желание да върши домакинската работа, ако изобщо няма представа кое как трябва да направи. Мъжът се оплакваше от постоянните скандали и мърморенето на жена си, но едновременно с това не желаеше да се откаже от компанията на чашката и безотговорните си приятели, с които гуляели до сутринта. Предложих му отвара, която да му помогне да се справи с лошия си навик, но той веднага отказа. Бях убеден, че след време ще дойде жена му и ще настоява да й дам от същата отвара, за да му слага тайно от нея. А аз щях да й откажа. Решението дали да се отърве от навика си или не трябваше да бъде взето от него, в противен случай отварата нямаше да подейства. Ситни капки дъжд започнаха да чукатпо прозорците. Съпроводени от хармоничната им мелодия, в странноприемницата влязоха още двама гости- братя, наследили голямото богатство на баща си, но с каквото й да се захванели, то единствено намалявало. Изслушах историята им, и открих къде е коренът на проблема. Бяха нарушили обещанието към баща си да не продават семейната къща, оттогава всичко тръгнало на зле. Нарушените обещания понякога крият неочаквани последици. Уверих ги, че след като си върнат имота, нещата ще започнат да се подобряват.

Вратата се отвори за пореден път. На прага стоеше богато облечен млад мъж с изпито лице, косата и очите му бяха тъмни като нощта. Той носеше бурята със себе си. С влизането му усетих отново аромата й, който се беше пропил в леко влажната му наметка. Дъждът се усили веднага щом той пристъпи навътре. Никой от посетителите не се притесни от това рязко влошаване на времето, тъй като всеки от тях знаеше, че тази нощ ще нощува в странноприемницата. Това бе едно от правилата- всеки от гостите, възползвал се от помощта ми, трябва да пренощува тук. Понякога взимах пари от посетителите, ако ми се стореха достатъчно заможни, но истинската цена, която всеки плащаше за получената помощ, се измерваше в кръв. Взимах известно количество от кръвта им, докато спяха непробудно под влиянието на магията, направена върху стаите, в които ги настанявах. А сутрин помощниците ми им сервираха обилна закуска, която помагаше да се възстановят. Заедно с младия мъж се настанихме на отдалечена от другите маса, която се намираше върху ниска платформа, до която водеха две стъпала, и бе оградена с дървен парапет. И тук имаше направена магия- тя не позволяваше на никой от присъстващите да чува разговорите, които водехме с човека остреща.

Лунните лъчи танцуваха около прозорците на сгушената в края на гората странноприемница, очаквайки да чуят историята му. Аз отдавна бях отвикнал от любопитството, но очите ми внимателно изучаваха лицето му, готови да разпознаят лъжата в момента на изричането й. Това бе още едно от правилата тук- никакви лъжи. И действително, рядко се случваше някой да го наруши. Малцината, които бяха опитвали да хитруват, си бяха тръгвали посърнали или пък разгневени от отказа ми да им помогна.

Аз държах да чуя всеки един детайл от историята, да усетя всяка една емоция, която е изпитал човекът, преди да взема решение дали да му предложа съветите или помощта си.

– Името ми е Виктор. – представи се смутено мъжът и погледна към дърветата отвън, които леко се поклащаха от вятъра.

– С какво мога да съм ти полезен, Виктор? – подканих го да започне да разказва.

Лицето му придоби замислено изражение, а след миг започна да говори.

– Случи се преди около месец. Бях в кабинета си. Върху овалната масичка с кристална повърхност стоеше сребъренподнос с купчина запечатани писма и любимият ми нож – с кървавочервена дръжка във формата на змийска главаи сребърно острие, наподобяващо раздвоения й език.Очите й светеха в златисто, и сякаш попиваха светлината от свещите, вместо да я отразяват. Също като моите, които винаги откриваха нещо нередно в щастието на околните, и търсеха начин да го помрачат, да се нахранят с него и да изплюят останалото, оставяйки у хората само горчивина и отчаяние. – последните думи прозвучаха задавено, а после, за кратко, мъжът замълча, оставяйки се на спомените. Разказа ми още как преглеждането на писмата му се сторило твърде досадно занимание, и вместо това се предрешил като не особено заможен търговец и излязъл. Описа подробно пътя до любимата си кръчма. Прохладният полъх на вятъра, криволичещите тесни улички, които познавал така добре, че дори неосветените участъци не представлявали проблем за него, противната воня на развалена риба, която винаги се носела от рибарското пазарче, двата мъждукащи фенера, които осветявали дървената, леко прогнила, табела над входа на кръчмата- долнопробна дупка с името „Морска пяна”, намираща се близо до пристанището. Вътре винаги миришело на пот и вкиснало, масите, пълни с мазни петна и драскотини, алкохолът долнокачествен, както и посетителите. Поръчал си кана вино и започнал да се оглежда за нова жертва на шегите си, които накратко представлявали следното- Виктор се заговарял с някой от моряците, които пътували с чуждестранните кораби, черпел го колкото да се замае, но да може да върви сам, канел го в имението, обещавайки му богатства, а щом стигнели в имението изпращал мъжа да поспи. Но на сутринта, вместо в мека постеля, мъжът се събуждал сред купчина оборска тор, а Виктор стоял над него и му се присмивал, повтаряйки, че миризмата на оборска тор ще му помогне да си знае мястото следващия път. Онази вечер обаче нещата не се развили както му се искало. Майка му се била прибрала по-рано и засрамена от намеренията на Виктор, бързо отпратила моряка, като му дала кесия с монети. После настояла да разговарят. От разговора Виктор научил, че вампирът, който убил дядо му и баща му преди 10 години, се е върнал. Виктор първоначално се вцепенил, но бързо се съвзел и й казал, че ще се справи. А и не вярвал особено на тази история. По времето, когато дядо му и баща му били убити, той не бил в града, а при роднините на майка си, затова не можел да е сигурен дали наистина смъртта им е дело на вампир или на някой разгневен бедняк. Все пак ми разказа каквото бе чувал.

Но аз вече знаех историята на този вампир, дори по-добре от Виктор. Луи ми я бе разказал след като ме помоли да му помогна. Преди Луи да го превърне във вампир, Жан се препитавал с риболов, разполагал само с малка лодка и скромна къща, наследство от от починалите му родители. Един ден, докато Жан продавал на пристанищното пазарче уловената рано сутринта риба, от там минал Пиер-дядото на Виктор, спънал се в един от кошовете на Жан и паднал, което предизвикало всеобщ смях. После от яд Пиер наредил на слугите, които го следвали, да изхвърлят рибата и изпратил хора да потрошат къщата и лодката му. По онова време Пиер вече имал син на 25 години на име Андре, а Жан бил на 21 и жена му преди месеца била родила първото им дете. Младата му кръв кипяла от негодувание, затова отишъл да се разправи с Пиер. Не минало добре. Луи намерил Жан в гората кървящ и на прага на смъртта. Спасил го като го превърнал във вампир, а после го отвел в друг град, защото вече не можело да остане при жена си и невръстното си дете, не било безопасно. Обещал му, че ще се погрижи на семейството му да не му липсва нищо и, че ще го известява за по-важните неща около тях. Така изминали доста години. Една вечер Луи съобщил на Жан, че синът му ще се жени след седмица. Двамата се върнали в града и Луи пуснал Жан да отиде да наблюдава тържеството, но го накарал да обещае, че няма да се забърква в неприятности. Жан не спазил думата си. След края на тържеството посетил имението на Пиер и го убил, а също и сина му Андре. Луи разбрал за стореното почти веднага. Жан си признал сам за убийствата, като обяснил, че ги е извършил с причина- Пиер открай време тормозел хората, а синът му изглежда бил наследил нрава му, защото го видял да рита някакъв просяк. Единствено не успял да открие внукът му Виктор, защото по това време момчето били при родителите на майка си. Луи знаел, че Жан няма да се откаже лесно от идеята да унищожи всички от рода на Пиер, също и, че има известно право да търси отмъщение. Разбирал обаче и, че ако позволи на Жан да убие и Виктор, после трудно ще успее да го възпре да продължи да раздава кървавата си справедливост, затова му предложил да се върнат след 10 години, когато момчето порасне, и да го наблюдават известно време. Ако се окаже, че тормози хората както Пиер и Андре, Жан ще се опита да го убеди да се поправи. В случай, че момчето не приеме или не започне да се променя в определен срок от време, Жан ще има право да го убие, но ще трябва да се откаже от безсмъртието си, оставяйки Луи да отнеме това, което му е дал.

После Виктор леко се отклони- разказа ми, че майка му тайно помагала на бедните, а той криел от баща си и дядо си. Спомена и за момиче на име Елеонор, което харесвал. Тя била с две години по-малка и от благороден род, също като него, но баща му изгонил нея и семейството й от града, когато Виктор му споделил, че има намерение да се ожени за нея, щом порасне още малко. Смятал, че тя не му влияе добре, и постоянно наричал родителите й мекушави глупаци, когато виждал как помагат на селяните. Това се случило преди малко повече от 10 години. Не знаел какво станало с нея. След това продължи с историята си. Не минало много време преди срещата му с вампира. По негови думи- около седмица след разговора с майка му. Случило се в една дъждовна нощ. И нито охраната, която пазела пред вратата на спалнята му, нито катинарите, нито решетките, монтирани на прозорците помогнали да избегне тази среща. Вампирът застанал до леглото му и му казал, че му дава шанс да се покае, да се откаже да следва примера на баща си. Виктор отказал, а вампирът забил дългите си нокти в ръката му, разкъсвайки бавно плътта. Болката замъглила съзнанието на Виктор, а после внезапно изчезнала, заедно с вампира. На сутринта по ръката на Виктор нямало белези, но дори и по чаршафите да нямало следи от кръв, то спомените за изминалата нощ били достатъчно болезнени, че да успее Виктор да си внуши, че е било просто сън. Вампирът продължавал да идва всяка вечер, независимо от мерките, които предприемал Виктор срещу него. Виктор ставал все по-слаб, а вампирът по-нетърпелив да чуе отказа му и да забие дългите си остри нокти в плътта му, видимо наслаждавайки се на болката, която му причинява. Въпреки това Виктор бил непреклонен. Поне докато една вечер майка му не го повикала да говорят отново. Виктор очаквал всичко друго от нея, но не и да го заплаши, че ще отнеме живота си, ако и този път не пожелае да я послуша. Казала му, че е чувала за странноприемница в гората, където можели да му помогнат. Същата вечер се споразумели с вампира- дал му срок от половин година, за да докаже, че не заслужавада умре и му обещал, че няма да го навестява през това време, но щял да следи какво прави.

– Ще ми помогнеш ли? – попита след като свърши с историята си.

– Готов ли си да помагаш на хората? Да споделиш богатството си с тях? Да се погрижиш да живеят добре, за да можеш да живееш и ти самият?

– Колко трябва да дам?

– Не съм казал, че парите ще бъдат достатъчни.

– Какво друго трябва да направя?

– Сутринта ще научиш първата си задача. Ако се справиш добре с нея, ще разговаряме пак. В противен случай не мога да направя нищо за теб.

– Аз нямам много време. – поколеба се той.

– Разполагаш с достатъчно.

– Мога ли да разчитам на думата Ви?

– Разбира се, но само ако ти удържиш на твоята.

– А как да Ви наричам?

– Едно от имената ми е Филип. – отвърнах му с усмивка.

После му представих Лейла- тя щеше да му помага с някои от задачите и да го наблюдава, а после да ми разказва как се справя.Задачата, която бях му подготвил за следващата сутрин бе съвсем лесна- трябваше да помогне на Лейла с градината. Двамата се сработиха и той постепенно взе да се подобрява- бузите му бяха придобили руменина, а нейните спомени полека започнаха да се завръщат. Никой от двамата още не знаеше, че връзката помежду им е по-дълбока отколкото изглежда на пръв поглед. Първо Виктор се научи да върши физическа работа. После започна да се среща с някои от селяните, които имаха нужда от помощ- раздаваше от богатството си, уреждаше им работа, говореше си с тях. В началото и двете страни бяха скептични- той не вярваше, че може да е добър и това да му доставя радост, а те не приемаха постъпките му за искрени. Постепенно на него взе да му харесва да им помага, а те започнаха да променят мнението си за него. През това време Лейла успя най-накрая да си възвърне спокените изцяло. Една вечер след като всички гости бяха по стаите си, тя дойде при мен и ми сподели. Помолих я все още да разкрива на Виктор коя е, въпреки че той имаше някои съмнения. По-важна обаче беше любовта, която бе разцъфяла между двамата. И именно тя бе едно от нещата, които доста спомогнаха за превъзмогването на жестокостта, която го караше да наранява хората с грубите си шеги, както и за агресивния му нрав.

Беше останала седмица до срещата му с Жан. Смятах, че е време да му разкрия всичко. Събрах ги с Лейла и тя му разказа своята част от историята- някой я измъкнал от къщата на родителите й, после я завел в гората, а тя избягала от нападателя си. Разкри му и истинското си име- Елеонор. Виктор беше невероятно щастлив. Каза, че още в началото му се сторила позната. А аз допълних останалото- Луи ме беше помолил да му помогна с предотвратяването на две убийства- на Виктор и на Жан. Според него събирането на двамата- Виктор, който беше потомък на Пиер, и Елеонор, която беше потомка на Жан, щяло да оправи нещата. Защото според Луи единствената, която можела да помогне на Виктор да се промени, била Елеонор. Затова още щом Жан пристигнал в града, Луи я взел от дома на родителите й, заключил спомените й и я пренесъл в гората. Мислел да я доведе направо в странноприемницата, но тя се уплашила от него и побягнала. Жан щял да е доволен от промяната на Виктор, а ако се окажело, че не му е достатъчно, любовта между Елеонор и Виктор, щяла да го спре. Жан не би наранил потомката си, отнемайки й любимия.

Впоследствие Виктор и Елеонор се превърнаха в едни от пазителите, които съхраняваха историите, които записвах след като гостите заспят. Истории, носещи в себе духа на времето, когато са се случили, съдържащи зрънце поука и в подкрепа на доброто.

А после тази задача поеха децата им, а след това техните. И така поколения наред.

Момичето затвори тежката червена книга, белязана от времето, но и запазила в себе си частица от него. Беше я открила в един от потъналите в прах кашони на тавана на къщата на баба си. Загледа се в трептящия пламък на свещта, от няколко часа навън се вихреше буря, заради която електричеството беше прекъснато, и си каза: „Каква чудна и наивна история”.

Междувременно сред една гора се издигаше странноприемница, която работеше само нощем. Малко гущерче се спотайваше зад саксии, наредени на един от прозорците й и наблюдаваше как собственикът й разговаря с един от гостите. Но за онези, които не знаеха за нея, странноприемницата изглеждаше като поредната изоставена къща, погълната от гъста растителност и почти непристъпна.