Преображение

Стоях в сянката до моста и наблюдавах в очакване залеза. Винаги избираха залеза. На западния бряг залеза над океана бе една от най-красивите гледки, които човек можеше да си представи. Имаше нещо символично в това, да сложиш край на живота си, когато слънцето завършва още един цикъл. Или поне определено беше с впечатляваща гледка.

Тя се приближаваше бавно към парапета на моста. Стъпка по стъпка, сякаш се колебаеше.

Имаше онзи характерен плах маниер на дребните крехки момичета. Зачудих се дали се колебае заради предстоящото или просто се страхува да не падне преждевременно. Беше облечена в свежа бяла рокля на цветя. Лицето ѝ беше бледо и изпито, сякаш не беше спала. Застана на ръба на моста и косите ѝ се развяваха на лекия вятър. Колите прелитаха зад нея, някои ѝ свиреха, но никой не си направи труда да спре. Това не беше пешеходен мост, всички знаеха защо някой би се качил пеша и би застанал на ръба на водната бездна. Със сигурност не, за да се порадва на гледката.

Стоях затаен, чакайки скока. Нямаше много неща в света, които ме отегчаваха толкова. Човеците и техните сантименталности. Ето, дошла е да сложи край, сигурно заради някоя меланхолична драма в стил, гаджето я е зарязало и тя не може да живее без него, взела е вече фаталното решение, избрала е начина, мястото, дори времето… и ето я стои там и просто гледа небето. Представям си, че се сбогува, припомня си всички хубави неща, лицето на някой, който я обича, успехите си в художествената гимнастика или класа по математика….

Винаги имат един и същи странен отнесен поглед преди това, което очакват да бъде края.

Винаги гледат сякаш вече са отвъд и наблюдават станалото през було отделящо ги от действителността.

Беше горе долу любопитно първите два пъти, в които го видях, първия път защото беше първи, втория път защото се повтаряше в напълно различен човек. След това както всичко останало в човешката природа придоби особен вид досада – единственото, което ме изненадваше след 400 години живот, бе колко са предвидими.

Тя най-накрая застана на ръба на моста, прескачайки прага. Косата ѝ продължаваше да се вее заедно с роклята ѝ. Нито една кола не спря. Някога стоях с нетърпение, мислейки си, че планът ми все някога трябва да се провали, все някой трябва да ги види и да спре, та те не бяха невидими. С времето приписах и това в списъка с типични човешки баналности – та всички тези хора в тези коли плащаха сметки, имаха сериозна работа, някои и деца – трябваше да се бърза навреме за ангажименти, КОЙ има време изобщо да спасява животи и да разубеждава глупаците, които сами се обричат?!

Май всеки път въпреки собствените си намерения изпитвам една лека доза съжаление към това, че всички те стоящи на ръба на моста са донякъде прави – света не се интересува от тях. Шума на общия кошер винаги продължава независимо от всичко.

Тя гледаше надолу премрежено. Можех да видя колебанието, което в общия случай не беше нищо повече от инстинкт за самосъхранение. Това, което беше дошла да преодолее финално.

Нещо трепна в крехкото ѝ лице и тя просто се наведе напред… и полетя.

Това беше моят момент, с два бързи скока се озовах над водата малко преди тялото ѝ да удари повърхността. Грабнах я със замах и двамата паднахме с плисък във водата.

– Кой си ти?! – успя да извика тя, очите ѝ приличаха на перфектно кръгла серия копчета наложени едно върху друго.

Аз само се усмихнах студено и заплувах към основата на моста, после под него към моята тайна квартира.

Повечето хора губеха съзнание при гмуркането, но тя беше напълно будна и все така ококорена, когато затворих херметичния шлюз и пуснах системата за оттичане на вода.

– Какво е това?! – попита тя тихо, треперейки. Бях я поставил на ръба на кушетката, но се изправи почти мигновено, след което не посмя да поеме и една крачка повече.

– О, нищо, нищо мила моя. – чух собствения си глас. – Ти беше решила да сложиш край, и това ще дойде достатъчно скоро, няма страшно. Само преди това…

Вече бърках сместта, която щеше да я остави в безсъзнание. Можеше да използвам и по- модерни методи, като се има предвид напредъка на медицината през последния век… Но да разчитам, че оставят кръвта чиста беше съмнително. Хората от известно време насам смятаха натуралните и изчистени неща за скъпа превземка. Затова продължавах да бъркам стара смес от билки, научена още преди 300 лета. Имаше най-силен ефект смляна точно преди консумация.

Тя продължаваше да не помръдва и само ме гледаше. Дори не се озърна да види къде е. Кой знае защо от гърлото ми се изтръгна:

– Можеш ли да ми кажеш защо?

– Защо какво?

– Защо скочи разбира се. Не е като да сме се срещнали на разходка в парка.

– Какво искаш от мен.

– Нищо съществено. Ти вече се сбогува с него.

– Какво….

Започна леко да трепери.

В помещението нямаше нищо освен малката кушетка, на която тя сега седеше. Мястото беше малко, не повече от 20 квадрата с изцяло метални повърхности от всички страни.

Построено вероятно за складиране на материали за поддръжка, или кой знае какво. Бях си го присвоил преди около 34 години, когато ми дойде идеята за този по-морален начин за утоляване на глад, след като случайно видях как един клетник пада от моста.

Сместта беше готова. Сипах я в малко метално канче и се приближих до нея. Вече трепереше като лист.

– Изпий това – ще ти олекне. – Казах и поднесох канчето под устните ѝ. Тя продължаваше да не помръдва като изключим треперенето. С широко ококорени очи като на сърна, тя отвори леко уста и пи. Гледаше ме с истински ужас, но не направи никакъв опит за съпротива. Някои от тях се биеха яростно, други се молеха, трети крещяха. Никога не бях виждал такова тихо примирение със съдбата, въпреки че всички те я бяха избрали минути преди това.

Щом глътна последната глътка, краката ѝ се подкосиха и тя седна на креслото. Продължи да ме гледа с онзи кравешки ококорен поглед. Предполагам вида ми не бе най-представителен, след краткото ни пътуване под вода. Но все пак със не бях безобразен като онези създания, които никога не излизаха на бял свят и поддържаха екстравагантно озверяла осанка. Не ги разбирах съвсем, тъй като това правеше нормалното съществуване почти невъзможно. Моя милост се придържаше по възможност до нормалното, или това, което минаваше за нормално в съответния период, и като изключим някой и друг по-подчертано заострен зъб, дори на дневна светлина(която нашият вид вижда съвсем рядко, макар и нейните убийствени за нас свойства да са измислица), можех да мина за съвсем редови човек. А и вампирите все пак бяха мит, не беше добре за имиджа да разхождаме на показ най-ужасяващите си черти, нали така. Как иначе биха ме допуснали в любимите ми барове, камо ли в любимите ми библиотеки.

След около 30 секунди, които по някаква причина ми се сториха цяла вечност, тя се строполи назад и изпадна в безсъзнание.

Вместо да се впусна напред и да запия сочната ѝ млада кръв обаче, аз за пръв път се поколебах. Роклята, младата ѝ кожа, разпиляната коса… това започваше да прилича на друга сцена с извратености на друг тип чудовища, които завличат млади дами, за да задоволяват друг тип примодиални инстинкти. Не… аз не бях такъв, повторих си. Щях само да изпия кръвта ѝ и да я върна на дъното на морето, където тя искаше да отиде и без това. После… ако имаше после.. щеше да мисли, че е била в чакалнята на отвъдното или нещо такова.

Бях го правил вече десетки пъти.

Приближих се. Влагата от водата ѝ придаваше дъх на дъжд и меланхолия.

Взех ръката ѝ и впих жадно зъби във вътреишната част на лакътя ѝ. Течността ме изпълни с живот и жажда и всмуках още по-силно. Не бях ял от около месец и вече започвах да се уморявам бързо. Сладката течност заля вътрешностите ми и ми даде усещане за покой.

Пуснах ръката ѝ. За мое учудване не можех да продължа. Взех я в ръце и загледах бледото ѝ лице. Около шлюза още се стичаше малка локва вода.

Огледах се като крадец или като някой, който се кани да изостави ранения си домашен любимец насред пустоща. Щом се уверих, че няма любопитни погледи наоколо бавно поставих тялото ѝ на брега в подножието на моста. Тъмнината скриваше присъствието ни, но знаех, че ще я намерят за часове. Отдръпнах се бързо и потънах обратно във водата.

Седях в кафенето до университета и се правех, че сърбам от голямата чаша кафе, която си бях поръчал. Тя влезе с трима приятели, смеейки се на някаква смешна история. Беше облечена в черна рокля на червени цветя. С приятелите ѝ се приближиха към витрината с кафетата и загледаха сладкишите, докато високо русо момче, продължи да разказва някаква история, на която и четиримата очевидно много се забавляваха.

Тъкмо се канех да стана от масата си, получил това, за което бях дошъл, когато тя изведнъж се оказа пред мен.

– Ти.

Мислех си, че няма шанс да ме помни, или ако помнеше нещо трябва да е мислела, че е сън или халюцинация и случайно е оцеляла и изплувала на брега.

– Бъркате ме с някого. – Казах хладно.

Тя бързо се шмугна покрай мен, наведе се ниско и прошепна точно в ухото ми:

– Трябваше да довършиш каквото започна.

– Не знам за какво говорите. – не знаех каква опасна игра играе, но нямах намерение да се въвличам в публични сцени.

– Да, ясно не се познаваме, но не можеш просто така да ме върнеш към живота и да ме оставиш. Довечера – 22 часа – на кея. – каза тя и се отдръпна рязко. Погледна ме и облиза
устни. Не знаех какво да кажа. Тя се обърна и се върна при приятелите си без да поглежда назад.

Стоях на пейка на кея, и се чудех какво правя тук. Мостът се издигаше в далечината като напомняне за собствената ми същност. Нямах представа какво иска тя и защо бях откликнал с появата си. Оставих я жива заради онова колебание, заради празния ѝ поглед, заради това, което видях на лицето ѝ преди да скочи. Бях убеден, че не го иска. Бях убеден, че се примирява с това заради някакви обстоятелства. Всички, които бях взел досега знаеха, искаха да попаднат на дъното на океана, смазани от сблъсъка с водата. Тя се беше примирила с това. Затова, когато заплувах с тялото ѝ извън шлюза не можах да потегля към дъното както правех с другите, а заплувах направо към повърхността.

– Ето те и теб.

Бавно се изправих от пейката и я погледнах.

– Какво искаш.

– Ти така и не ми каза директно какво искаш от мен, тогава защо аз да ти казвам.

– Аз не съм те викал никъде.

– Да ти само ме отвлече с намерение да изпиеш кръвта ми. Каза ми, че не искаш нищо съществено – че аз вече съм се сбогувала с това, което искаш – живота ми.

Мълчах в очакване. Нямах намерение да давам обяснения и ако се наложеше, щях да я принудя да изпие отвара за забравяне.

– Но аз не се сърдя, не затова съм тук. Искам да ми покажеш как да бъда като теб.

– ….

– Искам да съм като теб.

– Това не е възможно. Живей си живота и забрави какво е станало тук.

– Само че не мога. Ти не само ми върна живота, ти ми даде нов живот. Нов смисъл да живея.

Не исках да се ангажирам повече от това и вече започвах да съжалявам, че не съм изсмукал и последната капка наглост от нея. Погледа, с който ме гледаше нямаше нищо общо с онзи на плахата кушута, примирила се с неизбежния си край. Докато се чудех как най-лесно да се отърва от нея тя продължи.

– Когато проумях какво си, поисках да ме вземеш, да ме изпиеш до дъно и да се събудя съживена, обновена, вечна. Когато обаче се събудих на онзи бряг си бях съвсем същата.

Което откровено ме разочарова. Кажи ми защо, защо ме остави, не съм ли достойна?

Вече беше тъмно, и на кея по това време бяхме сами. Приближих се със светкавична засилка и изсъсках в ухото ѝ:

– Не си в положение да задаваш изисквания малко момиченце! Изчезни в обикновения си живот, носи хубавите си летни дрехи и забрави какво си видяла!

За да засиля ефекта, показах заострените си зъби и изръмжах леко. Тя като че ли никак не се впечатли.

– Вземи ме с теб и ме научи да живея! Знам, че го искаш, затова ме остави жива!

Беше време да изчезна. Да се изпаря и да забравя за нея както ѝ бях казал да направи. Не беше възможно да съм я превърнал, помислих си… пих съвсем малко от кръвта ѝ и не съм връщал от моята кръв. Това по-скоро беше признак на някаква лудост. Очите ѝ ставаха все по-безумни и решителни… И тя изведнъж облиза лицето ми.

– Направи ме твоя, аз имам нужда от теб! – изсъска в ухото ми.

Всичко разумно в мен казваше, че трябва да изчезна и да не се занимавам с неприятности, но пък… в крайна сметка аз взимах само това, което от което хората искаха да се откажат сами и без това, нали така… това беше моралната вратичка, която бях избрал, за да живея едновременно като един от своите и като участник в обществения живот с известно ниво на съвест.

Черната ѝ рокля с червени цветя се повяваше леко на летния бриз. Вдигнах бавно дясната си ръка с длан нагоре.

– Кажете ми как се казва, ваша прелест?