Принцесата на смъртта

Беше странно тихо тази нощ. Вятърът едва довяваше шепота на отчаяната гора. Хората вече бяха заспали, отникъде не идваше светлина. Тъмни облаци бяха прикрили луната и вой от вълци нямаше. Това обаче не предвестяваше нищо хубаво.

На покрива на една стара къща стоеше човек, от устата му излизаше дим. Вече побелялата му коса се развяваше от вятъра, а сивите му очи отегчено гледаха към гората. Навярно и той подозираше, че скоро щеше да се случи нещо, защото запали още една цигара и продължи да гледа. Силен вятър изгаси цигарата му и той се смръщи, приглаждайки дългата си побеляла коса. Бавно погледна нагоре, към небето и видя как облаците започнаха да се отместват, правейки път на луната. Старецът се понадигна и се заоглежда наоколо. Нямаше жива душа, той се заслуша, но все още гората мълчеше. Старецът отново поседна върху покрива и запали нова цигара. По изражението му се четеше примирение. „Явно- мислеше си той, го очакваше дълга нощ.“ През това време луната вече блестеше в пълния си блясък и осветяваше непрогледния мрак. Така странният старец на покрива беше осветен и сега изобщо не наподобяваше на обикновен човек. Очите сякаш изведнъж станаха черни, дрехите му бяха разпокъсани и стари, но най – интересното в него бяха двете рога, които се показваха на главата му, досущ като демонски.

Тихо промъква се тя между дърветата в мрака, напомня ни на сянка, но уви, съвсем от плът и кръв е. Тихо между нас промъква се и песента и започва да звучи.

Вятърът отнесе тези думи на гората и те достигнаха до стареца на покрива. Чувайки ги, той забрави за цигарата в ръката си. Погледна към гората и се съсредоточи в шепота на отчаяните дървета. „Започва се“- тихо каза той, сякаш сам на себе си.

Тя се носеше като птица през дърветата. Едвам докосваше земята, а малките й крака оставяха едва забележими стъпки в пръстта. Тя все още мълчеше. Беше чула обаче как гората предупреди света за нея, но кой ли би се вслушал в техния шепот. Бавно тя престъпваше от крак на крак и докосваше с кокалестата си ръка всяко едно дърво. Те сякаш потреперваха от този допир и се свиваха, правейки й път, колкото можеха.

Тихо промъкна се тя измежду нас – шепнеха те – като отрова усещахме я ние. Пак кръв ще се лее и тази нощ. Бягай, накъдето можеш и се спасявай, докато има време. Тихо промъква се тя, бягай сега.

Заглъхнаха отново дърветата, страхът им надделя, дали успяха да предупредят таз вечерната жертва. Момичето застина посред пътя, измежду дърветата. После бавно се обърна назад. Пътеката беше пуста и тъмна, тя се обърна и продължи да върви. Под наметалото обаче, което прикриваше главата й се показа една малка, зла усмивчица. И сякаш гората се промени.

Старецът наблюдаваше момичето от покрива, но като че ли нямаше намерение да предприеме, каквото и да е било. Той просто стоеше и наблюдаваше.

Звук от цигулка се чу в далечината пред нея. Тя продължаваше да върви напред, правейки се че не чува шепота и молбите на дърветата. Те не се молеха на нея, нито нея се опитваха да предупредят, но цигулката заглуши техните молби и тя започна да пее.

Да вървим напред към бездната на нашия живот. Да чуем таз мелодия красива и да я следваме до края. Да танцуваме под луната и да горим в безкрая.

Гласът й беше примамлив и красив, тя продължаваше да пее като от време на време, дотолкова започваше да шепти, че все едно изричаше някаква поличба.

Да се срещнем очи в очи. Да танцуваме, докато не изгорим и после нека отново да потънем в непрогледен мрак. Искаш ли да срещнеш принцеса, очите й да зърнеш. Тогава продължи напред, следвай мелодията. Да, отново съм сама, принцесата на смъртта.

Жълти очи се взираха в нея. На клоните бяха накацали бухали и следяха всяко движение на момичето. Дали те нямаше да спасят новата й жертва. Но дърветата изглеждаха по- ужасно и отпреди. Не смееха да помръднат, за да не разгневят тези същества. Тя ги наричаше „верни поданици“. Старецът ги наричаше „ нейните уши и очи“. След като и те вече бяха пристигнали, тя спря и се покатери на един клон. Дървото изведнъж простена, сякаш някой го гореше живо, но не каза абсолютно нищо. Бухалите обградиха своята господарка, а в ръцете й се появи горещ чай. Струйката дим излизаше от чашата, а тя погледна към едно дърво. С омайния си глас тя изрече.

-Покажи се и не се бой, няма да те нараня.

За момент всеки би си помислил, че там няма никого, че принцесата на смъртта е полудяла, но дърветата знаеха истината.“ Бягай“- прошепнаха те, но беше вече твърде късно. Иззад дървото се показа младо момче. То погледна нагоре и видя момичето с чай в ръце. Тя му се усмихна, а той не сваляше очи от нея. Мелодията от цигулка се засили, а тя отпи от своя чай. Бавно слезе от клона и застана пред момчето. Подаде му чая си и му каза- „Пий“. „Не „-отвръщаха дърветата,-„ Недей“. Момчето като че ли този път чу техния шепот и се заозърта.“ Не“-, продължаваха те, „Бягай“. Принцесата се обърна и тръгна напред.

Да се срещнем ли очи в очи. Не искаш ли? Ела с мен, не бой се. Ще танцуваме под лунна светлина. Да преминем към безкрая и в огън да гори ме. Дори в ада няма такъв пламък. Хайде, да следваме мелодията, не искам отново да бъда сама в нощта.

Момчето отпи от чая. Сякаш забравил за предупрежденията на дърветата, той тръгна след нея. А тя продължаваше да пее.

Навътре, навътре. Вдън горите, където никой няма да може да ни вижда. Ще танцуваме под луната за вечни времена. И в огън ще горим като в ада. Навътре, навътре, ще срещнеш своята принцеса. Очи в очи и никога няма да можеш да си тръгнеш.

Гората стана още по – гъста, вече старецът от покрива не можеше да види принцесата и момчето. Последно той видя как младежът отпи от чая, а това стигаше, за да знае какъв ще бъде краят. Той отново поседна и се заслуша. Съвсем скоро дърветата щяха да заплачат и да изпеят последната песен.

Пред принцесата на смъртта се откри малка поляна. Тя спря там и изчака момчето да я настигне. Тя се обърна и го погледна в очите, но сякаш той не я виждаше. Очите му бяха широко отворени, но празни. Тя свали наметалото си и го пусна на тревата. Бухалите се развикаха в чест на своята господарка, а дърветата затвориха очи, опитвайки се да не гледат към нея. Косата й беше рошава и мръсна, роклята й накъсана и цялата в кал. Нямаше обувки и пръстите и стъпваха сега здраво на земята. Беше много слаба и бледа, очите й бяха две големи черни дупки, а от главата й излизаха два рога. Тя поогледа своята жертва и се засмя. Гласът й отекна в гората.

Часът настъпи, луната ни озари, да танцуваме сега. Под звездите на нощта, аз и ти, ще сме заедно. До безкрая и отвъд. Под пръстта, надълбоко, където най-силни са пламъците на смъртта. Да танцуваме, в огън да горим. До безкрайността!

Това пееше принцесата на смъртта и танцуваше с момчето под лунната светлина. И така, докато пламъкът от недрата на земята не ги обгърна и ги изгори. Докато вятърът не отнесе пепелта на момчето, заедно с последния шепот на дърветата.

Тихо се промъква тя, в нашата гора. Всяко нейно докосване гори и бавно те отравя. Страхът ни я радва и забавлява. Тихо измежду нас промъква се, примамва всеки със своя глас, отпива глътка чай и кара всеки да забрави кой е. Недей пристъпва никога в тази гора, защото ще я срещнеш. А тя никого не пощадява, всеки път танцува. Всеки път гори и после отново тук ся появява.

Старец разбра, че вече всичко беше приключило. Гората замлъкна и само цигулката продължаваше да се чува в далечината. Понякога старецът се чудеше дали трябваше да се радва за своята дъщеря. Че беше наследила всичко това от него, че примамваше така умело всеки дръзнал да навлезе в мрака. Ала друг път го обземаше страх, да не би и той да изгори в собствения си огън.

Тихо се промъква тя измежду нас. Принцесата на смъртта, като отрова е за нас. Бягай надалече. Иначе под лунна светлина огънят на ада ще те изгори.