Проект „Бъдеще“

Снежнобялата стена дразни очите ми. Толкова е чиста, толкова искряща, просто не е правилно. Цялата глупава стая е погрешна, от красивите, пухени легла с розови завивки на цветчета до дебелите шарени килими. Всички тези добре излъскани и полирани глупости ме подлудяват. Защо просто не ни затворят в истинска килия и не нарекат нещата с истинските им имена, защо се мъчат да объркат умовете ни и да ни внушат, че не сме роби? Защо трябва да се преструват, че не са чудовища? Тези въпроси ме тормозят дори повече от факта, че съм пленница. Другите момичета мислят, че съм луда, но аз виждам какво им причинява цялата тази илюзия. Кара ги да губят фокуса си, да омекват и твърде лесно да се примиряват с новото нормално. Минали са едва няколко седмици, а те вече са загубили цялата си борбеност. Прибират се от така наречените си сеанси и си разменят клюки, хихикат и се държат така сякаш идват от парти, а не от групово изнасилване, с цел осеменяване. Зад заключените врати вече не се носят вопли и плач, а шумни, весели разговори и дори смях. Все по-често се чудя, дали съм единствената, която не е загубила разсъдъка си или пък наистина аз съм лудата. Не съм сигурна колко още мога да издържа в това състояние на очакване и неизвестност. Заспивам едва за няколко часа, а после се събуждам с треперещи крайници и обляна в пот кожа, стоя, чакам и се страхувам от това, което ще се случи, когато вратата се отвори. Тук съм от четиринадесет дни и нито веднъж не съм напускала стаята си и колкото и да се опитвам, не мога да разбера защо. Колкото и да ми се иска да си внуша, че по някаква причина са забравили за съществуването ми, знам че това няма как да е истина. Въпросът е защо не предприемат нищо? Може би чакат да се пречупя или просто искат да ме подлудят, размахвайки над главата ми тази невидима гилотина. Ако информацията ми е достоверна всички учени, до които са се добрали, са вербувани за експериментите, провеждани в лабораториите на подземните нива. Тогава защо аз съм тук, в зоната, която наричат инкубатор и защо нищо не се случва? Не че съм склонна да им помагам в този откачен, антихуманен проект, но от алтернативата ме побиват тръпки и вътрешностите ми се преобръщат. Дори не мога да слушам разказите на съквартирантките си, макар да знам, че всяка информация би ми била от полза. Просто при мисълта, че мога да бъда поставена на тяхно място, мозъка ми изключва и отказва дори да обмисли такава възможност.

В ключалката превърта ключ и аз се сепвам. Вратата се отваря широко, разкривайки вече познатия възрастен мъж с побелели коси, мрачно изражение и нелепо облекло на иконом. Момичетата бързат да наметнат халатите си, но мъжът ги спира. Очите му намират моите и кръвта във вените ми замръзва. Той кимва отсечено с глава, а погледът му ми казва всичко, което не искам да чуя. Поемам си дълбока глътка въздух, после още една и още една, но не мога да се насиля да се изправя. Сякаш насън усещам как момичетата ме подхващат и ми помагат, потупват ме по гърба и шептят някакви вероятно утешителни думи, които въобще не достигат до съзнанието ми. Вратата се заключва отново в мига, в който прекрачвам прага и звука прозвучава като погребална камбана в ушите ми. Мъжът тръгва бързо напред, а аз нямам друг избор освен да го последвам с омекналите си крайници. Взирам се в леко прегърбената му фигура и се опитвам да отблъсна страха, който завладява сърцето ми с всяка крачка. Коридорите са тъмни и пусти и въображението ми започва да рисува картини от мрака. Замислям се за мъжа пред мен, дали е доволен да служи на извънземните? Да стане роб, за да избегне кървавия край, който сполетя по-голямата част от мъжете, тези които можеха да представляват реална заплаха. В някогашния многолик и пъстър свят вече са останали само три вакантни длъжности – мъртвец, роб и инкубатор. Аз обаче все още съм учен и смятам да се боря като такъв. Взех решението още щом ме заловиха и довлякоха тук. Проучвам, изследвам, събирам съмишленици и правя всичко по силите си да прецакам отвътре проект “Извънземно потомство”. Колкото и незначителна да е съпротивата ми в цялостен план, тя е единственото, което все още мога да дам на човешкия род. Макар и вече да се носят слухове за няколко бременни, тук в Белия дом, където се намира централният им щаб и за вероятно още десетки, разпръснати по целият свят. Дали скоро Земята няма да се напълни с хиляди малки изчадия? Мислите ми са толкова хаотични, че не мога да ги подредя, просто оставям мозъка си да работи, за да се откъсна от настоящето.

Мъжът спира рязко и аз едва не се блъскам в него. Намираме се пред красива, бяла врата, осветена от слабата светлина в коридора. Залива ме спомен от едно безвъзвратно изгубено минало, когато тук се провеждаха политически срещи и туристически обиколки и стотици чакаха отпред всеки ден, за да бъдат допуснати в Овалния кабинет. Гаденето в стомаха ми се засилва, но среща в официален кабинет не може да е чак толкова лоша, нали? Спътникът ми отваря вратата и ние се озоваваме в предверие, водещо към централната стая. Тук светлината е още по-оскъдна от тази в коридора, няма лампи, единствено няколко лунни лъчи осветяват едва едва помещението. Извънземните изглежда нямат нужда от много светлина, сетивата им са далеч по-добри от нашите, а и са активни през тъмната част от денонощието. Усещам, че съм спряла и съм се загледала за твърде дълго в бледия лунен сърп, който не съм виждала от седмици, докато спътникът ми вече отваря следващата врата. От стаята към мен се понасят викове и ръмжене, тежка миризма на алкохол, пот и нещо тръпчиво, може би дим. Какво, за Бога се случва там? Дали не са го превърнали в някаква стая за изтезания? Иска ми се да се обърна и да побягна, но мъжът стои до вратата и ме гледа настойчиво, без да реагира по никакъв начин на странната обстановка. А може би за него не е странна? Насилвам се да продължа напред с натежало сърце. С всяка изминала крачка, тялото ми трепери по-силно и дланите ми се потят обилно. Звуците стават оглушителни и карат волята ми да се разколебава. Мъжът, който ме съпровожда ми хвърля последен поглед, а после потъва в мрака на стаята и изчезва от погледа ми. Хуквам след него уплашена, че ще го изгубя. Макар да не е точно приятелско лице, поне е човек, а за момента това е единственото, за което мога да се хвана. Веднага щом пристъпвам през прага, врата се затваря зад гърба ми и тъмнината ме поглъща. Тръпки полазват по гърба ми и паника стиска гърлото ми. Стаята се осветява единствено от няколко мъждукащи стенни свещници, твърде недостатъчно, за да уловя нещо повече от трептещи в мрака сенки. Завъртам се паникьосано, в опит да открия спътника си, но той сякаш се е изпарил. Почти не мога да използвам очите си, но за сметка на това ушите ми са на път да избухнат. Виковете са пронизителни и с всеки изминал момент сякаш се усилват все повече, повтаряни като ехо в огромното помещение, докато накрая не заглушават дори шума на собствената ми бушуваща кръв. Що за място е това? Правя няколко несигурни крачки към най-близката свещ, с треперещи от напрежение крайници. Косъмчетата на врата ми настръхват в очакване сенките да се превърнат в хищни ръце и да се впият в мен. Нещо тежко се блъска в стената на два метра от мен и аз едва успявам да сподавя писъка си. Мъждивата светлина на свещта улавя три фигури и сърцето ми потъва в петите от гледката. Двама извънземни притискат между себе си човешка жена. Люспестите им тела са голи и блестящи от пот, ръцете им се движат с настървение по меката плът на момичето, а гърдите им вибрират от дълбоко животинско ръмжене, докато влизат и излизат от нея в съвършен синхрон. Тялото на жената се разтриса и от устните и се изтръгва вик на диво удоволствие. Краката ми правят няколко автоматични крачки назад, докато ужасът и осъзнаването си проправят път в съзнанието ми. Трябваше да се сетя, мамка му, трябваше да слушам, когато момичетата говореха, но по-належащо е, че трябва да открия изхода и да избягам от тук веднага. Може би никой не ме е забелязал. Може би са забравили, че са ме повикали. Вратата не би трябвало да е далеч, още само няколко крачки, а после ще си пробия път навън и тогава ще му мисля. В периферията на зрението ми нещо се раздвижва и аз обръщам паникьосано глава, но около мен има само въздух и далечни танцуващи сенки. Отнема ми няколко секунди, за да нормализирам дишането си и да се опитам да се успокоя поне малко, преди бесния ритъм на сърцето ми да оповести присъствието ми на всички. Бавна крачка назад, после още една и още една, докато гърба ми не се удря в нещо студено и твърдо. Завъртам се на пета готова да използвам цялата си сила срещу вратата, но вместо нея погледа ми открива масивното тяло на един извънземен. Преди да успея да реагирам огромната му ръка се увива около кръста ми и ме завърта, така че гърба ми се притиска към твърдата равнина на гърдите му, а другата му ръка се спуска върху устните ми, улавяйки и задушавайки писъците ми. Крайниците ми се сковават от паника и малкото останало ми самообладание напълно изчезва. Мускулестите ръце на звяра ме повдигат от земята и ме понасят напред с шеметна скорост. Стаята се размазва пред очите ми, докато той се провира нечовешки бързо през десетките гърчещи се по пода тела. Коленете ми се удрят в нещо твърдо и секунда по-късно се стоварвам върху масивно, дървено бюро. Ръката, затиснала устата ми се отдръпва и аз успявам да си поема няколко накъсани глътки въздух, преди тялото му отново да се блъсне в мен, със сила която ме преобръща и забива гърба ми в гладкото дърво. Чудовището е толкова огромно, че сякаш съм затисната от канара. Заема цялото пространство, оставяйки у мен чувство за задушаваща клаустрофобия. Твърдите мускули на бедрата му се впиват в хълбоците ми, а голите му гърди са на сантиметри от лицето ми. Толкова близо, че мога да видя всяка една извивка на люспите му, големи и черни като нощта. Ръката му се спуска покрай главата ми и аз замръзвам, в очакване на неизбежния удар. Вместо това обаче, тялото му се отделя на крачка от моето, не напълно, но достатъчно за да спра да се чувствам като притисната в ъгъла буболечка. Проблясък на светлина осветява лицето му и във въздуха се разнася тежък дим. Същата миризма, която бях усетила от предверието, но вече по-ясна. Извънземен, който пуши кубински пури, сериозно ли? В съзнанието ми проблясва бледа следа от смях, но бързо изчезва, когато главата на чудовището се наклонява към мен и то вдишва дълбоко. Студеният му дъх гали скулата ми и кара косъмчетата по цялото ми тяло да настръхнат.

– Мммм – изръмжава със задоволство.

Вдига ръка и прокарва пръсти през косата ми, поднасяйки един кичур към заострения си нос. Стоя като вцепенена и едва дишам, докато той души косата ми, като проклето животно. След няколко секунди, успявам да се съвзема достатъчно, колкото да направя крачка встрани и да отскубна косата си от хватката му. Той не прави нищо, за да ме спре, просто се засмива и връща пурата в устата си. Секундите се нижат тягостно, а звуците около нас стават все по-чувствени и настървени. Устата ми пресъхва и сърцето ми е на път да се пръсне. Не мога да издържам повече, трябва да разбера какво се случва.

– Какво искате от мен? Защо съм тук?

– Смущава ли те да си тук? – гласът му е дълбок и дрезгав, с едва забележимо съскане, накрая на всяка буква, а в тона му се долавя истински интерес.

– Разбира се, че ме смущава! Не съм воайор и не ми е присъщо да наблюдавам хора, които ….които правят, каквото правят тези. – заеквам, засрамена като петнайсетгодишна девойка.

– Искаш да кажеш, които се забавляват, доставят си удоволствие, стенат….чукат се. – с всяка своя дума той се навежда леко, докато лицето му не застава на сантиметри от моето, дъхът му се смесва с моя, а аромата на пурата изпълва ноздрите ми. – Щом не искаш да гледаш, може би искаш да се присъединиш?

-Какво? – очите ми се разширяват от ужас и неволно се отместват надясно, където само на метър от нас светлината огрява три чудовища и жена, излегнати върху фотьойл. Жената се издига и спуска върху скута на един извънземен, докато друг се притиска към заобления ѝ задник, а тежките стонове, които издава звучат приглушено, заради огромния член на третия, запушил устата ѝ. Залива ме смущение и бързо извръщам глава, докато страните ми се наливат с кръв. – За нищо на света – отговарям с треперещ глас, молейки се мислено на всеки бог, който би могъл да ме чуе.

– Е това може би е добре, защото така или иначе няма да ти бъде разрешено. – вълна от облекчение залива тялото ми и възелът в гърдите ми се отпуска леко.

Чакай малко, какво каза той? Не ми е разрешено, сякаш това е някаква привилегия, която не съм заслужила. Пфф, ако това е наградата, то за първи път в живота си се радвам, че не съм спечелила нещо. Но облекчението ми, разбира се не трае дълго, защото следващите му думи карат кръвта да замръзне във вените ми.

– Генетичните ти тестове бяха проверени няколко пъти и се оказва, че ти си идеален кандидат, така че плановете ни за теб се променят.

– Идеален за какво? – питам с треперещ глас, сигурна че отговора никак няма да ми хареса.

– Да износиш и родиш бъдещите принцове и принцеси. Контактите ти ще бъдат сведени само до краля, за да се гарантира чистотата на кръвната линия. Ще бъдеш преместена в собствена стая и ще получиш всички привилегии, които положението ти изисква. Но разбира се, действията ти ще се следят строго и…

Той продължава да говори, но вече не чувам нищо. Кръвта бучи в главата ми толкова силно, че може би ще получа инфаркт и ще се спася от цялата тази лудост. Не, не, не това просто не се случва. Ужас, ярост и безпомощност кипят в стомаха ми и заглушават всяка разумна мисъл.

– Няма да се превръщам в инкубатор за изчадия! – изкрещявам право в лицето му, достатъчно силно, та няколко чудовища зад гърба му да се надигнат със съскане.

– Не съм убеден, че ме чу достатъчно добре. Никой никога не е молил за разрешението ти. Ти си това, което си и колкото по-бързо приемеш реалността, толкова по-добре за теб. – тонът му е равен, но тежък от неприкрита заплаха и очите му изгарят дупки в черепа ми.

Само че на мен вече не ми пука. Притисната съм до стената и буквално и фигуративно и едва ли положението може да стане по-лошо от това. Затова с целия кураж, който ми е останал, забивам пръст в люспестата му гръд и изръмжавам не по-малко яростно от него.

– Слушай ме много внимателно, първобитно животно такова. Предай на краля си, че това ще се случи само през трупа ми. По-скоро ще сложа край на живота си, отколкото да си легна с някакво противно извънземно влечуго и да му позволя да ме докосне с мазните си….части. И в никакъв, ама никакъв случай няма да раждам малки гущери.

Рептилоидните му очи се свиват до съвсем тънки прорези, а блясъкът в тях обещава насилие и кръв, но яростта във вените ми задушава страха. Огромната му длан се стоварва с трясък върху бюрото на сантиметри от главата ми и той се надвесва заплашително над мен, с цялата тежест на едрото си тяло. Вълна от съскане се надига зад него, сякаш едно по едно чудовищата излизат от унеса си, призовани от гнева му. Горната му устна се отдръпва назад, разкривайки дълги, остри и напълно смъртоносни кучешки зъби и той просъсква на сантиметър от лицето ми :

– Продължавай човешка жено, кажи всичко, което имаш да кажеш, господарят ти е пред теб и те слуша.

Ама разбира се, че този голям, проклет досадник ще е кралят им. Все пак в последно време късмета ми е просто една торба с лайна.

– Ти не си ми никакъв, най-малкото пък господар. Ти си просто едно гнусно влечуго, изпълзяло от каквато там дупка сте обитавали, преди да се появите тук. И мога да ти гарантирам, че веднага щом хората се съвземат от изненадващата ви инвазия, ще ви натикат обратно в шибаните космически кораби и ще ви изпратят да гниете някъде в космоса и да проклинате деня, в който сте решили, че е добра идея да се ебавате с нас.

Хор от разярено съскане и ръмжене изпълва стаята и сенките се раздвижват, подсказвайки ми, че десетки чудовища настъпват към мен. Изпъвам рамене и вирвам брадичка, доколкото ми позволява нелепата, полулегнала поза и се приготвям да посрещна края си с достойнство. Кралят обръща глава назад към разгневените извънземни и просъсква нещо на своя странен, неразбираем език. Ярка светлина облива стаята и аз съм принудена да притворя очи за миг, заслепена от рязката промяна. Явно смъртта ми ще бъде зрелищна.

Светлината поне намалява малко абсолютната ми безпомощност и ми позволява да огледам хубаво картината около мен и най-вече чудовището нахлуло в личното ми пространство. Размерите му наистина са впечатляващи, висок поне два метра и достатъчно широкоплещест да мине за мечка гризли. За разлика от нея обаче, вместо косми цялото му тяло е покрито с красиви, лъскави люспи, придаващи му страшен и едновременно с това вълшебен вид. Не са само черни, както си бях помислила първоначално, всъщност черното е просто нещо като фон, докато в сърцевината си са по-скоро палитра от цветове, плаващи между среднощно синьо и опушено виолетово. Светлината се разлива по тях, карайки нюансите да се преливат и да се вълнуват като живи вълни при всяко негово движение. В ума ми изниква образ на дълбоки, ледено студени води, на тъмната повърхност на езеро, огряна от първите бледи лунни лъчи. Проследявам с поглед цялата картина, която рисуват, от малките люспи по широкото челото и главата, до големите плочки на гърдите и корема, които в долната си част отново се смаляват и изчезват под линията на панталоните му. Около едното му огромно бедро е навита дълга опашка със заострен шип на върха ѝ. Подобни шипове, но още по-дебели и заплашителни се издигат по раменете и тила му. Лицето му като цяло наподобява човешко, но чертите му са някак твърде остри и прави, сякаш изсечени в камък, а не в плът, а кожата е призрачно бяла, почти прозрачна. На този фон фината линия от наситено черни люспи по скулите му изглежда като нарисувана и изпъква ярко, заедно с рептилоидните му очи. Дланите и пръстите са единственото друго място, където не се виждат люспи, но някак те изглеждат най-нечовешки, заради изумително дългите си размери и масивните, остри нокти. Преглъщам мъчително, докато си представям как се забиват в тялото ми и разкъсват плътта ми.

– Знаеш ли, предишният ви господар, този от който получих това хубаво местенце, също говореше подобни гръмки думи. И той като теб имаше голяма, нахална уста, но това беше преди да го разпоря от нея чак до топките му и да посипя вътрешностите му точно по това бюро. Запазих го за спомен, след като себеподобните ти бяха така добри да изчистят петната от кръв и изпражнения, но винаги бих могъл да го изцапам отново, ако се налага.

С едва доловимо движение острият му нокът се забива в долната ми устна, леко почти нежно, само с намек за болка. Поемам си рязко дъх удивена, докато от раната се процежда тънка струйка кръв, която той размазва бавно по устните ми, а после облизва остатъка полепнал по собствения му пръст. Металическият вкус на кръвта изпълва устата ми, изпращайки ясно предупреждение към мозъка ми.

– За твой късмет, ти си доста по-привлекателна и вкусна от него. Освен това, когато става дума за жени, нямам нищо против те да имат големи усти. – прошепва кралят в ухото ми.

Преди мозъка ми да успее да осмисли думите, той се отдръпва встрани и казва високо и отчетливо, така че всички в стаята да го чуят.

– Аз съм разбран мъж и знам, че вие хората имате нужда от време, за да свикнете с новата реалност и да се отърсите от старите си привички, да правите и говорите каквото ви хрумне, но все пак съм крал и не мога да допусна обиди към мен и народа ми. За теб би било най-добре да научиш мястото си, колкото се може по-бързо, затова ще ти го обясня максимално простичко. Ти си моя собственост! Аз се намирам на върха на хранителната верига, а ти на дъното ѝ, така че когато дразниш по-големите зверове от теб, трябва да очакваш, че ще бъдеш изядена. – от всички посоки се разнася бурен смях и доволни възклицания, чуват се дори ръкопляскания. – А сега се събличай! – заповядва властно към мен.

– Моля? – челюстта ми почти се удря в пода от шок и ужас. – Мислех, че каза…

– А аз мисля, че ти достатъчно ясно заяви, че не те интересува нищо от това, което съм казал, така че спирам да говоря и започвам да действам, може би така най-после ще схванеш.

– Но…

– Съблечи се веднага или ще накарам някой от тях да го направи. Резултатът ще бъде един и същ, но повярвай ми, втория вариант въобще няма да ти хареса. – гласът му е пропит с едва сдържана ярост, а от начина по който челюстта му трепери, съм почти сигурна, че съвсем скоро ще избухне и въпреки това не успявам да се спра. На една извратена част от мен явно ѝ харесва да си играе с огъня.

– Толкова ли си слаб, че не можеш сам да свършиш мръсната си работа, а се налага да молиш лакеите си?

– Тарл, Дойн, Берг, тази жена изглежда има нужда от спешен урок по поведение. Елате да ѝ го дадете.

Трите най-свирепи на вид чудовища, правят крачка към мен със смъртоносен блясък в рептилоидните си очи.

– Не! – заявявам, сякаш по този начин мога да ги накарам да спрат, докато те бавно настъпват с оголени зъби. Тъмните им торсове се къпят в светлината, а по голите им почти прозрачни бедра се вият дебели, черни вени. Огромните им люспести членове се поклащат напред назад, искрящи от влага. Настъпват заедно в съвършен синхрон и сякаш по команда и тримата прокарват ръка по мъжествата си, като войници приготвящи оръжията си. – НЕ!НЕ!НЕ!

– Просто го направи! – отеква женски глас, някъде до мен и аз се обръщам надясно, към жената, която бях видяла по-рано, тази с трите чудовища върху фотьойла. Красива е, със стройно тяло, нежни черти и дълги бронзови крака притиснати към гърдите ѝ. – Направи го доброволно, повярвай ми! – едно от чудовищата близо до нея ѝ се озъбва и тя млъква, но продължава да ме гледа настойчиво. Не искам да се предавам, искам да се боря, да крещя и да се бия, ако трябва, не искам просто да се примиря като всички останали, но погледът ѝ е толкова настойчив, толкова напрегнат, сякаш се опитва да говори чрез него. Обърканият ми ум се затруднява, работи бавно, мудно, но най-накрая разбира. Тя не се е предала, тя се е научила да оцелява, по свой начин, със свои собствени правила.

– Ще го направя сама! – казвам, докато връщам погледа си към краля, но той не помръдва, не казва нито дума, а трите изчадия, продължават да настъпват. – Чу ли ме, ще го направя, спри чудовищата си! – те вече са толкова близо, че трябва само да протегнат хищните си ръце.

От очите ми неусетно потичат сълзи и аз се моля да се събудя от този кошмар. Ужас отеква в костите ми и всяка следа от предишната ми смелост изчезва. С трепереща ръка започвам да разкопчавам копчетата на ризата си. Кралят вдига плавно ръка и мъжете спират на по-малко от метър от мен, оглеждат ме бавно със змийските си очи, сякаш си представят как ме разкъсват частица по частица, а после се оттеглят обратно назад с недоволно ръмжене. Свеждам поглед към ръцете си, съсредоточена в тях, за да не виждам лицата на чудовищата и глада в очите им, докато срама и ужаса пъплят по кожата ми. Ризата се свлича надолу по раменете ми и студеният въздух гали кожата ми, карайки косъмчетата ми да настръхнат. Усещам всички погледи в стаята съсредоточени в тялото ми и още горещи сълзи изпълват очите ми. Ръката ми потреперва силно и се поколебава щом докосвам закопчалките на сутиена си, но тогава отново срещам твърдия поглед на жената в креслото. Вдишвам дълбоко, разкопчвам фината дантела и едрите ми гърди се изсипват навън с настръхнали от захапката на студа зърна. Свалям останалите си дрехи, колкото мога по-бързо, отказвайки да превърна това в шоу. Обръщам срама в смелост и поемам контрол над живота си, следвайки неизказания съвет на непознатата жена. Вдигам високо глава и оставям ръцете си да паднат отстрани до тялото, подтискайки импулса да се прикрия. Това няма да ме сломи, те няма да ме пречупят, те не ме притежават. Само аз мога да им дам тази власт и аз избирам да не го правя.

Маниакална усмивка разтяга лицето ми, докато срещам смело погледа на краля им. Очите му обхождат всеки сантиметър от тялото ми с глад и хищна съсредоточеност. Свитите му устни се разтварят леко, колкото да прокара раздвоения си език по тях, навлажнявайки ги със слюнката, изпълнила устата му. Кокалчетата на пръстите му изпукват, докато той отпуска и свива пръсти в юмрук. Напрежението, натежало между нас става толкова остро, че очаквам всеки момент да изскочи искра и въздуха да пламне. Все още не правя опит да се прикрия, неудобството което изпитвах в началото е притъпено и обърнато в предизвикателство към него. И за моя изненада, той се пропуква първи. От гърдите му се разнася първично, животинско ръмжене и останалите чудовища, които неусетно са се приближили, спират на място. Той ме иска, и повече от това, смята ме за своя собственост, за нещо което по право му принадлежи. Всички тези заплахи са просто поза, начин да ме сплаши, да ме подчини на волята си. В действителност са просто празни приказки. Може да не познавам извънземните, но познавам мъжете достатъчно добре, а този пред мен определено не е от типа, които са склонни да делят нещо с някого. Точно затова си е поискал собствено опитно свинче и не се е включил към общата забава. Вероятно би трябвало да се страхувам от желанието в погледа му, но вместо това то ме забавлява, говори ми, че имам някаква власт над него, вдъхва ми увереност. И само за миг се чувствам като победител.

– Върнете се към чифтосването! Веднага! – гласът му прогърмява над възбуденото множество и чудовищата веднага изпълняват заповедта му, хвърляйки се още по-настървено към притихналите жени.
Обръщам гръб на краля със задоволство и посягам да събера разпръснатите си дрехи. Около мен глъчката се завръща към предишното си русло, но сега някак не ме притеснява, толкова колкото преди. Яростното му ръмжене ме застига само след секунда и масивното му тяло се стоварва върху моето. Ръцете ми инстинктивно се опират в гърдите му, в опит да го отблъсна от себе си, но вместо това допира до гладката, студена повърхност на люспите му ми действа като електрошок. Мислите ми се разбъркват и ръцете ми своеволно се спускат надолу, изследвайки съвършената равнина на гърдите и корема му. Люспите му са толкова фини, толкова идеално напаснати една към друга, без нито един ръб, който да нарушава целостта им. Усещането е безумно странно, за нещо твърдо като метал, но и някак еластично и податливо под напора на пръстите ми. Палеца ми се допира до твърдият ръб на панталона му и аз се сепвам ужасено, излизайки от странния унес, в който съм попаднала. Преди да успея да отдръпна ръката си, неговата се стяга около китката ми и я плъзва под панталона, следвайки очертанията на люспите, докато върховете на пръстите ми не докосват основата на члена му. Преглъщам шумно и очите ми откриват неговите, пълни с мрачни обещания, които карат стомаха ми да се преобърне. В следващият миг ръцете му ме повдигат и аз се озовавам удобно настанена в скута му върху бюрото, със задник притиснат между грамадните му бедра. Едната му ръка лежи върху корема ми, задържайки ме на място, а другата се увива около косата ми и издърпва главата ми силно назад, така че да мога да гледам право в очите му. Лицето му е само на сантиметри от моето, достатъчно близо, за да видя собствените си широко отворени очи, отразени в огледалната повърхност на люспите по скулите му. Голата ми кожа гори във всяка точка на допир между телата ни. Брадичката му се отърква в бузата ми, а зъбите му леко одраскват нежната кожа зад ухото ми, докато той прошепва:

– Моя!

Раздвоеният му език погалва меката възглавничка на ухото ми, спуска се бавно надолу по врата ми, чак до ключицата, наелектризирайки кожата ми. Устните му се спират върху пулсиращата сънна артерия, целуват мястото, а после с изненадващ тласък зъбите му се забиват дълбоко, разкъсвайки плътта. Свирепото жило на болката най-после разкъсва мъглата, обхванала мозъка ми и от свитото ми гърло се изтръгва вик, но бързо замира, щом вълна от чист, смразяващ кръвта лед се спуска надолу по тялото ми. Сърцето ми забява ритъм, а крайниците ми се сковават. Дъхът замръзва в дробовете ми и в периферията на зрението ми избиват тъмни петна. Съзнанието ми се рее на крачка от припадъка, но в следващият миг ледът се превръща в нажежен до бяло огън, а светът пред очите ми избухва. Буря от усещания завладява тялото ми и нервните ми окончания пламват. Захапката на болката, там където зъбите му остават заровени във врата ми, езикът му галещ чувствено кожата около тях, ноктите дращещи скалпа, студеният, успокояващ допир на люспите до голият ми гръб, гладката повърхност на бюрото и твърдата, масивна издутина притисната в дупето ми. Зъбите му се отдръпват, оставяйки след себе си две чувствителни дупчици, бележещи плътта ми.

– Моя! – повтаря той, докато облизва кръвта от устните си.

Мрачна усмивка закача ъгълчето на устата му и ръката, която лежи на корема ми се плъзва надолу, оставяйки тръпки след себе си. Мислите ми бушуват, но тялото ми е някак изтръпнало, неподвижно, кръвта ми тече бавно, мудно, а невидима тежест притиска гърдите ми. Пръстите му потъват един по един между бедрата ми и аз се опитвам да го спра, но крайниците ми не реагират и аз с ужас осъзнавам истината. С усилие на волята успявам да отворя уста и да произведа три смътно разбираеми думи:

– Ти… ме… отрови!

– Не съвсем. Пуснах ти съвсем малко количество, само колкото да те държи мирна за известно време. Малката ти сценка преди малко беше особено любопитна и доста ми хареса, но все пак няма да ти позволя да ми се противопоставяш повече за днес, не и пред толкова зрители. Може би, когато останем насаме, ще ти дам възможност да продължиш с илюзиите, че можеш да се бориш с мен, но сега трябва да си послушно, малко момиче и да покажеш на всички тук, колко много ти харесват ласките ми. А те така или иначе ще ти харесат, но подозирам че големият ти инат не би ти позволил да го покажеш, така че обективно погледнато ти правя услуга. Можеш да се насладиш спокойно на момента и да обвиниш голямото, лошо чудовище вместо собственото си предателско тяло.

Съзнанието ми се гърчи, удря, блъска и реве срещу невидимите окови, които ме задържат. Опитвам се да проговоря отново, но не успявам, нито една част от тялото ми не реагира, оставяйки ме да стоя безпомощна в ръцете му и да чакам неизбежното. Задоволство се разлива по лицето му и ръката му се спуска още по-ниско, разтваря широко бедрата ми и се плъзга бавно между тях, разгорещявайки кръвта ми. Искам да затворя очи, да скрия гледката на самодоволната му усмивка, но отровата му е парализирала дори клепачите ми. Пръстите му намират клитора ми и се завъртат в мъчително бавен кръг около него. Острите му нокти драскат по кожата ми, оставяйки я чувствителна за последвалата милувка на пръстите му. Нервите ми бръмчат и вибрират срещу ръката му, а ръмженето в главата ми се стопява до възбудено мъркане. Гореща влага се разлива по пръстите му и надолу по бедрата ми, оставяйки твърде ясна следа за начина, по който тялото ми се чувства. Движенията му стават по-бързи, по-яростни, обикаля, потупва, дърпа, стиска и масажира набъбналата, чувствителна плът, а в сърцевината ми се натрупва възел от енергия, която моли да бъде освободена. Хватката върху косата ми се отпуска и главата ми пада върху твърдите му гърди. Езикът му близва ухото ми и той шепне в него, а студеният му дъх гали врата ми.

– Погледни внимателно тези момичета, Вейл. Виж потните им, податливи тела, премрежените от удоволствие очи, чуй възбудените им стонове и ми кажи отново, че не им харесва да бъдат чукани от гнусните извънземни. Извратени ли са те, Вейл? Ти извратена ли си? Защото меката ти, тясна путка буквално плаче за мен. Вече започвам да съжалявам, че ти инжектирах отровата. Толкова щеше да ми хареса всички да чуят как стенеш името ми и ме молиш да свършиш. – с всяка дума концентричните кръгове на ръката му се затварят все повече около отвора ми. – Щом пръстите ми ти харесват толкова, представи си какво могат да направят с теб другите части от тялото ми.

Свободната му ръка се спуска надолу по врата, ключицата и гръдната ми кост, докато не обхваща гърдата ми, стискайки я болезнено силно. Пръстите му се раздвижват заклещвайки набъбналото ми зърно между показалеца и средния му пръст. Движенията му са груби, диви, притежателни. Огромната му длан мачка гърдата ми и едновременно с това дърпа и стиска зърното, изпращайки импулси на удоволствие и болка, които подлудяват сетивата ми.

– А сега искам да наблюдаваш моите чудовища и гладния блясък в очите им, докато те бележа като своя собственост, защото те вече знаят, че това ще е последният път, в който ще видят голото ти, прекрасно тяло. Ако някой от тях дори се осмели да си помисли за него, ще изтръгна очите му със собствените му разчленени ръце!

Гърдите му се разтрисат от животинско ръмжене и с бързо, грубо движение кралят заравя два пръста дълбоко в тялото ми. Стаята се залюлява пред очите ми, сякаш планетата изведнъж е ускорила въртенето си. Мамка му, мамка му, мамка му! Нечовешки дългите му пръсти се движат скоростно, влизат и излизат от мен, въртят се и галят стените ми и разпалват пътека от адски огън по пътя си. Напрежението ниско в корема ми става почти непоносимо и едва успявам да си поема дъх, докато ръцете му унищожават тялото и здравият ми разум. Мускулите ми се стягат, викът ми пронизва въздуха и молбите се изсипват от устните ми, но точно преди тялото ми да получи необходимото освобождение ръцете му се отдръпват, оставяйки ме празна, объркана и напълно отчаяна да ги почувствам отново. От гърлото ми се изтръгва хленчене и аз посягам към него, точно когато забуленият ми в мъгла мозък най-накрая осъзнава, че действието на отровата е отминало. Срам, гняв и разочарование се сгърчват в стомаха ми при вида на дяволската му усмивка.

– Някой да я отведе до стаята ми, трябва ѝ време да обмисли поведението си. – провиква се подигравателно кралят.

Една странична врата се отваря веднага и две възрастни жени влизат вътре, сякаш са стояли там през цялото време, в очакване да ги повикат. Гневът прогаря вътрешностите ми и едва успявам да се сдържа да не издера насмешката от очите му. Скачам от скута му, едва задържайки се върху омекналите си колене и посягам яростно към дрехите си, разпиляни по бюрото, но той ме изпреварва, стоварвайки тежката си длан върху тях.

– Не, не, тези са мой, мисля да ги запазя като сувенир от първата ни среща. – казва през смях и завърта бельото ми около все още влажния си пръст.

Стискам зъби и позволявам на жените да ме поведат навън, физически и психически неспособна да свържа думи в изречение. Твърде разтърсена съм и от него и от себе си и точно сега не съм в състояние да водя тази битка, но ако си мисли, че ме е победил, жестоко се лъже.

Пътят до стаята му отнема цяла вечност по притихналите, странични коридори, по които ме водят жените. Най-сетне стигаме и слугите ме оставят мълчаливо, но погледите които ми хвърлят, говорят повече от достатъчно за мнението им за мен и аз не мога да ги виня. Щом вратата се затваря зад гърба ми, гневът ми избухва с пълна сила и крясъците ми отекват в празната стая. Червени петна избиват пред очите ми и нажежена до бяло ярост се разлива през мен. Първото, което забелязвам е гардероба му и едва не измъквам вратичката от пантите, когато го отварям с трясък. Грабвам една от тениските му, навличам я и посягам към панталон, но бързо се отказвам щом виждам големият отвор отзад, вероятно пригоден за опашката му. Да се разхождам с дупка на задника не звучи като много добра идея. Е, сигурно не е добра идея и да дразня звяра като разрушавам вещите му, но майната му, какво повече може да ми направи. Разкъсвам на парчета всички останали дрехи, които откривам и това малко уталожва гнева ми, но съвсем не достатъчно, за да компенсира цялото унижение, затова се насочвам към писалището и с истинско удоволствие гледам как няколко скъпоценни на вид статуетки се разпадат на парчета. Погледът ми се насочва към наредените от другата страна книги, но не мога да се насиля да посегна на тях. Вместо това прокарвам пръсти по красивите корици, наподобяващи змийска кожа и релефа на странните чуждоземни букви. На дъното на купчината, познати думи изписани на обикновен английски със ситен почти детски почерк, привличат вниманието ми. Бързо издърпвам книгата и с изненада установявам, че представлява нещо като ръчно написан лабораторен дневник. На първите страници има описания на анатомията и физиологията на хората и извънземните, скици и сравнителни таблици. Любопитството ми надделява и аз се отпускам на едно кресло, близо до запалената камина, разлиствайки страниците с неприкрито вълнение. Според информацията двата вида не са твърде различни и теоритично има добър шанс за общо потомство. Разбира се, никой не би могъл да предвиди със сигурност дали междувидовото смесване, няма да доведе до странни и несъвместими с живота аномалии, това ще стане ясно едва след като евентуалните деца се родят. В природата се срещат и по-екзотични успешни кръстоски, но също и доста такива, които са крайно несполучливи. Дневника съдържа и доста подробна информация за репродуктивните особености на извънземните. Явно женските индивиди имат малък репродуктивен потенциал, крайно ограничен до около петдесет яйцеклетки. Друга разлика с хората е, че при тях не се наблюдава ясно изразена цикличност, в рамките на няколко дни могат да отделят десетина яйцеклетки или пък да минат месеци, в които да няма нито една. Най-големият проблем обаче, се състои в това, че според изследванията повечето от яйцеклетките така или иначе не са жиснеспособни. От друга страна пък семенната течност, която мъжете отделят при един акт, съдържа много малко сперматозоиди, толкова че за да достигнат количеството, характерно за човеците, те трябва да еякулират близо петдесет пъти. Е, това поне обяснява оргиите.

Вратата се отваря с трясък и аз подскачам, изпускайки книгата на пода. Кралят на извънземните стои под рамката на вратата, а раменете му се опират от двете ѝ страни, създавайки ясна представа за внушителните му размери. Очите му горят с див огън, докато оглежда бъркотията, която съм създала. Ставам на крака с решително вдигната брадичка, въпреки че сърцето ми препуска лудешки. Той изръмжава и забива нокти в рамката, оставяйки дълбоки бразди в дървото.

– Какво си направила!

– Е ти взе всичките ми дрехи, така че аз взех твоите. – казвам простичко и кръстосвам ръце пред гърдите си, така че той да не види, че всъщност треперят.

Тръгва напред, съскайки гневно на своя език и аз изпъвам гръб в очакване на какъвто там животински изблик ме очаква. За моя изненада обаче, вместо това той се завърта към една странична врата и я отваря рязко.

– Какво правиш? – питам шокирано, преди да успея да се спра.

– Отивам да си взема душ. – отговаря ми без да ме поглежда.

– Ъъъ, добре, аз…

– Ти какво?

– Нищо – прехапвам долната си устна, несигурна какво би могло да излезе от устата ми.

– Май си разочарована.

– Пффф глупости!

Той се пъха в банята, но мога да се закълна, че виждам усмивка на лицето му преди това. Що за луд, биполярен тип е този? Първо се държи като пълен психопат изнасилвач, а после се прави, че нищо от това не се е случило. Проклет, ненормален, дразнещ, гигантски червей. Боже, как ми се иска да вляза там, да смачкам ухилената му физиономия и да напъхам свръх голямата му глава в стегнатия му задник. Пулсът ми изведнъж се ускорява, когато се замислям твърде много за задника му, а после ненадейно и за мокрото му тяло, за начина, по който течащата вода се разлива по твърдите му люспи и надолу по….Достатъчно, достатъчно, достатъчно! Какво ми става? Тръскам силно глава, сякаш така мога да изкарам тази лудост от нея, докато го проклинам с цялото богатство на речника си. И за капак точно тогава той излиза от банята, чисто гол и с все още влажно от душа тяло. Кръвта ми се нагорещява и се разделя в две противоположни посоки, оцветявайки бузите ми от срам и карайки интимните ми части да пулсират от нужда. Майната му на живота, той блести. Ситните капчици вода поръсени по тъмните му люспи отразяват светлината и превръщат тялото му в нещо неземно красиво. Погледът ми неусетно се спуска надолу към внушителното нещо между краката му, което естествено също блести и по дяволите, изглежда като най-голямата и вкусна близалка на света. Устата ми се изпълва със слюнка и се налага да стисна силно бедра, когато и други предателски части от тялото ми се подмокрят от гледката. Мускулестите му бедра се раздвижват и масивният му член се поклаща, следвайки движението, докато той пристъпва към мен. Спира от другата страна на фотьойла и небрежно вдига от земята книгата, за която съвсем бях забравила.

– Виждам, че си чела работния ми дневник. Е, научи ли нещо интересно от него?

– Няма ли първо да се облечеш? – преглъщам мъчително, докато напълно безуспешно се опитвам да отклоня поглед от тялото му.

– Нямам дрехи, забрави ли? – тонът му изведнъж придобива изненадваща острота – Попитах те, дали научи нещо?

– Достатъчно, за да разбера, че имате сериозни проблеми, но те все пак не могат да оправдаят действията ви.

– Така ли? Значи според теб изчезването на цялата ми раса, не е достатъчно добра причина.

– Е явно природата иска расата ви да изчезне, защо просто не я оставите да си свърши работата?

– Вероятно щеше да имаш право, ако природата беше виновна за това, но дори тогава пак нямаше да се примиря и да стоя безучастно.

– Както ти сам каза вие сте това, което сте и трябваше просто да се примирите с фактите, а не да завладявате планети и да се опитвате да създавате потомство насила.

– Ние не бяхме такива! – изръмжава той и удря с юмрук облегалката на фотьойла. – Недей да говориш за неща, които не разбираш.

– Аз не разбирам, така ли? А ти можеш ли да разбереш какво е някой да кацне от небето и да разруши целият ти живот, да срути дома ти, да те отвлече и да се опитва да те използва като кобила за разплод? Значи според теб всичко това е напълно нормално, щом става въпрос за оцеляването на вида ти, без значение че по пътя моят вид ще бъде унищожен?

– Човечеството не е застрашено по никакъв начин. Грижим се за вас достатъчно добре, не сме докоснали и с пръст децата ви. Щом изпълним мисията си тук и осигурим достатъчно голямо и здраво потомство, ще си тръгнем и вие ще продължите живота си нормално.

– О, каква прекрасна новина, значи всичко е наред. Не знаех, че нещата са толкова прости. Значи няма никакъв проблем, че избихте милиони мъже и оставихте още толкова деца сираци, а и да не забравяме за всички жени, които изнасилихте и ще продължите да изнасилвате. И колко изчадийца трябва да родим, за да си тръгнете? Аз колко трябва да ти родя? Четири – пет ще ти бъдат ли достатъчни или предпочиташ цяло котило, за да се почувстваш по-голям мъж?

– Тук не става въпрос за отделни личности, цяла раса е заложена на карта! След няколко поколения хората дори няма да си спомнят за случилото се, но това може би е единственият шанс за моя вид. Мислех че като учен ще можеш да разбереш, но ти си също толкова късогледа, колкото всички останали. Настоящето не е важно, само бъдещето има значение. Вие се размножавате непрекъснато, какво значение има дали ще ми родиш няколко деца, като можеш да имаш колкото си поискаш. По дяволите, вие дори ограничавате размножаването си умишлено. Толкова сте много, че планетата ви вече не може да ви побере. Избили сме милиони, да, но вие сте милиарди и броят ви расте с всяка минута. Само за секунда тук на Земята се раждат повече деца, отколкото на планетата ми за последните десет години. Десет проклети години, в които стоях и гледах как народа ми се топи и знаех, че краят ни е неизбежен. Десет години, в които се борих със срама и се опитвах да поправя тази гадост, това проклятие, което собственият ми баща стовари върху нас, с откачените си експерименти. – лицето ми се сгърчва от недоумение, докато се опитвам да осмисля думите му. – Да, точно така, не всичките ни проблеми са дело на природата, най-страшните са причинени от неуспешен експеримент, с който баща ми смяташе, че ще подобри репродуктивните ни възможности, само че изненада, вместо това ги унищожи напълно.

– Но какво трябва да е направил баща ти, за да се случи това?

– Нямам представа, той се самоуби след като последиците от действията му излязоха наяве. Беше саможив, на моменти клонящ към лудост учен, но народа ни го обичаше и му се доверяваше и нито една жена не се поколеба преди да ѝ бъде инжектиран обещаният яйчников хипер стимулатор. И в крайна сметка това прецака гените им необратимо.

– Сигурно има нещо, което може да се направи. Всеки процес може да бъде обърнат. Защо не опитахте да поправите нещата, защо не намерихте учени, които да измислят някакъв друг начин?
– Мислиш ли, че не съм опитал? Посветих целият си живот на това да намеря някакъв изход. Защо според теб първо издирихме и отвлякохме всичките ви учени? Защото нашите не се справиха. Къде мислиш, че са всичките ни жени, а? Замисляла ли си се защо никога не си виждала такива. Защото прекарват всеки миг долу в лабораториите и се подлагат на всевъзможни експерименти, с надеждата че някой от тях ще се получи. Само че не се получава!

– Може би, ако им беше дал някакво време…

– Нямам повече време! Чаках достатъчно! Вече стигнах твърде далеч, направих твърде много неща, които не мога да върна назад! Това решение работи и аз няма да се откажа от него. Нямам друг избор!

– Глупости, пълни глупости! Видях ви днес там, не ми казвай, че не се забавлявате от ситуацията.

– Майната ти! Това се опитвам да ти обясня през цялото време, че можеш просто да оставиш нещата да се случват и да извлечеш положителното от тях. Нещата са такива, каквито ти решиш да ги виждаш. Освен това ние не сме единствените, които се забавлявахме днес. Доколкото си спомням на теб също ти хареса. – някак неусетно в яда си сме се приближили един до друг и сега лицата ни са само на педя разстояние, а дъхът ни се смесва в нищожното пространство, което ни разделя.

– Самовлюбен, нагъл глупак! Защо въобще си правиш труда да ми обясняваш, когато за теб няма никакво значение какво мисля? – преди да осъзная какво правя, ръката ми се стоварва върху лицето му, но той дори не трепва.

– Защото ако успея да убедя теб, може би ще успея най-после да убедя и себе си, че постъпвам правилно. Тогава може би кошмарите ще спрат, може би вината ще намалее и може би, само може би ще спра да се чувствам като чудовище!

Искреността и уязвимостта в очите му ме разтърсват. В един кратък миг той се е преобразил от разярен звяр, в отчаян, безмощен и съкрушен мъж. Сърцето ми се сгърчва и разпада на парчета, докато попива болката и разкаянието му и надниква в разбитата му душа. Не мога да оправдая постъпките му и решенията, които е взел, но в този момент всичко, което искам е да го прегърна. Скъсявам нищожното разстояние между нас и допирам устните си до неговите. Целувката ми е яростна и дива и не съм съвсем сигурна дали искам да го излекувам или да го разкъсам. Ръката му се впива в тила ми, придърпвайки ме по-близо, докато накрая не падам върху фотьойла, повличайки го след себе си. Зъбите му се забиват в долната ми устна и той я засмуква гневно и настървено. Ръцете му се плъзгат по бедрата ми, повдигат ръба на тениската и той изсъсква в устата ми, когато достигат пулсиращата, гореща плът между краката ми. Движенията му са груби, доминанти, наказващи, пръстите му дразнят отвора и клитора ми почти болезнено. Ноктите му разкъсват тениската ми, разкривайки треперещото ми от възбуда и гняв тяло. Устните му се откъсват от моите и се впиват в набъбналото ми зърно, зъбите му се забиват в чувствителната кожа и той засмуква жадно, карайки ме да крещя от удоволствие и болка. Върха на огромния му член се притиска към сърцевината ми и се отърква нагоре надолу, дразнейки всяко нервно окончание и разпалвайки огън във вътрешностите ми. Устата му се откъсва от гърдите ми и той вдига глава, за да погледне право в очите ми.

– Ще боли!

Това е единственото му предупреждение, а после с един мощен тласък преодолява съпротивлението на мускулите ми и върхът му се плъзва в мен. Вълна от болка се изстрелва нагоре по тялото ми, толкова ослепително силна, че не мога да си поема дъх, завладяна от усещането, че всеки момент ще бъда разкъсана наполовина. Членът му е огромен, твърде огромен, разтяга стените ми до краен предел и не съм сигурна, че въобще мога да го поема. Преди да успея да изпадна в паника обаче, ръцете му се връщат към това да галят клитора и гърдите ми и болката намалява, отстъпвайки място на удоволствието. Членът му стои неподвижен, проникнал едва на няколко сантиметра в мен, давайки възможност на тялото ми да се адаптира. Устата му отново намира моята и поглъща стоновете ми, докато раздвоеният му език гали небцето ми. Мускулите ми бавно се отпускат под пръстите му и захапката на болката се стопява до едва осезаемо дразнене. Твърдото му мъжество се раздвижва и бавно, люспа по люспа си проправя път навътре. Усещането е неописуемо, членът му е като стомана, твърд и студен до горещата ми, мека плът. Изпълва ме толкова плътно и изцяло, че мога да усетя всяка една извивка, всеки почти незабележим ръб, между люспите. Главичката му достига точката на върховно удоволствие, още преди членът му да е навлязъл и наполовина в мен и виковете ми изпълват стаята. Мускулите ми се стягат притискайки го невъзможно плътно и самоконтролът го напуска с рев. Движенията му се засилват, докато той влиза все по-дълбоко и по-бързо в мен. Светът избухва и вълната на оргазма ме помита. Удоволствие като никое друго се разлива по тялото ми и го кара да се тресе и гърчи. Освобождението ми сякаш го настървява и той се вкопчва в мен с цялата си сила, ръцете му блуждаят по кожата ми, членът му се движи яростно в мен, докато всяка клетка в тялото ми не пламва и всяка борбеност, съпротива и несъгласие, които изпитвам се стопяват, а единствената мисъл в мозъка ми е за него и за несравнимото удоволствие, което изпитвам в ръцете му. Огразмите ми идват един след друг, толкова бързо, че се сливат в една огромна, продължителна вълна и тялото ми е на секунди от това да се разпадне. С един последен мощен тласък, кралят ми достига до своята кулминация и се разлива в мен, а после двамата заедно се отпускаме на фотьойла, бездиханни и омаломощени. Сякаш след цяла вечност той вдига глава от гърдите ми, очите му се впиват в моите и той проговаря:

– Съжалявам за толкова много неща, но не и за това, не и за теб. И въпреки, че знам че ме мразиш, няма да те пусна.

– Не знам дали полудявам, но вече не съм напълно сигурна, че искам да ме пуснеш. – дяволска усмивка озарява лицето му. – Но това не значи, че съм съгласна с теб. – бързам да добавя.

– Може би ще ми хареса да продължа да те убеждавам.

– Колкото и оргазма да ми докараш няма да ме убедиш. Но има едно нещо, за което сме на едно мнение. Това, което се е случило с народа ти е несправедливо и аз ще направя всичко по силите си, за да ти помогна да го поправиш.

– Няма да спра плана си, вече ти казах! – изръмжава предупредително.

– Просто ми дай шанс да намеря друг начин. Знам че мога, аз съм най-добрия биолог в страната, дай ми една година.

– Не! – категорично отказва той.

– Шест месеца – виждам протеста в очите му, но виждам и слабата надежда там, затова продължвам отчаяно. – Три месеца, моля те. Три месеца няма да променят нищо и същевременно могат да променят всичко. В случай, че не успея, ще продължиш с плана си. Ако обаче постигна успех, си тръгвате и оставяте човечеството на мира.

Подавам му ръка, предлагайки му сделка, но той я избутва встрани, вдига ме и ме хвърля върху леглото. Опитвам се да стана, протестирайки, но огромната му фигура се надвесва над мен. Зъбите му се оголват и дива усмивка разполовява лицето му, докато бавно се накланя надолу. Ръцете му се плъзват по тялото ми, вече твърдото му мъжество се отърква в сърцевината ми, а опашката му се провира между бузите на дупето ми, притискайки и дразнейки другия ми отвор. Дръпвам се уплашено, но той заключва ръцете ми над главата и ме притиска с цялата тежест на тялото си.

– С теб ще сключим тази сделка, но каквото и да стане след тези три месеца, аз няма да те пусна. Тук на Земята или обратно на моята планета, без значение къде, ти ще бъдеш моя. Ще станеш моя кралица и ще родиш всички деца, които пожелая от теб.

Гърлото ми пресъхва и сърцето ми забива с неспокоен ритъм. Очите му ме наблюдават с такава интензивност, че косъмчетата по цялото ми тяло настръхват. Може и да съм напълно полудяла, но има нещо в погледа му, нещо толкова човешко и уязвимо, нещо толкова отчаяно, че думите сами се отронват от устните ми.

– Съгласна съм.

С яростно ръмжене той се спуска върху мен, завладявайки устните, тялото и душата ми.