Промяната

Кити забави ход, когато влезна в уличката, огледа се и тогава надуши кръвта, пое дълбоко въздух още веднъж и затърси с поглед, малко по-напред забеляза капчиците наведе се и ги докосна с пръсти, още не беше засъхнала. Приближи ръката си до носа и вдиша отново, примижа и потръпна от удоволствие. Много сладка миризма, като магия, усети силно привличане, сигурно е на някоя специална сладурана, помисли си. Замаяна от миризмата Кити поклати глава и хукна отново из тъмните улички, трябваше да настигне плячката бързо, ох, не плячка, не плячка, беше жертва, не спираше да си повтаря тя докато тичаше.

Д

Обичаше да тича, вече беше късно вечерта, когато успяха да стигнат парка. Но спешно трябваше да разпусне, а кучето, най-добрият му приятел, разбира се дойде с него. Направиха няколко обиколки на парка, хубаво се измориха и се обърнаха да се прибират. Докато вървеше почувства, че има някой отзад и кучето изръмжа, засега беше на разстояние, но сякаш се приближаваше, усети как настръхва и реши да потича до вкъщи, за да избяга от нещото, което го следваше а и понеже живееше наблизо. Мина местната църквичка и сви към малките уличките. В една от пресечките създанието изскочи, не можа да го огледа хубаво, затъркаляха се после успя да се отскубне за малко, пак се затича, но съществото се оказа по-бързо и по-силно. Мамка му, помисли си, нямаше да се даде лесно и продължи да се бори, но то имаше дълги нокти, и зъби още по-дълги и остри, усети ги на врата си, успя да изкрещи само веднъж, след което силите сякаш се изцедиха, съществото ги изсмука заедно с кръвта, умората надделя и се отпусна в ръцете на създанието.

Събуди се на един стол и не можеше да помръдне, нито ръцете, нито краката си. Едвам събра сили да надигне главата си за да огледа стаята, но в нея нямаше нищо особено за гледане. Просто празна стая, мазилката се ронеше по стените и тавана, имаше само един прозорец и то зазидан, жалко. Ако все пак можеше да се освободи от стола, но как, отпусна се и задряма за малко. Събуди се от отварянето на вратата, видя тъмната сянка да влиза, беше с наметало с качулка, приближи се, но пак не можа да види под качулката какво имаше, защото създанието светкавично се спусна и единственото което усети бяха зъбите му и отново припадна.

Това се повтаряше пак, и пак, и пак през колко време не знаеше, чувстваше само слабост, световъртеж и гадене за краткото време, в което беше в съзнание, явно съществото, или бяха няколко, не искаше да умира все още. Пиеше по малко, колкото да се засити вероятно за да има за по-дълго, а и за да не може да събере силите си и да се измъкне. Отвратително. Почувства гадене отново, аз да не съм някаква закуска, запита се. Трябва да се измъкна, но как? Не мога даже да помръдна. И какво ли стана с кучето, трябваше да разбере къде е, дано тази твар не го е убила.

К

Майко, каква сладка, вкусна миризма и каква сила излъчваше само, не можеше да спре да се учудва Кити, но като че ли вече се въртеше в кръг повече от час и не можеше да хване следата пак. Просто изчезна. Съмваше се, сенките започваха да се отдръпват и разбра, че ще трябва да продължи довечера. Хората започнаха да изкачат навсякъде и беше абсурд да се търси в тълпа. От друга страна следата щеше да избледнее, но нямаше какво да се прави, ще трябва пак да я намери, довечера. Беше много добра в преследването и намирането на изчезнали хора. Реши да се отбие набързо да докладва на Шефа и после да отиде да си почива вкъщи докато мръкне.

Като се прибра, вече беше капнала от цяла нощ търчане, извади от хладилника банка с кръв, стопли си я в микровълновата и засмука замислена за странната миризма. Беше много по-опияняваща от тази на хората, които беше срещала досега, тази беше като наркотик, толкова сладка и силна. Сигурно беше на голяма красавица, някоя стройна и неустоима, може би магьосница, нямаше търпение да я види. Ех, въздъхна си, ще трябва да почака малко.

Събуди се малко преди мръкване отвори си набързо още една банка и я изсмука, тази вечер сигурно ще ѝ трябва много енергия. После си облече специалните дрехи за битка, въоръжи се и излезна.
Върна се първо при капчиците, които намери последния път и си помисли, че сигурно оттам ще са отвлекли нейната жертва. Може би нямаше да е отнесена много надалеч, помисли си Кити.
Цяла вечер обикаля района, но не намери нищо интересно, усещаше че е близо, някъде наоколо, но къде?

От опит знаеше, че когато не намираш нещо, значи или не търсиш на правилното място или ти е пред очите. Предполагаше, че е първото, просто не търси на правилното място. Е, явно нямаше да я намери (нейната жертва), някъде по улиците, трябваше да опита другаде, може би по-нависоко. Ловко се покатери по близката сграда и приклекна на покрива за да огледа наоколо. Нямаше нищо необичайно, само хора щъкащи насам натам като мравки. Гледаше и чакаше, след малко се премести от другата страна, после на друг покрив, и после друг. Започна да съмва и още нямаше нищо, хората намаляха и останаха само уличните котета и едно куче, което не ѝ приличаше много на бездомно, загледа го, беше черно-бяло стоеше до един заден вход и тихо скимтеше (добре че имаше вампирски слух). Почувства, че нещо не е наред и реши да погледне отблизо. Спусна се от другата страна на сградата, за да не уплаши мъника и тихо се приближи към него.

– Хей, кученце! Как се казваш миличко? – заговори му ласкаво Кити.- Изгуби ли се сладурче? Къде е стопанина ти?

Кучето беше мъжко, приличаше на Коли, само че по-дребно, май имаше някаква такава порода за подкарване на овце, Бордър Колита май бяха?

– Ооо, миличкия, значи освен че си много хубав, си и много умен, а?- занарежда му Кити нежно и приклекна близо до кучето, за да разбере, че не е заплаха за него. Изглеждаше уплашено и така и не спря да скимти тихичко. Кучето погледна към нея неуверено, подуши я, явно я одобри и се приближи бавно.

– Ела кученце, няма страшно, дай да видим как се казваш.-каза тя и се пресегна леко към кучето, хвана го за нашийника и огледа медальона.

– Здрасти, хм… Манчо, че кой ще си кръсти кучето така?- попита себе си Кити и поклати глава. Имаше изписан телефон на собственика и Кити веднага набра номера, зачака, но никой не вдигаше. Кучето започна да вие, тя го погледна, каза му да стои тихо и отново съсредоточено се заслуша. Телефонът даваше свободно, но сякаш някъде отгоре се чуваше мелодия на звънящ телефон, звучеше като началото на сериала “Игра на тронове”. Дообре, затвори, и мелодията спря, много добре, Кити се усмихна доволно. Пак набра, кучето започна да вие отново.

-Шшшт, тихо де, разбрах вече. Доброо куче си, сега ще намеря стопанката ти.- каза му Кити и го погали по главата.

Да се захващам на работа, каза си тя и потри ръце, намести оръжията си и погледна нагоре. Сградата беше тухлена за неин късмет и Кити се закатери с лекота. Когато стигна до мястото откъдето сметна, че идва звука на телефона се спря, разпредели тежестта си така че да освободи едната си ръка и набра номера отново. Чу мелодията един етаж по-нагоре. Затвори. Изкачи се по-нагоре, но там прозореца беше зазидан. Мамка му, извади кинжала си и започна да човърка между тухлите, когато успя да направи малка дупка надникна в тъмна празна стая, различаваше в далечният ъгъл силует седящ на стол и силната миризма на кръв, същата кръв като в уличката. Не се чуваха други звуци освен лекото дишане и от време на време някое кап, кап, кап. По дяволите, сега идвам, промърмори Кити и се захвана усилено да разкръщва тухлите, пускаше отломките да падат на улицата, като периодично се ослушваше, да не би да предизвика нечие нежелано внимание. Кучето предвидливо се беше отдалечило от падащите парчета тухли и мазилка. След няколко минути дупката вече беше достатъчно голяма за да мине през нея. И тя се промуши колкото е възможно по-безшумно, приклекна тихо за миг и се приближи към фигурата на стола, нейната неустоима красавица. Тя не помръдваше, главата беше отпусната напред и гъстите тъмни коси се стелеха пред лицето, изглежда тренираше, защото мускулите изпъкваха под леките дрехи за бягане с които беше. Кити се приближи отпред, все още готова за евентуална заплаха. Трябваше да побърза, сигурно вече са я усетили и скоро ще се появят. Приклекна пред стола и леко повдигна главата на жертвата с двете си ръце, погледна и мигом я изпусна, като отскочи стъписана назад.

– Кой по дяволите си ти?- прошепна ядосано. Защото пред нея вързан на стола седеше именно някакъв тип, а не бленуваното от нея девойче в беда. Кити поклати нервно глава и мърморейки се захвана да реже с камата въжетата, с които беше вързан… кой ли беше това? Запита се и набързо го преджоби: Джуд Уилемс на 36г., неженен, живее на улица “Гладстон” 6б.

– Ей Джуд, Джуди, хайде събуждай се и да изчезваме оттук – говореше му тихо Кити и го разтърси няколко пъти, но нямаше резултат, той продължаваше да е в безсъзнание.

Ама че работа, какво да правя? Зачуди се тя, не мога да го спусна през прозореца много е тежък, очаквах да спасявам някой по-лек, май ще трябва да слизаме по стълбището, което също беше сложно, защото нямаше как да го носи, да се бие и евентуално да бяга едновременно. Май ще трябва да прибегна до план В или С, все тая, който хич не ѝ харесваше, но трябваше да го събуди някак. Сряза леко пръста си с камата, стисна го за да се оформи капка, а с другата си ръка повдигна главата на Джуд, постави срязания си пръст върху устните му и го пъхна леко в устата му. След миг усети как той засмуква слабо, а след малко по-лакомо, отвори леко сините си очи, а Кити цялата потръпна от удоволствие. Ехаа, този тип я изумяваше колко секси смуче пръсти. Но тя не си падаше по разни, по точно по никакви типове, харесваше мацките, особено тези с дълги тъмни коси и сини очи като неговите. Кити пак поклати глава, отвратена от себе си и накъде ѝ отиват мислите и отдръпна пръста си.

– Стига толкова, скъпи. – каза му тя и го потупа по бузата, докато той я гледаше учудено.- Хайде да изчезваме оттук.

– Хм, много се радвам, че ме измъкваш оттук, но коя си ти?- попита Джуд сънено, докато си търкаше очите.

– Казвам се Кити, вампир съм и работя за ОЗХ, защитаваме хората. Джуд, нека тръгваме, не ми се разправя особено с разни зли гадини, ако има начин да си го спестя, хайде.- каза и го задърпа за ръката.

Д

– Леле, каква готина мацка си.-каза ѝ Джуд, докато я оглеждаше отгоре надолу отново, не можеше да откъсне очи от нея. Тя беше стройна със светло кафява коса и огромни зелени очи, точно като на котка.

– Извинявай Джуд, трябваше да ти дам малко от моята кръв, за да ти дойдат сили и да се събудиш. Страничният ефект е, че за един-два часа ще ти се струвам неустоима. Извинявай.- каза Кити и повдигна рамене.

– Не се извинявай, харесва ми.- каза той ухилен.

– Добре, щом казваш. Хайде, стегни се, ще можеш ли да се спуснеш през отвора на прозореца, надолу.

– Да, няма проблем.-каза и той и се прехвърли през дупката. Погледна надолу и видя кучето.-О, и Манол е тука, много се радвам, бях се притеснил за него, добре че ме е намерил.

– Манол ли? Имаш предвид Манчо, да тук е, благодарение на него те намерих. Стига приказки, слизай по-бързо, че чувам шум в коридора. Още са далече, но приближават и не се връщай да ме търсиш, и в никакъв случай няма да ми даваш да пия от твоята кръв, защото ще се обвържем. Хайде, давай сега и не гледай надолу. Аз отивам да убия набързо тези чудовища и ще слезна след теб.

Джуд погледна надолу, но не можа да се накара да слезе без Кити и се промуши обратно през отвора.

– По дяволите, Джуд какви ги вършиш?

– Не мога да те оставя, затова просто ми дай оръжие и да ги довършим заедно.- каза ѝ той и протегна ръка. Кити му подаде другият къс меч, който носеше със себе си.

Вратата се отвори и влезе първото чудовище, беше високо, облечено в роба с качулка, червените му очи светеха в сянката, а от устата му се подаваха два реда остри зъби, лицето му беше сбръчкано като на мумия. Кити замахна и го посече с меча през гърдите, подскочи и замахна отново, отсече главата му с едно движение и тя тупна на пода, след секунда и тялото се свлече.

– Тези са от новата раса, смесили са се вампири и демони, за да станат по-силни, пият кръвта и изсмукват магията на жертвите си. Сигурно ти е силна магията, щом са те харесали и са те довлекли чак дотук. Убиват се като им отрежеш главата, трябва да я отделиш от тялото, иначе пак ще се събудят.

Втори и трети влетяха в стаята. Джуд се зае с единия, а Кити с другия. Биеха се смело, но и тези нови демони не бяха за подценяване.

– Джуд, много е важно каквото и да стане в никакъв случай не ми давай да пия от кръвта ти. Разбра ли? Иначе ще ни обречеш един на друг, ще затвориш кръга и ще сме свързани завинаги. Разбра ли, Джуд? Не го прави!-последното го изкрещя докато отсичаше главата на втория мелез. Помогна му да убият и третия, хвана го за ръката и пак попита дали е разбрал.

– Да, чух те и първият път. Но не ми звучи толкова зле, ти не ме ли харесваш?- усмихна ѝ се накриво.

– Да, харесвам те, много си готин, но не си падам по мъже. Е, искаш ли да опитаме отново, ти слизай през прозореца, а аз ще затисна вратата, хайде преди да са дошли още.
Джуд изтича до прозореца, остави меча на земята и се заспуска надолу.

К

Кити затисна вратата със стола, като го подпъхна под дръжката, изчака малко и тръгна след него. Стигна до прозореца прибра двата меча и понечи да се прехвърли, но тогава вратата се разби с трясък и в стаята нахлуха шест от съществата. Кити извади отново и двата меча хвана по един в ръка и се нахвърли върху тях. Беше като фурия, замахваше и разсичаше, успя да убие две от съществата, но те бяха повече и сякаш не чувстваха умора. Скоро започна да се измаря и движенията ѝ станаха по-бавни. Едно от създанията мелези замахна към главата ѝ и тя не можа да се отдръпне навреме, усети удара, острата болка прониза главата ѝ и тя се свлече на пода.

Когато се свести, беше окована с вериги забити в тавана и пода, имаше една на врата, на ръцете и краката също. След няколко опита успя да се надигне на крака, олюлявайки се. Видя, че е сама в просторна килия, беше тъмно, но не и пречеше нали си имаше вампирско зрение, усещаше само силна умора, как нещо мокро се стичаше по ръцете ѝ и мирис на прясна кръв. Погледна към ръцете си и видя на всяка ръка по две дълбоки надлъжни резки започващи от китките и стигащи почти до лактите, кръвта се стичаше по нея и попиваше в дрехите и. Чу стъпки в коридора и след малко влезнаха в килията ѝ два мелеза.

– Виждам, че бързо си се съвзела Кити. -каза единият и се приближи към нея, от него лъхна отвратителна миризма.

– Откъде знаеш името ми?- попита го тя погнусена.

– Знаем всичко за теб и организацията в която работиш.- каза ѝ той и се усмихна показвайки двете си редици остри зъби.

– Той беше примамка, нали? -попита разтревожено Кити.

– О, да и свърши чудесна работа, нали? Освен това има вкусна и силна магическа кръв, опита ли го?- попита я съществото, като я гледаше преценяващо.- Горкичката, жадувала си го, а даже не си го опитала, нали си спасителка. Мнооого е сладък уверявам те, много от нас го вкусихме и дава супер сили, защо мислиш ти надделяхме толкова лесно.- каза чудовището смеейки се.- А сега ще трябва да почакаме, за да хванем голямата рибка и този път ти ще си примамката. Междувременно ще ми трябваш жива, но не и с пълни сили. Виждам, че раните ти бързо се затварят, така че приятелят ми ще ти сложи още едни украшения.

Другото чудовище се приближи към нея с още един чифт окови със сребърни остриета от вътрешната страна. Хвана я за едната ръка и ловко и постави гривната, чу се изщракване когато механизмът се закопча и Кити изсъска от болка. Веднага от ръката и се заспускаха вадички кръв от местата, където остриетата пробиваха кожата ѝ. После ѝ постави и другата и излезе от килията. Другият го последва, но на излизане се поспря.

– Не се притеснявай, всичко бързо ще свърши, очакваме Шефа ти скоро и после ще те довършим.- каза ѝ той и ѝ смигна.

Д

На последните три метра вече пръстите ме боляха зверски от напрежението и скочих, приклекнах и се изтърколих настрани. Добре, че не ме бяха отвлекли на десетия етаж. Манол застана до мен и ме изгледа намръщено.

– Добре де, добре, сбърках извинявай! Не трябваше да реагирам толкова крайно и да те превръщам, бях ядосан. Сега ще оправя работата, чакай само да си поема малко въздух.
Кучето седна и наклони глава на една страна. Джуд си пое дълбоко въздух, вдиша и издиша няколко пъти. После сложи ръката си на главата на кучето и зашепна тихо магичните думи. Кучето започна да расте и променя формата си докато накрая не се превърна в млад мъж с черно-бяла коса, светъл и снажен.

– Еха, това не се вижда всеки ден!- чу се женски глас идващ откъм главната улица.

Джуд се обърна и видя висока, красива блондинка в бойно облекло, начело на група от 10-тина вампира.

– Здравей, викат ми Шефа, защото аз съм шеф на ОЗХ (Организация за защита на хората), ти трябва да си Джуд. Кой е приятелят ти и защо го беше омагьосал, какви сили притежаваш. И най важният въпрос, Кити горе ли остана.- изреди бързо въпросите си мацката.

– Ами да, аз съм Джуд, много ме бива в превъплъщенията, а Кити наистина остана горе, трябваше да слезе след мен, но още я няма.

– Имаш готина магия, Джуд, можеш да бъдеш много полезен за измъкването на Кити. Елате всички да чуете плана!

Джуд и Манол се приближиха към Шефа и вампирите и заслушаха инструкциите.

К

Някой се опитваше да ме събуди, усещах как ме разтърсваше и викаше името ми. Само че въобще не ми пукаше, ръцете ми горяха, исках само да потъна по-дълбоко в сънищата, където отивах на място без болка. Какво искаше от мен, какво го интересуваше, кой го е грижа, искам само да спя. Пак ме раздруса, отворих леко очи, опитах да се събудя, сънувах ли? Най грозната муцуна на мелез, която бях виждала беше срещу мен, отблъснах го с последните си сили и се задърпах, но къде можех да отида нали бях окована. Гривните се забиваха дълбоко и при най-малкото движение разкъсваха плътта ми, а кръвта продължаваше да се стича по ръцете ми, усетих че отново ще загубя съзнание, нямаше смисъл да се боря. И тогава усетих уханието му, Джуд, но къде беше? Вдишах дълбоко.

– Джуд?-прошепнах.

– Ей, Кити, аз съм. По дяволите, забравих как ме виждаш, чакай малко.

– Не мога да мръдна, Джуди, окована съм, ще те изчакам.- въздъхнах и ъгълчето на устата ми едва потрепна.

Образа му се разми за миг и тогава се появи момичето, което си представях през цялото време, дългите тъмни коси се къдреха около сладкото ѝ лице, сините ѝ очи ме гледаха разтревожено.
– Виж, така е по-добре, нали? Твоите хора са тук, успяха да ми осигурят прикритие за да те измъкна. Още се бият на горния етаж. Кити, смятам че си много слаба, ще вземеш да умреш докато се опитвам да те измъкна. Пий от мен, моля те. На мелезите много им харесва, стават много по-силни, чух ги да говорят, че кръвта ми била вълшебна. Вече минаха няколко часа, не ми влияеш и все пак ми влияеш де, не мога да се отделя от теб. Ти не усещаш ли нищо?- продължаваше да я убеждава Джуд и се приближи, хвана лицето ѝ в ръцете си и я целуна нежно. Кити отвърна на целувката и сякаш забрави къде се намира, краката ѝ се подкосиха. И двете потрепериха от удоволствие. Кити първа се опомни и отстъпи малко назад.

– Не знам дали е добра идея, ти вече така ли ще изглеждаш?- попита Кити.

– Стига да ти харесва, за мен е все едно, пак съм си аз.- повдигна рамене Джуди.

– О, ами много ми харесва. Добре де, ела по-близо. – каза Кити и се приближи отново към нея. Прокара нежно пръст по китката ѝ и я облиза за да изтръпне, после внимателно проби кожата ѝ със зъбите си и жадно засмука. Притвори очи. Амброзия. Постепенно стана и свързването, сякаш невидими нишки се преплитаха между тях и вече бяха обречени една на друга.
В килията нахлу младеж с дълга черно бяла коса, в ръката си стискаше къс меч от който се стичаше кръв.

– Хайде, Джуди идвате ли?- попита той.

– Идваме, още малко.- отвърна му Джуди.

– Не, не, нямам нужда от повече, иначе ти ще започнеш да припадаш. Готова съм, чувствам се много добре! Благодаря ти, Джуди.- каза Кити, хвана оковите си и с лекота ги разтвори, нещо припука и те паднаха на земята, наведе се и махна и тези от краката. После се изправи и избърса устата си с пръсти.

– Манчо, това ти ли си? -попита го Кити учудено.

– Да, но когато съм в човешка форма ми викат Манол, аз съм най-добрият приятел на Джуди.- каза той и ѝ се усмихна, докато излизаше.

– Джуди, имаш много да разказваш. Например защо омагьосваш най-добрия си приятел като куче?- каза Кити усмихвайки се и я хвана за ръката, докато се изкачваха нагоре по стълбите за да помогнат на другите.