Реквием за чудовища

Кръв. Навсякъде. Толкова много червено. Изкусително, примамливо, опияняващо. Тялото ми се напряга и гърлото ми подскача инстинктивно, в опит да преглътне. Само че, няма какво. В гърлото ми няма нито капчица слюнка. Сухота, болезнена, безкрайна сухота разкъсва вътрешностите ми и от устните ми се отронва дрезгав, ужасяващо тих стон. Прокарвам език по напуканите си, разцепени устни и заострените кучешки зъби. Сякаш повдигам оловна тежест. Сякаш езикът ми е умираща риба, мъчеща се да достигне океана през море от ситен пясък. Мигам бавно, мъчително, в опит да проясня съзнанието си. Това ми докарва нова доза болка. И пак и пак, докато вълни от агония се разливат по тялото ми, а погледа ми ту се замъглява, ту се прояснява. Стаята най-накрая се избистря достатъчно, за да осъзная, че няма никаква кръв. Просто съм жаден, ужасно, убийствено жаден и халюцинирам. В момента, в който го осъзнавам, в стомаха ми лумва адски огън, гърчи се, пълзи по вените ми, разкъсва дробовете ми, изгаря раздраното ми гърло, превзема сърцето ми, душата ми, цялата ми същност. Започвам да се мятам немощно, но нещо стиска китките, ходилата, дори врата ми. Мъглата на жаждата ме заслепява, но не мога, не искам да мисля, за нищо друго освен за кръв, за дълбоката, всепоглъщаща нужда. Вратата изскърцва и ме обгръща сладостен мирис. Лимонена трева, мента, някаква тънка сладка нотка на мед и най-вече аромат на живот, на апетитна мека плът. Вдишвам дълбоко и нежният аромат сякаш притъпява част от болката. Не усещам кога съм затворил очи, но когато ги отварям пред мен стои най-красивата жена, която някога съм виждал. Очи, с цвят на разтопено злато, срещат погледа ми през гъсти мигли. Чертите на лицето ѝ са толкова фини и нежни, че ми се струва невъзможно да е истинска. Ако не усещах аромата ѝ, полепнал като прах по ноздрите ми, щях да реша, че отново халюцинирам. Очите ми се плъзват надолу към сочни, ярко червени устни, извити в полуусмивка. И още по-надолу към изящната линия на челюстта ѝ. А под нея и сънната ѝ артерия, пърхаща в ритъм със сърцето ѝ. Така отчетлива на тънкия ѝ врат. Врат, който бих могъл да счупя с лекота. Виждам го в съзнанието си. Как скачам и забивам зъби в гладката ѝ кожа, пробивам малката трептяща линийка и прониквам дълбоко. Кръвта ѝ се излива в устата ми. Сладка и гъста, като отлежало вино. Цялото ми тяло настръхва от мисълта, дори членът ми се стяга от удоволствие и не успявам да сдържа стона си. Оголвам зъби. Усмивката ѝ се разширява, но пулсът ѝ се ускорява, сякаш прочела мислите ми. Въздухът се наелектризира и по врата ми плъзва неестествена топлина. Мога да се закълна ,че въжетата около китките и глезените ми се пристягат.

– Е как се чувстваш – гласа ѝ е също толкова прелестен, колкото външността ѝ. Тих, но ясен, мелодичен като камбанка, с леко дрезгаво мъркане накрая.

– Не си ли личи ? – моят глас звучи като дращене на котка. Дори не знам как успява да си пробие път през горящия ад, в който се е превърнало гърлото ми.

– Предполагам, че имаш доста въпроси.

– Предполагам….. – хриптене задушава думите ми, но някак преборвам болката….- ти си отговорна за пленничеството ми.

– Всъщност ти сам си отговорен за…..да го наречем ситуацията, в която се намираш.

– Ситуация, колко сладко. Да съм вързан за стол, гладен и изтощен ми звучи като нещо повече от това, не мислиш ли ?

Мълчание.

– Коя си ти ?

– Това не е въпрос, който ще ти помогне.

– Значи не ми е разрешено да знам името на тъмничаря си, така ли?

– Очевидно не си в тъмница, не си бит и изтезаван, така че аз не съм тъмничар.

– Щом не съм твой пленник, тогава махни тези въжета и нека поговорим като цивилизовани хора.

– Боя се, че е невъзможно. Ти не си точно цивилизовано създание и в момента, в който те освободя съм сигурна, че ще изпълниш това, за което си помисли щом ме видя.

– Кое, че ще забия зъбите си в красивото ти вратле. А щом се нахраня до насита с топлата ти, сладка кръв и от нея не остане и капка, ще счупя като съчки костите ти една по една и ще разкъсам тялото ти на толкова много части, че ще бъде невъзможно да ги преброя. И после ще направя същото с всеки един, който ти е помогнал да ме затвориш. Това ли имаш предвид?

Плътните ѝ устни се извиват в усмивка, но в очите ѝ проблясва предизвикателство. Въжетата сякаш отново се затягат.

– А какво ще кажеш, аз да счупя някои от твоите кости и да проверя колко бързо зараства плътта ти, когато организма ти е лишен от кръв?

– Колкото и забавен да е разговорът ни, започва да ми писва, а сега махни въжетата – погледът ми се впива в очите ѝ и свиквам цялата останала ми енергия, за да задействам силата на принуждаването. Една от любимите ми способности. Нечовешката сила и бързина са напълно достатъчни да се справя с всеки човек, но виж принудата, тя е почти изцяло за удоволствие. Един поглед и мога да накарам почти всяко живо същество да направи всичко, което пожелая. Да убива, да изтезава, да забива нож в собственото си тяло отново и отново. Докато аз не кажа край. Пълният контрол, който това ми дава, ме изпълва с абсолютна, чиста, наслада.Продължавам да се взирам напрегнато в очите ѝ, но нищо не се случва. Златото се движи, но зениците не се разширяват, погледът ѝ не се изпразва, напротив втвърдява се.

– Какво си ти – изръмжавам толкова силно, колкото мога , докато вълната на осъзнаването ме залива- Вещица…..

Изсъсквам думата и се чувствам като пълен глупак. Естествено, че не е човек. Кой човек би дръзнал да си играе с вампир? Тези жалки, страхливи нищожества не са способни да ме надвият. Мислех си, че успявам да контролирам жаждата, но тя е по-силна, не ми позволява да разсъждавам трезво. Пак пропадам в бездната на болката. Мозъкът ми е обвит в мъгла. Само ако можех да се нахраня. Проклета кучка.

– Всъщност предпочитаме магьосници. Учудвам се, че не го разбра по-рано. Явно твоят вид е наистина напълно зависим от кръв. Толкова много сила и умения, а всичко изчезва толкова лесно.

Отново изръмжавам от надменните ѝ думи, но трябва да призная, че е права. Трябваше да усетя. Когато вече знам истината, усещам леката нотка под аромата на мед, на нещо тръпчиво, пикантно и опушено, мирис на магия. Стойката ѝ е прекалено грациозна, прекалено неподвижна. И очите ѝ, да красивите ѝ очи, твърде ярки, твърде живи. Златото в тях се гъне, вълнува, трепти, пълно с енергия. От нея буквално струи мощ. Напрягам поглед и вече я виждам, почти прозрачна аура се стели около тялото ѝ, извира от нея и се спуска като тънки филизи към мен. Поглеждам надолу към ръцете си. Обгърнати са не от въжета, а от нишки от силата ѝ. Златисти, искрящи, пулсиращи, здраво стегнати нишки. Кучката буквално ме е хванала за топките. Чудесно, просто чудесно. А аз като кръгъл идиот си мислех…дори не съм сигурен какво си мислех.

– Защо не си спомням нищо?

– А, ето един хубав въпрос най- после – тя плясва с ръце, сякаш съм някое кутре, успешно изпълнило команда.

– Отговори ми – може да съм временно под неин контрол, но ключовата дума е временно. А аз не съм свикнал да се подчинявам.

– Да кажем, че съм ти дала комбинация от билки, към които организма ти е особено чувствителен.

– Отровила си ме.

– Не съм те отровила, просто те обезсилих достатъчно, за да можем да си поговорим, без да се опитваш непрекъснато да ме захапеш.

– Нямаш никакво право да си играеш с мен вещице. Расите ни нямат вземане даване една с друга. И освен ако не искаш това да се промени и да започнеш война, чийто изход не искаш да виждаш, те съветвам да ме освободиш. А ако ми се помолиш, мога дори да се замисля да пощадя живота ти.

Проклетата змия просто килва глава. Гъстата ѝ кестенява коса се спуска зад рамото. Това оголва шията ѝ и ми дава още по-голяма видимост към това, което жадувам и същевременно изпраща към мен нова доза от божествения ѝ аромат. Огънят вътре в мен отново надига глава и вече заплашва да ме изпепели. Ушите ми бучат, главата ми се изпълва с лепкава, гъста мъгла, която задушава и последните останки от разсъдъка ми. Усещам, че говори, но чувам само туптенето на сърцето ѝ – туп..туп..туп туп туп. Цялото ми тяло се сковава, неспособно да функционира повече. Смътно долавям движение, отворена врата, нов аромат, землист, на трева и пръст, този път определено човешки. Мръсните човешки твари винаги миришат на пръст. Сякаш започват да умират, още щом се родят. Имат толкова малко живот, преди да се превърнат в храна за червеите. Това са и винаги са били, храна. Мислите ми са прекъснати от затварянето на вратата. Човекът си тръгва, но аромата остава подозрително силен. И тогава успявам да я забележа, малка стъкленичка в ръката на вещицата, пълна с алена течност. Оголвам зъби в яростна гримаса. Никога не съм копнял така силно за кръв. Диво ръмжене се разнася от треперещото ми тяло. Жаждата стопява всичко човешко в мен и оставя само животински първични инстинкти. Вещицата се приближава към мен убийствено бавно, не знам дали от страх или от желание да ме измъчва. И честно казано не ме интересува. Въжетата се затягат до краен предел и две нови се увиват около главата ми, така че не мога да помръдна и на милиметър. Вече е толкова близо, че мога да усетя дъха ѝ по кожата си, топъл и нежен. Ароматът ѝ ме обгръща. Надига стъкленицата и излива безценната течност в отворената ми уста. Кръвта се разлива като сладка милувка по тялото ми. Във вените ми разцъфва живот. Умът ми се избистря, тялото ми спира да трепери, усещам приливна вълна на сила. Забелязала промяната, тя бързо се отдръпва от мен. Вкуса на кръвта е блудкав и стипчив, с твърде много мирис на желязо, от вече образувалите се съсиреци. Не може да се сравни с топлата, прясна кръв, бликаща от току що разкъсана артерия, но точно сега не мога да бъда придирчив. Но е малко, толкова малко. Огънят на глада все още разтапя вътрешностите ми. Имам нужда от още и тя най-вероятно много добре го знае. Не мога да върна силата си с толкова нищожно количество. Проклетница.

– Така, мисля че сега ще си в състояние да довършим разговора си – щраква с пръсти и въжетата около главата ми изчезват, така че съм способен да използвам поне устата си.

– Искам още, веднага – надявам се, че ще разбере по тона ми, че нямам намерение да играя повече игрички.

– Ще получиш още, когато имаш нужда и когато, само когато аз реша.

Разтърсвам стола толкова силно, колкото ми позволява частицата от силата, която си възвърнах. Очите на вещицата се разширяват и тя отскача назад. Огънят в мен се разпалва, този път от задоволство. Рано или късно ще накарам кучката да трепери от страх. За съжаление, тя бързо се окопитва.

– Съветвам те да не си хабиш енергията излишно, в кръвта имаше от моята отвара. Ще утоли жаждата ти достатъчно да си възвърнеш разсъдъка, но не и силата. Ще осигурявам нуждите ти, защото за разлика от теб, аз не съм чудовище, но не съм и глупачка, така че е в твой интерес да ме изслушаш, а не да ме подценяваш.Мислиш си, че можеш да ме изплашиш, но не можеш. Не се страхувам от теб. И не ти мисля злото. Единствената цел, която преследвам в живота си, е да върша добро. Ти сам каза, че расите ни нямат контакти една с друга. Може би ако имаха, щеше да знаеш, че ние магьосниците живеем и използваме дарбите си в помощ на всички живи същества. Докато вие сте пълната ни противоположност. Продали сте, нещо толкова безценно като душата си и то за сили, които използвате, за да вършите злини. Да тормозите и убивате беззащитни човеци. И аз съм приела за своя мисия да ви спра. Искаше да знаеш коя съм. Ще ти кажа. Името ми е Беламина и съм новата магьосническа кралица. А също така, ще бъда и твоето спасение.

Златото в очите ѝ се вълнува и кипи, завихря се все по-бурно с всяка следваща дума. Мога да ѝ призная, че определено притежава плам, но все пак е глупачка.

– Спасителка така ли и от какво възнамеряваш да ме спасиш.

– От самият теб. От живота, който си избрал. От жаждата, от умопомрачението, от оковите, от нещастието.

– И как възнамеряваш да го направиш, о велика вещице, моля те разкрий ми всемогъщия си план.

– Като те превърна отново в човек – май отново халюцинирам, защото не е възможно да е казала подобна глупост. Но тя ме гледа съсредоточено, сякаш очаква отговор от мен.

– Добре, това обяснява много неща – казвам сериозно.

– Наистина ли – очите ѝ грейват с надежда.

– Да, ти просто си луда – избухвам в толкова силен смях, че цялото ми тяло се разтриса от конвулсии.

Светлината в очите ѝ леко помръква, но гласът ѝ остава силен и непреклонен.

– Предложението ми е сериозно и се надявам в следващите часове да помислиш над него.

Без да дочака отговор се завърта и напуска стаята. Поглеждам към ръцете си, но въжетата още са там и пулсират. Явно притежава огромна сила и власт. Кралица хм. Това обяснява смелостта и готовността ѝ да рискува война. Опитвам се да си спомня всичко, което знам за вещиците. С човешки произход, но надарени с магия, те наистина се занимават предимно с отвари и заклинания, с които да помагат на човеците. Глупаци и плъхове, криещи се в сенките. Твърде страхливи да вземат това, което природата е отредила за тях. Вместо да господстват над хората, те им служат. Изплювам се на земята. Наивна глупачка. Искала да ме спаси. От какво, от почти вечното съществуване, изпълнено с наслади, власт и сила. Абсолютно луда. Прекарвам следващите часове в опити да се измъкна. Неуспешно.В крайна сметка губя съзнание от изтощение.

Събуждам се обгърнат от аромата ѝ с нова доза противна, но животворна кръв в устата си.

– Е помисли ли върху предложението ми – казва бързо, явно уморена от празни приказки.

– Да, помислих си.

– И …

– И …продължавам да твърдя, че си глупачка. Дори и някой мой събрат да е достатъчно глупав да приеме предложението ти, а вярвай ми аз не съм такъв, то то е напълно неизпълнимо.

– Не е неизпълнимо. Не бих те отвлякла, рискувайки толкова, ако нямах вече средството да изпълня намеренията си. Казах ти, не съм глупава. Имам известни сили, които ми позволяват да връщам живота. Създадох отвара, която може да накара сърцето ти отново да забие и тялото ти да се върне към истинския живот и да се събере с душата ти. Ти на теория си мъртъв и единственото, което поддържа тялото ти е чуждата кръв. Ако те обезкървя напълно и изпиеш отварата, тя за няколко дни ще създаде твоя собствена кръв, която ще съживи мъртвото ти сърце и ще обърне процеса, превръщайки те отново в човек.

– Ако ме обезкървиш напълно за дни, тялото ми ще се разпадне и ще се превърна в съвсем мъртъв прах по красивия ти дъбов под.

– Не и поддържано с магията ми.

– Няма ли да е доста по-лесно да ме убиеш, ако това което искаш е да помогнеш на любимите си човеци.

– По-лесно е да, но вярвам, че и твоята душа заслужава да бъде открита и спасена. Мога да те превърна в човек и на сила, разбира се. Но ако те убедя, ти би могъл да ми помогнеш да убедим и събратята ти. Ти си принц, както разбрах. И точно затова си тук. Твоят избор е от огромно значение.

– Чудесно, тогава отговорът ми е не.

– Преди да решиш окончателно, дай ми няколко дни, в които да ти покажа какви биха били резултатите от решението ти.

– Защо се правиш, че имам избор, когато очевидно нямам такъв? Кого се опитваш да излъжеш, че си героя в историята? Мен, себе си или човеците, на които служиш.
– Аз служа на света.

– Така ли, а какво мислят човеците за твоите сили ? Знаят ли какво си ? Мислиш ли, че няма да започнат да се страхуват и от теб и да те мразят, защото можеш да ги смачкаш като буболечки, стига да поискаш.

– Нямат причина да се страхуват от мен.

– Имат причина, защото са слаби, слаби и смъртни. А ние с теб не сме толкова различни, колкото си мислиш. Когато осъзнаеш това, аз ще отправя предложение към теб и ще е много по-добро от твоето.

– Как се превърна във вампир – рязко сменя темата.

– Бях жалък и нищожен човек, със също толкова непотребен живот, но с далеч повече потенциал и правилният човек го забеляза.

– На колко години си?

– 235, а ти?

– 24.

– Толкова млада и наивна.

– Ще продължим утре – уханието ѝ продължава да витае като призрак в стаята, дълго след като вратата се затваря.

Дните се нижат един след друг. Всеки ден се събуждам с аромата ѝ и стъкленица кръв, изливаща се в гърлото ми. А после започват разговорите, все по-дълги и по-откровени. Никога няма да се съглася с предложението ѝ, харесвам живота си, но ми харесва и да играя играта ѝ. Това се превърна в нов вид развлечение. Бързо разбрах, че не представлява истинска опасност за мен. Не, тя е добра, истински добра, от онзи вид, който смятах, че не съществува. И това така ме омагьосва, че вече жадувам за нещо повече от кръвта ѝ. Жадувам да я покваря, да я предизвикам и изкуша, да я пречупя. Да събудя чудовището вътре в нея. Умът ми е изцяло погълнат от тази идея. Тялото ми бързо привикна към отварата, нещо което тя не подозира и макар кръвта, която ми дава да е малко, силите ми се завръщат. Вече съм достатъчно силен, за да разкъсам оковите и да я вкуся, но това вече е второстепенно желание. Първо ще си поиграя с нея. Докато тя ме убеждава и разкрива малко по малко късчета от душата си, аз покварявам ума ѝ. Тя започва да ми споделя изобретенията си. Десетки различни отвари с изумителни действия. Разбирам как е станала кралица на тази крехка възраст. С ума и силата, които притежава, може да покори света и аз смятам да ѝ помогна. Вече си представям господството, което бихме могли да наложим заедно. Такава загуба, че тя не го вижда, но аз ще ѝ покажа. Ще открия дупка в бронята ѝ или сам ще я създам, но ще открадна душата, която така силно цени. Толкова време прекарва в стаята ми, че започна да работи в нея. Харесва ми да я гледам, да виждам пламъка в златните ѝ очи, вълнението с което говори за мечтите си, страстта, която сякаш съживява цялото пространство, наелектризира въздуха. Тя гори толкова ярко, че да я покоря, би било равнозначно на това да покоря слънцето. Цялото ми тяло тръпне, при мисълта за такава форма на контрол. Знам, че играя ролята си убедително, защото тя започва да ми се доверява, да мисли че наистина обмислям идеята ѝ. Започва да допуска и други в стаята ми, главно за да ѝ помагат. Една вечер решавам да я предизвикам. Тя работи заедно с човешко момиче, за да го обучава. Още едно от нелепите ѝ хрумвания, да предава знанията си, така че човеците да могат да подобрят живота си и без да разчитат на магия. Момичето наблюдава Беламина съсредоточено, но все пак присъствието ми ясно я смущава , защото хвърля непрекъснато погледи към мен, въртейки се така, че да не остава никога с гръб към мен. Тя въобще не ми вярва. И с право, защото улавям следващият ѝ поглед и използвам силата си, за да я накарам да се приближи тихо, докато вещицата е твърде съсредоточена върху работата си. Когато момичето застава само на сантиметри от лицето ми, оголвам кучешките си зъби и ги насочвам към крехкия ѝ врат. Нямам намерение да я ухапя. Не, това което искам повече, е да видя реакцията на вещицата.Съвсем умишлено надавам ниско ръмжене и при звука му очите на човешкото момиче се разширяват от ужас, а Беламина подскача, завърта се рязко и инстинктивно насочва вълна от магията си към нас. Въжета по цялото ми тяло се затягат, а момичето изхвърча и се забива в стената. Изпращява кост и тя надава писък. Успява да се надигне немощно от пода, докато Беламина буквално трепти, като същинска богиня на гнева. Изумление и страх, всепоглъщаш ужас струят от очите на човешкото момиче. Но не от мен. Не, тя вече знаеше, че аз съм страшилище. Но не аз бях счупил ръката ѝ. Не от мен струят ярост и сила, на задушаващи талази. И разбирам, че съм успял. Момичето хуква навън с писъци, осъзнала, че въпреки фасадата на добротата, магьосницата е точно толкова опасна, колкото и всички други чудовища. Искрено съжаление се разлива по лицето на вещицата, но е късно, злото вече е сторено и Беламина го знае. И тя видя страха в очите на момичето. А аз точно това целях, да проумее най-после, че никога няма да оценят добротата ѝ, че не я заслужават, че рано или късно ще я възприемат като поредното страшилище. Без значение какво правиш, слабите винаги мразят силните.

– Защо ? – устните ѝ едва отронват думата.

– Във всеки живее чудовище, Бела и само чака да бъде пуснато на свобода.

– Може би, а може би чака да бъде спасено.

И изхвърчава от стаята след момичето.

Викове и писъци разкъсват тишината и ме изтръгват от съня. Тежките завеси на прозорците светят с червен блясък, а ноздрите ми се изпълват със задушливия мирис на дим и горяща плът. Събирам сили, за да изтръгна оковите, но тях вече ги няма. Нещо определено не е наред. Изскачам навън в нощта. Но това не е нощ. Пъкълът се е качил на земята. Импровизирани клади разкъсват тъмнината. А на тях, окачени и запалени като факли, крещят вещици. Сякаш привлечен от магнит, погледа ми я открива веднага. Красивото ѝ съвършено тяло е обгърнато от алчни пламъци. Невъзможно е да я спася. Как, защо? Навярно глупачката дори не се е борила, страхувайки се да ги нарани. Ярост, по-силна от всичко, изригва в гърдите ми. Бяла пелена се спуска пред очите ми и чудовището в мен надава вой. Политам през тълпата като вятър, чупя вратове, разкъсвам плът, забивам зъби и нокти и крещя. Кръв изпълва устата ми и капе по бялата ми риза. А зад мен тела падат, като есенни листа. Силата ми нараства с всяка секунда, с всяка капка кръв, изливаща се в тялото ми. Обгръща ме топлина, но не стопява гнева ми. Ще ги избия. Пронизителен писък разтърсва тялото ми.

– НЕЕЕЕЕЕ

Остатъците от съзнанието ми разпознават гласа ѝ, но вече не мога да спра, а и не искам. Тези жалки твари са я предали, окачили са я като животно и са я запалили и сега ще си платят. Продължавам да сея смърт, докато не остава нито един човек и чак тогава спирам и се обръщам към кладата ѝ. Дрехите ми са подгизнали от кръв, целия площад е окъпан в нея, но въпреки това не мога да я спася. Всички вещици са вече мъртви, само нейният живот още тлее. Срещам погледа ѝ и това ме съсипва, счупва нещо отдавна забравено. Златото е застинало, потъмняло. Искрата, в иначе тъй живия ѝ поглед, е угаснала. Вярата, надеждата и страстта са заменени от съжаление, болка и страдание. Не за гаснещия ѝ живот, а за умиращите ѝ мечти. Тя поклаща тъжно глава и противно на всякаква логика ми се усмихва, а устните ѝ оформят три думи, които разкъсват тялото ми на милион парченца.

– Съжалявам, прости ми.

Проклетата наивна глупачка, с проклетата си добрина. След всичко, тя иска прошка от мен. От чудовището, което предизвика всичко това. Не знам как и защо, но побягвам. За броени секунди стигам до стаята,взимам безценното за нея флаконче и се връщам пред горящото ѝ тяло. Не си давам възможност да помисля, оголвам зъби и разкъсвам артериите на двете си ръце. Падам на колене пред пламъците и чакам кръвта ми да изтече, без да откъсвам поглед от очите ѝ. Красиви, големи и вече усмихнати. Сякаш е била сигурна, че ще го направя, макар и не по този начин. Последната капка кръв тупва в разширяващата се червена локва и аз изпивам отварата. Виждам как от очите ѝ се отронва сълза и гърдите ѝ застиват завинаги. Тялото ми се срутва. И аз умирам, молейки се да е била права и още да имам душа, която да открие нейната.