Рубинът

Петимата мъже пристъпват напред в тъмнината на пещерата. Водачът им носи факла в лявата си ръка и къса кама в дясната, протяга факлата напред и Дариел вижда ковчежето. Там е! Беше разчел правилно старата карта, беше разпознал пещерата, беше ги довел на правилното място. Димът дразни очите му, той ги търка с ръката, с която стиска вече ненужната карта, и пристъпва напред. Върви, както винаги, най-отзад, често изоставайки от групата, докато си води записки и нанася бързи бележки по работните си карти… но сега му се иска да се приближи. Ковчежето сякаш го приканва да се наслади на успеха си отблизо.

Дариел разтърси глава, мъчейки се да прогони спомена от съзнанието си. Мъглите нежно се стелеха в далечината, превръщайки хоризонта в бял облак, а наоколо се извисяваха борове. Преди време – сам не бе сигурен колко – се бе опитал да се изкатери по едно дърво и да надникне над облаците, да види дали наистина светът е изчезнал, както си мислеше. Когато протегна ръка към облаците нагоре, покачен на най-високите клони на дървото, загуби равновесие и полетя към земята.

Спомни си как се събуди след падането, как се огледа неразбиращо из къщата и погледът му бавно фокусира малкото момиченце в ъгъла. То изпищя, изпусна димящата купа и избяга от стаята.

“Това сигурно е дъщеря ми”, помисли тогава Дариел и потъна в сън без сънища.

Когато отново се събуди, светът му бе по-ясен, а спомените му се бяха завърнали. Знаеше че момиченцето не е негово; дъщеричката му бе едва на няколко месеца. Знаеше, че тези хора са напълно непознати. И знаеше, че трябва да се прибере у дома.

Само че откакто бяха влезли в пещерата, светът бе започнал да изчезва. Населените места сякаш се отдалечаваха едно от друго, а между тях се бяха появили гъсти гори и мъгли. Дариел крачеше по пътечката, опитвайки се да не мисли къде точно би искал да попадне.

Светлината постепенно се изменяше. На Дариел му се стори, че вместо да навлиза навътре в гората, той бавно се измъква от нея. Долови неопределен мирис – река? канал? – и тръгна напред към нея. Внезапно мъглата се разтвори и разкри няколко къщи, разположени от двете страни на малка рекичка. От всички сетива, именно обонянието, изглежда, първо долавяше леките промени в реалността. Навлезе в селото с тихи крачки, сякаш се страхуваше да не събуди жителите. Не знаеше, разбира се, колко е часът – с изчезването на реалността и човешката представа за времето се беше размила. Светлината денонощно бе приглушена от мъглите.

– Пътнико.

Иззад тясна уличка, сгушена между две къщурки, се показа тъмнокос младеж. Дариел поздрави с усмивка и разсеяно потупа раницата си. Да, онова, което носеше, все още беше там.

– Рядко виждаме пътници по тия места. – човекът скръсти ръце и тогава Дариел видя ножницата, небрежно поклащаща се на хълбока му. – Какво те води насам?

Как да отговори? Как да отговори, че го е страх да спре да върви?

– Търся семейството си. – отвърна накарая Дариел.

Дариел видя, че непознатият се отпуска. Казваше истината – наистина беше на работа, когато реалността започна да се пропуква.

– Разбирам те. Аз съм Ремус. Викай ми Рем.

– Дариел.

Двамата мъже стиснаха ръце, после постояха известно време така.

– Какво ти е на ръката? – попита Рем, сочейки все още превързаната му десница. Навяхването бе излекувано, но китката все още го наболяваше.

– Паднах от едно дърво и я навехнах. Не мисля, че е била счупена. Намериха ме добри хора и ми помогнаха.Нямаше лекар, така че така и не разбрах какво ми е било. Беше просто една къщичка със семейство, опитваха се да оцелеят.

Там беше ял най-вкусната супа на света – да, малкото момиче бе разляло част от нея, когато се стресна от внезапното му събуждане, но успяха да съберат месото от пода и да го върнат обратно в купата. Бе останал при тях само ден-два, но изглежда, това бе достатъчно.

Дариел разтърси глава, опита се да си наложи да не си спомня какво се бе случило тогава. Рем изглежда забеляза жеста му, защото отново го загледа с присвити очи.

– Сигурно търсиш и Дяволите. – подхвърли той.

Мисълта да се направи, че не знае за какво става въпрос, пробяга през съзнанието на Дариел, но той веднага я отхвърли. Бе срещал малко хора из разкъсаната реалност, но всеки от тях знаеше за Дяволите. Същества с рубинени очи, които върлуват из пътищата, понякога влизат в селищата, а след себе си оставят само трупове.

– Не ги търся. – призна Дариел. – А ти?

– Бих искал да си премеря силите с тях.

Дариел отвори уста, но успя да се спре навреме. Искаше му се да сподели на някого, само още един човек да разбере – наистина да разбере – какво се бе случило в онази пещера… Не, трябваше да се сдържи.

Рем сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това го покани в кръчмата.

Дариел, разбира се, прие. Умираше си за халба бира.

Няколко часа по-късно Дариел и Рем пиеха бира в кръчмата и споделяха спомени от предишните си животи.

Дариел отначало бе скептичен, но още щом склони да каже основното за себе си – че е един от картографите на краля, че е женен и има бебе – думите започнаха да се изливат от него. Не бе осъзнал колко много копнее за общуване след безкрайното обикаляне из разчупената реалност. Рем кимаше и тук-там добавяше по нещо – сподели, че е син на селския алхимик, а майка му бе починала отдавна, че също е женен отскоро и че детето му е малко по-голямо от това на Дариел.

– Селски алхимик? – попита Дариел, отпивайки. – Не съм чувал алхимиците да практикуват на село.

– Изгониха го от кралската академия преди десетина години. Тогава още бях малък и нямаше как да остана сам в столицата. После се запознах с Тея, после Бони се роди.. Всеки ден ѝ говорех как искам да се преместим в по-голям град, как там ще има много повече възможности, и се бяхме разбрали да го направим, щом Бони навърши две години. Само че…

– Само че… – повтори Дариел и се огледа. Спомняше си смътно за случая с прогонения алхимик. – Къде са те всъщност?

Сега осъзнаваше, че бе толкова свикнал да е сам, че не бе задал най-очевидния въпрос – защо селото и кръчмата са празни.

Внезапно изтръпна. Какво правеше Рем сам тук? Нима го чакаше?

Нима бе един от тях? Как…

Страхът успя да пробие през приятната алкохолна мъгла, обгърнала съзнанието му, и Дариел се постара да не му личи.

– Чак сега ли забеляза, че няма никого? Отпратих ги. Казах им да бягат, да се установят някъде другаде, и им казах, че ще ги намеря, когато мога. Ако оцелея. Не им споменах последната част, разбира се. – засмя се.

– Ако оцелееш след какво?

– След сблъсъка ми с Дяволите, разбира се.

Дариел имаше чувството, че мъжът всеки момент ще скочи, ще го нападне или директно ще отсече главата му там, насред кръчмата. Имаше чувството, че той вижда през него, че разчита спомена от онзи злощастен ден, когато намериха рубина, че знае какво се е случило.

– Защо мислиш, че ще се срещнеш с тях? Имам предвид… аз ги търся. – заяви Дариел. – Ти как ще ги откриеш, ако просто си стоиш тук? Не искам да те обидя, разбира се. – бързо добави той.

– О, знам. – сви рамене Рем. – Казах ти, че прогониха баща ми от академията, нали? Е, официалната причина беше “неетични експерименти”. Да, може би са били неетични – не отговаряха на представите на Академията за реалността. Но истината е… – той се наведе по-близо, сякаш му доверяваше тайна, макар че тук нямаше кой да ги чуе. – че според мен той има пръст в цялата тази история. Казах ти – той винаги е смятал, че има и други светове, освен нашия. И винаги се опитваше да ги достигне. Мисля, че се улиса в експериментите си и по някакъв начин… не знам. Дръпнал е някоя от нишките на реалността твърде силно и тя се е разплела. – разсмя се. – Ето така се изразяваше той.

– Той не ти ли е казвал нищо за това?

– Нямаше как. Почина преди почти година. Накрая постоянно разправяше как може да създаде една нова, по-добре реалност. Честно казано, не му обръщах особено внимание тогава, а сега е твърде късно. Убеден съм, че ще дойдат тук. Ще дойдат за мен, просто защото знам. И когато дойдат… аз ще съм готов.

Хладна тръпка премина през Дариел. Той мислеше същото нещо за себе си… но за разлика от Рем знаеше, че със сигурност е прав. Дяволите наистина го следваха.

Хрумна му да попита за къщата на алхимика – може би там щеше да има нещо полезно, нещо, което да му помогне да оправи нещата, да върне реалността така, както си беше… и може би да изтрие от нея проклетия рубин. Докато се колебаеше, Рем стана от масата.

– Знаеш ли какво? Защо не ми помогнеш с дяволите? Остани тук. Празни къщи колкото искаш. Ще ги чакаме. Сигурен съм, че ще дойдат съвсем скоро.

– Звучи добре. – сви рамене Дариел и отпи от бирата отново, стискайки здраво халбата, за да прикрие треперенето на ръцете си. – А откъде си толкова сигурен?

Рем сякаш се канеше да каже нещо, но явно се отказа и сви рамене.

– Просто си мисля, че си дошъл тук с причина.

“Дойдох тук случайно. Но си прав, Рем. Дяволите наистина ще дойдат за теб.”, помисли си Дариел. Съгласи се да остане, след което се извини – каза, че е много уморен от дългото пътуване – и тръгна да търси къща, в която да спи. С Рем се разбраха да се видят на следващия ден и Дариел влезе в една от къщите напосоки – избра тази, най-близка до кръчмата. Отпусна се в едно кресло – със съжаление бе установил, че не е успял да уцели къщата на алхимика – и зачака.

Беше му трудно да прецени, но бе почти сигурен, че с Рем са се разделили преди поне два часа, когато се измъкна от къщата. Огледа се трескаво и тръгна по калдаръмената улица. Нямаше нито един светещ прозорец и Дариел потрепери при мисълта, че може, без да иска, да влезе с взлом в къщата на Рем и да потвърди подозренията, които той може би имаше. Насочи се към една от къщите – малка и схлупена, със спретната билкова градина, струваше му се подходяща за алхимик.

Вместо това чу онзи звук и замръзна.

Не, дори не беше звук. Беше нещо средно между бучене и острия писък на боен рог. Дариел се огледа и видя сенките в далечината. Струваше му се, че дори вижда очите им.

Червени и блестящи като рубини.

Дариел се поколеба само за секунда. Сетне мислено се поздрави за предвидливостта – носеше раницата с целия си багаж на гръб – и хукна да бяга.

Тичаше с всички сили, почти забравяше да диша, беше съсредоточен единствено върху мисълта да се отдалечи, да не ги срещне отново… Ремъците на раницата не бяха добре пристегнати и тя се мяташе на гърба му, така че той я хвана с навехнатата ръка, изохка от болка и продължи, без да вижда накъде отива. Представи си как манипулира реалността, излиза от селото и отново навлиза в мъглите…

Мъжете бавно се обръщат към него, очите им сякаш отразяват блясъка на иначе малкия рубин. Някаква частица от подсъзнанието на Дариел се чуди откъде светят така – в камъка се отразява единствено пламъка на факлите. Времето сякаш застива.

Не, не са петима мъже, макар и той някак по навик да мисли за тях по този начин. Петима рицари са. Погледът му бавно се спира върху близначките Аря и Аня – жени-воини, професия, която ставаше все по-популярна в кралството – и двете с еднакви брони, с прибрани руси коси, а сините им очи изглеждат странно почервенели. Зад тях, най-близо до камъка, стои Рейн – най-възрастният от всички, водачът на малката им групичка. После Андрем, висок и мълчалив, стиснал меча си, сякаш готов да се отбранява, и младокът Патрик, чиято ръка е застинала на дръжката на меча. Просто стоят и го гледат втренчено.

Къде е неговото място в тази групичка? Дариел, картографът, който разчете древната карта? Те са герои, а той, той е просто онзи, който ги доведе дотук, никой няма да запомни името му…

Петимата се раздвижват като внезапно оживяла картина и Дариел хуква да бяга.

Мозъкът го болеше, а всяка стъпка караше китката му да пулсира. Продължи да върви по-бавно, машинално разтривайки слепоочията си.

Крачи по пътя до развиделяване, без да си позволи почивка. Знаеше, че Дяволите са изоставили преследването поне засега – беше им дал Рем, и те щяха да са заети с него, може би да претърсват селото за други оцелели. Щеше да се върне в селото по-късно, за да разгледа къщата на алхимика.

Беше си спечелил време, трябваше да действа. Представи си картата на света и насочи цялата си воля да визуализира пътя към дома…

Реалността около него се раздвижи и Дариел осъзна, че стига до ново място.

Първо видя няколко схлупени къщурки край пътя, а около тях – пръснати ниви. Продължи да върви и с напредването на утрото видя, че от някои постройки излизат хора, отиват да работят на полето, а от комините се издига пушек. Дариел потръпна и се зачуди дали да се обърне и да си тръгне.

“Не.” – реши той след кратък размисъл – “Това е единственият ми шанс да успея да взема Тала и Мария, докато още имам време.”

Къщите ставаха все по-красиви и измазани, някои двуетажни, с нови покриви. Нивите бавно отстъпваха място на ателиета и магазини. Тук кипеше живот – повече, отколкото във всяко друго населено място, което бе посещавал.

Дариел седна на земята – знаеше, че краката му няма да го удържат – и отвори раницата си. Затърси нещо с треперещи пръсти и най-накрая извади вързоп. Бавно го разплете.

Светът почервеня. Деликатно, едва забележимо.

Дариел извади рубина. Изправи се на крака, отново сложи раницата на гърба си и тръгна.

Петимата рицари го гледат втренчено. Защо го гледат така? Не трябваше ли да гледат рубина, онова съкровище, което бяха изпратени да намерят?

Дариел си мисли как неговото име ще бъде забравено. Ще да пеят песни и да разказват истории за петимата герои, намерили рубина, а той – човекът, който разчете картата – ще да потъне в забвение.

Трябват му едва няколко секунди, докато рицарите все още са в някакъв транс. Дариел прави няколко крачки до ковчежето с бързина, на която не бе подозирал, че е способен, и сграбчва рубина.

Петимата се раздвижват като внезапно оживяла картина и Дариел хукна да бяга.

Не искаше да си спомня за това! Ала сега, когато рубинът бе в ръката му, не можеше да спре.

Тича, докато не му остава дъх, а после продължава да тича, въпреки че не може да изпълни дробовете си докрай с въздух. Има чувството, че всяка една секунда от живота му го е довела до този миг – нещо повече, че животът му едва сега започва. Първо трябва да вземе Тала и дъщеря им Мария, да, ще избягат заедно някъде далеч. После ще да продаде рубина и да живеят като крале.

Дариел тича. Пещерата, в която бе скрит рубина, се намираше недалеч от столицата – защо никой не го бе открил досега? Няма значение, не трябва да спира.

Представя си как черпи сила от камъка в ръката си, и светът почервенява. Сам не знае защо, но усеща, че точно това трябва да направи. Не спира да мисли за Тала, за червения блясък, който несъмнено ще да види в очите ѝ. Представя си къщата им, малкото, но поддържано дворче…

… и те се озовават пред него. Заковава се на място. Тала е с гръб към него и върви по двора, Мария спи кротко, пристегната с шал на гърдите на майка си. Чува как жена му как си тананика, докато върши някаква къщна работа…

Рубинът сияеше, изменяше реалността около него паралелно с всяка една мисъл, преминаваща през главата му. Дариел бе открил, че ако го държи скрит в раницата, действието му е по-меко и премерено. И въпреки това беше единственият шанс да вземе дъщеря си и жена си, да ги заведе някъде далеч за частици от секундата, докато Дяволите още не ги бяха намерили…

Дариел пристъпи на двора, все още стискайки рубина в ръка. Тала и Мария сигурно все още бяха вътре и той се усмихна – бебето обичаше да си поспива. Протегна ръка да отвори вратата на къщата и светът почервеня, в далечината се чу бойния рог и той усети тръпка по гръбнака си, знаеше, че ако се обърне, ще види пет чифта блеснали рубинени очи…

Дариел изруга – бе толкова близо, а трябваше да бяга отново – и трескаво принуди мозъка си да се съсредоточи върху някое друго познато място – някое, което и да е.

Можеше да е кралската канцелария, където бе прекарал толкова часове в усърдна работа. Можеше да е столичния базар. Можеше дори да е селото на Рем.

Вместо това реалността се извъртя и Дариел се намери в средата на малко, опустяло село.

Дали можеха да го проследят тук?

Дариел внезапно осъзна, че няма значение. Заслужаваше да го хванат.

Намираше се в къщата на мъжа, който го бе спасил. По стената все още личеше мазната следа от разлятата супа.

А в краката му лежаха два скелета – малък и голям.

Дариел се хвана за главата и се стовари на колене. Не можеше да бяга повече.

Знаеше, че Дяволите го преследват още тогава. Знаеше, че ще ги доведе, ако остане при мъжа и дъщеричката му. Знаеше също и, че е напълно неспособен да ги защити от тях.

И въпреки това бе останал. Почивката бе тъй прекрасна, а супата – тъй вкусна. Тук можеше да си представя, че нищо от това не се е случило.

Сега си даде сметка, че не само реалността се разпадаше, а и времето. Бе сигурен, че само преди няколко дни е напуснал селцето, а ето, че тук имаше два скелета – значи бе минало колко, почти година? Тогава на Дяволите им бе трябвало много повече време да го намерят, а сега трябваше да не спира да бяга. Знаеше, че постепенно ще го настигнат.

Не, това не можеше да продължава така.

Дали и неговата дъщеря щеше да се порасне и да се превърне в мило момиче, което би предложило купичка топла супа на непознат?

Ако искаше тя да порасне, трябваше да сложи край на това.

Дариел се разтрепери още повече, имаше чувството, че ще повърне. Изчака пристъпа да премине, сетне излезе от къщата, внимавайки да не погледне към скелетите отново, и тръгна по горската пътека, стискайки рубина в ръка.

Почти веднага усети мириса на речна вода и тихо пое между празните, богато украсени къщи, разположени от двете страни на рекичката.

– Пътнико. – поздрави го Рем. – Ето, че пак се срещаме.

Дариел не каза нищо. Продължи да върви напред. Искаше му се да попита Рем за къщата на алхимика, но нещо му подсказваше, че няма смисъл.

– Знаех си, че нещо не е наред. Малко хора обикалят така, повечето гледат да се скрият. Поне така мисля. Но аз ти казах, че нямам търпение да се срещна с Дяволите. Благодаря ти, че ми ги изпрати.

Дариел го погледна с разширени очи.

– Ти… уби ли ги?

Рем се разсмя.

– Не, разбира се. Как беше… – направи се, че се замисля. – Врагът на моя враг е мой приятел. Нещо такова.

– Но ние не сме врагове. – възрази Дариел и бързо се огледа. Нямаше шанс. Знаеше, че няма да има време да обиколи всички къщи, а дори и да уцелеше бързо къщата на алхимика, му трябваше време да прегледа кабинета му.

А дори и по някакво чудо все пак да се озовеше там, не беше сигурен, че ще успее да намери нещо полезно.

Може би можеше да използва рубина, но не можеше да се озове на място, което не е виждал поне веднъж – бе опитвал хиляди пъти.

– Но не сме и точно приятели, нали? – ръката на Рем почиваше върху ножницата. – Приятелите не насъскват Дяволите срещу теб. Всъщност не ти се сърдя за това. Да, те дойдоха за мен… но именно това ми помогна да разбера истината. Да разбера, че баща ми е бил прав, че нишките, съставляващи реалността, са много по-тънки, отколкото си мислим. И че именно ти имаш възможността да ги манипулираш.

Някъде в далечината се чуваше боен рог. Някой нападаше.

– Върни рубина на онези, на които принадлежи. Много добре знаеш, че не на теб е писано да го използваш.

Кралството беше в опасност. Дариел разтърси глава, но звукът се забиваше като метален шиш в ушите му.

– Знам, че си го откраднал. И те се чудят как си успял – ти, дребният картограф, който винаги им е завиждал, да се промъкнеш между петима рицари и да грабнеш съкровището.

Червен блясък. Боен рог. Дариел стисна рубина в ръка, усещаше ясно гладките му очертания, ръбовете, които бодяха дланта му.

– Дяволите предполагат, че рубинът някак е омагьосал всички ви и затова си успял. А бягството е ясно – веднага си открил как действа рубина, нали? И си започнал да си представяш всякакви места… кое от кое по-далечни.

– Да. – изрече тихо Дариел.

Малката Мария проплаква. Тала нежно я погалва по челото, после внимателно изважда едната си гърда от деколтето на обикновената домашна рокля. Момиченцето засуква жадно, а Дариел тича, тича, знае, че малката ще се разплаче, когато им каже, че трябва да бягат сега, но знае и, че това е единствения начин…

И тогава чува бойния рог, тогава рубиненият блясък завладява света и Дариел знае какво трябва да направи. Стиска рубина силно, представя си гори, мъгла, място, възможно най-далеч от дома, Тала и Мария изчезват и той продължава да тича…

– Ето това търсеше баща ми през всичките тези години. – Рем посочи стиснатия юмрук на Дариел. – Ето защо го изгониха от кралската академия. Докато служеше в столицата, искаше да прави експерименти, свързани с тъканта на самата реалност, но не му позволиха, било твърде опасно. Но чак накрая разбрах, че той е търсел рубина – по неговия си начин, чрез проучвания, писма до други алхимици и ровене в стари книги… Кой знае, може би ако го беше намерил, нещата щяха да бъдат по-добре.

– Но не е твърде късно. – обади се познат глас и Дариел застина. – Върни ни рубина, картографе, и ще ти позволим да се завърнеш у дома.

Дяволите, застинали като жива картина. Водачът с пламнали очи, стиснал меч, близначките, огледални копия една на друга, страховити и красиви, Андрем и Патрик, застанали от двете им страни.

– Аз… – Дариел започна да отстъпва назад. Осъзна, че няма смисъл да настоява да го задържи – беше обсаден.

Може би наистина единственият му шанс да оцелее беше да им даде рубина.

– Няма да нараните семейството ми, ако ви го дам, нали? – попита той и усети, че гласът му трепери.

– Няма, разбира се. Но дали ще можеш да ги намериш без негова помощ? – рече Аря, гласът ѝ звучеше студено.

– Не мисля. – додаде Аня.

– Всичко свърши, Дариел. Няма къде да се скриеш. – гласът на Рем звучеше почти нежно. – С Дяволите ще използваме записките на баща ми, за да разкрием пълните възможности на рубина. Мисля, че той беше прав: наистина можем да създадем една нова, по-добра реалност.

– Но няма защо да те убиваме, разбира се. Дай ни камъка и се махай оттук. – Рейн протегна ръка към него.

Дариел стисна рубина по-силно и бавно протегна ръка. В съзнанието му трескаво се заблъскаха спомени.

Купичката пада на пода и се пръсва, супата изпръсква стените. Момиченцето пищи. Дали е пищяла така и когато Дяволите са дошли за нея?

Дариел поклати глава.

Тала, обляна в слънчеви лъчи, люлее Мария и с нежен глас тананика песничка за топлина, уют и сън.

Дариел клатеше все по-енергично глава и усети пулсациите на ново главоболие.

Петима рицари гледат втренчено рубина, а Дариел се прокрадва под носовете им и го грабва, възползва се от моментната им възхита.

Не искаше да мисли за това, искаше да се отърве от него, искаше просто да го даде на Дяволите и да се приключва…

Нима щеше да успее да вземе рубина, ако не бе предназначен за него?

Главата му щеше да се пръсне.

Една нова, по-добра реалност. Какво означава това? Реалност, която е стабилна. Реалност, чиито нишки я държат здраво. Реалност, която не може да бъде разделена, разкостена на малки парченца, които се отдалечават едно от друго във времето и пространството.

Реалност без рубина.

Дариел стисна рубина и хукна да бяга.

Би дал много, за да можеше да прочете бележките на алхимика, да види дали няма да намери някакъв друг начин да спаси себе си и семейството си. Онова, което Рем му бе казал, вече му се изясняваше, изкристализираше в светлината на рубина, сякаш самият камък му подсказваше какво може да направи.

Чувстваше се като развалина, докато тичаше, опитваше се да изключи физическата болка, да я натика някъде надълбоко, където да се опита да се справи с нея по-късно. Наложи на мозъка си, на съзнанието си, на цялото си същество да се съсредоточи върху образите, които изникваха в ума му.

Камъкът не можеше да върне времето назад. Не можеше и да го пренесе в места, които съществуват, но не е виждал.

Но рубинът сам му подсказа онова, което алхимикът явно бе открил. Можеше да го пренесе на място, което не е съществувало досега.

Иначе как се бяха появили безкрайните гори между парченцата реалност?

Дариел си представи как продължава из тези гори, треперейки, си представи как запечатва стария свят, как методично, като скулптор, извайва границите и взема от стария свят всички междинни пространства, поправя пукнатините между реалността, как всичко това се превръща в новия свят, в неговия свят, в света на рубина.

Тича, докато накрая, изнемогнал, не се строполи на пътечката между дърветата. Остана там дълго, вгледан в облаците над себе си, позволи на съзнанието си най-накрая да се прочисти. После бавно извади от раницата одеалата и дрехите, които бе взел от къщата на момичето и бащата, постла си, хапна от техните провизии – имаше предостатъчно – и заспа.

Когато се събуди, Дяволите ги нямаше. Беше успял – щом не бяха дошли за него, значи бяха останали в стария свят. Дариел въздъхна с облекчение. Надяваше се, че вече не са Дяволи. Дали щяха да помнят рубинения блясък? Дали завинаги щяха да го търсят?

Надяваше се, че ще намерят начин да кажат на Тала, че той е добре.

Погледна към рубина в ръката си и му се стори, че усеща как очите му отразяват червения блясък. Усмихна се и тръгна по пътеката из празния странен нов свят.