Широко отворени очи

Щом затворя светлите си очи, зад клепачите ми сякаш като на кинолента започват да се нижат лица на императори, крале и папи, фрагменти от епохи, конфликти и войни. Не, че искам сам да си прожектирам филм, но това ми действа успокояващо и ми помага да се унеса в сън. Бил съм свидетел на какво ли не – от кървавите сражения на Средновековието до палитрата на Ренесанса. Прелитам през вековете като тъмен, неостаряващ сън. Казвам се Карстен Лудвиг Вихелм Бонифациус Уетин и съм вампир.

Какво се хилиш на името ми, читателю?! Последният, който го направи, свърши като дехидратирана човешка обвивка! Разбира се, че невежият плебей у теб ще направи асоциация с нещо мокро и воднисто^[1], но не! Аз съм древен вампир, потомък на Ернестинския клон на династията Уетин! Чувал ли си за този могъщ род? Британското кралско семейство произлиза от издънката Сакс-Кобург-Гота! Дали сме толкова монарси на Европа! Моето съществуване е изплетено от от безброй самоличности, познали светината и падението на човешкия живот през вековете! Хайде, иди си провери лайковете на последния пост в Инстаграм и престани да ме зяпаш! Опитвам се да спя!

Вие, хората на годината 2024, сте толкова досадни! Хем се страхувате от бледата ми, будеща страхопочитание персона, хем се тикате без свян в страниците на написаните за мен и себеподобните ми истории, и любопитно надничате в спалните ни в най-неподходящото време! Ами ако аз ви зяпам докато си миете зъбите? Няма да ви хареса, нали? Всъщност, да се навърта вампир около вас въобще няма да ви хареса. Досега не съм срещал човек, на който да му допадне истинската ми същност.

Намествам се по-удобно в новия ми красиво орнаментиран ковчег от палисандрово дърво, който използвам за легло от няколко години. Дълго търсих подходящ и накрая го направих по поръчка; исках да е специален – резбован бе с карфица, подплатен с тежко, кървавочервено кадифе и снежнобяла копринена възглавница с къдри по краищата. Ето, че пак започна да се хилиш!

Кръвта на резбаря бе много сладка! Защо го пресуших ли? Ами, опита се да замаже очевадната грешка, която бе допуснал като си позволи да претупа поръчката на леглото ми и да поръча краката на ковчега от онлайн магазин, вместо да ги стругова сам! Така че, внимавай в картинката! Не обичам да се подиграват с мен!

Ние – автентичните вампири – спим в ковчези, а не в човешки легла, както глупавите ви писателки на любовни вампирски романи твърдят в розовите си книги! Предишният ми ковчег се бе разпаднал с времето, прояден от дървояди. Много си го обичах. Бях спал в него повече от петстотин години. Ала както и да го поправях, колкото и да се опитвах да го спася, накрая все пак трябваше да се разделя с него. Новият ми ковчег бе все още твърд и дюшекът от мемори пяна не бе приел така добре формите на тялото ми при допир, но вършеше сносна работа.

С движението си карам във въздушния сноп лунни лъчи, който пада върху полираната повърхност на скъпото дърво, да затанцуват рояк микроскопични прашинки. Отбелязвам си наум да напомня на онлайн секретарката ми Марен да поръча химическо чистене на кадифената подплата. Не помня дали някога съм я чистил. Може би преди да легна за пръв път в ковчега, след като го доставиха. Или пък бе станало време отново да си изпера дрехите!

Вечерях преди два часа, точно в единадесет вечерта. Гледам да не се храня след полунощ, храносмилането ми не може да го понесе и ми докарва газове, които ме мъчат цяла нощ. И въпреки това, стомахът ми сега леко се бунтува, и без да искам, къса уригня пропълзява от гърлото до студените ми устни. Раздразнено я пускам през зъби навън и въздъхвам, намествайки глава върху копринената възглавница.

Може би е време да сменя калъфката. Или подплатата. Едно от двете. Или и двете.

Качеството на платовете се разваля с всяко столетие! Ще му мисля утре след като се наспя!!!

Затворих очи и се отдадох на блажената хладна тъмнина, която ме обгърна. Зачаках да се понеса по безкрайната спирала на цветни халюцинации, които ме обгръщаха всеки път щом склопях очи да заспя.

Нищо не се случи.

Няма как да го знаете, но бремето на вечния живот си е истинско проклятие. Всяка епоха, през която живеех под една или друга самоличност, си имаше своите изпитания. Преживял съм конфликти, които са изпитали душата ми по начини, които вие, обикновените смъртни, не можете да си представите! И все пак, тъмнината в мен никога не бе надделявала напълно, аз винаги търсех човешкото, макар то да бягаше от мен като сянка от изгряващо слънце. По навик си лягах, и се наслаждавах на безкрайния калейдоскоп от цветове, лица и различни картини от светове, които ме връхлитаха като успокояващ ням филм. Но това? Безсъние? Не бях готов за това! Мислите ми се завъртяха като понесени в буря листа.

Както бях правил стотици хиляди пъти допреди тази вечер, така и тази си легнах в ковчега с намерението да се предам на блажено забвение. Но спокойствието не дойде. Зачаках “съня” да ме грабне в дивия поток от халюцинации, но нищо не се случи.

Къде бе сънят ми? Защо не мога да се унеса?

Тези и още други въпроси без отговор зажужаха в главата ми като пчели в затворен буркан. Сърцето ми заби учестено, а ушите ми писнаха от тревога. Обля ме неземен студ. Светът се завъртя пред погледа ми и аз стиснах очи в опит да ги пресека.

О, не, не, не, не! Не и това!

От всичко друго на тоя свят, само паническа атака ми трябваше да ми се случи!

Познавах ги тези коварни пристъпи, на безупречно поддържаните ми пръсти на дясната ръка можех да преброя до пет ужасяващи преживявания. Брадичката ми затрепери и аз усетих как бях на ръба да ревна ей там, в ковчега! O, майчице Лилит!

Дишай, дишай, дишай, си напомних и се опитах да овладея паниката, която ме заля като вряла вода. Затворен в собствената си глава, се заборих с прииждащите на талази чувства на страх, безпомощност и безизходица.

Обля ме студена пот, макар тялото ми отдавна да бе престанало да функционира като на обикновен смъртен. Какво щеше да стане, ако вече не можех да спя? Как щях да си почивам, ако безсънието се превърнеше в мое вечно състояние?

Не исках да се паникьосвам, но усетих как страховете ми нарастват с всяка една изминала секунда. Обзе ме нова вълна на паника, гърдите ми се заповдигаха учестено при всяко вдишване, дойдоха ми сили, които биха разбили ковчега на трески и при най-малкото движение.

Без да ща, мислите ми закръжиха около най-ужасяващи диагнози. Вампирска невралгия? Сънна психоза? Невротично разстройство, може би? В мислите си запрехвърлях всички познати през вековното ми съществуване болежки. Къде ми беше отишъл съня?! Каква ли незнайна болест ме бе връхлетяла?!

Отчаян, стиснах очи в опит да потисна какофонията от въпроси, която изригна в главата ми и заплаши да ме докара до лудост. Най-големият ми страх – да се разболея от безсъние – загриза като червей надеждата ми да намеря покой.

Не исках да свърша като братовчед ми – Франц Максимилиан Лудвиг Бонифациус Уетин – в провинциалното ни имение в Майсен, което роднините ми от векове използваха за затвор на кралски и високопоставени умствено разстроени индивиди. Стъпвайки върху опита на други, помощничката ми Летисия лично се бе погрижила лечението на развилнелият се заради разбитото си сърце мой братовчед да бъде следвано до запетайката: той бе внимателно увит като пашкул в девет ризи, изтъкани в пълно мълчание от дванадесет голи девици, и закован в собствения си ковчег в подземието на имението.

Очите ми рязко се разтвориха в тъмното с остър блясък. Ами ако болестта беше наследствена? Ами ако и аз страдах от същото? Летисия си вършеше работата доста усърдно, но да пукна ако някога и́ бих дал позволение да ме натика в собствения ми гроб! Зъбите ми затракаха. В ушите си можех да чуя бесния ритъм на сърцето си – удряше като чук. Студена пот изби над веждите по бледото ми чело.

Какво правеха хората когато не можеха да заспят? Брояха овце! Трябваше да опитам да заспя!

Стиснах отново очи и си представих тучна, зелена поляна с ширнала се напреки дъсчена ограда, зад която стоеше стадо от точно сто – ни повече, ни по-малко – овце. Как можеха, дявол го взел, в действителност овце да прескочат такава ограда? Не, това не бе важно сега, важно бе да започна да броя. В мислите ми една от овцете се засили към оградата, прескочи я, и се затича към безкрайното зелено зад нея.

99…

Още една прескочи оградата.

98…

След нея се засили трета.

97…

Очите ми рязко се отвориха отново в мрака. Що за глупости?! Вампири не брояха овце! Виж, кръвчицата им да източат можеха, ако наоколо не се намереше никакъв човек. Мислите ми тракаха в главата като механичен часовник.

Мисли́, Карстен, мисли́! Може би си минал през някоя магия, която те е урочасала?

Сигурно остарявах и старческите неволи чукаха на вратата ми. Но аз нямаше да им отворя! Прокарах език по върховете на кучешките си зъби. Все още си бяха перфектно остри след векове хапане. Щях-нещях, трябваше да се чуя с Летисия. Ако имаше същество на тази земя, което можеше да ми помогне, това бе Летисия и нейният необятен извор на несекващо знание. Може би, ако и́ представех положението по смилаем за жените начин, нямаше да дръпна въженцето на предупредителната камбанка в главата и́.

Хванах се благодарно за спасителната нишка и мислено затърсих да се свържа с вампирката, която живееше при мен в източната кула на замъка.

Летисия бе, както държеше да я наричам на всеослушание, консултантката ми по всякакви вампирски въпроси. Мен ако питате, дяволски красивата жена на служба при мен си беше чист крадец. С нея се сблъсках случайно в замъка Уетин преди сто двадесет и пет години, докато се опитваше да разбие сейфа и да ме обере. Когато открих, че е вампир като мен (но много по-млад – едва на двеста и осем години), и́ предложих длъжност в замъка. Сам вампир (не броя братовчед ми, защото се влюби, заряза ме и емигрира във Великобритания да гони фусти), в компания единствено на дневното човешко меню в продължение на стотици години, бе особено отегчително. Сигурно тъмнорусата ми, никога не оплешивяваща глава, или римският ми нос и́ се бяха понравили, защото тя пък, за моя изненада, взе, че прие.

– Летисия, умирам! – изпъшках наум. Главата ме болеше от напрежение.

– Какво? – по интонацията на дрезгавия и́ глас можех да си представя, че очите и́ се бяха разширили до размерите на палачинки. – Какви ги говориш, Карстен? Ранен ли си?

– Не знам, – изръмжах в отговор, – не мога да спя!

– Как така не можеш! – изненада се помощничката ми и обърканият и́ глас отекна в мислите ми.

Откъде можех да знам защо не можех да заспя! Ако знаех, щях ли да я търся телепатично, или щях да спя блажено трети сън в ковчега?! Ама че странни създания сте вие, жените!

– Ами, ей тъй, на́! Не мога! – ядосах се аз и изсумтях сърдито.

– Опиши ми симптомите! – заповяда ми тя и долових шумоленето на страници.

Сигурно беше в библиотеката и прелистваше лечебника на рода Уетин. Изкривих устни. Едва ли имаше раздел, посветен на вампирски болежки! Аз и братовчед ми бяхме вампирясали след случайна среща с кръвопиец при късен гуляй по случай празника на Лятното слънцестоене.

– Еми, като затворя очи, ми е тъмно! – изпухтях аз, раздразнен. – Не заспивам! Треперя като лист, изпотен съм, и ми се иска да изпочупя всичко наоколо!

– Да не си използвал тецкат‘л-а от покоите на прадядо ти херцог Кристиан Сакс-Айзенбург?! Може би е временен ефект…

– Не съм! – изръмжах в отговор. – Знаеш, че не съм социална пеперуда като теб!

Роднината ми бе откраднал обсидиановото огледало на ацтеките от хабсбурго-австрийската кралица Ана, и до ден днешен никой не знаеше къде се бе дянало. Артефактът бе много рядък, но това, което го правеше още по-специален, бе свойството му да служи за портал на ангелите и привиденията от отвъдните светове. Аз с никого не обичах да се срещам. Не ме биваше да ходя по срещи. Бях…как го казвате в днешно време вие, хората? Интроверт, да, точно така, интроверт!

– Миналата седмица се върна от Бохемия! Да не би да си се къпал в термалните извори? Съдържанието на сребро във водата може да ти е изтрило спомените от главата!

– И таз добра! – въздъхнах в мислите си. Само това ми трябваше, да си загубя паметта! – Аз може и да съм стар, но не дотолкова изглупял! Не съм топил и кутре в изворите!

– Е, добре, все нещо ти е причинило това, Карстен! Не може ей-така изведнъж да се оцъклиш като сова на лунна светлина!

Усетих, че Летисия започна да се ядосва, че предположенията и́ не се увенчаваха с успех. Тънка усмивка плъзна по безкръвните ми устни. Харесвах я такава раздразнена, имаше нещо очарователно в презрителния начин, по който повдигаше вежди когато търпението и́ се изчерпеше.

– Намери ли нещо в лечебника? – попитах я.

– Нищо, което да може да ти помогне. – въздъхна тя. – Не те е хапал върколак, нали?

– Що за въпрос, разбира се, че не! – смръщих се аз. – Щеше да знаеш!

– А кога яде за последен път?

– Тази вечер в единадесет! – отвърнах. – Имах бизнес среща в частната си ложа в местния нощен клуб. Обсъждахме изграждането на водноелектрическа централа на на р.Заале с един американски плебей от Дюк Енерджи Корпорейшън! Присмя се на заветното ми фамилно име и свърши като изсушена кайсия!

– Надявам се, че не си го оставил там, в клуба! – изсумтя Летисия, вечно загрижена за безупречната ми репутация.

– За какъв ме вземаш? – сега беше мой ред да се разлютя. – Разбира се, че не съм! Сгънах го и го натъпках в дипломатическото ми куфарче! Никога не оставям следи на публично място!

– Човекът още ли е вътре? – можех да доловя живото оживление в гласа и́.

– Да, не съм го изхвърлил. Защо? Каква идея ти хрумна?

– Искам да проверя нещо.

– Оставих куфарчето във вестибюла до мраморните колони на стълбището. – въздъхнах и пак се наместих нервно в ковчега.

Сега пък всичко дяволски ме засърбя. Все едно мравки лазеха по вътрешната страна на облечените ми във фина дантела ръце и под кожените бричове на бедрата ми. Със сигурност трябваше да сменя тапицерията на ковчега!

Изминаха няколко дълги минути, в които не получих ни вопъл, ни стон от Летисия. Напрежението започна да пили по ръбовете и на без това привършващото ми търпение. Пръстите ми нервно забарабаниха по тежкото кадифе. Повиках я мислено.

– Какво става, Летисия?

– Секунда още само… – долових накъсаната и́ мисъл. – Ей-сегинка…Търся в джобовете… А, ето го! Бинго!

– Бинго ли? – недоумявах далеч от нея в ковчега. – Какво общо може да има числова игра с моето безсъние?

Ситният и́ къдрав смях изпълни ушите ми и звукът ме накара да се усмихна съвсем естествено.

– Ама че си, Карстен! Това е възклицание, израз на въодушевление, особено когато си намерил нещо, което упорито си търсил!

– Е, и какво намери? – запитах раздразнено и рязко се изправих в ковчега. Светският жаргон от последните сто години не беше нещо, което разбирах, нито пък имах желание да уча. Търпението ми започваше да се прокъсва.

– Права бях! Дрогирал си се! В джоба на жертвата ти намерих пликче кокаин! – тържествено изгърмя гласът и́ в главата ми.

– Дрогиран? – объркан, повторих като папагал след нея.

– Да, събеседникът ти е смъркал опиат, а ти си му изпил кръвта! – засмя се Летисия. – Успокой се, скъпи! Всичко ти е наред! Сега само трябва да изчакаш да отмине ефекта на дрогата, за да се опиташ отново да поспиш!

Премигах неразбиращо.

Кокаин…Опиат…

Отне ми няколко минути да асимилирам това, което помощничката ми ми бе съобщила. Значи не бях болен? Не бях луд? Нямаше все пак да ме оковат в подземието при братовчед ми в Майсен? Какви страхотни новини ми бе донесла Летисия! Сякаш планина се свлече от плещите ми. Почувствах се лек и крилат. Какво щях да правя без малката крадла, която се бе втурнала в живота ми и го бе направила по-добър? Изведнъж ми дойде вдъхновение и ми се доплака.

– Ще дойдеш ли за малко при мен, Летисия? – тихо си поех дъх и я повиках. Зениците на сините ми очи бяха станали огромни.

В кратък фрагмент от секундата, в полутъмната, мебелирана с най-изящни мебели стая, пред мен се появиха очертанията на малка деликатна фигура. Експертката ми по вампирски въпроси – Летисия – се яви пред мен, облечена в дълга и строга тъмнозелена барокова рокля. Дългата и́ смолиста коса бе прибрана в елегантен кок, а изумруденозелените й очи ме гледаха с облекчение.

– Виж, че нищо ти няма. Е, съвсем… – усмихна се тя и замлъкна, тъй като доближих пръст до устните си и и́ направих знак да мълчи така, както си бях все още полуседнал в ковчега. Очите и́ учудено се втренчиха в моите, разширени от любопитство.

Взорът ми попиваше всяка извивка от очертанията и́ на процедилата се в стаята от високия тесен прозорец лунна светлина. Луд ли бях, че не се бях решил да я питам по-рано? Дано все още имаше време да се качи на влака, който бе спрял на гарата.

– Летисия Джована Ска́во, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга?

^[1]Wettin – заигравам се със близостта на думата при превода; мокър/влажен