Статуя

Дяволите обхождат улиците вечер, твърди лекторът на раздяла в края на последната лекция за деня, обхождат ги и дебнат за свежа кръв, не се застоявайте навън по тъмно, и студентите навеждат глави, някои от досада, други от уважение, трети в мълчалива молитва.

Боговете не отговарят.

Дамин кима за довиждане и се отправя към лабиринта от мъгливи улици с разкривени сгради. Стиска старо разпятие в джоба на износеното си палто. Боговете не отговарят, но по тяхна милост край храма на Минерва расте ябълка, с клони, превити от плод, и този плод по чудо не замръзва и не изгнива, не, не по чудо, а по милост, по тяхна милост, защото как иначе би оцелял студент в столицата по това време на годината, когато вечер вятърът плаче с гласа на гладни деца, ако не с божия благословия.

Пътеката към храма блуждае край къщи с тъмни прозорци, по хлъзгав от дъжд и кал калдъръм, извива се между сиви стени и железни огради със заострени върхове, и се разклонява в дълги алеи, водещи в нищото. Дамин се навежда, за да мине под умиращ газен фенер, увесен на ръждясала арка между две дървени порти. Последният дъх на пламъка съска немощно, а трепетът му хвърля изкривени сенки по прогнилото дърво. Мъглата се утаява в гърлото на Дамин. Мирише на мокър камък. Няколко сочни червени ябълки биха прогонили вкуса на ръжда от устата му.

Да, ако стигне до храма тази нощ. Не мина ли преди малко покрай този ъгъл отсреща, където се срещат „Седем светии“ и „Божия воля“?

Сградите изглеждат еднакви, надвесени една към друга като заговорници в подмолен кроеж. Дамин стиска разпятието по-силно. Глупак, глупак, глупак. Какъв глупак трябва да си, че да се изгубиш в улиците около университета, който посещаваш всеки ден?

Градският часовник отмерва глухи удари в далечината… пет, шест, седем, осем, девет. Девет? Не, причуло му се е, та нали лекторът ги освободи в седем? Но мракът се е сгъстил, през гъстите облаци прозира сиянието на луната, а нощният вятър навява мраз и дим от огън, може би от домашно огнище, въпреки че през прозорците наоколо не се процежда светлина.

Дамин спира и придърпва шала около врата си по-нагоре. Коремът му къркори. Ако се върне и завие наляво, в края на „Божия воля“ ще излезе на булевард „Праведен гняв“, откъдето може да стигне до храма на Минерва за по-малко от половин час – в случай, че успее да намери правилната пресечка.

Само че и „Божия воля“, и „Седем светии“ са изчезнали. Напред и назад се простират безкрайни редици къщи. Нито един ъгъл, нито един завой. Черен мъх покрива каменните стени. Уличните лампи са мъртви, освен слабото сияние на една далеч напред, и това на една малко по-наблизо… не, това не е лампа, не може да е лампа, защото светлината ѝ плава по-ниско, на нивото на зидовете, примигва, угасва и пак се появява.

Огън? Може би край огъня ще намери някой, който да го упъти към храма. Дамин забързва към светлото петно.

Отблизо се чуват гласове, всъщност само един глас по-скоро, женски. Пее. Песента няма думи, протяжна мелодия като молитва или химн в чест на боговете, и също толкова безнадеждна, извисява се в безмълвна молба – моля, моля, моля, чуйте ме и помогнете, помогнете, моля ви.

– Боговете няма да отговорят, – мърмори Дамин – но дяволите винаги се отзовават – и се сепва. Откъде му хрумна това?

Светлината идва от тесен, правоъгълен процеп в каменния зид. Някогашен прозорец? Място за наблюдение? Дамин се повдига на пръсти, за да надникне вътре.

Зад зида се простира градина. През оголените клони на дърветата мъждука слабата луна, сетне облаците я закриват. Светлината угасва, появява се за миг, за да разкрие… какво? Къща, стъклена къща, в чиито недра гори син пламък… и отново изчезва. Гласът е замлъкнал. Дамин различава очертанията на изсъхнали храсти, поилки за птици, в средата на градината се вижда овален шадраван, пълен с черна дъждовна вода, а вътре върху каменен пиедестал стои женски силует с наведена назад глава и ръце, протегнати към небето.

Дамин прочиства гърлото си, за да поздрави, но гласът му излиза като немощен шепот. Жената се обръща към него, чула го е все пак. Лунен лъч, промъкнал се през облаците, осветява лицето ѝ – млада жена, девойка, с коси под сивкаво покривало. Загръща се в наметалото си, което се спуска до пиедестала и още по-надолу в тъмната вода.

– Съжалявам, че прекъснах молитвата Ви – казва Дамин. Този път думите му са по-отчетливи. Каменните блокове под дланите му вледеняват пръстите му.

Жената вдига ръце към него и гласът ѝ прорязва тишината, ясен и отчаян, не е молитва към боговете, молитва е, да, молитва без думи, но не към боговете, а към Дамин, лично към него, помогни ми, моля, моля, чуй ме и ми помогни, моля те, чуй ме, защото боговете не отговарят, но ти си тук, чуй ме и ми помогни.

Вятърът понася мелодията над тъмната улица. Клоните на дърветата се огъват под напора му. Наметалото на жената не помръдва, нито косите ѝ, застинали в идеален порядък.

Дамин колебливо отстъпва назад.

– Как да Ви помогна?

По врата и лицето му пролазва студ, лъхащ от празните прозорци на къщите, зад които мракът го наблюдава с хиляди мъртви очи. Мислите му препускат. Трябва да ѝ помогне. Не, трябва да избяга, далеч от това прокълнато място. Жената явно е затворена тук. Не, кой би държал затворници в градината си? В шадраван? Не, трябва да я спаси.

Моля, настоява гласът ѝ, звучи отвсякъде, наслагва се в ума му, монотонен, бавен звук. Моооооляяяя.

– Боговете не отговарят! – крясва Дамин и побягва към безопасността на лампата в далечината. Токовете на обувките му трещят по калдъръма.

Ето го ъгълът с табелките на познатите улици, ето я „Седем светии“ и „Божия воля“ до нея, и необичайно притихналата таверна, от която излизат двама пияници, олюляват се, смърдят на домашно изфабрикуван алкохол и срам, стаен под насиления им смях.

– Опитай „Божий дух“, момче – размахва единият полупразна бутилка, докато вратите зад тях се затварят със скърцане.

Три пресечки след таверната, оттам трябва да свие към храма на Минерва. Улиците тук са осветени, но усещането, че някой или нещо го дебне, не го е напуснало.

Дявол ли е жената в шадравана?

Не, Дамин е срещал дяволи преди. Не са опасни, няма да изпият кръвта ти, просто се опитват да те впримчат в хватката си, за да ти напълнят главата с глупости, които няма да разбереш. Пропаганда, твърди лекторът, и сигурно е прав, пропаганда, но неразбираема за все още неуки студенти като Дамин. Брътвежи по-скоро, налудничави безсмислици, които биха звучали смешни, ако не беше увереността, с която ги вграждат в мислите ти, докато накрая не си напълно сигурен, че идеите им са твои собствени, и светът винаги е бил такъв, какъвто го изкарват в приказките си. Както самият Дамин преди месеци се бе събудил с въпрос: Какво е биоинженерство? – въпрос, на който никой не може да даде отговор, нито лекторът, нито познатите му студенти, нито никой, защото терминът биоинженерство е съчетание от две случайно взети думи, такова понятие не съществува и няма нищо общо с вечно отрупаната ябълка край храма на Минерва, както дяволът се опита да му внуши. Помисли, каза лекторът, дори и да има наука, с помощта на която някой може да създаде такова дърво, защо е само едно, защо да не сложат по едно на улица, след като през зимата умират гладни деца? Същият въпрос може да се зададе и за боговете, отвърна Дамин, но боговете, каза лекторът, те имат свои закони и намеренията им са неразбираеми за нас, простосмъртните, слави боговете, затвори си устата и бъди благодарен за това, което имаш в живота, това е и няма друг начин, няма друга надежда. Освен това дървото е символ, и ако беше слушал лекциите, щеше да знаеш от коя религия идва.

Жената не е дявол. Жената е… нещо различно.

– Затворена е – идва шепот отнякъде. – Затворник.

Затворник… затворник… затворник… отвръща внезапно появилото се ехо.

Около Дамин, светлината на уличните лампи се размива и прегъва в гротескни форми. Оформя тяло, подобно на човешко, но по-тънко, по-високо, по… някак по-течно. Изглежда облечено в черна коприна, движенията му са бавни и грациозни като рибни перки под вода, а там, където трябва да е лицето, блести черен овал без нос, без очи или уста.

– Дяволе, махни се! – Дамин вади разпятието от джоба си, насочва го към съществото и реди каквото може да си спомни от изучаваните в университета молитви. – Запрещава ти Господ, Дяволе, да идваш до мен, махни се от мен, и от къщата ми, и от семейството ми, и от живота ми, няма да те слушам, нито ще…

– Затворена е – повтаря дяволът, и думите отекват в ума на Дамин. – Затворена е, а ти я остави там, в градината, на произвола на съдбата.

– Махай се – крещи Дамин. Крясъкът замира в пресъхналото му гърло.

Хвърля разпятието към дявола и побягва към най-близкия завой. Къщите се размазват пред очите му в петна, черни като сажди, а в ушите му не спира да звучи дяволския шепот: Самотна е, толкова самотна, затворена, помоли те за помощ, а ти я остави сама там, в шадравана.

Ехото го преследва по целия път обратно към таванската му стая, докато заключва вратата с треперещи пръсти, врязва се в съзнанието му, затворник, затворник, затворник, помогни ѝ, докато се свлича на пода и потъва в неспокоен сън с палтото на гърба си.

Слава на боговете, на сутринта умът му е тих.

Коремът му е свит на възел, дали от глад, дали от преживяното снощи, най-вероятно и от двете. Слабото слънце навън не може да се нарече слънце, но светлината му пробива облаците и осветява куполите на града. Ако се задържи така, денят няма да е толкова студен.

Дамин съблича снощните дрехи, измива се и се преоблича. Усмивката му в мътното огледало го изненадва, докато се бръсне, но всъщност няма причина да е изненадан – животът не е толкова лош, наистина, ето, изглежда, че днес няма да вали, ще яде сочни ябълки за закуска, ще пие горещ чай в университета и може би овесена каша за обяд, а снощи… снощи сънува най-красивия сън.

Да, сега си спомня.

Сънува НЕЯ.

Зърна лицето ѝ само за миг предната вечер, но явно съзнанието му е задържало подробностите и му ги разкри в съня. Косите ѝ блестят в най-бледото русо, кожата ѝ е мраморно бяла, а очите ѝ са сини, бледо сини като… като корицата на учебника „Божествени закони“. ТЯ също е божествена. Споменаването Ѝ трябва да се изписва с главни букви, винаги.

Затворник, изскача неочаквана мисъл и Дамин застива.

Вярно, как можа да забрави. ТЯ е затворник, пленена в шадравана на изоставена градина край стъклената къща – каква къща? Спомените му го мамят, за каква къща става дума, още повече стъклена? Абсурдно е. Снощи не забеляза къща, само дърветата и изсъхналите храсти до изпочупената настилка. Но градина без къща? Как? Сигурно не е видял добре.

Това не е важно.

Трябва да Я спаси.

Да.

Ще ѝ занесе ябълка и ще я изведе от градината-затвор.

Всичко се подрежда добре. Дамин намира храма от първия път, пълни джобовете си с ябълки и поема към улицата с безкрайни редици от къщи.

ТЯ го чака на същото място, върху пиедестала над мътната дъждовна вода. Чака него, само него и никой друг, протяга ръце към него, и песента ѝ е за него, моля, моля, моля.

На дневна светлина лицето ѝ е същото като в съня, невъзможно бледо. Косите ѝ не помръдват под вятъра.

Лесно е да се покатери и да прескочи оградата. Гладът го е направил слаб и лек. А ТЯ – ТЯ също е гладна. Дамин ѝ разказва за дървото до храма на Минерва, показва ѝ ябълките, завива две в кърпичка и прецапва през шадравана, за да ги поднесе в краката ѝ, яж, Богиньо, засити глада си и ми кажи как да ти помогна, как да те спася?

Как е името ти, Богиньо?

ТЯ свежда поглед към него. От прелестните ѝ устни излиза същата молитвена мелодия, ти си тук, а боговете не отговарят, но ти си тук, моляяя.

Дамин се осмелява да я хване за ръката – Ела с мен, ще ти покажа града, и университета, тесните улички и широките булеварди, и таверните, куполите над които се вие мъглата вечер, газените фенери край реката, и ще си свободна да пееш песента си както и където пожелаеш – но ТЯ не стиска дланта му в отговор, само накланя лице към него, дарява го с усмивка, и продължава вечната си молба, към него, към боговете, към всеки, който слуша.

Градският часовник бие шест удара. Дамин подскача, пропуснал е днешните лекции, кога мина времето? Има ли значение? – няма, важното е, че е тук, с НЕЯ, и може да ѝ говори, да ѝ разкаже всичко, да слуша молитвата ѝ. Рецитира ѝ полузабравени поеми, каквото си спомня от „Риданието на Августин“. ТЯ не помръдва, не диша, очевидно вглъбена в думите му. Брадичката ѝ е вдигната, каменният ѝ взор – вперен в късчето небе, където сиянието на луната се промушва между облаците. По лявата ѝ буза расте черен мъх.

– Трябва да вървя – казва накрая Дамин след десетия удар на часовника, но утре ще се върне и ще я отведе оттук. Ще дойде рано, докато ТЯ спи и ако трябва ще разбие проклетата ограда, за да я освободи, далеч от тази прокълната градина и абсурдната стъклена къща (каква къща? Зад градината има само гора и нищо друго).

Лекторът го посещава на следващата сутрин в таванската стая. Иска да знае защо Дамин отсъства вече три дни.

Дамин се замисля.

– Защото боговете не отговарят.

Това е коренът на причината. Затова ТЯ е там, в шадравана, и затова Дамин трябва да Я спаси, защото той е тук, когато боговете не отговарят. Обяснява всичко това на лектора, учтиво го изблъсква настрани, за да излезе през вратата с обещанието, че утре животът ще продължи както преди, лекции, студентска програма, изпити, но днес трябва да Ѝ помогне.

Лекторът върви след него към „Божия воля“, опитва се да се прикрие, но Дамин го забелязва и бърза напред. Пред таверната, лекторът пак е там, надига бутилка заедно с двамата пияници. Хилят се, разказват някаква нелогична история за студент, влюбен в статуя. Какъв идиот, да провали бъдещето си заради каменна украса на шадраван. Не е виновен той, казва единият, от древната лаборатория изтекъл газ и го замаял, и ти да се надишаш с нещо такова, и ти ще храниш камъка с ябълки.

Незнайно защо думите жегват Дамин. Каква лаборатория, че и древна? Не е чувал тази история преди, но щом се обръща, за да попита за повече подробности, пияниците ги няма, а лекторът почернява, тялото му изтънява и се издължава, а лицето му се превръща в гладък, черен овал. По челото на Дамин се стичат капки пот (как е възможно да е толкова горещо посред зима?).

Дявол. Но те не са опасни, нищо че няма разпятие в себе си, те се отзовават, когато боговете не отговарят.

– Помогни ми – моли Дамин, единственото логично нещо, което може да направи. Дяволът ще го разбере, когато никой друг не го разбира. – Помогни ми да Ѝ помогна.

Дяволът му подава каменоделско длето.

В прокълнатата градина, ТЯ не е помръднала от пиедестала, чака Дамин в същата поза, с ръце към небето. Плътта Ѝ гори с леден пламък под пръстите му, докато изскубва мъха, пораснал по лицето Ѝ. Очите Ѝ са затворени. Дамин знае какво трябва да направи.

Разклаща раменете Ѝ, наляво, надясно, напред и назад. ТЯ поддава, но не достатъчно. Длетото, трябва да ползва длетото, нищо че досега никога не е работил с такъв инструмент, колко трудно може да бъде, ще коленичи във фонтана и ще го забие в мястото, където краката Ѝ срещат камъка. Сигурно и то е покрито с мъх, а хоросанът отдавна се е разтрошил. Ще е лесно.

Длетото го няма. Ръцете му са празни.

– Помогни ми – крещи Дамин. Обувките му са пълни с вода, панталоните – подгизнали до коленете, а косата му – мокра от пот. Виковете му се сливат с молитвата Ѝ, богове и дяволи, чуйте ни и отвърнете, моля, моля, моля, трябва.

– Пробвай с ябълката – разнася се шепот зад него, а ТЯ отваря очи.

Разбира се, как не се е сетил. В джоба си има ябълка. Ако я поднесе към устните Ѝ, и ТЯ отхапе, ще намери сила да се освободи. Логично е, но Дамин не помни откога не се е хранил и гладът премрежва мислите му, затова логиката му убягва.

– За теб, Минерва – изважда съсухрен плод, който напомня ябълка, но може би вече не е такава. Колко време е седяла в джоба му? А къде са останалите?

– Важно ли е? – пита шепотът.

Няма нищо важно на тоя свят, кима Дамин, само това, че името Ѝ е Минерва, знае го със абсолютна сигурност, също като богинята Минерва, и е неговата лична богиня, затворена в камъка в средата на шадравана и той ще я спаси, каквото и да му коства.

Часовникът бие десет, дванадесет, тринадесет удара и продължава да брои, двадесет и пет, двадесет и шест, и седем, и осем. Няма да спре, докато ТЯ не е свободна, разбира Дамин, часовникът ще му помогне, просто трябва да дърпа и да бута с всеки удар.

Методът работи. Минерва се накланя към него, обвива раменете му с ръце и се усмихва. Между зъбите си държи отхапано парче ябълка. Песента Ѝ се е променила – сега е благодарствена молитва, благодаря, благодаря, благодаря, в ритъм с биенето на часовника.

– Скоро – задъхва се Дамин, почти е приключил. Още няколко удара и ще я хване, за да не падне във водата. Ще е свободна. Ще я заведе до реката, в онази пивница, където предлагат истински картофи, печени на жар, ще наблюдават мъглата над града и може дори да споделят чаша или две „Божий дух“, незнайно с какви пари, но това са неща, за които ще мисли, когато му дойде времето.

– Благодаря – напява шепотът в ухото му. Не е Минерва, а дяволът, стои до него в шадравана, а Минерва отново се усмихва, но не на Дамин, а на дявола, и лицето Ѝ вече не е лице, а тъмнина, овален мрак без намек за човешки черти.

Не, не, не, Дамин крещи името Ѝ, посяга към НЕЯ, но ръката му не среща плът, а въздух, какво стана, неговата Минерва не може да е дявол, та нали чакаше само него и пееше само за него, и щяха да се разхождат под газените фенери, само двамата.

– Не си ли уморен? – изпява дяволът-Минерва. – Свърши толкова работа. Сега трябва да си починеш.

Всъщност, да, правилно, уморен е, не е бил толкова слаб от много време, дори не помни откога. Крайниците му тежат, приковават го към калта до ръба на шадравана. Как се озова легнал там? Не е важно, затваря очи Дамин. През клепачите си съзира два черни овала, надвесени към него, от тях вее хлад, но важното е, че Минерва е свободна и най-накрая ще засити глада си, двамата ще се нахранят, не Дамин и Минерва, а Минерва и дявола, а Дамин ще може да си отдъхне и да заспи, да потъне в спокоен сън, в който ТЯ ще пее и песента Ѝ ще се носи над града и повече няма да има значение дали боговете ще отговорят или не.