Сукуб

Пазарът беше оживен. Жени се бутаха по сергиите за опушено, сушено и осолено месо. На алеята отсреща едър мъж демонстративно закла пиле с мачете и го метна на жена си да го изчисти. Плисна кръв, няколко възрастни жени го нахокаха, че е изпръскал вехтите им рокли. Този номер не беше нов, но за пръв път се загледах в дребничката женица с оскубани вежди иобръснат бритон, облечена в изтъркана тъмнозелена рокля с квадратно деколте и покрита с кървани петна. Приведена тя чевръсто скубеше перата и току фрасне птицата у тезгяха да не шава. Беше се изгърбила от труд, но стискаше устни и запазваше недоволството за себе си. Това можеше да съм аз, омъжена за някой бедняк или тиранин! Да се претрепвам от работа, а мъжът ми да си вее мачетето и да ми хвърля коси погледи. Стиснах ръката на Селесте. Тя спря и се огледа. В момента жената на месаря плющеше шамари на две мръсни и чорлави момчета, разтърсваше ги за раменете, кряскаше и ги буташе да бягат.

– Не знам къде бъркам, Селесте. Роклите ли ми не са хубави, аз ли съм грозна… всяка сутрин излизам и обикалям пазара, площада, библиотеката, църквата… къде мога да си намеря съпруг? Как може някой да ме забележи? – изрекох тревогите си на глас.

– Какъв съпруг искаш?

– Богат, красив, начетен… да ни извади от мизерията, децата ни да са хубавки и да мога да си говоря с него на всякакви теми – свих рамене. В съзнанието ми се меняха образи на русокоси мъже с трапчинка на брадичката или чернокоси с тъмносини очи. И двете ги харесвах. Ах, къде да ги намеря?

– А ти какво можеш да предложиш? – подсмихна се Селесте.

– Мога да шия, да пера, да чистя, да готвя. Мама на всичко ме е научила – въодушевих се.

Сигурно приятелката ми познава някой като за мен. В бордея на нашата улица, където работи, идват заможни мъже, но тези мъже изневеряват на съпругите си. Дали и моят мъж би ми изневерявал със Селесте? О, тя знаеше как да кокетничи и улови мъжкото внимание. Виждах как с едно нейно кимване младежите ѝ правеха реверанси…

– Съпругите на богатите мъже не правят това – приятелката ми махна с ръка, облечена в дантелена ръкавица.

– Наистина ли?

– Високо се целиш. Знай си мястото. Знай си цената. Можеш да имаш всеки, но проблемът е как ще го задържиш. Ами ако има специфични сексуални нужди?

– Какви? – сбръчках вежди – А, не, не ми обяснявай, по-добре да не знам.

– Трябва да се научиш да флиртуваш. Да не мислиш, че тези погледи и въздишки са насочени само към мен? – допря длан до гърдите си. Деликатни и стегнати изпъкваха над квадратното деколте на розовата ѝ рокля. Нима печели толкова, че да си я позволи?

– Нека направим един експеримент – хвана ме за раменете тя – Разходи се до края на улицата, както ти кажа. Да видим дали си толкова невзрачна, колкото си мислиш.

Смъкна надолу роклята да се повдигнат гърдите ми и да се подава част от долната риза и оголи раменете ми. Придърпа небрежен кичур върху лицето ми. После извади кутийка за грим и ми начерви устните и бузите.

– Сега, походката ти да е бавна, поклащайки бедра, задържаш поглед на някого, когото харесаш и се усмихваш леко. Внимавай, да не покажеш смущението си с жест или мимика. И в никакъв случай не бягай, ако някой те заговори. Флиртувай.

– Как?

– Създай тайнственост около себе си, ти можеш да си всякакваза мъжете, които не те познават, изгради си образ в хубава светлина. Отвърни на въпроса с въпрос, отбележи какво харесваш в другият. Но не си давай адреса, ако не искаш непоискани гости – вирна тя предупредително пръст. После ме побутна да вървя.

– Спокойно, аз ще бъда наблизо.

Пусна ме, отдалечи се заднешком и се затича повдигнала полите си. Загризах нокът. Добре, тя бе някъде наоколо и сигурно се превива от смях. Тръгнах бавно. Краката ми трепереха от желание,да избягам, да се скрия. Мъж с прошарени коси и изцапани дрехи облегнат на стена пиещмедовина, вдигна бутилката за тост. Страните ми пламнаха. Направих реверанс и продължих. Не, не е за мен, твърде мръсен и прокъсан беше. Минах покрай група младежи, които се превиваха от смях. Смехът секна. Едно момче с широки рамене и черна коса повдигна вежди и ме измери с поглед от обувките доприческата. Почувствах се неудобно. Пройдоха, къща не гледа! Дочух тропот на конски копита. Мъж във военна униформа ми кимна от седлото. Имаше коремче и брада. Не, военните деца не гледат, все са на фронта. Стиснах очи. Разбрах къде е проблемът. Майка ми е втълпявала тези мисли и ме ограничаваха. Заглеждах се по мъжете, някои се усмихваха и ми кимваха. Нищо сериозно. Няма да се омъжвам за всичките. Просто флирт. Повдигнах с една ръка роклята си и леко я развявах, както правеше Селесте.

Мускулест работник се приближи. Имаше груби големи ръце и квадратна челюст. Голото му теме лъщеше на слънцето. Лицето зачервено, очите малки и хлътнали, а под дясното око белееше сърповиден белег.

– Здравей, хубавицо! Видях те със Селесте. Каква ти е цената? – попита мазно.

– Аз съм порядъчна жена – вирнах брадичка.

– Още по-добре, порядъчните жени са… безплатни – издиша във врата ми. Понечих да го зашлевя, но той стисна китката ми и я изви. Привличаше зяпачи.

– Проблем ли има? – долових дълбок мъжки глас. Резонираше по кожата ми.

– Просто този загубеняк се прави на мъж, защото не може никоя свястна жена да му се върже на акъла… и малкия пишок – отвърнах ядно. Пусна ме рязко. Последва вълна от аплодисменти и смях. Аз се олюлях и облегнах на масивни мъжки гърди. Пригладих меката материя, сако от кадифе и небесносиня риза. Трябва да е благородник. Вдигнах поглед и срещнах веселите му зелени очи. Червената му коса се къдреше по краищата. Кожата – гладка и бледа като мрамор. Аромат на карамел и смола ме замая и дишах дълбоко.

– Ще Ви видя ли на бала тази събота? В замъка Шамбор.

– Но аз не съм поканена – премигах. Ние от простолюдието не ходим на балове.

– Ами, каня Ви – разпери ръце. Когато ги отдръпна от мен потреперих от студ – Ето, вземете – подаде ми плик с восъчен печат – Само ми кажете име – приготви молив.

– Каролина – въздъхнах. Майка ми ще откачи! – Но… аз нямам рокля – запънах се.

– Ще Ви купя – сви рамене той.

– Не, не ми е удобно – вдигнах ръце.

– Разбира се, че ще отидеш – възкликна Селесте зад гърба ми и ме стресна. Прегърна ме и облегна брадичка на рамото ми – Имате ли още една покана?

– Съжалявам, мястото вече е заето.

– Та, аз не ви познавам – избърсах потни длани в роклята си.

– Сатен, ваш покорен слуга – поклони се и целуна ръката ми – Имате седмица да ме опознаете – прокара палец по бузата ми и продължи по устните. Кожата ми пламна. Задъхах се и разширих очи. Жега изригна в слабините ми.

– Утре сутрин в осем. Тук. При цветарският магазин. Какво ще кажете?

Мъжът купи букет червени рози и прокара цветът им по лицето ми.

– За най-чистата красота, която съм срещал – прошепна. Погледът му заискри.

– Благодаря – зарових нос в букета.

– От сега горя за нашата среща – сплете пръсти той и изчезна зад ъгъла.

– Кой беше това? – гласът на Селесте ме изведе от транса.

– Не знам – отвърнах – Но не мога да отида.

– Хайде, аз ще те покривам. Всичко за което си мечтала ти се предлага на тепсия. Грабни я! – Селесте ме окуражи. Когато стигнах мизерният си дом ѝ връчих розите.

Очите на Сатен блуждаеха в ума ми дълго след срещата ни и объркваха мислите. Стоях с часове стъписана и си представях как ще изглеждам, какво ще му кажа. Сърцето ми биеше лудо при спомена за пръста върху устните ми. Облизах ги. Майка ми говореше, но не я чувах. В ума ми звучеше неговият дълбок глас зовящ името ми.

Накрая жената изтръгна от ръце ми дрехата, която кърпех. Беше се мръкнало.

– Мъж е, нали? Затова си толкова отвеяна – мръщеше се тя.

– Да – чух се да изричам. Сякаш бе на сантиметри от мен и червеният водопад от коси ще се разлее по лицето ми. Устните му нашепваха името ми. Ако повдигна брадичка ще го целуна. Очите ме изпиваха с поглед. Аз се захласвах и усмихвах.

– Няма да се виждаш с него. Аз ще ти го избера.

И красивият Сатен придоби зверско лице и се озъби, гледайки към майка ми.

– Не! – извиках и станах. Образът му се разми. Протегнах длан след него, ала нямаше никого. Осъзнах, че бузите ми бяха мокри и ги избърсах.

– Бързата любов е лъжлива и нетрайна. После ще ми благодариш.

– Нима ти си се омъжила без любов? – попитах я. Стисках юмруци.

– Много ме ухажваха, ала след години само той не оттегли предложението си. Поне излезе добър човек, макар беден и болнав, лека му пръст.

– Този е богат, майко, и божествено красив – усмихнах се.

– Богатите не се женят за бедни жени. Те ги купуват, употребяват и захвърлят.

– Затова съм в това положение, затова не мога да си намеря мъж. Пълниш ми главата с глупости! – процедих през зъби и я измерих с поглед. Дребна жена, пълна и приведена. Сивите ѝ коси сбрани в хлабав кок. Дрехите захабени. А очите ѝ, кафяви като кал, в момента ме гледаха с насмешка. Ухили се с жълтите си зъби.

– Значи затова се шляеш по цял ден. Защо не казваш? Още утре ще те запозная с бъдещият ти жених. Вдовец, още е снажен, макар малко старичък за теб.

– Другата седмица – махнах с ръка и разтрих чело. Имах главоболие.

– Така да бъде – потърка длани майка ми. Прегърна ме здраво и се оттегли да спи.

Не само, че видях Сатен на другият ден, ами и всеки следващ. Шепнеше ми нежни слова, правеше ми подаръци, прегръщаше ме и се смееше. С него бях свободна, бях себе си. Разказвах му за живота си, за тревогите, за майка ми и ми олекваше. С всяка среща ставахме все по-дръзки в ласките си и го усещах все по-близък. Обсебваше мислите ми, присъстваше в молитвите ми, сънувах го, а денем го бленувах, когато бяхме разделени. Обещах му, че на бала ще стана негова и ще избягаме. Очаквах този момент с вълнение. За пръв път имах контрол над живота си и за пръв път бях влюбена в някого. А после… разказвах на Селесте и тя се смееше на моята невинност и ме подкрепяше безусловно.

Денят на бала настъпи. Моят благородник настояваше да ме вземе от сутринта, но аз исках да се сбогувам с майка ми. Връчи ми алена рокля със скъпоценни камъни и сребриста маска. Разделихме се трудно, не можехме да се откъснем от целувки.

Очаквах вечерта с трепет. Нямах апетит, когато обядвах вкъщи. Сухият хляб дращеше гърлото ми. Само пих повечко медовина за кураж и ми се замая главата. Легнах си за малков стаята ми.

Когато се събудих напичаше слънце през прозореца. Главата ми тежеше и имах горчив вкус в устата. Навън цареше суматоха от викове и тропот на конски копита. Когато станах ми се зави свят. Повърнах до входната врата. Майка ми плачеше на прага.

– Какво става, майко? Колко е часът? Довечера съм на бал – попитах вяло. Нямах сили да вървя, камо ли да танцувам. Майка ме поведе вътре да седна до масата.

– Станало е клане в Шамбор, на скъпоценния ти бал. Селесте… е мъртва. Открили са трупа ѝ в река Лоара, както и на десетки момичета. Добре, че не отиде, това можеше да си ти – галеше косите ми с треперещи пръсти и се усмихваше леко.

– Не разбирам – сбръчках вежди – Сатен, моят любим, той ме чакаше. Щяхме да избягаме! – скочих на крака и се олюлях. Пот изби по челото ми. Езикът ми лепнеше.

– Аз… пратих Селесте там. Дадох ѝ роклята ти, маската и поканата да те замени.

– Но…

– Убиецът е питал за теб. Заловиха го. Някакъв работник, едър, с гола глава и белег на бузата. Бил клиент на Селесте и си имали зъб. Ще го разпитват, засега отрича.

– Не ставай смешна, майко, бедняците не ходят по балове – рекох с дрезгав глас.

– Няма да излизаш. Утре женихът ти ще дойде и ще те отведе надалеч. Всичко е уредено. За твое добро го правя миличка, искам да те предпазя – приглади бузата ми. Отблъснах ръката ѝ. Тръгнах към изхода, ала беше заключено. Майка ми се зае да приготвя обяда сякаш нищо не се е случило. Аз рухнах на пода и се разплаках.

Събудих се в собственото си легло. Писък разкъса мрака. Фенерите на улицата придаваха мекота на предметите. Запътих се към стаята на майка ми, ала не я заварих там. Далечен плач резонираше в стените и се впиваше в ушите ми. Седнах на стол и разтрих очи. Помислих, че си въобразявам, когато се повтори, продължителен и нестихващ отчаян рев. Беше майка ми, крещеше името ми, зовеше ме да я спася. Затръшнах вратата и изтичах навън босонога и само по риза. Дъжд ръмеше и мокреше косите ми. Шляпах по локвите, камъчета се впиваха в ходилата ми, пързалях се в кал и конски фъшкии. Хващах се за уличните фенери за опора. Виках с цяло гърло майка ми, докато не прегракнах. Надявах се да събудя с виковете си съседите и някой да ни се притече на помощ, уви прозорците оставаха мрачни и пусти. Нямах друга посока освен гласът ѝ, все по-немощен.

Заварих я легнала безжизнена на земята. Над нея се бе надвесила висока мъжка фигура. Затичах се и го изблъсках от тялото. Заплаках с глас. Сложих главата ѝ в скута си, пригладих мокрите ѝ разпилени коси, измих лицето и затворих невиждащите очи. Изревах от безсилие. Зърнах зейналата рана на гърлото ѝ и закрих уста с длан.

– Разкъсах аортата, мъртва е – обади се със спокоен глас мъжът. Познах го – Сатен, моят любим. Стоеше под дъжда скован. Насочих целият си гняв към него.

– Убиец! Чудовище! – хвърлих се към него да издера очите му. Стисна китките ми и самото му докосване запрати парещи тръпки по тялото ми и коленете ми омекнаха.

– Не отричам, вършил съм ужасни неща. Като станеш като мен ще ме разбереш.

– Защо? Защо я уби, проклетник! – свлякох се на земята. Не смеех да погледна към трупа на майка ми. Не беше светица, но си нямах другиго. Тя ми вдъхна любовта към книгите,като ми разказваше приказки вечер, тя правеше най-хубавата млечна попара, работеше като перачка и ми купуваше платове да си шия рокли, и се опита да ме опази… а аз не я слушах.

– Тя си го заслужи! Застана на пътя ни! – мъжът стисна юмруци, а от шепите му лумнаха пламъци – Тя изпрати онази… повлекана Селесте да ме прелъсти – посочи трупът – Подмами ме и се възползва от мен. Трупах яд… мислех, че ти си я изпратила нарочно, че… ми се подиграваш. Като научих истината и… – сбра шепи в молба.

– И не можа да ме различиш от една уличница? Мир на праха ѝ – прекръстих се неволно. Сатен изсъска и отстъпи – За каква ме вземаш? – разперих ръце.

– Всъщност в сънищата, които ти изпращах се държеше доста разкрепостено – подсмихна се. Бузите му поруменяха, а в очите грейнаха пламъци. Сведох глава.

– Върви си. Остави ме да изживея мъката си – изплаках. Стиснах кръстчето си и започнах да шепна молитви. Имах майка за погребване, имах любов за оплакване.

Той обикаляше около мен като хищник. Червени жилки пълзяха по свитите му юмруци, по оголените гърди, по шията му. Устните му алени, челюстта стисната. В ума си чувах молбите му да срещна погледа му. Извиквах образът на убитата си майка, за да се преборя с порива. Подсмърчах и бършех сълзите си. Леденият дъжд се просмукваше в ризата ми, вкочаняваше крайниците ми, изстудяваше и сърцетоми.Треперех, обливаха ме горещи и студени вълни. Забивах нокти в меката част на дланите си, болката да ми помогне да се удържа. Спомените ми избледняваха, докато в един миг не се зачудих коя е тази жена в скута ми и какво правех тук. Огледах се, прокарах поглед по мръсните прозорци, нащърбените покриви и напукани сгради, и ги чувствах чужди. Към мен се приближи мъж. Червената му коса падаше над лицето. Разплаках се. Кожата муберазсечена от червени жилки, които пулсираха. Физиономията зверска с остри зъби. Само очите с огнени ириси ме гледаха насълзени с кръв. Накрая огънят ги погълна. Притиснах главата му до гърдите си. Разроших косата и напипах малки рогца на челото. Щом ги почесах започнаха да растат като на козле. Мъжът стоеше на колене и ме прегръщаше. Нещо в мен крещеше да бягам надалеч, но не гослушах, а и не можех да помръдна. Започна да оголва раменете ми и да смъква ризата надолу. Помнех го, сърцето ми казваше, че това е моят любим Сатен, ала в какво се е превърнал?

– Не! – разсмях се – Срам ме е. Когато станеш като мен, ще ме разбереш.

Сатен близна рамото ми с грапав език. На мястото избиха мехури и ме засърбя.

– Толкова чиста, толкова добра, толкова невинна и крехка, ах, вкусна си. Пусни, пусни злото в сърцето си, инак страстта ми ще те изгори. Искам… искам душатати.

Описваше кръгчета с език в ямката на ключицата ми от които се задъхах. Захапа лявата ми гръд и усетих вадички кръв да се стичат като лава. Той пиеше, засмукваше кожа, дърпаше и я разтягаше, а ръцете му вече шаваха под ръба на ризата ми в търсене на влажното ми лоно. Аз стенех, извивах се като котка. Възкачи ме, целуваше ме, целуваше ушите ми, страните ми, слепоочието, челото, носа, обсипваше ме с жарки целувки, а аз се кикотех. Търсеше устните, оставих ги за накрая. Фиксира главата ми с пръсти през тила, обхвана страните ми, докосна брадичката, разтегли устните ми. Гледаше ме сбръчкал вежди. Какво ставаше? Тъкмо, тъкмо реших че е дошъл момента, че съм намерила правилният мъж да загубя девствеността си и… той сякаш охладня. За да го разсея, захапах палеца му и го всмуках. Езикът ми набъбна и загубих чувствителност в устата. Той се откопчи от мен, залитна, запълзя назад клатейки глава.

– Твоя е – изкрещях без да мисля – Твоя е душата ми, цялата съм твоя, вземи ме!

Разкъсах останките от ризата си, а с тях и разума и задръжките. Оголих се. Дишах тежко. Причерня ми. Прониза ме студ, сърцето спря, остра болка изригна в слънчевият ми сплит и се разпростря по вените. Задушавах се. Челото ми бумтеше в равномерен такт. На тринадесетият удар видях душата си като мой прозрачен образ, който крещи без глас да се измъква от устата ми. Сатен ме гледаше разширил очи, зарови пръсти в косата си и изкрещя без глас и погълна прозрачната материя. И после всичко свърши, цялата агония, цялата изпепеляваща страст угасна. Усетих топлината да се влива в мен и да ми вдъхва живот.

Виждах в тъмното, всяка гротеска на заобикалящата ме среда, всеки дребен детайл на мръсотията и небето с огнените си кълба и нюанси на мъглявините. Погледнах моя любим, кожата му блестеше като от кристалчета, очите горяха като звездите, косата му излъчваше меко сияние, а влажните му устни ме приканваха. Гледаше ме в захлас, като творец своята ненадмината творба. Смутих се.

– Кой си ти? – Гласът мибе станал, по-звънък, по-ясен и нежен, харесваше ми.

– Дяволът – тонът му бе дрезгав, с леко ръмжене.

– Какво ми направи? – стиснах кръстчето на шията си за спасение. Щом започнах да се моля, то ме опари. Изсъсках и го захвърлих настрани. Той взе душата ми! Няма да отида в Рая, няма да бъда пречистена или опростена, няма да получа Божия помощ.

– Превърнах те в демон сукуб – отвърна Сатен и премига с дългите си мигли.

– Ще ме вземеш ли със себе си в Ада? – премигах. Рискувах всичко заради него.

– Аз… аз не обичам грозни жени, съжалявам.

Свлякох се на земята и заридах. Когато вдигнах глава, него вече го нямаше. Върна ми спомените за майка ми, за приятелката ми, върна болката и скръбта. Но не си взе любовта, тя остана да ми напомня какво е било или можеше да бъде ако бяхме други. Положих глава на гърдите на мъртвата ми майка, сълзите ми капеха, а аз гледах в нищото без да мигам, със съзнанието че нейните ръце няма повече да ме погалят и прегърнат за утеха. Не чувах пулс, тялото ѝ се вкочани, изстина, а на сутринта я полазиха мухи.

Долових стъпки, които тичаха. Вдишах аромата на пот. Чух ускореното сърцебиене, как кръвта кипи във вените и сгрява крайниците. Пъшкането на мъж, изхрачващ се в близката канавка. Той избърса носа си и приближи като ме оглеждаше.

Пожелах го без да го познавам. Младеж в двадесетте, слаб и с голям червен нос. Осъзнах, че не ме вълнува външният му вид, а какво има в панталоните. Усещах непознат глад, глад за страст. Зърната ми се стегнаха. Топлината се покачваше в ерогенните зони и подмокри слабините ми. Храната ми дойде!

Той разтресе рамото ми. Потръпнах при допира на големите му ръце.

– Добре ли сте, госпожице? Какво се е случило? – попита момчето с дрезгав глас. Търсеше отговор по изражението ми и зяпна. Трябваше да действам бързо преди възбудата му да отшуми. Впих устни в неговите и затворих очи. Свлякохме се на земята, боричкахме се, стенехме и се целувахме. Ръката му между краката ми, можеше да е на Дявола. Щом разбра, че съм мокра, смъкна панталона си, покри ме с тялото си и проникна. Всеки тласък вливаше част от живота му в мен, с всяка целувка изпивах младостта и красотата му. Зарязах го безжизнен на земята. Беше се превърнал в съсухрен побелял старец с кожа сбръчкана като кора на дърво и изтъняла като люспа.

Наместих останките от роклята си и приклекнах да затворя невиждащите му очи. Изпищях и закрих уста с длан. В отражението си видях как от гърба ми излизаха ципести червени крила с шипове. Очите ми бяха огнени. Имах големи зъби и лице на звяр. Наведох се да повърна в една локва и видях същото. Изправих се бавно и треперех. Тялото ми бе деформирано – тънка ниска талия и ребра, които се брояха.Краката наподобяваха на козешки. Имах дълга опашка, която завършваше с шип на скорпион, и рога извити като на овен. Опипах тялото си, на допир си беше моето човешко. Разтрих лицето си и напипах разкъсани парчета кожа, мехури и вдлъбнатини. Зарових пръсти в косата си и закрещях от яд, проклинах Дявола, че ми отне красотата, ала така привлякох още мъже с които се нахраних. Не можех да контролирам глада, нито да спра мъжете привлечени от мен. Бях мръсна, окървавена, рошава, и въпреки това те ме желаеха, връхлитаха ме и ме обладаваха щом ме зърнат. Всяка целувка я усещах като язва по кожата си, всяко проникване като побиване на кол. Някои бяха нежни, други ми биеха шамари и запушваха устата ми. Всичките свършиха по един начин – мъртви. Събрах жалкото си достойнство и парцалите от земята и се прибрах вкъщи.

С времето свикнах с този образ в огледалото, водата и доривочите на хората. Преспах с хиляди мъже. С всяка следваща жертва гладът се усилваше. Не можех да се отдам на никой човек, не го заслужаваше. Понякога бях лоша, много лоша, а друг път внимателна, но и в двата случая не оставях живи. Загубих красотата си, сърцето, душата си в името на любим, който не ме оцени, любим който живее вечно и бе единственият който не можех да убия с ласки, а с вековете започнах да желая смъртта му.