Та те не съществуват

Инспектор Петер Карначев слезе тичешком в подлеза, и мигом съжали, че е избрал стъпалата – обувките му се натъкнаха на нещо гъсто и лепкаво. Дали кръв или не, това зависеше от некомпетентността на колегата, на когото бяха възложили да прави периметър. И на компетентността на служба “Градска чистота”.

Периметър с опънати полицейски ленти имаше, няколко метра по-навътре. Пепелянова се въртеше там, винаги сякаш няколко сантиметра над земята, та да не контаминира местопрестъплението, и правеше снимки. За да не я прекъсва, Карначев първо привика Крилев.

– Почти идентично на предните случаи. – докладва лейтенантът. – Млад мъж, изпратил гаджето. Малко цуни-гуни по пътя, но нищо, кхъм, аморално. Това ни съобщи продавача от денонощния магазин горе. Видял е как я придружава, а после се връща сам и слиза тук. Сигурно е пресичал да отиде до станцията на метрото.

– А после…

– После същото. – въздъхна Крилев.

Карначев се приближи към тялото. Грозна картина. С почти прерязано от посребрена гарота гърло, а в гърдите – дървен кол. Що за фанатици…

Заради разкъсаните артерии всичко бе обляно в кръв, грозни пръски, които показваха как жертвата се е дърпала и мятала в отчаян опит за спасение. Петер вдигна глава да ги проследи, и видя нещо дори по-противно.

– Убиецът ли го е написал?

– Не. Клошар, който спи понякога в подлеза. Е, но това ни води до добрата новина – имаме свидетели, тук, долу!

Петер Карначев погледна стената. Върху избелели графити се стичаше:

Свидетели имаше двама. Теглиха чоп, и дотук беше с добрите новини за Карначев. Падна му се клошарят.

След субективно няколко часа (инак, 30 минути), когато очите му вече почваха да сълзят в ароматната компания на свидетеля, Петер направи пауза. Той излезе от търговската будка, която полицаите бяха завзели за целта, а след него се носеха бързите, пелтечещи крясъци на клошаря:

– Истина ви казвам! Истина, истина! Такъв е убиецът, вяра ми имайте! Върнали са се! Иде краят!

В съседна кабина Крилев си вършеше работата в по-приятна компания – дама, която лейтенантът джентълменски бе обзавел с напитка и одеяло през раменете. Щом Петер влезе, тя впървом вдигна отривисто поглед, но щом го видя, бързо забучи лице отново в чашата, която държеше. Тъмните ѝ къдрици почти докосваха ръба и криеха очите ѝ. Но дори така.. Карначев се намръщи. Струваше му се някак позната.

– Нищо полезно от моя страна. – сподели уморено с колегата. – Леко чалнат, но по-скоро безобиден – е, доколкото може да е безобиден някой, който не се свени да проповядва края на света с ръце, натопени в чужда кръв.

Момичето се размърда неудобно и изведнъж извиси фалцет, някак тънък и фалшив.

– Аз дали не може вече да си тръгвам? Вече говорих с лейтенанта, мама ме чака вкъщи и така нататък.

Момичето се опита да се промуши покрай него.

-Чакайте! – повика я Петер. – Аз не съм приключил с разпита. А и …. виждате ми се някак позната.

– Че откъде, Петрохане? – подхвърли Крилев. – Надали се движите в същите паранормални среди, без да обиждам госпожицата…

Момичето стисна ядно юмруци.

– Знам какво видях! Ако полицията обръщаше внимание на всички сигнали и улики, и ги вземаше насериозно, нямаше да се стигне до седмо убийство! Седмо! Казвам ви, убиецът е…

И изведнъж му просветна! Та това беше асистентката на баща му, беше я виждал поне десетина пъти на сбирки на института.

– Наденица! – сети се името ѝ Петер.

Обидено, момичето се врътна, безцеремонно вдигна полицейската лента и си тръгна. Карначев понечи да я последва, но Крилев вдигна ръка в опит да го спре.

– Няма смисъл, Петре, остави я сега, объркана е. Да знаеш и на мен какви ги наприказва… Та човеци не съществуват!.

Д-р Льохманов, психиатър и психотерапевт, преглеждаше бележките си за пациента Г.И., докато същия се бе отпуснал на креслото срещу него. На пръв поглед дремеше, но разговорът продължаваше, макар и вяло.

– И откога, казвате, посещавате този странен град насън? Преди или след като сменихте квартирата и започнахте нова работа?

– След. – отвърна Г.И.

– И откакто го сънувате, всяка вечер ходите да изтребвате изчадия?

– Е, не от самото начало. Няколко дни… докато се ориентирам. Д-р Льохманов се наведе леко напред.

– Интересно съвпадение във времето, не мислите ли? Дали този отпор, тази сънна агресия не е отговор на стреса в офиса? Не е лесно, нови колеги, нови взаимоотношения.

Отегчен, Г.И. поклати глава. Вярно, сънищата бяха започнали след като се премести в абсурдно скъпата нова кооперация, която се извисяваше току над централните гробища. Агентът от недвижимите имоти бе подшушнал, че при строежа са жертвали една схлупена църквичка, намерена при копаенето на основите – та затова е трябвало да се бутне малко допълнително на общината, да не прави проблем. А на работа бе сключил такива договори още първата седмица, че никой копче не можеше да му каже.

Сънищата бяха различни. Като никои досега. Дори… Г.И. не би ги описал като неприятни. След първоначалната дезориентираност му харесваше тръпката, праведното чувство за победа. Само да не му се спеше толкова през деня…

-Нека продължим следващия път.

Д-р Льохманов прибра замислено пациентското досие. Все още считаше, че насилието, което проявява насън иначе законопослушния гражданин Г.И. се дължеше на напрежението, натрупано денем. Сънища и натрапчиви мисли. Нямаше да е за първи път. Безпокоеше се обаче от последователността и детайлите на нощните му преживявания. Лекарят потръпна, когато си спомни спокойните описания, които му даваше Г.И. Как проследявал младите двойки, в които единият накрая очевидно нападал партньора си (може би трябваше да поработят и по въпроса със сексуалността, въпреки че Г.И. надали щеше да е във възторг). Как самият Г.И. тръгвал по следите на агресора. В началото опитал с кол, но било много трудно. Не по-лесно било да си намери сребро, но накрая бе намерил сребърни верижки. След това – първо душене, после кол.

Д-р Льохманов реши да обсъдят следващия път медикация. Все пак, вампири не съществуваха.

Между биографиите на Петрохан Карначев и Наденица Пилафова имаше едно голямо съвпадение и множество малки, но съществени разлики. И двамата бяха издънки на известни гастрономически родове, посветили се по различен начин на изучаването на вампирската диета. Наденица, на галено Надя, се гордееше с това. От малка мечтаеше да работи в Института за устойчиви мутации и когато ѝ се удаде възможност да се присъедини към екипа на доктор Лукан Карначев, беше на седмото небе от щастие. Разработката ѝ на тема “Ензимно коригиране на порфирия-подобни симптоми при вампиризма и преоценка на опасността от Allium sativum“ бе многообещаваща и професорът с радост помагаше на протежето си.

Петер смяташе работата на Института за благородна, но меко казано неплодотворна. И какво, като след голямата промяна някои животоспасяващи характеристики се бяха оказали генетично вързани с други, по-неудобни? За толкова години бяха ли успели да отключат способности за левитация у вампир, който не ги е проявил спонтанно? Не, иначе на Петер нямаше да му се налага да си купува сега нови обувки. Измислиха ли как да повлияят обсесивно-компулсивното разстройство, което за зла беда се бе оказало вързано с гените, позволяващи да се оцелява нощем, след като слънцето спреше да наднича през озоновите дупки? Явно не, защото Петер знаеше точния брой на гранулите в пакета кучешка храна, който бе разсипал миналата седмица.

Отгоре на всичко, баща му работеше в Департамента по алиментация. Дори не по проекта за хематокритна зависимост, който от чисто научно любопитство проучваше как са се развили кръвопийските нужди през дългата атомна зима. Не, професор Карначев се занимаваше… с чесън.

И все пак, макар да бе забегнал от семейното поприще при първа възможност и да бе избрал да се занимава с презрени престъпници, инспектор Карначев не бе съвсем лишен от гурме наклонности. Това го бе накарало, след като изтича подир Надя, да я покани да му сподели свидетелствата си в по-неофициална обстановка.

Петер бе редовен посетител на ресторант Vol de sang. Учреждението се славеше с френската си кухня и твърдеше, че всички ястия се приготвят в непосредствена близост до чесън, без обаче нито една молекула да попадне в тях. Петер смяташе това за ужасно позьорско, но храната наистина бе добра.

– Мосю Каррнашев, – предлагаше му келнерът. – за вас нощеска препоръчвам кръв от кошута, див улов; или пък имаме чудна партида пасищно отглеждан блек ангъс. Кръвта е с малко по-високо съдържание на холестерол, но редно е вампир да се поглези от време на време.

– Ще взема кошутата. – реши бързо Петер. – И двойна порция прясна кървавица.

Щом чу избора му, Надя изсумтя тихо, а Петер едвам се сдържа да не подбели очи. Той, естествено, смяташе че няма нищо по-хубаво от това да гризнеш след работа някой приятел, но считаше за безсмислено на заведение да се ограничава само с хуманоидна кръв.

Сервитьорът явно бе усетил предпочитанията на другия си клиент.

– А за мадмоазел, имаме разбира се пълна класическа селекция. Но позволете ми да предложа нещо по-нестандартно: прясно замразена плазма от последното данъчно облагане. Много по-лека от цяла кръв, с подбрани антитела, които придават леко тръпчив, но много свеж послевкус. Чудесно се комбинира със сухо бяло вино.

Надя се замисли.

– Добре. – склони тя. – И стек тартар за мен.

Щом келнерът се отдалечи, Петер без увъртане започна разговора.

– Госпожице Пилафова…

– Надя.

– Надя. Простете, ако не ви разпознах, и ако колегата Крилев ви е подразнил със снизхождение. Непрофесионално постъпих, като ви поканих, но реших, че и вие, и аз тук ще се чувстваме комфортно; а вие казахте нещо много вярно: има вече седем жертви. Това трябва да спре. Затова, като колега на баща ми, ви моля да споделите без задръжки какво знаете. А аз, като инспектор, обещавам да съм обективен и да изслушам всичко без предразсъдък.

За миг настана мълчание, докато сервираха храната. В чашата вино на Надя кубчета ПЗП се разтваряха в малки рехави облаци. Над нея тя го изгледа преценяващо.

– Добре. Ще се опитам да разкажа по-подредено.

Знаете вече, че аз работя в Института. Сигурно не сте обръщали внимание, но ние тясно си сътрудничим с историческата асоциация Глобални аспекти на промяната. Докато ние се занимаваме само с промените, направили вампирския геном това, което е днес, те картографират всякакви изменения – природни, биологични, културни. Имат много интересни кръжоци, и Паранормалния привлече вниманието ми. Изследват най-различни феномени, като тази година се съсредоточиха върху енергийните места…

– Имате предвид електромагнитните аномалии? – осмели се да попита Петер, като се чудеше накъде отива този разказ.

Надя съвсем леко се наежи.

– Ами да. Но нека не опростяваме нещата. Защо ни влияят толкова негативно? Защо навремето хората, напротив, са се стремяли към тези места и дори са строели там своите храмове и църкви?

– Минерални кварцови депозити и естествени планетарни потоци. Не е нужно да го караме да звучи мистично. – вдигна рамене Петер. – И ние, и човеците винаги сме имали влечение към по-особени места, нормално е. Те са го усещали, ние също, просто много по-силно. Следствие на по-изтънчените сетива. Ние може да чуваме песните на прилепите, но една от древните кучешки свирки ни причинява болка.

– Колко сте тесногръд! – ядоса се момичето.

– А вие какво мислите, че са?

– Енергийни вихри, пълни с потенциал! Може да са гънки във времето и пространството! Не бива да си затваряме очите и да не изследваме възможностите! Ох, няма значение, само ме разсейвате… Работехме по двойки. С партньора ми отидохме до древното гробише в края на метролинията, сещате ли се?

Петер кимна. Отдавна, то се бе намирало почти в центъра на града, но се бе оказало точно такава аномалия, каквато Наденица описваше. С годините жилищните сгради се бяха отдръпвали от него, защото и така ежедневието предлагаше предостатъчно причини за главоболие. Запазената инфраструктура на метрото обаче все още стигаше до там, макар самите вагони да спираха за последно две спирки преди гробището.

Преди да продължи, Надя изведнъж надигна чашата, и на един дъх изпи половината плазма с вино.

– Засичахме много силни сигнали около храма в центъра на гробището, и по-точно от криптата в него. И една нощ, преди около месец…. видяхме нещо да излиза от там. Не успяхме добре да го огледаме, но партньорът ми така се паникьоса, че отказа да се върне с мен. Аз също… също се поуплаших . Чак след три дни посмях да се върна.

Момичето замлъкна за няколко секунди, зъбките ѝ се забиха в изпръхналите устни, гръдта ѝ се заиздига учестено при спомена. На Петер му се прииска да се пресегне през масата и да хване ръката ѝ, да я върне в настоящето.

– Беше човек. – вдигна поглед тя и изведнъж заговори бързо, та да свали тази тежест от плещите си. – Изобщо не ми бе хрумвало до този момент, но щом го видях – знаех. Това беше човек. Беше странно облечен, не с пелерини като нашите… а като някакъв странен къс плащ, но с ръкави. Представихте ли си? И качулка, но не я бе вдигнал още. Носеше дълъг сак, и кълна се, помирисах от него сребро и стара, мъртва кръв. Едвам се сдържах да не повърна, бездруго не ми беше добре. Сврях се зад една надгробна статуя, но не знам как не ме чу, когато мина покрай мен. Дишането ми се чуваше сигурно от стотина метра, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Но ме подмина. Изчаках, докато не чух в далечината метално драпане по портите, и чак тогава се втурнах да бягам. Щом излязох от гробището, го мернах пак в гръб. Отиваше в посока изоставения тунел на метрото.

Надя си пое дъх.

– А на другия ден… имаше отново убийство. Трябваше да го последвам, но не ми стигна смелост. Но утре вечер… ще се върна!

Дори и в разгара на на нощта тук, на гробището, бе пусто. Причината бе ясна и пулсираше болезнено в черепа на инспектора.

– Благоволили сте значи да дойдете. – появи се сякаш от нищото Надя. – Сигурно да спасите нещастната девойка от нейните илюзии, а?

Петер въздъхна.

– Обещах ви, че ще взема насериозно и ще разгледам всички възможности, нали така?

Все пак премълча, че описанието на “човека” съвпадаше с даденото от клошаря и че всички убийства се бяха оказали в близост до метростанции. Така че, не бе изключено…

– Хайде!

Надя елегантно се издигна и се понесе над оградата. Петер изсумтя, и се зае да отключва вратата със служебен шперц.

– Ама какво се бавите!

– Аз съм тук като длъжностно лице! Ще влизам, както му е реда.

– Само привличате внимание с това дрънчене!

– Вие привличате, като фърчотите един метър над гробовете!

Петер влезе, Надя кацна, и двамата се изгледаха намусено един друг.

– Хайде де, водете! – изшътка Петер, като разбра, че няма да спечели този двубой по взиране.

Девойката се фръцна и тръгна по затлачените с гъст буренак бивши алеи. Само липсата на нащърбени надгробни камъни и клюмнали кръстове ги отличаваше. Инспекторът забеляза, че момичето все пак се рее няколко сантиметра над обраслата земя, за да не си развали рокличката сигурно. Замълча си, бездруго засилващата се болка в слепоочията, заедно с надигащия се кисел вкус в гърлото и проблясващите светлинки пред зениците му бяха достатъчно разсейващи.

– Ето, тук!

Надя спря и се снижи в сянката на старо изкорубено дърво, тъкмо като Петер установи, че едвам фокусира къде да стъпи. С известно усилие той надигна поглед и потърси какво му сочеше тя. Малка църквичка, към която времето не е било благосклонно – цяла странична стена и половин от фасадата липсваха, разкривайки изкорубената вътрешност. И да е била изографисана навремето, всеки цвят бе изчезнал под порива на времето, вятъра и дъжда. Виждаше се олтар, гол и нащърбен; а зад него – вход към крипта.

С цел пред себе си, Карначев се поотърси от замайването. Надигна се, тръгна нататък, но Надя бързо го дръпна за пеша на палтото.

– Не! – изшътка тя. – Сега чакаме!

С неудоволствие Петер седна обратно. Земята бе студена и влажна, а минутите се отмерваха с пулсациите в главата му. Вече бе на ръба на търпението си, когато слухът му долови нещо. Срещна погледа на Надя, тя безмълвно кимна и сложи пръст пред устните си.

Тежки, неравномерни стъпки, и грозно, хриптящо дишане изпълниха изострените сетива на Карначев насред тишината на гробището. Той се надигна едвам-едвам, и затаи дъх.
Съществото пред него бе почти, почти вампир, но…

Бе по-нисък, и набит; стойката бе леко сгърбена, както никой вампир не би си позволил. Кожата му бе не гладка и бледа, а противно, наситено розова, сякаш бе получил някакъв алергичен шок, сякаш цялата му кръв се беше събрала току под повърхността. И излъчваше толкова много топлина, стелеше се от него на вълни, така че Карначев би го намерил и със затворени очи. Сякаш шумът, който издаваше, не бе достатъчен. Съществото издаваше изумително много шум за някой, който не говори и в момента едвам се движи; но и за щастие оставаше глух за звуците, които идваха от скривалището на Петер и Надя. Но най-стряскащи бяха очите – нищо общо с меките алени до ръждиви нюанси на вампирските. Неговите бяха бледи, сиво-сини и воднисти. Студени.

Можеше ли?… Човек?

Инспекторът дискретно се опита да извади мобилния си и да набере за подкрепление. Но, естествено, насред аномалията нямаше и помен от обхват. Той тихичко изруга. Изведнъж съществото обърна лице към тях. Петер си прехапа от яд езика – нима той ги бе издал така глупаво?

Причината обаче бе къде-къде по очевидна.

-Наденицо бре! – изхриптя сащисано Петер и се опита да сграбчи за глезените момичето, което плавно се издигаше от убежището им.

Надя лесно избегна ръцете му и се изправи в цял ръст, няколко педи над земята.

– Няма да бягам повече! – изсъска тя и се хвърли върху човека.

Частица от съзнанието на Петер – което в по-голямата си част бе заето да проклина този ход на събитията – се възхити: гневна и буйна, Надя бе като драматична вампирица от стар филм, почти лишен от цвят. С развети наметало и коси, оголени зъби и пламнал поглед, обляна от лунна светлина, тя атакува светкавично.

Съществото срещу тях изобщо не изглеждаше притеснено от нападението. Дори изръмжа от доволство и оголи зъби – равни, изтъркани и пожълтели.

– Крайно време беше! – изкиска се то с глас, цяла октава по-висок от този, който Карначев очакваше. – Да се покажете какви зверове сте!

То извади дълъг дървен прът, в единия край изострен като кол, в другия – тежък и дебел, като бухалка.

– Ела, кръвопийце, виж какво ново съм ти приготвил!

Петер бързо издрапа подир Надя, но тя се възползваше от липсата на препятствия по въздух. Затова не успя да стигне преди момичето да бъде пометено от тежкия удар и да падне.

– Не!

За негово облекчение, Надя се надигна. Стискаше бузата си в шепа, по кожата червенееха следи от изгаряне – чак сега Петер видя, че около оръжието бе навит метал, сигурно сребро. Той бързо извади полицейската си палка и парира следващия удар. Оказа се по-слаб, отколкото инспектора бе очаквал, и бързо мина в атака.

– Когато не нападаш в гръб, не е толкова лесно, нали!

Противникът му отстъпваше, крачка по крачка назад, и Карначев се обнадежди. Ако успееше да го притисне до здравата църковна стена, може би щеше да успее бързо да го обезвреди и закопчае.
Мраморна кашпа се катурна на земята и Петер изруга. Малки бели камъчета се посипаха в тревата и той стисна силно зъби, опитвайки се да потуши желанието да ги прибере… да ги подреди.

Мигът разсейване обаче беше пагубен. Инспекторът едва свари да вдигне ръце, и да предпази шията си от сребърната гарота. Оръжието му тупна на земята.

– По-вълнуващо е. – току до ухото му достигна гнилият дъх на човека. – А щом е на мой терен… трудността се компенсира.

ХРУП!

С глух удар полицейската палка се стовари на тила на човека.

– Какво да правя? – изпищя Надя и я надигна пак. – Как се убива човек?

– Ами опитай както се убива вампир!

Човекът пусна с една ръка среброто и затършува из дрехата си. Това бе достатъчно за Петер, който разшири примката, без да обръща внимание на изгарящата болка, и направи най-естественото за един вампир – изви шия и ухапа силно противника си за китката.

В същия момент нещо плисна и Надя запищя.

“Поля я! Със сребърна вода? Как, как я наричаха… светена вода? Аз трябва…”

Мислите на Петер се лутаха на фона на крясъците, човешки и вампирски, а в устата му се стичаше кръв. Знаеше, че трябва да стори нещо, да го стори бързо, но … Течността в устата му бе гъста, лепкава, горчива, по нищо на приличаше нито на вампирска, нито на каквато и да било друга кръв, която някога бе пил. Щипеше по венците му, които сякаш още се прибраха, та да се удължат зъбите му; гръклянът му спастично преглъщаше, сякаш едновременно искаше да повърне, и искаше още, и още…

Успя да отпусне челюсти и с човека взаимно се избутаха един от друг. Карначев успя да се измъкне от сребърната примка и почна да гълта въздух. Никога не бе вкусвал по-прекрасен кислород. Никога не бе усещал по-нежен полъх. Никога… не се бе чувствал толкова еуфорично силен, както с вкуса на тази противна кръв в устата си. На няколко крачки от него Надя хлипаше, поддържайки изгорената си ръка.

Инспекторът искаше да иде при нея, да провери как е, да почисти раната с чиста вода, да ѝ даде да пие… него. Но вонята на човешката кръв го накара против волята му да скокне след съществото. Беше по-бърз от всякога, по-силен, той… летеше! Та Петер никога не бе успял да се научи да левитира, дори и на сантиметър над земята!

Хвърли се напред и успя да го сграбчи на яката на прага на църквата. Под миризмата на желязо, сега от него се усещаше и нещо друго – пот и страх. Червендалестото му лице лъщеше. А под пръстите си Петер усещаше пулсациите на артерия, плътна и изопната.

Гърлото му гореше от жажда. Венците му щипеха, а зъбите боляха при всяко вдишване. Искаше още, още, още. Чувстваше се отвратително. Чувстваше се великолепно.

Чувстваше се като наркоман. Чувстваше се като чудовище.

Едва на косъм от хлъзгавата кожа Петер се спря. С гърлен рев и последен порив на волята той се отдръпна от човека и го захвърли настрани. Тялото прелетя няколко метра и грозно хрущене се стовари във входа на криптата, претърколи се надолу по стълбите и тупна глухо, без стон.

Залитайки, Карначев се понесе натам. Дупката зееше, изпълнена единствено с мрак. На заден план в съзнанието си Петер усети как главоболието, което го съпровождаше от мига, в който прекрачиха в гробището, се усилва до краен предел. Още крачка напред и главата му заплашваше да се пръсне. Но отдолу, от тъмнината… ухаеше на кръв.

– Инспекторе! – достигна до него викът на Надя. Отнякъде далече, далече. – Петре!

Карначев стисна зъби толкова силно, че пробиха собствената му плът. Потърси във вкуса на своята кръв нещо нормално, нещо, което да задържи съзнанието му на място. После прескочи, опря се в ръба на олтара и забута. С грохот камъкът се плъзна по камък. Дупката се скри. Тоновете гранит някак успяха да заглушат зова на кръвта и мрака отдолу.

Силата изведнъж се отцеди от Петер. Той рухна, подпрял глава на хладния олтар. В главата му имаше само мътилка и той едва разбра кога Надя е застанала до него.

– Петре, Петре! – клатеше го момичето и тикаше нещо бяло под устата му.

Инспекторът я ухапа.

Д-р Льохманов надникна в болничната стая, и направи знак на групичката студенти да влязат заедно с него. Не, че пациентът вътре можеше да възпротиви. Беше натъпкан с медикаменти, а вратът и ръката му бяха така здраво шинирани, че нямаше нужда от усмирителна риза.

Ах, неговият срам и неговата гордост. С Г.И. бяха прекарали месеци в сеанси, а той така и не бе успял да разкрие какво се крие зад тревожните му сънища. Обвиняваше се, че този пропуск едва не бе коствал живота на пациента му – но от друга страна, щеше да предостави безценен материал за последната му публикация.

– Сега, деца.

Студентите се наредиха по ръба на стаята.

– Тук имаме един неочакван случай на… – д-р Льохманов направи драматична пауза. – Сомнамбулизъм.

За негово удоволствие една девойка ахна.

– Този пациент ми разказваше за живите си сънища, в които обикаля някакъв град. Но аз пропуснах да разбера, че той наистина обикаля. – за да покаже вината и тъгата си, докторът притисна длан в гърдите си и поклати глава. – Г.И. всяка вечер наистина излизал вън от дома си. Но за щастие, вместо извън жилищната си кооперация, където би би изложен на много повече опасности, той слизал в собственото си мазе. За нещастие обаче, така успял да остане незабелязан от съседите си.

Наистина странен случай. Преди няколко дни от травматологията се бяха свързали за негов пациент. Той очакваше поредния объркан шизофреники или буйстващ в делириум алкохолик, но го очакваше Г.И. – гипсиран до ушите. Колегите от спешното му бяха разказали – Г.И. е бил намерен, явно паднал по стълбите, в собствената си клетка в мазето на сградата. Хубаво се беше потрошил. Нервохирургът беше заявил с възхита, че е късметлия – беше успял да си счупи врата без да засегне гръбначния мозък.

Д-р Льохманов не можа да сдържи любопитството си, и си измрънка разрешение да посети мястото на произшествието. Мазето на Г.И. изглеждаше точно така, както мъжът описваше криптата на църквичката от сънищата си. От стената стърчаха древни тухли, в единия ъгъл се извиваше част от запълнена стара арка, а подът беше пръстен. Лекарят не можеше да се начуди – как бяха пуснали в експлоатация така незавършено наглед помещение. Че и отгоре на всичко, май бяха разрушили някаква археологическа находка. Аман вече от тези нови строежи!

Това обясняваше поне част от повтарящите се сънища на Г.И. По някаква причина бе стигал насън до мазето си, а въображението му бе допълвало останалото. А за тези допълнения… Е, за тях щяха да си поговорят отново надълго и нашироко, когато Г.И. се възстановеше. Пациентът му имаше да отговаря на много въпроси, и то не само пред него. Да речем, полицията живо се интересуваше от няколкото сака с… изцапан инструментариум, които бяха намерили до него в мазето.

– Е, инспекторе, как сте? – попита го комисар Вълчебилев с тон, който всъщност не предполагаше отговор. – И момичето чувам, че се възстановява от приключението.
Карначев кимна, и прибра последните си вещи, готов да си тръгне от болницата. Наденица бе изписана още вчера сутринта, от удара по главата нямаше щети, а изгарянията се възстановяваха добре, без белези. Приличието диктуваше да не ѝ ходи веднага у дома на свиждане… въпреки че тя сама му бе заръчала да ѝ донесе хематинни желатинчета. Продаваха ги долу, в сладкарницата.

– Добре, че се е сетила да ти даде да си сръбнеш, да си прочистиш малко системата, след като си се нагълтал с кръвта на онзи. Направо се беше натровил!

– Комисар… – прекъсна го меко Петер. – Колегите казаха, че днес ще ходи оперативна група на гробището, да издърпат олтара. Моля за разрешение да се присъединя.

Вълчебилев се сепна.

– Е, тъй бива ли? От болничния креват, на работа! – комисарят помълча, а после лукаво добави: – Виж какво, сега ще има пресконференция. Ела с мене, да разкажеш, да видят хората какво става, като пренебрегваме грижата за психичноболните.

Петер въздъхна. Психичноболен вампир, сигурно с някаква кръвна мутация, направила кръвта му неядлива, който се разхождал по метролиниите да убива. Това бе историята, представена на пресата, а комисар Вълчебилев, който другия месец се кандидатираше за кмет, смяташе да се възползва от нея за кампанията си.

-Защо изобщо искаш да ходиш там?

-Да… видя. – отвърна Петер.

Да видя дали още е там.

Да видя откъде е дошъл.

Да видя дали няма още.