Тропикът на Еднорога

Град Зарево навярно имаше най-нестандартната сирена. Сега, възможно бе по широките светове да има най-различни и необичайни системи, възвестяващи населението при опасност. Може би някъде цанеха на длъжността несполучили бардове. А другаде биеха церемониални гонгове с грандиозни размери, и треморът на звуковите вълни се носеше и предупреждаваше, че нещо дори по-кофти се задава. Сигурно някъде ролята бе поета от съвсем истинска сирена, която при нужда изплува от пристанищните дебри и надава кански писък. Аз лично, ако бях градоуправител, бих се спряла на диви козли.

Характерното при всички тези примери обаче е, че са шумни. В Зарево обаче предупрежденията се носеха на талази от шепот. Едва забележим блясък и пукот пробягват по трасетата, които магьоснически доброволци обновяват всяка седмица, после те облива тихо, но настойчиво известие.

В случая знаех причината да се бие тревога, но за мое неудоволствие нещата се развиваха една идея по-бързо от желаното.

“Сблъсък между хората на Еднорогата и хората на Ламята на Крайморския площад!”

До рамото ми изникна Шуш.

-По-добре да се размърдате. Вашите момчета малко… се изсилиха.

Нямах нужда да ме подсеща, но въпреки това кимнах и подхвърлих една монета. Шуш бе върлинест, на неопределена възраст, и способен да пробута какви ли не врели-некипели под предлога “да знаете какво чух”, с други думи – най-достоверният ми информатор. Както и чуден доставчик на дребно, стига човек да няма претенции за произход.

Монетата изчезна в ръкава му, а той- в тълпата. Знаеше, че остатъка ще получи чак довечера, когато плъзнеше последния слух. Е, и ако оцелеехме, де.

-А сега какво правим?

До мен Томасина стоеше, напрегната и с леко блатен оттенък на лицето, но като цяло се държеше. Това бе първото ѝ излизане на терен и доста се колебаех дали да я взема с нас. В погледа, който и хвърлих, тя явно разчете това и се стегна още повече, за да покаже, че няма да ме разочарова.

-Ясно, – отговори си сама тя. – планът не се променя по никакъв начин.

Като по сигнал двете хукнахме. Само след петдесетина метра обаче галопът ни бе редуциран до нещо като въодушевен тръс. Движехме се срещу потока от хора, търсещи убежище и за да не ни раздели, сграбчих Томи за китката. Около нас пазарите се опразваха, сергиите се прибираха по хитроумно вкопани релси. Заобикаляхме и прескачахме минувачи, които без излишен шум потъваха в подземните укрепени скривалища. Отдавна никой не беше толкова тъп, че да влезе в някоя от паянтовите сгради по време на тревога.

След няколко пресечки суматохата на евакуацията започна да отстъпва място на хаоса на битка. Спрях се. Въпреки че безгласно потвърдих на Томи, че планът си остава същият, всъщност нямаше да е зле мааалко да го променим. По разчет диверсията трябваше да започне след като ние двете се бяхме придвижили до кея. Но явно Кадрам и Габри, чиито глави, или топки, или и двете щях да откъсна при първа възможност, се бяха оказали лишени от всякаква преценка за време. Бяха прибързали и ние се бяхме озовали в разгара на мелето.

По улиците, водещи към площада, вече се бяха обособили групички. Гвардията на Ламята в опушеносиви одежди с настървение млатеше Верните на Еднорогата, които хич не им оставаха длъжни. Макар и по-леко въоръжени, в тях се разгаряше вакханлийска злост, пред която меч и щит бяха безсилни. Пред очите ни една девойка на годините и килограмите на Томи сграбчи за реверите мъж два пъти по-тежък от нея. Хвърли го на улицата, шлемът му издрънча на ръба на тротоара и се изтърколи. Преди воинът да успее да се опомни, момичето вдигна крак и го стовари върху лицето му. Веднъж, два пъти, три пъти, и пак и пак, докато главата му не се пръсна като зряла диня, а стъпалото на Вярната с жвакащ звук не размаза мозъка му по плочника.

От гърлото на Томасина излезе задавен звук, заплашващ още нещо да се излее на земята.

-Ще минем през сградите около площада. – реших аз. – Повечето имат топли връзки една с друга, а останалите така или иначе са надупчени като сирене. Хайде!

В първата постройка, в която се шмугнахме, вече две продавачки се бяха укрили. След като с един поглед прецениха, че нямаме интерес към бохчите им със стока, спряха да ни обръщат внимание. Необезпокоени излязохме през широк страничен прозорец и веднага потънахме в почти долепената съседна къща.

Дори и в тази ситуация ме обзе странното чувство, което винаги ме спохождаше, бях ли в старата част на града. Широките гладки пътища, покрити с плочки, между които и нокът не можеше да влезе. Облицованите в мрамор с нежни жилки тротоари с декоративни бордюри. Тъжните руини от първите етажи на сгради, които някога сигурно са се извисявали над площада, помпозни и горди със своите цветове и фасади. Сега изкорубените им прозорци гледаха празно, над изкусната зидария се издигаха набързо сковани барачки, без никакви очаквания да издържат повече от един сезон. Фризовете бяха полуизтрити, а по изваяните балюстради висяха шарени черги, опънати да пазят сянка.

Това бяха гробни останки от отдавна загинал свят, млад, красив и изпълнен с устрем, докато върху му не се бе стоварило Зло. Понякога се чудех дали съм принадлежала на този свят; дали мои родственици са крачели по тези улици и са кроели планове за бъдещето. Или бяха дошли с помътнени съзнания, следвайки дявола, нахлул тук.

А после се сещах, че същото се канех да сторя на нечий друг свят. Точно днес.

Забих се в гърба на Томасина и двете щяхме да се претъркулим на улицата. Понечих да я перна по тила, задето бе спряла така рязко, но видях причината. Това салто мортале щеше да е наистина смъртоносно, защото навън се вихреше ръкопашен бой, стигнал до момента, когато на никого не му пука кого удря. Излизахме на широка улица, която се вливаше в средата на площада. До съседната сграда имаше поне двадесет метра, а подходът към нея бе единствено от предната фасада. Това заобикаляне щеше да удължи пътя ни на открито с още петдесетина метра.

-Добре, – започна да се самонавива Томи. – просто трябва да прибягаме много, много бързо. Нищо…

Тъмна сянка покри небето. Жежък въздух се стовари върху улиците. Бездруго душният летен ден натежа с миризмата на жупел.

-Това… придава известен говнян отенък на ситуацията. – признах аз. – Но гледай на това като на диверсия. Ще се възползваме.

И наистина, навън бе настанало временно затишие. Изскочихме от укритието на сградата. На зиг-заг заобикалях застиналите фигури, вперили поглед нагоре. Секундите, които ми отне да стигна до другата страна на улицата, ми се сториха малки вечности.

Като плъхове, с едно рамо опряно на стената за измамна сигурност, тръгнахме да заобикаляме. На ъгъла спрях да се огледам. Броени метри ме деляха от вратата, през която щяхме да продължим прокрадването си през площада.

И тогава осъзнах, че Томи вече не е до мен. Затърсих я трескаво с очи, и осъзнах, че не бе просто изостанала.

О, не.

Патката ѝ със заблеяна патка вървеше с малки крачки и отнесено изражение право в откритото пространство. Погледът ѝ бе зареян нагоре като на останалите последователи.

-Томи! – изсъсках аз. – Връщай се тук!

Но тя не ме чуваше, погълната изцяло от гледката над себе си. Огромното туловище на Ламята се рееше над площада, наглед повече по силата на волята ѝ, отколкото благодарение на ципестите ѝ криле. Люспестото ѝ тяло бе тъмно и матово и слънчевата светлина се губеше в него. Ноктите и зъбите, напротив, блестяха и потракваха със стоманен звън. Локва от лига се проточи надолу и цопна гнусно на земята, а прахта и боклуците под нея зашуплиха в киселина.

Много, ама много исках да тегля на Томасина една майна, и да се спасявам. Вместо това бавно започнах да се промъквам към нея.

-Освести бе, момиче!

Посегнах, но тъкмо тогава Ламята се стовари на земята и нададе гърлен рев.

Едвам се задържах на краката си от въздушната вълна. Едната ѝ лапа удари току пред нас, превръщайки един благоговеещ Гвардеец на палачинка. Плисъкът на кръвта му най-накрая извади Томасина от транса ѝ, както и повечето хора на площада. В паника те се разтичаха, защото без да прави разлика между нейни и чужди, Ламята замачка, задъвка, заудря с тежката си опашка.

За миг сред щурналите хора загубих Томи от поглед. Фокусирах – първо нея, после огромният шип, готов да се стовари върху крехката ѝ фигура. Някой ме блъсна и паднах на хълбок. За това същия този някой получи ритник в челюстта, но докато успея да се изправя, ударът бе неминуем.

Не успях дори да извикам, когато облак от прах се разнесе на мястото, на което Томасина стоеше допреди секунда. Кърваво петно обаче… нямаше.

Нещо тежко се търкаляше по земята и в кълбото от крайници различих тънките ръце на момичето. Понечих да хукна към нея, но някой пак ме дръпна.

-Стига си ме била, бе, шефке!

-Габри! – осъзнах аз и свалих юмрука си на милиметри от окото му.

-Същият в цялата си прелест. Хайде! – той ме повлече.

-Томи…

-Тя е добре, виж!

И наистина, човешката купчина се бе разплела. На нейно място се изправяше едрата фигура на Кадрам, метнала на рамо Томи като чувал с картофи.

Да, нямаше за какво да се безпокоя за нея.

Или поне така си мислех, докато той не цепи площада току под тежкото тяло на Ламята. А Габри ме задърпа след него.

-Не назад, – предугади той недоволството ми. – Откъдето се напъваше да минеш, не може. Има срутване. С Кадрам на идване за малко да се вкараме в капан.

Не ми оставаше друго, освен да се оставя на преценката му. С лека стъпка Габри, и аз с него, настигнахме другаря си, и навярно провидението бе на наша страна, защото успяхме да пресечем невредими.

Хлътнахме през една зееща врата. В сумрака вътре Кадрам избута голям скрин с една ръка и разкри капак на пода. Последвахме го долу и чак тогава той пусна Томи на земята.

-Всички наред ли са? – попита той и навярно извади огниво, защото в шепите му се появи пламък.

Горе над нас се носеше приглушен грохот и крясък. Отнякъде влизаше по-свеж въздух, навярно имаше отдушник. Но мазето бе съвсем тясно и сам Кадрам заемаше поне половината от помещението. Той бе много едър мъж, висок и широкоплещест. Притежаваше една специфична привлекателност и сила, които за болшинството хора взаимоизключваха какъвто и да било интелект. Същите тези хора често бъркаха простодушието с простота, а търпението с пасивност. Докато се усетят, обикновено бе твърде късно.

-Как…как изобщо се държи във въздуха? – накъсано попита Томасина. Още не можеше напълно да се отърси от видяното и очите ѝ бяха широко отворени и втренчени в нищото. – Та тя е толкова… толкова… невъзможно огромна!

-Мисля, че никой не ѝ е казал, че не се предполага да лети. – лаконично отговори Кадрам.

-Ти един вид не работеше ли за Ламята? – с любопитство се намеси Габри. – Не я ли беше виждала преди?

-Аз не… аз просто подреждам архивите на Сметището. – извинително завърши момичето.

Именно затова и я бях включила към моя екип от… специалисти още преди две години. Ламята обичаше големи, тежки метални неща и малки, лъскави предмети. Тя ламтеше изработеното от човешката ръка, така както Еднорогата желаеше рожбите на хорските умове и души. Свитата ѝ правеше всичко по силите си да задоволи щенията ѝ. Издирваха стари карети, които тя да строши с туловището си; докарваха по полузакопани релси тежки вагони, които бог знае с каква магия са задвижвали навремето; изнамираха лодки от тънък метал или полуизгнило дърво и платно, понякога дори с цената на нечовешки усилия ги издигаха от морското дъно и ги закотвяха за нейно забавление на кейовете току под муцуната ѝ. Навремето онова място от града сигурно бе било морска гара, с тези водещи към него пътища и множество докове. Но сега бе просто Сметище, Леговище на Ламята.

Томасина отговаряше за архивите – водеше бележки какво е донесено, преравяше стари документи за провери какво още може да бъде намерено. Така пред очите ѝ минаваше много интересна информация. И ако тези новини стигнеха първо, например, до мен, а не по каналния ред до Свитата, можеше някои ценни обекти да си намерят собственик, който да ги цени и да ги ползва, а не просто да се излежава върху тях и да ги троши за удоволствие. Ако разбирате какво имам предвид.

Томи бе много добра в пресяването на информация и ми донесе изумителни находки и печалби. Последно време ставаше все по-ентусиазирана – мисля, че приключенският ѝ дух на малко книжно мишле се възбуждаше от тази незаконна дейност. От месеци ме молеше да я взема с нас, докато най-накрая не склоних. Чудех се дали не бях допуснала грешка, но вече бе късно да оттеглям разрешението си.

-А сега, когато я видя, какво мислиш за нея? – попита Габри. – Какво мислиш, че е?

В очите му проблясваше лукаво, весело пламъче. Дълбоко в себе си Габри беше философ – дървен, но философ – и не би пропуснал възможност да се впусне в диалог по една от любимите си теми.

-Какво ли? – объркано го погледна Томи. – Та Ламята просто е!

-Аха! – победно вдигна пръст Габри. – Значи си отбор Етернали!

Това, че по лицето на момичето нямаше и намек за разбиране, изобщо не го отказа. Без подкана, Габри се зае да обяснява:

-Някои ги наричат богове, други чудовища, но едно е ясно – живеем в свят, където битието ни е диктувано от тези огромни създания. – авторитетно започна той. – Те се появяват сякаш от нищото, пътуват, където пожелаят – е, в рамките на нашата планета, де, взимат, каквото искат. Но какво са? Направих класификация на базата на множество проучвания…

-Демек, досажда на всекиго, когото хване на тясно, като теб сега. – поясни Кадрам.

-.. и в едната си теория ги наричам Етернали. С други думи – тези същества винаги са били и винаги ще бъдат. Пръкнали са се такива, каквито са, в един свят или друг, или някъде помежду им. Ако силата бе равна на божественост, то те щяха да са Богове. А ние сме Техните безправни поклонници, без възможност да отречем съществуването Им пред лицето на Тяхната реалност. Осъдени да служим, да впрягаме малките си сръчни ръце и мозъчета, за да създадем това, което волята Им иска. И да преживяваме някак с надежда, че ще се отегчат от нашето паство, ще си потърсят друго, а на Тяхно място няма да дойде нещо по-лошо.

Габри спря малко, за да си поеме дъх. Кадрам погледна джобния си часовник, но явно не намери основание да го прекъсне, защото само ме погледна и въздъхна.

-А тя, – поде отново той и ме посочи. – е отбор Имагинери. Който дава доста налудничаво обяснение на ситуацията, ако питаш мен.

-Аз обаче не ги наричам така. – уточних. Спестих си да добавя, че макар и налудничави, аз поне имах доказателства. Бях посветила години да проучвам и днес щеше да е кулминацията – и проверката – на усилията ми.

-Според теорията на Имагинерите, същества като Ламята, като Еднорогата, се зараждат. Но не като малки лами и еднорогчета, което също би било доста ужасяващо. Не, според тях, те са…. – Габри забарабани с пръсти във въздуха. – хора. Някога са били хора, които нещо или някой е превърнал в огромни, егоцентрични, магични образи, извадени от нечий митологичен кошмар.

Томасина изглеждаше порядъчно шокирана, а аз отново не се заех да уточнявам пропуските в изложението на Габри.

-А аз мисля, че са като плъховете. – равно рече Кадрам. – Нали се сещате, плъховете се появяват ако си зарежеш твърде дълго на едно място купчината мръсни гащи. Хайде сега. Време е да продължаваме.

Докато излизахме от мазето, Томи изведнъж се обърна и ме попита:

-А как ги наричаш? Каза, че не ги наричаш Имагинери.

-Дяволи. – просто отвърнах аз. – Ако за Габри са богове, то за мен са дяволи.

Навън Ламята бе отминала нанякъде, но все още цареше хаос – което бе и първоначалната ни цел. Вниманието на противника трябваше да е отклонено. Кадрам и Габри ни насочваха умело по път, който явно бяха проучили на идване и за няколко минути бяхме на кея.

Позволих си за минутка да спра и да вдишам соления въздух, макар да беше пропит с миризма на сухи водорасли и да не бе изпълнен с птичи крясък – нито една чайка не бе достатъчна глупава, за да гнезди или да обикаля в такава близост до Сметището на Ламята.

-Хайде, скачайте бързо!

Там, където допреди миг бе имало само лека мараня, нищо повече от светлина, пречупена от вълните, се бе появила неголяма гребна лодка. В нея седеше едра мургава жена, присвила обримчените си с каял очи.

-Няма цял ден да ви чакам!

И това беше нашата дружелюбна магьосница, последният член на нашия екип днес.

Кадрам хвана въжето на лодката и внимателно помогна на всеки от нас да се прехвърли. Томасина леко поруменя, щом я хвана през кръста. Когато ми подаде ръка, приближи глава до моята и пошепна:

-Все още мисля, че момичето няма работа с нас. Може да стане опасно, а тя няма никакъв опит в такива ситуации.

Вече бяхме водили този разговор неколкократно

-С нейна помощ ще стане по-бързо. – възразих за пореден път. – Томи ще разпознае по-лесно и кораба, и картата. Тя познава историята им, и знае какво ще ни е нужно, за да отворим…

-Тя ги е виждала, както и ние – на картинка. – прекъсна ме Кадрам. – И не може да ме убедиш, че има код или ключалка, които Габри не може да разбие.

-Тя ги вижда ето тук, не разбираш ли? – почуках го с пръст по челото. – Тя има въображението да възприеме късчетата информация и да възстанови пълната картина.

-Взимаш я, защото търси тръпка и приключение. – раздразнено изпуфтя Кадрам, но ме пусна да се кача на лодката. – Но за разлика от теб, тя вижда само романтиката. Докато осъзнае опасността, може да е твърде късно.

-Няма цял ден да ви чакам! – кресна Неди.

Трябваше аз да я представя на Томасина, защото магьосницата ни не успя да накара нацупените си устенца да се отворят. Въпреки киселият ѝ характер, от години работехме заедно. Лодката се откъсна от брега и запори безшумно вълните, а около нас отново се надигна нежната бариера, криеща ни от чужди очи. За пореден път се удивих от силата ѝ – Неди бе способна да създаде илюзия, която да заблуди дори и Дявол. Тя бе изографисала със заклинания кинжала ми – срещу солидна сума, разбира се. Твърдеше, че удар с него може да пробие дяволска магия. И наистина, бях го изпробвала върху няколко Верни – една драскотина бе достатъчна, за да вдигне от съзнанията им еуфоричната мъгла, причинена от Еднорогата.

-Сега, така и така пътуваме, и се представяме, и прочее – потри весело ръце Габри. – Я кажете кой защо е тук?

Той ни смигна, за да покаже, че разговорът ни не останал нечут от него.

-Аз например – започна, – съм тук заради парите. Ру винаги плаща без грешка, а аз имам твърде много хобита. Ами ти, красавице?

С лъчезарна усмивка Габри се обърна към Неди, която съсредоточено насочваше лодката с минимални движения на ръцете си.

-Пари. – изсумтя тя.

-Ами, предполагам – смотолеви Томасина. – любопитство. Искам да видя нещата и съкровищата, за които чета. Искам да преживя приключенията, на които ви пращам с информацията, която намирам.

-Власт. – реших да се хвана на хорото и аз. – И контрол.

-Ах, – въздъхна Кадрам. – за настоящата мисия… може би спокойствие. Ако успеем, може да получим малко спокойствие.

-А и освен това, – Габри смигна към Томи и направи универсалния знак с двете си ръце за сексуално съвкупление, поглеждайки подред първо мен, после Кадрам. – Това може да е голям стимул.

Томасина се зачерви като домат, а Габри избухна в смях.

-Ч-чакай, завий сега! – успя да се отърси от смущението тя и навреме насочи Неди. – Мини между тези два кораба!

За мое удовлетворение сега Томи се представяше добре. Знаеше къде е закотвен кораба, който ни трябваше и в съзнанието си бе превърнала знанието в триизмерна карта. Веднага го позна – неголяма, но странна конструкция от тънки листове метал. Кадрам метна въже с кука и щом с няколко подръпвания се увери, че закрепено, ми го подаде. Нямаше да имаме нужда от мускули сега и той оставаше на лодката.

Всъщност Томасина установи, че все пак е добре да имаш някакви мускули, за да се издърпаш нагоре по въже, но геройски не каза и гък. Поведе ни надолу към трюма – бях готова да запаля лампа, но надупчената палуба ни даваше достатъчно светлина. В първия миг изстенах отчаяно – беше пълно с идентични каси, повечето от които бяха в жалко състояние – влажни и изгнили. Но момичето уверено посочи към единия ъгъл.

-Трябва да извадим втората кутия отгоре надолу, от най-лявата колона. Сигурна съм! – възкликна тя в отговор на изпълнения със съмнение взор на Габри. – Четох описа от товаренето и инвентара. Там трябва да е!

С пуфтене извадихме касата, която се разпадна със съвсем малко помощ от наша страна. Съдържанието ѝ изтрополи по пода – няколко метални куфарчета с помътнели от времето панти. Томи клекна и около минута ги разглежда.

-Това трябва да е. – каза накрая.

Габри го пое. Беше кубично и се събираше в дланта му. Той съсредоточено го огледа отвсякъде. Макар и стари, ключалките държаха.

-Хмм. – той прокара палец по заключващия механизъм, държейки кутията близо до ухото си. – изглежда се отваря с някакъв код.

Той превъртя няколко комбинации от малките бисерни букви и цифри по ключалката, докато съсредоточено слушаше как прищракват вътре ключета и пружини.

-Ще ми трябва време. – погледна ме накрая. – Не е голямо, може да го вземем така с нас. Или пък… едно фишече. Само това ми трябва, дори няма се вдигне пушилка, и докато се усетиш, ще е отворено.

-В никакъв случай.

-Опитай… опитай да напишеш Абора. – предложи Томи. – Това е било името на жената, за която е било.

Габри опита, с букви и после с различни цифри, но нахалост.

-Тогава… Адора.

-Мислиш, че правописна грешка му е майката? – повдигна вежди Габри, но я послуша. – Ебаси!

Под съпровода на възклицанието му, кутията се отвори плавно.

-За това как се досети? – попитах аз.

-Ами… изведнъж ми хрумна. – смутено призна Томи. – Никъде не беше споменато из документите… Но това е думата за “любима”, и това е било годежен подарък, и просто в един момент ми се видя логично, и….

Докато Габри се дивеше, изгледах Томасина изпитателно. В идните дни трябваше да обърна повече внимание на способностите ѝ да извлича информация от стари писмена. Може би нещата не опираха само до това да си внимателен четец и да имаш памет и въображение. Може би след време щях да си имам нова вещеричка в отбора.

Леко почукване по корпуса на кораба ни напомни, че Неди и Кадрам ставаха нетърпеливи. Взех съдържанието на секретната кутия – сфера, колкото малка праскова, обримчена с тънки паралели и меридиани. Габри с копнеж изгледа всичко останало в трюма, но днес не му бе времето.

Когато се спуснахме по въжето обратно в лодката, Кадрам побърза да каже.

-Ламята се върна в Сметището си. Преди минута прелетя над нас. Трябва да потегляме обратно.

Тъкмо да потвърдя, когато изведнъж се отказа, че наистина ще имам нужда от нов магьосник за екипа.

Ударна вълна изхвърли от лодката Габри, Томи и Кадрам. Чух ги как падат с писък и плясък, и в същия момент нещо ме удари в гърдите.

Магията на Неди стягаше в бездушна примка гърлото и сърцето ми. Задрапах с ръце в опит да достигна нещо – кинжала си, някой от скритите амулети по тялото си, кесията с мракопрах в джоба си – но друго заклинание се впи в крайниците ми и ме разпна. Викове и шум достигаха приглушено, борейки се да преминат невидима бариера. С ъгълчето на очите си видях как Габри хвана Томи през гърдите, пресече хаотичните ѝ движения и двамата се понесоха по водата. От другата страна на лодката Кадрам размахваше некоординирано крайници, опитвайки се да достигне кораба. Стиснах зъби. Големият му глупак с глупак, който така и не се научи да плува!

С груби ръце Неди започна да ме претърсва.

-Глупаво, себично момиче – псуваше тя под нос. – Мислиш си, че си много потайна, много умна, че няма да разбера, че се опитваш да пропилееш шанса на живота ми!

-Какво стана с “Моят план, моите правила. Вашите пари”? – попитах хрипливо аз.

Това беше нашето мото. От мен идваха условията, а за свършената работа всеки получаваше справедливо заплащане. И всички трябваше да са доволни, нали така? Предателството в нашата дейност бе премерен риск, но по някаква причина от постъпката на Неди ми стана обидно.

Тя изтръгна сферата от дрехите ми и я вдигна пред лицето си.

-Имаш ли представа какво е това?

-Доста ясна. – потвърдих сухо. – Все пак на това се основава…

-Това е билет, – не ме остави да се изкажа тя. – това е възможност за нов живот! На ново място, в нов свят, който няма да е подвластен на някакви невъзможни чудовища или на техните вманиачени последователи, които си мислят, че изпълняват тяхната воля – или го ползват за извинение да получат това, което искат.

Гласът на Неди зазвуча почти умолително.

-А ти искаш да пропилееш това. Можем всички ние да избягаме от това място!

Подозирах, че зад това предложение стои факта, че Неди не знаеше как да го включи.

-Не знаем дали работи. – опитах се да я разубедя. – Тази карта е на векове, може вече да води в нищото. Може там да чакат други, по-лоши дяволи…

-Няма как да е по-лошо от тук – изкрещя Неди и пръски излетяха от устата ѝ. А само след секунди устните ѝ се разтвориха в писък.

Въжето с куката прелетя и се впи в бедрото ѝ. Всъщност бе късметлийка – малко по-нагоре, и щеше да я изкорми на място. Рязко подръпване я събори по гръб и сферата се търкулна от ръката ѝ – за щастие в лодката. Вкопчен във въжето и пищящата си жертва, на борда се изтегли Кадрам – много мокър и изключително бесен.

-Тя все още има магия! – извиках, за да му напомня. – Вземи…

Опалесцентен блясък на заклинение предвещаваше нова заплаха. Но Кадрам не се вслуша в повика ми да намери първо вълшебния кинжал; мисля, че дори не ме чу. Той просто сграбчи Неди, вдигна я и запуши устата ѝ с ръка. Върховете на обувките ѝ задращиха по дъските в търсене на опора.

-Ще те убия за това. – водата се изпаряваше от горещото му тяло и създаваше впечатление, че физически тлее от гняв.

Нещо дребно и подгизнало тупна в краката ми, но не отделях поглед от сцената пред себе си. Очаквах Неди да избухне с ново проклятие – познавах я от години и обсега на магичните ѝ възможности не спираше да ме изненадва. Но вместо това тя се гърчеше, притисната в гърдите на Кадрам. Той бавно и методично извиваше едната ѝ китка, но другата бе свободна и по принцип напълно годна да прави бели. Вместо това гледах как очите ѝ се разширяват от неподправен ужас.

-Няма да го направя сега, – продължаваше той. – но не защото не ми се занимава, или нямам време. Искам да ти оставя малко пространство да осмислиш факта, че следващият път, когато се срещнем, ще те убия. Ето тогава се моли да нямам време. Сега се махай.

Кадрам я метна във водата все едно бе крастава котка. Без повторна подкана Неди задрапа далеч от лодката.

-И гледай тая кръв от крака ти да не я надуши нещо! – извика подир нея Габри, който междувременно вече привършваше прерязването на магическите въжета.

-Защо Неди не ти се опълчи? – попита Габри щом се оказах свободна, а сферата – обратно на сигурно в джоба ми. – Тя няма нужда да говори, за да сътвори заклинение.

Кадрам се изплю във водата.

-Магията е дело на съзнанието. Ако позволиш на ума си да се скове, да се изпразни от всякаква мисъл, а на нейно място да оставиш само чувства без разсъдък и посока – тогава няма значение какви сили и умения имаш. Магията е пропиляна в слаби умове. – завърши той, но в последния момент добави – По същия начин дяволите упражняват контрол над хората. Ако волята ти не е достатъчно силна, в тяхно присъствие ставаш все едно празен и в главата ти се вихрят само емоции.

Кадрам седна зад веслата и се изплю още веднъж.

-Подгизнал съм отвътре. – каза кисело.

-Нищо. – отвърнах. – Ще изсъхнеш.

Думите ми обаче прозвучаха странно, толкова кухо, че Кадрам вдигна глава, а между веждите му се намърда озадачена бръчка. Хубав бе, дяволът му с дявол, с влажните си мастилени къдрици, които обримчваха мургавото му лице и искрящо сини очи. И умен, по-умен, отколкото показваше, но така и не се бе досетил какъв бе финала на плана ми.

-Винаги съм мислила, – обърнах се към Габри и моментът отмина. – че ако някой ни предаде, то това ще бъдеш ти.

-Ти в ред ли си? – възмути се той. – Не видя ли какво направи току-що бодигардът ти? Не съм толкова тъп, имам чувство за самозащита.

После се обърна към Томасина, която не бе и продумала откакто се качи обратно на лодката, и я подкачи пак.

-Ама и ти стига си го гледала така, все едно ако не беше вир-вода, щяха да ти се подмокрят гащичките! Това си бе чиста проба насилие! Жените се оплакват, а пък не обръщат внимание на добри момчета като мен!

Томи пак се изчерви, перна Габри, и накрая двамата ни по-млади спътници се разсмяха. Атмосферата в лодката стана по-лека, и когато Кадрам натисна греблата, се прокрадна дори мъничко ветрец.

Докато вървяхме под покрова на гората, все още бяхме обхванати от еуфория, от чувството за приближаваща победа, подправено с безпокойство – но недостатъчно, че да развали настроението ни.

-Значи това, което взехме от кораба, е път към нов свят? – питаше Габри. Бях обсъждала вече това с него, но мисля, че му доставяше удоволствие да го чуе от Томи.

-Един вид. – потвърди тя. – – Доколкото разбрах от документите е, хм, как да го обясня… нещо като маяк? Насочва те към определена точка и ти помага да преминеш в нея. Не съм сигурна как точно работи. Изглежда, преди е имало най-различни начини за пътуване и неизброими места, на които може да отидеш. Кораби и пътища, каквито не може да си представим.

Габри подсвирна тихо с уста.

-А я ми напомнете пак, защо ще носим това на Еднорогата? Освен заради факта, че Етерналите не могат да летят сами сред звездите и да цепят пространството, ако не знаят къде отиват. Не, че съм на страната на Неди, но нямаше ли все пак резон в предложението ѝ? Защо не си стегнем багажа и не идем на ваканция?

-Защото не знаем на какво и къде ще попаднем. – обясних пак. – Надали обаче нашите дяволи ще имат подобни безпокойства. Те ще ламтят за нов свят с нови хора, дори и там да имат вече друг звяр, с който да трябва да се сборят за надмощие. Даваме им билет натам, за да останем на спокойствие тук.

Габри въздъхна.

-Е, тук не е толкова зле, предполагам.Сега остава и Еднорогата да ни се навие.

-Мисля, че ще стане. С нея може да се преговаря доста по-успешно, отколкото с Ламята.

-Само да напомня, – вметна Кадрам. – че това е “успешно” на база на сравнение и в смисъл, че няма да ни изяде на място. Не “успешно” по принцип.

Повървяхме още около половин час. Летният следобед бе упойващо топъл, гората – съвършено тиха, защото живинките не смееха да пристъпят в покоите на Еднорогата и вместо това изпълнен с аромат на листа и цветя.

Направих знак да спрат. Подпрях се на Кадрам, за да се кача на един паднал ствол и така се извисих една глава дори над него. Огледах малката си група.

-Ако искате, може да си вървите. – обърнах се към Томи и Габри. – Оттук нататък нещата ще са непредвидими, както винаги в присъствие на дяволи. Уредила съм заплащането ви.

-Бих искала да остана. – тихо, но уверено каза Томасина.

-Любопитството убило котката. – добави Габри, без да е ясно дали говори за себе си или за нея.

Примирих се.

-В такъв случай, дръжте се заедно, следете се да не се поддадете на нечие влияние, и ако усетите, че се задава опасност, просто бягайте. А, и освен това… имайте предвид, че каквото и да направя аз, е част от плана ми. Не ми се месете. Ясно ли е?

Двамата закимаха. Кадрам въздъхна, приел идеята, че пак може да се наложи да отърва някого. Нямаше за какво да се безпокои.

Обърнах се към него. Беше странно да съм по-висока.

-Властта обаче не търпи вакуум. Наивно е да мислим, че ако Еднорогата и Ламята изчезнат, ще настанат мир и благоденствие. Напротив, ако някой не поеме контрол, ще избухнат междуособици между остатъците от поклонниците им. А току виж отнякъде се пръкне нов дявол-претендент, не такъв, какъвто искаме. Това първо.

“Не такъв, какъвто искаме?…”

Усещах объркването на Томи и Габри, но аз самата не откъсвах поглед от Кадрам и бръчката, появила се отново на челото му.

-Второ, каквото и да си приказваме, мисля, че Еднорогата ще преговаря по-продуктивно с равен. Е, може би не с равен, но не с някой, който е на същото ниво като калта по копитата ѝ.

Не си дадох време да се разколебая.

-Съжалявам.

Вълшебният кинжал преряза гърлото на Кадрам.

Вървяхме по тясната горска пътека, първо Кадрам, после аз, накрая Томи и Габри. Усещах погледите им впити в гърба ми и как се питаха кой е най-голямото чудовище. Не ги винях, но нямах в момента капацитет да се занимавам с тях. Бях им дала възможност да се оттеглят.

Излязохме на неголяма открита поляна. Главите на всички присъстващи веднага се обърнаха към нас. Бяхме нахлули в покоите на Еднорогата.

Тя самата бе подвила крака на сянка. Около нея се въртяха девойки и тук-таме някой младеж, сплитаха в гривата ѝ цветя и полираха копитата и рога ѝ с благоуханно масло.

Кадрам продължи няколко крачки напред, аз спрях и младите ми спътници се изравниха с мен.

-Молим за аудиенция с Еднорогата! – извика дрезгаво той и човек би могъл да се заблуди откъде излиза гласът му – дали от устата или от разреза на шията. – Носим щедър дар.

Свитата на Еднорогата скочи, но едва бяха изминали няколко стъпки, когато спряха. Сега успях да огледам и тях по-добре – всичките до един млади и красиви. Телата им бяха покрити само с по парче плат, заметнато като тога, оставяща достатъчно плът на показ. Трябваше да призная на Габри, че явно наистина бе напрегнат – при такова изобилие от млади красиви гърди, той не откланяше поглед от Кадрам.

Косите им бяха оплетени и с втъкнати в тях цветя и листа, а очите им пълни с тази дива лудост, която обземаше повечето в присъствието на Еднорогата. Но… нещо друго се прокрадваше там. Страх набъбваше у тези млади хора, по-силен от умопомрачението им.

Самата Еднорога се надигна от тревното си ложе. Пристъпи към нас, прекрасна и невъзможна, с козина от най-фина свила, събрала всички цветове в едно и превърнала ги в най-искрящо бяло. Рогът ѝ пък, напротив, улавяше светлината и я разпиляваше на милиони дъги, които оставаха да искрат във въздуха. Само върхът му не блестеше, а бе обагрен в ръждиво-кафяво. Вече усещах дъха ѝ, тежък, упойващ аромат на нощни теменути и сладникава стара кръв.

-Я виж ти. – рече тя, и усмивката ѝ бе някак човешка и изпълнена с остри дребни зъби. – Що за голишарче си имаме тук. Откъде се появи, малки мой?

Гласът ѝ отекна в главата ми и трябваше да стисна юмруци, зъби, всичко, цялото си същество, за да му устоя. До мен Томасина клекна на земята и запуши уши, а Габри я взе под ръката си.

Кадрам не отговори на предизвикателството. Вместо това извади сферата и я завъртя така, както му бе показала Томи.

От нея избухна порой от звезди, ярки дори сред светлия ден. За миг се завъртяха, увлечени в буря, в чието спокойно ядро бе Кадрам. После утихнаха и увиснаха във въздуха. Една от тях искреше примамливо и започна да става по-голяма; всъщност, не се уголемяваше – приближаваше се. На човек можеше да му се стори, че в дълбините на светлината ѝ започва да вижда и други неща – горски масиви и планински върхари – или може би кули, лъскава водна шир, пътища от камък. Почти се усети ароматът на чужд въздух и крясъкът на незнайни птици, когато Кадрам затвори сферата и всичко изчезна.

-Не ви ли омръзна тук, господарке? – попита той. – Рутината на деня не потъмнява ли блясъка ви?

Еднорогата прекара яркочервен език по бърните си, изпръхтя и се приближи съвсем. Кадрам не трепна, дори огънят му се разгоря още по-силно.

-ДАЙ. – каза тя и заповедта отекна в целия свят.

-Затова съм дошъл господарке. Да ви го дам. В замяна искам само да остана наместник по време на вашето отсъствие.

В алчния поглед на Еднорогата се опита да се промъкне съмнение.

-Ние не си правим услуги едни на други. Ние не отправяме молби.

Кадрам склони глава.

-Но аз съм още съвсем млад, господарке. Аз още помня как се служи и как се проси.

Еднорогата се обърна към свитата си, объркана и покорна. Идеята, че човекът пред нея, който вече не беше човек, доскоро е бил като тях, я убеди.

-Добре. А сега, ДАЙ.

-Нека обясня на най-сръчния ви поклонник как да го активира, господарке. А вие сберете най-верните и най-красивите си хора, и се пригответе за утре по изгрев слънце, на брега на морето. Мястото и времето са важни, господарке, за да сработи пътя.

Точно така се бяхме разбрали. Докато ние водехме тези преговори, Шуш вече трябваше да разнася новината, че утре сутрин Еднорогата ще избяга от този свят към друго място, ново и прекрасно. Този слух със сигурност щеше да стигне до Ламята, а и изпращахме съперницата ѝ до морето, току на прага на нейното убежище. Томасина твърдеше, че веднъж след като потеглят и вземат сферата със себе си, самият път щеше да остане открит още няколко минути – достатъчно Ламята да ги последва. Ако бяхме късметлии, щеше да повлече със себе си и немалко от своите фанатици.

След като получи това, което искаше, с тропот на хиляди копита, които избиваха от въздуха гръм и мълнии, Еднорогата се извиси в небето. За миг се възцари тишина, след което свитата ѝ избухна в писъци и ридания, залута се и се пръсна в гората.

Останахме сами на поляната.

Мислех, че когато Еднорогата си тръгне, ще започне да се диша по-леко, но не – сега беше още по-душно. Последните слънчеви копия на деня пронизваха листака и в техните лъчи танцуваха бавно прах и блясък.

Кадрам се раздвижи пръв. Олюляваща, сякаш безцелна походка, която в крайна сметка го доведе до един отсечен лани пън. Той се отпусна тежко отгоре му.

Изглеждаше обзет от странна апатия, така неприлична на обичайната му целенасочена енергия. Ръцете му бяха отпуснати отстрани, около ноктите му се виеше дим и почерняше крайчеца на пръстите. Тревата в нозете му и лишеите, прокарали по дървото бързо съхнеха, превръщайки се в идеални подпалки.

Дишаше бавно и плитко, като в сън. Главата бе отпусната назад и разрезът в шията зееше, изпълнен с жарава и прокрадващ се в нея жив огън. Лицето се къпеше в слънчевата светлина, очите му и те въглени, втренчени, пиещи от небесната жега.

-Може би вече трябва да си ходим. – прошепна Габри.

Почти бях забравила за тях. Намерих ги в краката си, свити и треперещи от ужас.

-Да, – потвърдих. – Нека видим как вървят нещата в града.

-Остани.

Устните на Кадрам бяха изпръхнали и думата се отрони от тях като изсъхнал лист.

Останах. Приближих се. Мен не ме беше страх. Нещо друго се опитваше да се зароди в мен.

И така стояхме. Когато слънцето тръгна да клони към залез, той също притвори клепки. Под сянката на дългите му мигли, очите му загубиха пламъка си и придобиха цвят на скръб.

Не смеех да търся в тях отговори.

Откакто те знам ли си бил такъв, когато крачеше до мен и когато се смееше, когато убиваше и когато се любеше?

Или някога нещо е станало, в един преломен момент си спрял да се бориш със своите демони, и те са те надвили?

От какво се боиш? Кое е могло да уплаши мъж като теб? Колко време си изгарял във вътрешния си огън?

Откъде идеше жегата на дланите ти върху ханша ми, на устата ти върху моята; на пламъка, който разпалваше в мен?

Как да попитам, когато във въглените на очите ти се чете друг въпрос:

Щеше ли да вдигнеш нож, ако не беше сигурна, че няма да ми навредиш и ще се върна?

А навреди ли ми?

Върнах ли се?

Не зная. В гърдите ми нещо натежа и се заусуква, нещо люспесто и студено, острозъбо и дългоперо. По гърлото ми се надигнаха жлъч и вина, но ги преглътнах обратно и потуших собствените си дяволи.

Имах свят за управление и трябваше да му представя новия му господар.