Тук пусна сърцето ми корен

–Имате ли опит?

– Да, – отговаряш веднага. – пребогат опит в чистене на къщи и поддържане на градини.

Лъжеш. И аз, и ти, и той знаем, че лъжеш, но това не е проблем. Обичаме лъжците.

– Умеете ли да спазвате правила?

– Да.

Каква сладка лъжа!

– Имах проблем на предходната си работа именно заради неспазване на правилата. – признаваш изведнъж, а дланите стоят затиснати под бедрата ти, за да не им позволиш да кършат пръсти. – Затова сега съм още по-твърдо решена да не си позволявам своеволия.

Дори още по-сладка е лъжата, която човек изрича, за да се убеди сам.

Ще избере теб.

Отдавна не съм бил толкова въодушевен.

– Ето тук ще е вашата стая, ако получите работата… тук е стаята с видеонаблюдението, разбирате… камерите сочат към вратата, градината, стаята с колекциите… не и към вашите лични пространства.

Мисля, че той провежда тези “интервюта” в къщата, защото вярва, че ме дразни, малко отмъщение докато изпълнява своята част от сделката. Или не. Така беше преди години и поколения. Човекът, който сега обикаля из помещенията, и когото следваш, свела глава, прави това по задължение. По навик. Не си задава въпроси защо кани нов служител всяко лято, защото това би значело да потърси отговори какво се е случило с предходния.

Във всеки случай, ако не друго, тези посещения ме забавляват. Вече съм се врастнал до такава степен със сградата, със земята тук, че нито една открехната врата; нито една стъпка по килима, нито една въздишка между стените не могат да ми убегнат.

Тръгваш си, но ще се върнеш.

Аз оставам да тръпна от нетърпение.

Както и знаех, отново си тук. Чистиш неумело и порцелановите сервизи едва се отървават цели. Покриваш огледалата с чаршафи, защото те смущават. Това е без значение. На мен не ми трябва прозорец, за да се взирам в теб.

Отлагаш да излезеш в градината, защото единствените растения, за които някога си се грижила, са били кактуси в саксия, и те не са свършили добре. Но няма как, накрая трябва да се заемеш с нея. Подбираш градинарски ножици и остра мотика, дебели ръкавици и широкопола шапка за оръжие и защита в тази неравна борба и пристъпяш сред обраслия трънак.

Развълнуван съм. Усещаш ли как пръстта пулсира с ударите на сърцето ми, как къщата стене с дъха ми? Навярно, защото се спираш, намираш си извинение, че е твърде горещ следобеда, и ще продължиш по-късно.

Сам се чудя, защо се вълнувам както никога допреди.

Най-накрая подемаш битката с плевелите и тръните, с лианите и лозите, покорили всяко късче земя, стена и колонада в градината. Въоръжена си с книга, за да се помъчиш да различиш цветята от бурените, и ядосано отмяташ потна коса от челото си, когато не откриваш нито бодливите филизи, нито ярките виолетови цветове, с които е покрита земята. Понякога сваляш ръкавиците си, изнервена от това колко неумели стават в тях иначе сръчните ти пръсти. Тогава калта се набива под ноктите ти и трябва дълго да ги четкаш под течащата вода.

Струва ми се почти интимно да позволиш така да вляза под ноктите ти, под кожата ти.

Минава ден, или два, или седмица, докато се наканиш да се заемеш с това, което оприличаваш като могила по средата на двора. Режеш и хвърляш плевелите, с които е обрасла.

– На бас, че това е купчина компост! – ръмжиш с досада, за да си дадеш оправдание защо досега я заобикаляше и да не признаеш тревогата, която те обзема. А тя, уверявам те, е напълно… ха, безпочвена.

– Какво, по…

Спираш, когато отдолу се подава стъкленият похлупак.

– Това… оранжерия ли трябва да е?

Опитваш се да го изтъркаш с ръкав, но мръсотията е твърде наслоена и не може да видиш какво има вътре. Тогава забелязваш резето. Трябва да впрегнеш всичките си сили, за да размърдаш клеясалите панти и да надигнеш стъклото.

Радвам се най-накрая да се видим лице в лице.

Пищиш и побягваш, въпреки че, уверен съм, не съм сторил нищо, за да те засегна.

Това е любимата ми част всяка година.

– Това някаква шибана шега ли е? – шептиш трескаво в телефонната слушалка. – В градината има шибан стъклен ковчег с тяло вътре! Решили сте, че ще е забавно да зарежете така хелоуинската декорация, за да изкарате ангелите на горката прислужница ли?

– Не разбирам за какво говорите, госпожице. – получаваш в отговор, последвано от отегчена въздишка. – Ето, сега влизам в програмата за наблюдение, не виждам нищо нередно в градината.

Тичаш в стаята с камерите и дълго стоиш пред екрана, който показва отворен купол над празен каменен пиедестал.

Приятно е да прекарам лятната нощ на открито, докато с любопитство чакам какво ще предприемеш. Ти не ме разочароваш. Връщаш се.

Когато намираш пулса ми, бавен и извечен, искаш да избягаш. Но не го правиш. Имаш моите уважения.

Пръстите ти са леки и чевръсти, и съвсем не свенливи, когато пробягват по цялото ми тяло в търсене на отговор как и защо съм тук.

Изчезваш и се връщаш, и после пак. Понякога моите гости се опитват да викат помощ – това никога не свършва добре, но не и ти.

Вече е друг ден, когато се опитваш да ме надигнеш. Поласкан съм, когато осъзнавам, че си донесла одеяло и искаш да ме внесеш в къщата. Тогава го виждаш.

– Мамка му!…

Знам какво откриваш, когато се опита да ме обърнеш. Дебелият трънак, пробил гърба ми и загнездил се в гърдите ми. Макар и несъмнено дискомфортен, и символ на потисничеството над мен, унизително е да се твърди, че той ме държи тук. Въпреки че от мен се иска твърде много вече толкова дълго време, и получавам толкова, толкова, малко, моята сила винаги ще превишава нейната магия, заключена в този немощен филиз. Моята сила е моята дума, а аз, колкото и да ви обичам, лъжци и мошеници, аз не лъжа. Никога моя дума не е била прекрачена, никога мое обещание не е било прекършвано и затова казаното някога от мен на шега тежи на гърдите ми като камък.

Може да се каже, че съм дори благодарен на този клонак, вкопчен в мен. Още първите години се спуснах по него като по опора, вкорених се дълбоко в земята и я направих част от мен. Вкопах се под основите на къщата и изпълних всяко кътче в нея; с дима от огнището ѝ се издигнах до небесата и като в купол загърнах това късче от света; така както стъклото над тялото ми ограничи моето светуване.

Когато нощта пада, а ти така и не се връщаш при мен, се протягам и превъртам резетата на вратите в къщата. Не на всички им понася тази гледка, а е твърде рано. Лятна буря се изсипва от продънените небеса, капките бият като оловни куршуми и е удоволствие да ги усетя по лицето си. Дъждът продължава и на другия ден, а ти с безизразно лице наблюдаваш през прозореца как слънцето грее отвъд оградата.

Връщаш се, и, о, толкова се радвам. Хвърляш сянка върху мен и сякаш изобщо не оценяваш слънцето, което изгря в твоя чест. Лицето ти е сериозно и намръщено, а ръцете ти отново се плъзгат по мен. Хлад на метал ме убожда по предмишницата. Да вземат така кръвта ми е наистина нещо ново, нещо любопитно. Тършуваш из шумата в основата на моето ложе и убождаш пръстите си. Алени капки опръскват земята. Струва ми се, че така е честно. Кръвта ти е неподправено люта и сладка. Надявам се да харесаш и ти моята.

Боботене на мотор. Разсеях се от вкуса ти.

Няма те твърде много време. Това не ми харесва. Когато негодувам мога да съм изключително неприятен.

Върна се преди да се мръкне, но още съм ти сърдит. Тънки филизи пролазват под капака на колата ти.

Ставаш все по-нервна. Крачиш насам-натам и не спиш добре, въпреки че не те посещавам нощем в сънищата ти. Старая се ехото на моите стъпки да съвпадне с твоите, моят ритъм – с твоето сърце, за да те унеса, но не успявав

Не плануваш обаче да си тръгнеш. Може би наистина няма къде да отидеш.

Три дни след като опитах кръвта ти, ти вкусваш устните ми. Не всяка преди теб го е правила, и признавам, че ми носи удоволствие. Кара ме да вярвам, че все още притежавам нужните качества да предизвикам у някого желание за целувка. Знам, че мотивите ти са съвсем различни, но винаги ми е харесвало да мисля, че съм красив.

Тя казваше, че имам чувствена хубост; че тя се разкрива в движенията и в смеха ми; във възторга, с която посрещам всяко усещане – от най-случайния допир до най-страстната милувка; всеки вкус, всяка песен, всяка гледка, на която имаха късмета да се спрат очите ми. Казваше, че притежавам щастието на дете и че в досега с чуждата красота се разкрива моята.

Тези думи ми носеха радост, въпреки че виждах под тях да прозира лъжа и снизхождение. Не знам защо ме изпълваха така и защо продължавах да ги слушам, и ето ме сега – неподвижен и бездиханен.

А ти си комично смутена и едновременно облекчена и разочарована, когато целувката ти не ме събужда от столетния ми сън.

Говориш по телефона, за първи път откакто се свърза с работодателя си. Последните години предшественичките ти по цял ден не се отлепяха от апаратите си, но не и ти.

– Значи нищо? – крачиш нервно из кухнята. Оставила си телефона на високоговорител и е странно и още един безплътен глас да изпълва къщата.

– Нищо, Ани. Никакви следи от опиоидни или наркотични вещества, нищо особено, освен, че никой не може да класифицира растението, което ми прати. Дадох го на колеги от катедрата по ботаника, но и те засега удрят на камък. Хей, ще направиш голямо и неочаквано завърщане, ако се окаже, че си открила непознат за науката вид!

Събеседникът ти прави немощен опит да се пошегува, но на теб не ти е забавно.

– А кръвта?

Човекът от другата страна на линията замлъква.

– Ани… епруветката, която ми прати, беше празна.

Ти се заковаваш на място.

– Моля?

– Ами, беше празна. Може би си объркала…

Навеждаш се над кухненската маса и съскаш над телефона:

– Нищо не съм объркала. Пусни проклетата епруветка в апарата.

– Но, Ани, тя е…

– Пусни. Шибаната. Епруветка.

– Добре, добре, слагам я в центрофугата.

Кратко мълчание. Не разбирам някои от тези думи, но харесвам подхода ти.

Тихо изненадано възклицание.

– Тръгна ли? Машината засича ли нещо?

– Е, не се държи, сякаш е празна, но… Ще ти звънна след половин час, окей?

Не издържаш половин час между стените и, за мое щастие, си при мен, когато телефонът ти извънява.

– Е? – изискваш припряно.

– Ами… имам резултат за кръвна картина и биохимия, въпреки че продължавам да не виждам материал…

– И какъв е резултатът? – настояваш ти.

– Нищо особено. – въздъхва мъжът. – Нормални стойности навсякъде. Единствено…

– Единствено какво?

– Единствено мога да кажа, че човекът, от когото е била взета тази проба, е наистина много гладен.

Така е.

Статичен шум по линията, докато и двамата мълчите.

– Ани… – опитва се пак приятелят ти. – откъде взе тази кръвна проба?

Ти прекарваш нервно пръсти през косите си.

– Ще помислиш, че съм луда.

– Е, аз вече съм обезпокоен. – неуместният хумор отново не сполучва.

– Нали… нали ти казах, че исках да се откъсна от света за малко? Започнах работа като помощница да наглеждам една вила за летния сезон…

– Аха…

– Е, в градината намерих тяло. Мъж, видимо между двадесет и седем и тридесет години, бих казала.

– В смисъл, труп ли? – почти се задавя приятелят ти.

– Не, и това е проблемът. – ти не откъсваш очи от мен. – Има пулс. Има дишане. Но няма никакви зенични реакции, или рефлекси. Няма перисталтика. Не се поти. Не приема и не отделя нищо. Няма животоподдържащи системи. Просто, все едно спи. Спи в градината, обграден от тръни, под стъклен похлупак.

– Ани, – започва бързо събеседника ти, все едно го е страх, че ще го прекъснеш. – скандалът бе много травмиращ за теб. Не беше честно ти да обереш всичката мръсотия. Отнесоха се много подло с теб, а ти си изключителна. Имаш ум като бръснач и си най-талантливият учен, когото познавам, но е нормално нервите да не издържат в такава ситуация… Човек да се опита да си създаде приказен пашкул, в който…

Прекъсваш го.

– И това дори не е най-странното. През гърба му преминава трънак, който май се е увил около сърцето му. Което продължава да бие.

– Ани, – все по-трескаво говори приятелят ти. – къде каза, че си? Ще дой…

Приключваш разговора.

Навеждаш се над лицето ми. Дъхът ти гали страните ми.

– Поправи ме, ако греша – думите едвам се откъсват от стиснатите ти устни. – но докато ти не се събудиш, и аз няма да се събудя от този кошмар.

Не грешиш.

Няма да се събудим.

На другата сутрин се опитваш да запалиш колата си. Крясъците ти се извисяват и стряскат птиците по дърветата – винаги оттатък оградата, никога в градината.

– Проклет трупясал дръвник! – викаш ти, а аз от столетия не съм копнял така силно да се разсмея.

Пускам те да тръгнеш.

Не знам къде беше и какво донесе, но виждам как следващите дни решимостта ти набъбва, и пак се отдръпва, как се лашкаш между екзалтация и отчаяние. Отлагаш. Не знам какво чакаш. Когато всичко свърши, ти ще си мъртва, а в мен животът ще продължи да тлее; и двамата ще страдаме от този край. Веднъж след като си ми била поднесена, няма как да не те взема. Опитвал съм. Финалът винаги е един и същ, но ти сякаш смяташ, че може да запълниш времето дотогава със смисъл. Давай. Предоставям ти карт бланш.

Карам цветята в градината да разцъфнат. Надявам се да разбереш, че каквото и искаш да правиш, по-добре да го сториш сега.

Лек хлад се разлива по вените ми, но не мисля, че настъпва друга промяна. Все пак, явно да поставиш иглата в ръката ми ти донесе голяма утеха. Поставяш още и още метал по тялото ми, изпълваш градината със сензори и екрани, а химическа миризма надвива аромата на цветята, които ти поднесох. Когато острие на скалпел проблясва на слънцето, започвам да се чудя какво си намислила.

Дали се опитваш да ме убиеш? Нямам нищо против. Това е логичното решение, когато считаш, че нещо те заплашва. Интересно ми е какво ще предприемеш, въпреки че нямам очаквания за резултата.

Аз самият неведнъж съм насърчавал твоите предшественици да го сторят. Все пак, това бе половината от условието, което сам поставих пред себе си, когато го изрекох на шега. “Ще служа, чак докато някой не заскърби за гибелта ми.” Втората част поначало бе немислима. А първата, въпреки креативността на някои хора, се оказа неизпълнима.

Аз не умирам, а крея в останки от себе си, докато нищожната ѝ магия не ме събере, и цикълът не започне отново.

Върхът на скалпела е студен, опрян в гърдите ми, а ти ме дразниш като току го отдръпваш.

– Чувствам се като проклетия доктор Франкенщайн. – измърморваш под тънката си синя маска.

Тази метафора я разбирам.

Облаци се събират над нас и носят проблясъци и гръмотевичен грохот.

– Мелодраматичен идиот. – поглеждаш нагоре. – Жив е, жив е, и така нататък.

Трионът в гръдната ми кост малко сърби, но по-скоро заради вибрациите. Когато с пуфтене наместваш скобите, които наричаш ретрактори, разбирам какво целиш.

В погледа ти се прокрадва паника, когато виждаш бодливите клонки, прорасли около сърцето ми.

Бързо се отърсваш от нея.

– Това тук, – обясняваш, докато бързо ги подкастряш. – са коронарните, или другояче казано, венечните артерии. От венец. Венец от тръни, колко мелодраматично, с риск да се повторя.

Отново гръм и блясък, за да се съглася.

Доста по-трудно ти се отдава да прережеш дебелото основно стебло, което е пробило гръдния ми кош. Внимателно се движиш около гръбнака. Това не е първият път, когато някой се опитва да го премахне от тялото ми, но досега винаги са го прерязвали под гърба ми, или дори са го изтръгвали, коствайки ми някой и друг прешлен.

Почти си приключила. Оставяш ребрата да се съберат и с трепетно очакване се взираш в мен, търсейки някакъв знак. Трепет на клепачите или цвят по страните, дълбоко изпълване на дробовете или забързани удари на оголеното сърце, допреди малко в ръцете ти. Почти ми е гузно, че няма да изпълня надеждите ти. Както казах, това не е първият опит.

– Хайде де, мамка ти!

С неочаквана сила прекарваш ръце под торса ми и успяваш да ме надигнеш. Главата ми клюмва назад.

– Дали ще има смисъл да те тресна с дефибрилатора. – пъшкаш под тежестта ми.

Това… не съм сигурен какво е, но май досега никой не го е правил.

– НЕ!

Изпищяваш, буташ ме встрани и аз падам глухо в подножието на каменното ложе. Знам какво те е изплашило – като студена змия, търсеща да се прибере в топлото си гнездо, осакатеният бодлив клон надига глава. Скалпелът отскача от жилавото стебло, когато се опитваш да го пронижеш. За миг първичната магия в него сякаш се поколебава – дали да търси изначалната си жертва, или да се занимае с настоящия агресор?

Хлипаш на пресекулки от страх и гняв, кръвта и жегата лепнат по теб в горещия августовски следобед. Не мога да държа дълго време тръните далеч от себе си, не виждам и смисъл, но с лекота мисълта ми се протяга и спира атаката им към теб. Това би бил грозен начин да загинеш, а и е още рано да…

– Умри, гад мръсна!

Притискаш стеблото между две метални пластини. Това ли е… дефибрилатор?

Електрически шок плъзва по него и аз го усещам. Губя контрол и небето се разпаря; светкавици като камшици се сипят по няколкото квадратни метра земя, която от векове наричам свой дом. Зарядът им тече и изгаря цялото ми същество, и аз за първи път наистина си давам сметка доколко съм се разпрострял, доколко съм станал едно с това място и какви са последствията от това.

Електричеството тече по стеблата и коренищата, там където имаше цветове, лумват пожари. Гмурва се във влажната земя и всяка живинка в пръстта се превръща в пепел. Изригва изпод основите на къщата и се прехвърля в далеч по-удобните кабели и жици, докато по покрива не спират да валят светкавици. Някъде вътре лумва огън, но не мога да се съсредоточа да разбера къде.

Защото тялото ми, моето тяло, се извива от болка. Всяка жила и всеки нерв горят, мишците се извиват в спазми, които с лекота чупят кости. Подобна болка ти напомня, че си жив. Подобна болка ти напомня, че може да умреш.

Нима е било толкова лесно? Бях толкова горд от властта, която бях разпрострял над малкото си царство, единственото ми постижение насред моето падение, та не си бях дал сметка доколко сме станали едно с него. Не ми бе хрумвало дори, че за да умра, то трябва да загине заедно с мен.

Ти се опитваш да се прикриеш към къщата, когато се чува силен трясък и всичко се посипва с натрошено стъкло. Навярно газовата бутилка.

Срещам погледа ти и той е изпълнен със страх и лудост, зениците ти са така разширени, че от ирисите са останали само тънки сребърни пръстени около чернотата. Осъзнавам, че те гледам през моите собствени очи. Съзнанието ми изведнъж се оказва толкова ограничено, затворено, зависещо само от сетивата ми, че шокът от това почти надделява над болката.

Ушите ми кънтят от писъци и много ми се иска да спреш. Но не ти крещиш, а аз.

Шум зад мен в тревата. Нямам капацитета да му обърна внимание, дори и когато ти извикваш:

– Пази се!

Що за… странна молба.

Пищиш без думи, когато жилавият клон, който е създаден с една-единствена цел – моето сърце – се впива в нея с такава страшна сила, че пробива гърба ми, сграбчва го и в инерцията излиза напред от гръдния ми кош, през незатворената от теб пролука.

Омръзна ми.

Сграбчвам стеблото, трън пробива дланта ми. Изтръгвам го от тялото си ведно със сърцето.

Светът притъмнява и за първи път в дългия си живот губя съзнание.

Будя се отново в болка и студ, и впървом изпитвам разочарование, че не ме е постигнала смърт. Значи все пак цикълът продължава. Но никога не съм бил склонен към униние и любопитството ми надделява. Надявам се ти да не си мъртва. Лятото още не е превалило. Ти има възможността да си поиграеш с мен, но не и аз.

Търся те. Ето те. Явно не е минало толкова много време, защото си още паднала на прага на градинската врата, а пламъците играят зад теб. Отнема ми минута да осъзная, че се приближавам към теб, на собствените си треперещи крака, а ти отстъпваш гърбом, заклещена между мен и огъня. Ръката ти докосва нещо и ти пищиш и го блъскаш далеч от себе си в погнуса.

Е, това не е най-лошото отношение, което сърцето ми е получавало от жена.

Накланям глава настрани, за да се излее натрупалата се в устата и гърлото ми кръв и за да могат думите да излязат.

– Не се безпокой. – посочвам сгърчения, изстрадал орган. – Имам още много някъде.

Сега пък ти припадаш

Ароматът на огън и пукотът на запалено дърво действат утешително на съзнанието ми, докато то не се пробужда съвсем и не осъзнавам, че съм заобиколена от пожари. Надигам се рязко и главата ми се замайва, но не от дима. Въздухът в дневната е чист и носи острия аромат на летен дъжд, завесите горят и пламъци ближат вратата на стаята, а срещу мен на креслото лениво седи мъжът от стъкления ковчег. Чисто гол е, захвърлил последните разкъсани дрипи от тялото си, и у мен се надига вълна на смущение, изключително абсурдно на фона на затварящата се дупка в торса му.

Свивам се и притискам колене към гърдите си. Той с усмивка повтаря действието ми и подпира буза на дланта си. Въпреки че така прикрива голотата си, настръхвам от яд от подигравката на имитацията.

От самото начало да го гледам пораждаше у мен дълбоко безпокойство, все едно наблюдавах нещо, което е почти човек, но не съвсем. Сега тревогата ми болезнено пулсира и изисква от мен да бягам, но не мога да откъсна поглед.

Усмивката му е равна и остра и понякога изглежда все едно има повече зъби в нея, но няма как да е така, защото проверих още преди дни. Проверих. Очите му са големи и черни и сякаш нямат ириси. Но повече ме притеснява, че в тях не се отразяват нито пламъците, нито аз. Ако се приближа, ме е страх, че ще потъна в тях.

От него струи искрена, неподправена радост от простия факт да съществуваш; но и заплаха, някаква беззлобна жестокост. Като дете, което не знае как да постави нуждите на някой друг пред своите или как да го пощади. Което не вижда нужда да го прави.

– Защо ме пожали? – пита той и прекъсва мисълта ми.

Гласът му е дълбок и богат, и искам единствено да го слушам, дори и когато не мога да разбера въпроса му.

– Защо скърбеше за смъртта ми? – повтаря той. – Достатъчно невероятно беше, че успя да ме убиеш, но и да съжаляваш за това, че съм мъртъв?

Осъзнавам въпроса и в мен бликва яд, който надмогва омаята на гласа му.

– Не ми е било жал за теб. – тросвам се аз. – Съжалявах, че не можах да постигна това, което бях намислила. Исках аз да те спася. Исках аз да направя това, което други преди мен не бяха успели. Оплаквах собствения си провал, а не теб, ясно ли е?

Той се смее и искам да запуша ушите си с длани. Това е най-прекрасният звук, който съм чувала, но отеква в мен като камбана и заплашва да ме разкъса.

– Що за чудовище си ти? – питам шепнешком.

Намества се по-удобно на креслото и продължава да ме гледа с тези всепоглъщащи очи.

– От онзи вид, който държи на думата си. – казва накрая. – Които изпълняват обещания срещу нищожна отплата. А явно вече съм ти задължен.

Той понечва да се изправи. Не искам да се приближава към мен.

– Сега въпросът е какво мога да направя за теб.