В леговището на змея

Змеят кръжеше над полянката, ципестите му крила закриваха звездите в небето. Келара нямаше къде да избяга, въжета стягаха до кръв ръцете и краката ѝ. Колкото и да се извиваше, не можеше да помръдне, а главата я болеше от удара, с който я бяха зашеметили, за да я доведат тук. Беше се борила, но напразно. Змеят се спусна надолу и преди тя дори да успее да изпищи я сграбчи в ноктите си и се издигна нагоре.

Мразовитият въздух скова тялото ѝ, носеше единствено нощницата си. Бяха я измъкнали на сила от леглото ѝ докато спеше. Келара прокле глупавите селяни за поне стотен път. Глупави, страхливи, тесногръди, недоразвити човеци. Колко пъти им бе помагала, бе лекувала децата им и помагала при ражданията на жените им, бе превързвала рани от коси и брадви, инциденти в гората и по полето. Бе им нужна и колкото и да я презираха, все пак я търпяха и търсеха помощта ѝ.

Но крехкото им благоволение към нея рязко се бе изчерпало, когато обичната внучка на старейшината умря от кръвозагуба при раждането, а новороденото я последва няколко часа по-късно. И тъй като Келара бе различна от тях, а различното винаги плашеше хората, когато тази година бе ред на нейното село да даде Огнения данък, естествено избраха нея – високата, дългокрака девойка с дългите, извити рога на главата. Прокълнатото чудовище. Демона. Защото за тях тя бе дори по-ужасна от змея, който изискваше веднъж годишно младо момиче, а в замяна пазеше посевите, даряваше региона с дъждове и плодородна почва, държеше настрани халите, градушките и зловредните мъгли.

Никой не знаеше какво се случва с девойките, дадени на змея. Но Келара скоро щеше да разбере. Тялото ѝ изтръпна в силната хватка на змейските нокти. В тъмнината и студа, не можеше да разбере накъде лети звярът. Виждаше проблясъците на звездите измежду всеки размах на огромните му криле. Скулата и сцепената ѝ устна горяха, главата ѝ тежеше, а от раната ѝ се стичаше кръв по рогата ѝ. Съзнанието й пулсираше между безсъзнанието и реалността, но скоро всичко притъмня.

Келара отвори очи и първото, което забеляза, бе припукващия огън в камината. Пламъците хвърляха лъкатушещи сенки наоколо. Бавно се надигна и от нея се свлече дебела мечешка кожа. Въжетата ги нямаше и с почуда установи, че нямаше дори белези по китките си. Посегна към главата си, но от раната нямаше и следа. Дори кръвта бе изчезнала. Огледа се. Намираше се в най-голямата стая, която някога бе виждала. Вътре можеше да се събере цялата й колиба. Подът бе дървен, излъскан до блясък и застлан с дебел килим. Дървените мебели бяха изящни, с красива дърворезба, допълваща уютната обстановка. По стените бяха наредени лавици с толкова дебели томове, че Келара не смяташе, че един живот ще й е достатъчен да ги изчете всичките. На близката маса имаше различни стъкленици, кристали, билки и разтворени книги. Всичко блестеше, огряно от лунна светлина. Изправи се бавно, увита с мечата кожа, и се приближи до прозореца. Дъхът й секна. Луната се извисяваше високо в небето, обградена само и единствено от сребристи облаци, които отразяваха лъчистата й светлина. Не се виждаше нищо друго – само небе, звезди и облаци. Където и да се намираше, бе толкова нависоко, че дори земята не можеше да се види. Сякаш се бе озовала в някоя от приказките, които майка ѝ бе разказвала като дете.

– Събуди се най-сетне.

Дълбокият, студен глас я стресна и Келара се извъртя рязко, притискайки мечата кожа към гърдите си. Едва сега забеляза в дъното на стаята, едвам осветено от пламъците на огъня, тежкото бюро, зад което седеше мъж. Очите му светеха в златисто. Келара отстъпи назад и первазът на прозореца се заби в гърба ѝ.

– Няма защо да се страхуваш – мъжът свали краката си от плота на бюрото и се изправи.

Бе най-високият човек, който някога бе виждала. Непознатия пристъпи напред, широкоплещестото му тяло се движеше плавно, грациозно… като хищник, дебнещ плячката си. Келара хвърли поглед към масата в опит да намери нещо, с което да се защити. Но сред неразборията от колби и книги нямаше нищо полезно.

– Ако смятах да те нараня, до сега щях да съм го направил. – мъжът влезе в огрятата от огъня част от стаята и се спря там. – Все пак аз те излекувах.

Келара го изгледа недоверчиво. Имаше нещо опасно в него и всяка частица от нея ѝ крещеше да бяга. Застави се да отпусне тялото си и да се отлепи от студения перваз. И без това едвам бе успяла да се сгрее. Присви очи, наклони глава и го изгледа. Очите му не се откъсваха от нея, грееха ярко в животинско жълто. За миг ѝ се стори, че зениците му са тънки и издължени. После премигна и илюзията изчезна. Само огънят хвърляше златисти отблясъци в тъмната му коса.

– Къде се намирам? – постара се гласът ѝ да не трепне.

– В дома ми. – сви рамене непознатият, а изражението му ѝ подсказваше, че според него това е повече от очевидно.

– И къде точно е това? – Келара скръсти ръце пред себе си и се уви по-плътно с мечата кожа, но босите ѝ стъпала почваха да замръзват.

– Ще ти се да знаеш – изсмя се сухо мъжът – Достатъчно е да си наясно, че си в безопасност.

Келара изсумтя, а очите му се разшириха.

– Извинявай, че определено не се чувствам в безопасност след като бях носена през проклетото небе като уловен дивеч от крилат звяр.

– Моите извинения – сарказъм потъмни гласа му – Но ако полетът с мен не ти е харесал, следващия път може и да те оставя да извървиш целия път пеша. Ако не замръзнеш преди това.

– Полетът с теб? – Келара усети буцата страх в гърлото си, сърцето ѝ се разтуптя – Ти… ти си… ти си змеят…

– На твоите услуги – мъжът скръсти ръце и мускулите му издуха тънката риза, която носеше.

Келара се опита да успокои дишането си, направо ѝ прималя и впрегна всичките си сили, за да превъзмогне замайването и да не се строполи на земята. Насили се да преглътне буцата в гърлото си. Отказваше да изпадне в паника.

– Добре – кимна мъжът… змеят – Поне не си от припадащите. – вгледа се в нея и добави – Не си и от истеричните. И това е нещо.

– Как… Какво… Какво ще правиш с мен? – стисна нервно мечата кожа и избърбори преди да е успяла да се спре – Нали няма да ме изядеш?

Змеят въздъхна изтормозено и с досада обясни:

– Домът ми има нужда от поддръжка. А аз имам нужда от сготвена храна и чисти дрехи.

Той пристъпи към огъня и хвърли още няколко цепеници. Келара се пресегна към масата и грабна първото, което й попадна – ръбат червен кристал. Знаеше, че не е никакво оръжие, но се чувстваше по-добре като го стискаше в юмрука си.

– Значи искаш да ти слугувам? – попита тя, връщайки се обратно до прозореца с надеждата да не е била забелязана.

– Общо взето, да. – змеят се изправи и я погледна – След година ще си свободна да отидеш където пожелаеш. И ако си вършиш добре работата, ще отнесеш със себе си и толкова злато, че да не ти се налага да си мръднеш пръста до края на живота си.

Келара премигна невярващо. Всичко звучеше прекалено добре, за да е истина. Още от малка се бе научила да не се доверява на нечия доброта сляпо. Особено от както бе останала сираче. Колко пъти децата я бяха прилъгвали с обещания за игри и приятелство, само за да ѝ се нахвърлят, да я замерят с камъни и да я обиждат. Бе прекалено различна от тях с бледата си кожа и катранените си рога, които се извиваха над челото ѝ и колкото и да се опитваше, не можеше да скрие с косата си. Думата „чудовище“ още ехтеше в кошмарите ѝ.

– Защо? – въпросът се откъсна от устните ѝ почти несъзнателно.

– Защо какво? – сопна ѝ се раздразнено той.

– Защо го правиш?

– Защото мога – изсъска змеят, а зъбите му изскърцаха – Защото преди поколения дадох обещание, че ще пазя долината. – изгледа я свирепо – Но всяка магия си има цена. В случая, това си ти. Никога нищо не е безплатно, драга. Запомни го добре.

Келара въздъхна. И най-сетне се осмели да пристъпи обратно към огъня. Повтаряше си, че няма нищо общо с измръзналите ѝ крака. В крайна сметка, ако змеят искаше да я изяде, определено нямаше да си говори толкова дълго с нея. Змеят изви вежда и я изгледа от главата до петите. Златните му очи я караха да настръхва.

– Как се казваш?

– Келара – после плахо попита – А ти?

– Можеш да ме наричаш Стиракс. – змеят се приближи и очите му се приковаха към рогата ѝ – А това?

– Като млада майка ми се изкъпала в една река, без да знае, че принадлежи на самодива. Самодивата била бясна и я проклела с къс живот и грозно дете.

– Хм… грозно дете? – змеят отново обходи с поглед тялото ѝ, задържа се на гърдите ѝ преди да се спре обратно на лицето ѝ – Бих поспорил. Но самодивите са проклети и с изкривено разбиране за света.

– Аз… – Келара изви врат, за да го погледне в очите – Майка ми почина когато бях на пет. Мен ако ме питаш е прекалено рано. Четеше ми истории за Змея Горянин и…

– Четяла ти е? – изненадата му бе очевидна.

– Била е придворна дама в Дръстър, но като съм се родила двамата с баща ми били принудени да напуснат аула – докосна рогата си и се усмихна криво – По очевидни причини.

Змеят, Стиракс… отново я наблюдаваше втренчено, без да мига. Келара не можеше да пренебрегне грамадното му тяло, извисяващо се над нея. С всяко вдишване мускулите му помръдваха съблазнително. Забеляза зеленикави люспи на места по кожата му. Имаше една точно на слепоочието му. Имаше и остри скули и прав нос, който придаваше сторгост на изражението му. Единствено леките къдрици в косата му, която едва стигаше рамената му, смекчаваха свирепия му вид. Наистина бе красив мъж. Змей. Мъж…

– Можеш ли да четеш? – въпросът му я сепна и Келара премигна.

– Майка ми ме научи.

– Значи ще си ми по-полезна от колкото очаквах. – Стиракс се пресегна и прибра кичур коса зад ухото ѝ – И ти обещавам – гласът му бе дрезгав – тук си в безопасност.

Келара потръпна при докосването му. Зачуди се какво ли ще е усещането, ако тези силни ръце се обвиеха около нея. Погледът ѝ се плъзна надолу по тялото му и се спря на колана му. Какво ли щеше да усети, ако… Премигна объркано и погледна обратно към него. Очите му горяха настойчиво и цялата изтръпна, когато той се наведе напред и вдиша рязко аромата ѝ.

– По дяволите! – изръмжа и отстъпи назад, очите му се избистриха за миг – Какво взе от масата, момиче?

– Аз… – Келара пристъпи към него объркано – Не знам за…

– Не ме лъжи! – гласът му изплющя като камшик и нещо в нея сякаш се разтопи.

Келара усети ръбовете на кристала, впили се в свития ѝ юмрук. Съвсем бе забравила за импровизираното си оръжие. Протегна длан и разтвори пръсти.

– Мамка му, Келара! – едната му ръка се обви около талията ѝ, а другата погали рогата ѝ – Точно това ли намери да вземеш?!

– Какво е това? – Келара се разтапяше, попиваше всеки миг, в който тялото ѝ бе допряно до неговото.

– Това – Стиракс внимателно взе кристала и го пусна на пода – се нарича любовен рубин, скъпа моя.

– Любовен… – Келара тръсна глава – Какво означава това?

– Че веднъж задействан, – той сведе глава и потърка нос в шията ѝ – докато не изпълни предназначението си, магията му няма да спре да действа. А ти успя да го активираш, драга.

Келара се отпусна в ръцете му. Искаше още от него, искаше да го усеща навсякъде, искаше го в… През мъглата на желанието думите му най-сетне стигнаха до нея.

– Предназначението си?

– Мисля, че много добре ме разбра – Стиракс свали мечата кожа от раменете ѝ и я придърпа към огъня – Докато не се подчиним, ще ни измъчва и двамата.

– О, богове… – преглътна Келара и стисна бедра. – Не може ли…

– Неразрушим е, повярвай ми. – ръцете му обхождаха тялото й, докосваха и галеха.

Дланите му обхванаха рогата ѝ и нещо в нея се отпусна. Усещането някой да ги докосва, да ги гали… Изпращаше неистови импулси по цялото ѝ тяло.

– Стиракс… – пръстите ѝ задърпаха припряно ризата му.

– Да? – видя го да се усмихва похотливо срещу нея докато изхлузваше дрехата през главата си.

– Добре.

Устните му се впиха в нейните, ръцете му я обхванаха хищно и раздраха нощницата ѝ, оставяйки я гола. Целувката беше дива, гореща и разбуди всяко нервно окончание в тялото на Келара. Усети остри нокти да милват кожата ѝ. Тя обгърна врата му с ръка и не му позволи да се отдръпне докато пръстите му стремително докосваха и галеха всяка частица голота, до която се доберяха. Езиците им се преплетоха и момичето отчетливо усещаше солидната издутина, подпряла корема ѝ. Усмихна се и спусна ръка към предницата на панталоните му. Но Стиракс избута дланите ѝ, обърна я с гръб към себе си и я заведе до масата. Подпря ръцете ѝ на плота и тя най-сетне видя жестоките нокти, появили се на пръстите му. Но вместо да се уплаши, усети, че иска отново да ги усети до кожата си.

– Не мърдай – дъхът му погали шията ѝ и цялата настръхна.

Келара изскимтя щом усети пръстите му между бедрата си. Свободната му ръка пропълзя покрай ребрата ѝ, а после рязко обхвана напрегнатите й гърди, стисна едното й зърно и хълбоците й подскочиха напред. Устните му нападнаха врата й, лижеше, смучеше, дращеше със зъби. Хапеше. Тялото ѝ гореше, мускулите ѝ конвулсивно се стягаха, искайки още. И Стиракс се подчини с дълбок смях, усили натиска, забърза темпото, а тазът й се движеше сам, нанизвайки я на умелите му пръсти. Дланта му бе толкова плътно залепена за нея, а пръстите му стигаха толкова надълбоко. Хълбоците му мръднаха напред и тя усети масивната му издутина, залепена за нея, да потрепва през панталона му. Напрежението в нея растеше, гърдите й се надигаха учестено, а сърцето й всеки момент щеше да изскочи. Беше толкова близо.

Ръката му рязко се отдръпна. Келара изскимтя недоволно, липсваше ѝ топлината от тялото му, искаше го обратно. Но после чу потракването на колана му и с нетърпение се обърна назад. Зениците му се бяха свили до тесни хищни цепки. Срещна погледа му – див, пълен с похот и глад. За нея. Тук и сега. Устните ѝ, подпухнали и зачервени, се разтегнаха в доволна усмивка. Цялата бе изтръпнала, тялото ѝ се бе втечнило, готово за него. Стиракс припряно смъкна панталона си. Едната му ръка все още бе на кръста на Келара, ноктите му рисуваха мързеливи фигури, оставяйки червени следи след себе си. Забеляза и още люспи, избили по кожата му. Но другата му ръка яростно се обви около члена му, дърпайки, стискайки. Келара се задъха пред великолепната гледка. Искаше го. Веднага.

С мощно движение Стиракс влезе в нея изцяло. Болка, сладка и пареща, примеси пипала с неистово удоволствие. Келара изплака, но избута бедра назад, за да го поеме напълно. Змеят изпъшка и ръката му се уви около единия ѝ рог, дърпайки главата ѝ назад. Стиракс поде най-безмилостния ритъм, който Келара можеше да си представи. Тихи хлипове се откъсваха от нея при всеки негов безумен тласък. Плясъкът на кожа в кожа само я караше да се извива под него, за да го пресрещне, да го поема още по-надълбоко в себе си. Ръцете ѝ едвам я удържаха, ноктите ѝ се бяха вкопчили масата. Стиракс изстена зад нея.

– Още … – изхлипа тя, надигайки се на пръсти, усещайки как той потъва в нея.

Стиракс изръмжа и я издърпа за рогата, извивайки още повече тялото ѝ, а пръстите на свободната му ръка стиснаха едното ѝ зърно, ноктите се забиха в плътта ѝ. Келара го усети как пулсира в нея, как я разтяга и изпълва. Хълбоците му се забиваха в нея толкова мощно, че почти я повдигаше от земята. Ръбът на масата се впиваше в корема ѝ, а люспите жулеха кожата ѝ, давайки ѝ усещания, от които не бе предполагала, че има нужда. Тихи стонове се откъсваха от устните ѝ при всеки негов тласък. До ухото си усещаше учестеното му дишане, устните му бяха до бузата ѝ и езикът му облиза кожата ѝ. Келара изви ръка и обхвана задника му, придърпвайки го още по-плътно към себе си, направлявайки всяко негово проникване. Усети как пръстите му се плъзнаха между краката ѝ, ноктите му се спряха на най-чувствителното ѝ място.

Келара простена и се стегна около него, неспособна да спре мощните спазми на тялото си. Стиракс изръмжа, бедрата му се залюляха още няколко пъти, а цялото му тяло се скова. За миг Келара можеше да се закълне, че на стената пред нея пламъците хвърлиха сянка от чифт огромни ципести крила.

На следващата сутрин Келара си тананикаше щастливо докато разтребваше неразборията в кабинета на Стиракс. Змеят още го нямаше, бе излетял по някакви негови си задължения. Може би да прогони някоя градушка, кой знае… Докато вдигаше парчетата от нощницата си от земята, а спомените от предишната вечер нахлуваха в съзнанието ѝ, погледът ѝ попадна на яркия червен кристал, който лежеше необезпокояван на пода. Очите ѝ се преместиха към огромната библиотека в другия край на стаята и после обратно на рубина. Ако научеше повече за тази магия… Измъкна кърпичка и внимателно вдигна кристала с нея. После го прибра в джоба си. Ухили се и се запъти към кухнята, за да приготви обяд. Тежестта на рубина в джоба ѝ я накара да се засмее. Това определено щеше да бъде една интересна година.