Вампиведа

Никой не избира къде и как да се роди. Вампиведа бе необикновено дете, което растеше бавно. Толкова бавно, че родителите й се опасяваха, че ще остане завинаги дете. Може би защото от миризмата на кръв й прилошаваше и тя отказваше да се храни с нея. Може би защото нещо в гена им се бе объркало, както казваше дядо й, докато решеше дългите си до кръста бели коси. Или пък защото майка й обичаше вегетарианци, както често се шегуваше баща й. И понеже беше първо и единствено дете, Вампиведа силно копнееше да има приятелка.

– Вампиведа, спри да висиш в парка! – често й натякваха вкъщи

– Вампиведа, училището не е за дете като теб.– повтаряха роднините й, но тя отказваше да ги чуе.

Един ден докато висеше с главата надолу върху една катерушка едно малко детско личице с дълги черни мигли и сплетени на плитки черни коси я попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

Вампиведа се огледа учудено и като не забеляза никой друг около тях, без колебание отвърна “Да!”. Оттогава станаха неразделни. Срещаха се всеки ден и си говореха на интересни теми.

Един ден Лиза, така се казваше приятелката й, не дойде. Пропусна и следващия ден. Вампиведа се натъжи. На третия ден зърна познатата фигура на майка й. И преди да успее да я приближи достатъчно, възрастна дама застана до майката на Лиза и я заговори. Лицето на младата жена преливаше от тревога.

– Не е добре. – каза тя и се умисли.

– Ще се оправи. Тук докторите са много добри – успокои я събеседничката й – Какво й е?

– Никой не знае. Най–странното е, че губи кръв без да кърви. При опит да й прелеят кръв са установили, че кръвната й група постоянно се мени. Безнадеждно е! – младата жена зарови лицето си в ръцете си. Възрастната жена я прегърна мълчаливо.

Това било достатъчно за Вампиведа. Тя решила, че трябва да спаси приятелката си. Говорила с мъдрата си леля Елза, която й помогнала да приготви древен еликсир от кръвна плазма, тайната рецепта се пазила от векове в семейството й.

– Нужни са само три капки от еликсира. Внимавай да не паднат върху кожата, защото е много опасно.

Вампиведа внимателно поела шишенцето от ръцете на леля си и й се усмихнала. Помахнала й за сбогом от задното стъкло на автобуса, който водел към болницата в града. Тайничко се промъкнала в отделението, където лежала приятелката й. Изглеждала странно бледа и изтощена. Трудно й било дори да отвори клепачите си. Вампиведа я приближила и прошушнала в ухото й: „Дръж се, Лиза! Нося лекарството ти”. Като дочула познатия глас, по устните на болното момиче се появила едва забележима усмивка.

Вампиведа извадила шишенцето и внимателно капнала три капки от течността в системата, с която поддържали живота на приятелката й. После нежно погалила челото й и тихо се измъкнала от стаята й.

Няколко дена по–късно Вампиведа видяла озареното от радост лице на майката на Лиза, а след седмица отново играели заедно с приятелката си в парка.

– Благодаря ти! – били първите й думи щом я видяла.

Вампиведа не можела да си намери място от радост. Подскачала, катерела се, викала и пяла с цяло гърло.

– Всички говорят, че е станало чудо, но аз знам, че ти ме спаси. Ти дойде в стаята ми, беше там, нали?

– Мислех, че си в безсъзнание… Да, бях там и ти дадох от вълшебния еликсир на леля Елза. Но, моля те, нека да го запазим в тайна!

– Разбира се. – съгласила се Лиза и.продължили да си играят безгрижно до вечерта.

Дните минавали бързо, но за нещастие след близо месец срещите им започнали да се разреждат все повече и повече. Докато един ден Лиза отново не дошла.

„Странно”, помислила си Вампиведа. „Защо спря да идва?” Оказало се, че състоянието на приятелката й отново се влошило, дори било още по–критчно от преди. Лиза била в кома от три дни.

Вампиведа се притеснила, но не се разтревожила. Нито пък се отчаяла, така както семейството на Лиза. Този път еликсирът на леля Елза бил непосилен, за да излекува приятелката й. „Трябва да потърся лек, сигурна съм, че има!”, повтаряла си тя.

Баба Морела й разказала за училищната библиотека, където имало безброй много книги.

– Ходила съм там, но няма чак толкова много книги. Достатъчно са, за да ти докарат главоболие. И нищо съществено не разказват. – отвърнала Вампиведа, която си мислела за местната училищна библиотека, която понякога посещавала без абонамент и без някой да я види.

– Не говоря за училищната библиотека в града, а за библиотеката в Училището на Нощта. Всички от семейството сме учили там.

– А, аз защо не знам за него?

– Защото си твърде малка още.

– А сега вече не съм?

– Все още си. Но…си различна. – тук баба Морела спряла и й дала един тежък ключ. – Никога не се разделяй с него. Той отваря всяка заключена врата и се е пазел от членовете на семейството ни. Загубиш ли го, ще навлечеш проклятие на рода ни и на следващите седем по седем поколения.

– Обичам те, бабо! – Вампиведа откъснала косъм от главата си и го завързала на китката на баба Морела. – Сбогом!

И преди баба Морела да успее да добави и каквото и да е Вампиведа се затичала към тайното училище на вампирите със странното име Училище на Нощта, а в главата й препускали объркани мисли за Лиза, книгите, тежкия ключ и заръката на баба й

Когато наближила сградата на училището навън вече се смрачвало. В коридора било толкова тихо сякаш се разхождала в гробище. Във всяка стая имало ковчези с плътно затворени капаци. Освен в една – в най-голямата зала. Нито една стая не била заключена, така че се чудела дали въобще щял да й притрябва ключа на баба Морела. Изведнъж усетила зад гърба си силно присъствие на нещо огромно, нечовешко…. Обърнала главата си и очите й срещнали черните очи на гигантското, рошаво, таласъмско същество зад нея. До ноздрите й достигнала ужасна смрад на гнило и мъртво. Зъбите му били кафяви, остри и дълги като касапски ножове. И тъкмо да си плюе на петите, до чудовището застанало момче с бледосин полумесец на челото. То започнало нещо да му говори и чудовището се успокоило и влязло в ковчега си мирно и кротко. Момчето затворило капака му. После се обърнало към Вампиведа, която през цялото време стояла като замръзнала на място и не смеела да диша. Когато капакът хопнал и ключалката щракнала тя си поела дълбоко въздух.

– Не се плаши! Това е Упир. Той е стар, глупав и много заядлив, но е с добро сърце. Пазач на Училището е от неговото му създаване.

– Благодаря. Казвам се…

– Вампиведа. Знам.

– А ти, кой си? – учудено го погледнала тя. – И защо имаш синкав полумесец на челото си?

– Защото … виждаш ли го? Това е странно… Обикновено само Кралицата… – поудвомил се той – Казвам се Оникс. Тук съм, за да ти помогна.

– Интересно. С никого не съм споделяла.

– Не е било нужно. Носиш ключа, който отваря всички ключалки на врата си.

– Бива си те! И?

– Този полумесец е ключалката към Библиотеката. Новината за твоето посещение пристигна до мен няколко секунди след като ключът увисна на врата ти.

– Шантава работа! – възкликнала тя изненадващо.

– Никога не казвай „шантава”! Иначе ще събудиш отново Упир! – ухилил се срещу нея Оникс.

– Няма! – обещала Вампиведа и му се усмихнала обратно. – А другите?

– Не се безпокой. Ще се събудят към полунощ.

– А ти как не…

– Той е различен. – отговорил един дебел глас, който със сигурност не принадлежал на Оникс.

– Г-н Директор, аз…

– Они, коя е приятелката ти? – лицето и цялото тяло на мъжа излъчвали странна бледа светлина, а очите му били сини и студени като лед.

– Вампиведа. Тя е…

– Детето, което обича хора? – той се обърнал към нея – И не понася миризмата на кръв… като Оникс, но при него това е защото обича животните и разговаря с тях. Все неща, които тук по принцип не приемаме.

– Какво имате против хората? – не се стърпяла да попита Вампиведа.

– Уверявам те, нищо лично. Те са храна. И не ползваме еликсири, за да спасим живота на храната си, освен ако не кроим планове да се нагостим с нея по-късно.

– Доста студено и практично – не скрила яда си Вампиведа.

– Библиотеката е само за ученици от Училището на Нощта.

– Съжалявам! – казал Оникс, като леко й намигнал.

– Момичето трябва да напусне училището или ще я затворим в Ледената стая. – наредил делово директорът.

– Е, добре! – неохотно се съгласила тя.

Вампиведа изчакала да отмине нощта и на другата сутрин при първи петли се вмъкнала обратно в сградата. Движела се тихо и на пръсти. Чудела се дали няма отново да се натъкне на Упир или Оникс или в още по-лошия случай на студенокръвния директор. Търсела библиотеката, но никъде не откривала такава стая. „Ами, ако не е обикновена стая? Какво друго би могла да бъде?”, мислела тя докато се прокрадвала тихомълком из сградата и отваряла врата след врата. „Сигурно като всяко свещено място се намира…ъ-ъ-ъ..”, мисленето й съвсем не й вървяло, докато не решила да се вмъкне в кабинета на директора. Нищо друго не й оставало, освен да рискува. Мисълта за Ледената стая не я стоплила много, но пък образът на приятелката й, която била на косъм от смъртта, също не й давал мира.

В кабинета на директора било тихо и тъмно. Отвън се чули втори петли. Вътре нямало нищо освен бюро, компютър и няколко папки. „Може би идеята не беше добра?!..”, прокраднло се леко колебание, докато очите й не спирали да търсят. Изведнъж на самата стена зад бюрото, вниманието й привлякла слаба синя светлина. Когато приближила различила бледите очертания на ключалка. Бързо извадила ключа, който висял на врата й и го пъхнала в ключалката, чуло се леко изщракване и в стената се открехнала врата. След като прекрачила вътре, вратата след нея безшумно се затворила.
– Добре дошла в Библиотеката! – проговорил й странен глас, който донякъде й напомнял за момчето с бледосиния полумесец на челото.

„ Говореща библиотека! Сега остава и самите книги да говорят…”, си пожелала тя когато дочула звънък смях. Обърнала се и зърнала развеселеното лице на Оникс.

– Книгите говорят, но само на тези, които могат да ги чуят! – уточнил той.

– И мисли ли можеш да четеш?

– И ти можеш, но още не си го открила и развила като заложба.

– На това ли ви учат в това училище?

– На това и на куп други неща. Какво търсим?

– Какво причинява болестта на Лиза и как мога да й помогна да се излекува.

– Книгите тук няма да имат отговор на този въпрос. Те не са написани за хора.

– Значи моето идване тук беше безсмислено…

– Не мисля. Можеш да научиш нещо за себе си или за семейството си. Това пък непосредствено да те доведе до Лиза и проблема й.

– Идеята ти не е никак лоша!

В този миг вратата на библиотеката се отворила широко и в стаята влезли директора и Упир. По зачервеното му лице разбрали, че не е време за спорове. Той им наредил да тръгнат към Ледената стая и взел ключа на Вампиведа. След като вратата зад тях се затворила плътно, Упир легнал на пост пред нея.

– И сега? – обърнала се към него Вампиведа.

– Трябва да помисля.

– Бързо, защото не ми се иска да стана на висулка. – поволила го тя, докато ченетата й не спирали да тракат.

– Това тракане не ми позволява да се съсредоточа. Защо ти е толкова студено? Аз го усещам като хладен бриз.

– Може би това ще узнаят първите, които изследват вледененото ми тяло, когато го извадят от този фриииийзер – не успяла да овладее ченетата си тя. Погледнала към посинелите си треперещи ръце.

– Единственото, което ми хрумва е… – погледнал я той загрижено.

Отвън се чул тих напев. Упир изскимтял нежно. Тежката врата се отворила и пред тях застанала една пищно облечена жена с черно наметало.

– Кралице! – възкликнал Оникс и коленичи като опрял челото си о ръката й.

– Значи това е малката Вампиведа! – погледнала тя посинялото и треперещо тяло пред нея. Свалила наметалото си и я загърнала с него. Изведнъж студът спрял и приятна топлина обгърнала малкото й телце.

– Да не губим време. – ръката й посочила към вратата. Упир лежал кротко в единия й край.

– А, директора? – не се стърпял Оникс.

– Вече се погрижих за него. На сутринта няма да има и нотка спомен за случилото се у него. Пък и по правилник може да затваря тук само ученици от училището. Не и „нежелани” посетители – тя погледнала усмихнато към Вампиведа.

– Ето, да не го забравиш! – подала й тя ключа, който й принадлежал.

– Благодаря Ви! Баба Морела …

– Вече се запознахме с нея. Твоят косъм на ръката й се скъсал, когато са ти отнели ключа, тя се притеснила и потърси помощта ми. Оникс, може ли да поговорим насаме с приятелката ти?

– Разбира се, Кралице! Хубава нощ!

Кралицата изчакала доката Оникс и Упир се отдалечили достатъчно, за да не ги чуят.

– Вампирите в нашия свят не помагат на хората. Забранено ни е!

– Да, но тя е най- близката ми …единствена приятелка! – опитала се да обясни Вампиведа.

– Твоята лоялност е възхитителна. Мога да ти кажа само, че никой от нашия свят не е замесен в съдбата й.

– А, тогава кой?

– Нейният зъл демон, Азил, се е вкопчил в душата й. И смуче енергията й.

– И как мога да го победя?

– Това остава да откриеш сама. Вампирите нямат власт над демоните. Въпреки че често ни вземат за такива.

– Ъхъ – отговорила замислено Вампиведа.

– Ето, вземи. Който се огледа в това огледало се връща към корените си.

– Значи, ако аз се огледам … – не се стърпяла да го опита Вампиведа.

– Ще се появя аз. Но не го прави, освен ако наистина имаш нужда от помощта ми. Всяко нещо има цена.

– Ясно. Благодаря за всичко! … – обърнала се към Кралицата тя, но тя вече не била там.

Вапмиведа вървяла дванадесет дни и дванадесет нощи в пълен мрак. На тринадесетият ден зърнала един огромен огън, а край него се били настанили дузина уродливи същества. Те седели, споделяли страшните си истории и се заливали от кикот.

– Кой от вас е Азил? – Вампиведа решила да действа направо.

– Никой. – отвърнали те и избухнали в смях. Вампиведа не смятала че ще се остави така лесно да бъде излъгана и никак не обичала да е център на подигравки.

– Къде мога да открия този никой? – изенанадал ги тя с въпроса си.

– На място с името никъде! – хванал се на играта й единият от тях.

– И по никое време! – избухнали отново в смях.

– Аз оттам идвам… – казала тя небрежно и извадила огледалото като се правила, че се оглежда в него.

Като видели блестящото на пламъците на огъня огледало у тях се зародила дълбока завист. Започнали да се надпреварват един през друг да й предлагат щедри сделки в замяна на ценния предмет. Тя ги слушала и само клатела с глава в несъгласие. Спорът помежду им се нагорещил дотолкова, че се сбили. В един момент дочула името на демона, който тя търсела. Обърнала тя огледалото към лицето му и той се свил като стафида на мястото си. Другите демони замръзнали на място от страх.

След секунди огледалото и всичко останало се стопило във въздуха и заедно с ключа се озовала в дома си. Прегърнала баба си, върнала й ключа и се затичала към парка. Там я чакала нейната приятелка Лиза, която все още се възстановявала, но настоявала да я види и лично да й благодари за излекуването си.