Вещерска кръв и магьосническа корона

Лилура Изар се промъкваше внимателно през тълпата. Пазарът гъмжеше от народ и бе трудно да намери мишената. Стискаше в ръка омагьосания кристал, който леко я подръпваше в правилната посока. Но сред такова множество бе трудно да определи кого търсеше.

Търговци се провикваха и препоръчваха стоката си. Магьосници в тежки роби и островръхи шапки хвалеха бурканчета със свръхестествени съставки и наредени разнообразни стъкленици отвари. Феички кръжаха около отрупаните си с цветя, плодове и зеленчуци сергии, оставяйки дири вълшебен прашец след себе си във въздуха, който блестеше хипнотично на слънчевата светлина. Малко по-надолу безумно красива елфка продаваше изящно тъкани платове. Човеци, феи, върколаци и магьосници се тълпяха и бутаха покрай щандовете и дюкянчетата. Бе пазарен ден. Лилура старателно криеше под наметалото си кинжалите си и държеше под контрол вампирската си аура, пропита с мощ и смърт, за да не привлича излишно внимание. И все пак, когато някой се блъснеше в нея, един поглед към високата й слаба фигура, бледата кожа и тъмните очи и коса бяха достатъчни да накарат натрапника бързо да се отдръпне. Ароматът на печено месо с билки насочи вниманието на Лилура към едър върколак и количката му със закуски – разнообразие от печени кестени, царевица, бухти със сирене, мекици с боровинки, банички със свинско и чеснови хлебчета. За миг се изкуши да си вземе, толкова вкусно миришеше всичко. Но имаше по-належащи проблеми от глада си за обикновена храна.

Кристалът в ръката ѝ потръпна и тя смени посоката си, насочвайки се към сергия с билки. Лилура се огледа, но не можеше да разбере дали я дърпаше към жената, която с внимание оглеждаше корените от валериана, магьосникът, който се пазареше с феята зад щанда за лайката, или поне петимата минувачи, проправящи си път през тълпата. Вампирката изсумтя раздразнено и си наложи да вдиша дълбоко. Моментално откри дирята, която търсеше. Изви врат и погледна към високия червенокос елф на двайсетина метра от нея, който също наблюдаваше сергията с билки. Ран усети погледа ѝ и се смръщи. Явно той нямаше по-голям успех от нея в намирането на мишената им.

Кристалът отново потрепна и Лилура последва лекото придърпване. Ран се движеше успоредно с нея през навалицата. Насочиха се към югозападния изход на пазара. Лилура се усмихна мрачно. Беше жената с валерианата. Бе красива, въпреки възрастта си. В походката ѝ имаше женственост, която през годините със сигурност ѝ бе спечелила доста нежелано внимание. Косата й, все още лъскава и плътна, бе прибрана в спретната плитка, а дрехите ѝ бяха чисти, но захабени. Определено нямаше вид на гениален престъпен ум, проникнал в двореца и откраднал най-ценното притежание на краля-маг.

Лилура изви вежда към Ран докато следваха жената от разстояние. Елфът поклати глава – ясновидската му дарба не действаше върху жената. Значи имаше защити и най-вероятно бе магьосница. А щом магията на Ран не вършеше работа, вампирското внушение на Лилура също бе безполезно. Сви недоволно устни, трябваше да действат по старомодния, немагичен начин.
Проследиха я до богата градска къща в заможната част на града. Мраморните стени бяха артистично обвити от рози и бръшлян. Храстите покрай застланата с плочи пътека бяха добре поддържани, а стълбището, водещо до дъбовите врати, излъскано до блясък.

– Влезе през входа за прислугата. Може би работи тук. – тихо предположи Ран, докато двамата оглеждаха сградата през няколко къщи разстояние.

– Да, бе – изсумтя Лилура – Магьосница работи като камериерка. Някой друг път. – тя потърка лицето си – Ще трябва да се подготвим добре. Трябва ни магична защита.

– Довечера?

– Нямаме време за друга вечер.

– Към “Бърлогата”?
Вампирката кимна. За нейно съжаление трябваше да се върнат във вампирския квартал. Беше изтощена, а високото жарещо слънце не ѝ помагаше особено. Нямаше никакво желание да води Ран в онзи изискан вертеп, където елфическата му кръв, любим избор на вампирската раса, бе истинско ходещо изкушение за всеки кръвопиец. С примирение се запъти към клуба на братовчед си. Защото избор нямаше.

“Бърлогата на греха” се издигаше гордо близо до центъра на вампирския квартал, но дискретно сгушена в страничните калдъръмени улички. Бе добре поддържана сграда, огромна, просторна и спретната, а отвън трудно можеше да се разбере какво е предназначението ѝ. Името не бе изписано където и да е, но всеки вампир знаеше за нея и срещу солидна сума какво може да намери отвъд прага ѝ – истински декадентски рай.

Пристъпиш ли, посрещаха те знойни красавици, облаци дим из въздуха, напоен с тютюн, благоухания, алкохол и онзи така характерен металически мирис. Още с първите крачки се чуваше трополенето на зарове, подрънкването на монети, стенанията и кикотенето на момичетата, омайващи клиентите покрай масите. И ясния звънтеж от кристални чаши, пълни с кръв.

Лилура поведе Ран измежду игралните маси и обособените ниши с феерични завеси, едва прикриващи преплетените голи тела зад тях. Ако животът им не зависеше от проклетата мисия, Лилура доста щеше да се позабавлява с това колко безполезна бе ясновидската дарба на Ран в свърталище на вампири. Гледаха ги, всеки кръвопиец в „Бърлогата“ вече бе надушил изкусителната елфическа кръв. Лилура чуваше шушукането, усещаше изместването във въздуха, как всеки се стараеше да ги огледа по-добре, от сенките силуети се придвижваха по-тихи от самия мрак. Жестоки и смъртоносни. Вампирката ги следеше с крайчеца на очите си и се надяваше, че няма да й се наложи да откъсне нечия глава, за да предпази приятеля си от лакомията на расата си. Мразеше да го води тук, но в момента опциите им бяха ограничени.

Почти бяха стигнали стълбището, когато с вампирска скорост една ръка се пресегна към Ран. Елфът може и да бе надарен с многолетието и силата на расата си, но нищо не можеше да се мери с необузданата вампирска жажда за кръв. Освен друг вампир. Преди някой да успее дори да мигне, Лилура се извъртя и сграбчи натрапника за гръкляна, а със свободната си длан стисна ръката, посегнала към елфа. Настана гробна тишина, всички се бяха втренчили в тях. Вампирите бяха студена раса, която разбираше единствено от сила и власт. А Лилура имаше и двете, поне донякъде. Вдигна младия вампир за врата. Очите му бяха разфокусирани, дъхът му смърдеше на алкохол и кръв, но въпреки това имаше благоразумието да изглежда ужасен, когато краката му провиснаха във въздуха. Потисна желанието си да му изтръгне гръкляна, но заби нокти, докато не пусна кръв.

– Не са ли те учили да не пипаш това, което не е твое? – Лилура оголи зъби, остави очите ѝ да почервенеят от гняв и приложи още сила върху ръката му, костите изпукаха, а вампирът се разхленчи – Елфът е с мен, никой не го закача.

Увеличи натиска върху ръката на младока, докато костите му не хрущяха, надуши как се изпусна. Пусна го и вампирът се строполи на земята, стенейки. Лилура бавно огледа стаята, предупреждението бе ясно, а мощта на аурата ѝ пулсираше. Зяпачите бързо се отдръпнаха и всеки се върна към предишното си занимание. Никой не посмя да помогне на пострадалия. Определено си имаше предимства да си роднина на собственика, както и мълчалив партньор в бизнеса му.

Лилура прекрачи тялото на гърчещия се младок, изкачи стълбището и се запъти към покоите, които бяха пазени специално за нея. Ран я последва.

Лилура се отпусна с облекчение във ваната, студената вода се разплиска приятно, а парченцата лед изтракаха докато се наместваше. Слънцето може и да не влияеше на вампирите, но тъй като не се бе захранвала с кръв от дълго време топлината на лятото и дългите слънчеви дни я изтощаваха. А последните няколко дни бяха отвратителни. Крайният срок, поставен от краля-маг, наближаваше главоломно и нямаше място за грешки.

Отвъд паравана чуваше как Ран нагъва един след друг донесените сандвичи с пилешко. Двамата служеха на краля-маг вече десетилетия, работеха чудесно заедно, като добре смазан механизъм. Тъкмо, когато бе решила, че нищо в робското им положение с Ран като лични главорези на краля не може да я изненада, крал Мерик ги бе привикал, за да им възложи поредната мисия. Личният Гримоар на краля бе изчезнал. Някой бе проникнал в най-строго охраняваното помещение в двореца, пазено не само от най-добрите му стражи, но и от поне хиляда заклинания, доста от които кръвни. Кралят бе бесен, даде им едва седмица да открият крадеца и да върнат безценния Гримоар.

Двамата с Ран бяха прекарали часове в стаята, пазила Гримоара. След дузина претърсвания и внимателно оглеждане бяха намерили малък кристал, не по-голям от нокътя на кутрето ѝ. Бе им отнело време да разберат, че именно той бе успял да разнищи всички заклинания, за да може крадеца да влезе. По-голям проблем бе как бе отворил стъклената кутия, в която бе Гримоара. Заклинанията ѝ бяха кръвни и никой освен краля-маг не можеше да я докосне. Но в крайна сметка бяха решили да се концентрират върху кристала – единствената им следа.

Лилура се бе принудила да потърси братовчед си, който, въпреки че бе ужасен, когато разбра какъв е залогът, правеше всичко възможно да им помогне.

Макар кралят-маг да управляваше в мирно време, всеки бе чувал слухове за жестокостта и злобата му. А някои, като Лилура, братовчед ѝ и Ран, ги бяха изпитвали на собствен гръб. Двамата с елфа не му служеха доброволно, бяха принудени да се обвържат със садистичния кучи син чрез кръвни клетви и да му служат безрезервно. Пръстите ѝ неволно проследиха верижката около врата ѝ от злато и сребро, идентична с тази, която Ран носеше. Бе тънка, но тежка. Като нашийника, който всъщност представляваше. Кралят-маг обичаше да бележи притежанията си. По един или друг начин. Двамата с елфа просто бяха най-полезната част от любимата му менажерия, която крал Мерик бе събирал в продължение на векове и изпълнил с всевъзможни редки растения, същества, дори раси. Което правеше и Гримоара му изключително опасен – най-старият и могъщ, съществувал някога.

– Как е гърбът ти? – гласът на Ран я изтръгна от унеса ѝ.

Преди два дни се бяха прибрали в двореца, след като бяха издирвали кой да им помогне с кристала. Всяка магия изискваше време, особено проследяващата. А вещерската изискваше и търпение. Но кралят нямаше такова и наказанието му, че са се върнали с празни ръце, бе бързо и брутално. На кралските лечители им бе отнело часове докато успеят да заздравят всички дълбоки рани от камшика по гърба ѝ и да излекуват напълно смазаното лице на Ран. От тогава не се бяха връщали в двореца.

– Добре съм. – каза накрая.

Издрънча нож, надуши кръвта още преди първата капка да се е стекла. Лилура се изправи рязко, разплисквайки водата и размърда плешки. Раните на гърба ѝ опъваха, но вече бяха просто белези. Навлече халата си и заобиколи паравана. Елфът държеше под раната на ръката си чиста чаша, търпеливо събирайки капките кръв. Лилура скръсти ръце, игнорирайки съблазнителния мирис на кръвта му, която почти ѝ шепнеше.

Ран изви вежди. Нямаше смисъл дори да спори. Познаваха се предостатъчно. С годините бяха изградили желязна връзка, отвъд простото приятелство, познаваха се по-добре един друг, отколкото самите себе си. Бяха преживели много заедно, бяха се справяли с краля-маг, рискуваха един за друг живота си и се доверяваха напълно само един на друг. Комуникираха лесно и се разбираха без много думи. И двамата знаеха, че за предстоящото има нужда от сили, с които в момента не разполагаше. Ограничената кръв, която кралят-маг ѝ позволяваше да пие, понякога едва стигаше да я поддържа жива. Затова взе чашата и изсипа съдържанието ѝ в устата си. Бе по-малко от глътка и все пак взриви сетивата ѝ още преди да е преглътнала. Цветовете станаха по-ярки, звуците по-ясни. Цялата ѝ умора се изпари, белезите по гърба ѝ спряха да дърпат. Златистите очи на Ран проблеснаха доволно.

– Даже вече имаш някакъв цвят. Лилура го перна.

– Не се прави на интересен – преднамерено оголи вампирските си зъби и прокара език по тях.

– Сякаш можеш да ме впечатлиш, Изар. – извъртя очи елфът.

Лилура се разсмя и кимна към вратата на стаята. Имаха още доста приготовления за довечера, а крайният срок наближаваше. Само боговете знаеха как щеше да се развилнее кралят-маг, ако се проваляха. Ран ѝ предложи ръка и Лилура, както си бе по халат, я пое. Двамата се запътиха към кабинета, за да кроят планове.

В къщата имаше бал. Носеше се музика, смях и говор. Лилура потисна раздразнението си и се остави Ран да я води в танца. Оглеждаше внимателно огромната бална зала, потънала в разкош. Беше маскен бал и не им бе трудно да се вмъкнат без покана незабелязано с другите гости. С маските никой не можеше да ги разпознае или да каже със сигурност, че не са сред поканените. Особено с разкошната пурпурно червена рокля на Лилура, изискания зелен костюм със златен жакет на Ран и допълващите ги детайлни маски. Но това правеше по-трудно намирането на жената. Все едно бяха отново на пазара като сутринта. Но тук май имаше даже повече народ. Каква ирония, че я бяха проследили до тук, само за да не могат да я намерят. Отново.

В крайна сметка бяха стигнали до заключението, че жената не е магьосница, а вещица – заради съдържанието на пазарската ѝ кошница от билки, златоочица и жабешки крачета. Което обясняваше защо кристалът ѝ, единствената им следа към Гримоара, така лесно се бе справил с магьосническите защити в двореца. Вещерството и магьосничеството бяха изключително различни видове магия. Едното разчиташе на извличането на енергия и трансформирането ѝ в сила от природните стихии и духове, докато другото просто използваше запасите на собственика си. Заради това и едното лесно можеше да заобиколи другото. Лилура бе убедена, че комбинирани заедно двете щяха да са могъща непреодолима сила. Но вещиците и магьосниците не се харесваха, едните бяха прекалено прями, другите прекалено самомнителни, и двете групи прекалено горди, че дори да им хрумне нещо такова.

Планът не бе особено сложен. Трябваше да разберат кой бе поръчал на вещицата изработката на кристала. С дарбата на Ран нямаше да е трудно да го намерят, особено щом я принудеха по един или друг начин да им съдейства. В грешните ръце Гримоара бе могъщо оръжие. Не, че в ръцете на краля бе най-безопасното място на света.

Лилура се завъртя, изви изящно тяло и се върна в ръцете на Ран. Бяха се надявали, че в центъра на залата, заедно с другите танцуващи двойки, ще я забележат по-лесно. Малките кристали, които бяха ползвали сутринта вече бяха изчерпали силите си. Вампирката притвори очи и се остави в ръцета на Ран. Разгърна другите си сетива. Танцът бе към края си, когато най-сетне надуши вещицата. Двамата с Ран се измъкнаха от танците, разделиха се и нехайно си запроправяха път към мишената си. Беше в семпла, но красива синя рокля, поръбена в сребристо. Разговаряше с дама в тежка рокля в лилаво, богато украсена с дантела, мъниста и проблясващи по корсажа скъпоценни камъни. Която и да бе жената, бе повече от заможна. Въпреки голямото домино, покриващо повече от половината ѝ лице, сложната издължена прическа и тежкия облак от парфюми, който се носеше от нея, Лилура бе убедена, че я познава от някъде. Вещицата обаче кимна на събеседницата си и я остави, запътвайки се към изхода на балната зала. Лилура погледна към Ран. Той вече скъсяваше разстоянието, промъквайки се из навалицата. Вампирката ги последва и неусетно се измъкнаха от залата, следвайки вещицата по стълбището към втория етаж, оставяйки зад себе си шумотевицата от забавляващи се.

Двамата с елфа провериха защитните кристали, осигурени им от братовчед ѝ. На последното стъпало Лилура набра полите на роклята си и с вампирска скорост се спусна към вратата, зад която бе изчезнала вещицата. Влетя и сграбчи жената за врата преди да е успяла да извика. Вече бе надушила другия човек в стаята и само изръмжа, оголила зъби:

– Мръднеш ли, ще ѝ откъсна главата.

Беше момче, на около осемнадесет, със същите дълбоки сини очи като вещицата. Беше застинало насред крачка, държейки нож за писма в ръката си. Лилура си позволи да хвърли поглед на стаята. Намираха се в кабинет, на бюрото пред прозореца имаше канделабър, чиято трептяща светлина огряваше… Лилура изви вежди в неверие.

– Мале… – подсвирна Ран като влезна в стаята и притвори вратата след себе си – Велик късмет.

Елфът взе ножа за писма от ръцете на пребледнялото момче, избута го към близката стена с върха на кинжала си и се приближи към бюрото. После погледна обратно към Лилура и кимна. Наистина на плота беше Гримоара на краля.

Кристалът, скрит дълбоко в деколтето на Лилура се затопли. Вампирката извъртя очи и се обърна обратно към вещицата, която все още държеше здраво. Разтресе я леко.

– Престани с глупостите. – тросна ѝ се и изви ръцете ѝ, за да не може да ги използва за повече заклинания.

– Защо просто не ми видиш сметката, душеядке? – изсъска вещицата.

Лилура изви вежда. Жената очевидно знаеше за най-пазената тайна на расата ѝ. Вампирката наклони глава, оголи зъби и се приближи към заложницата си. Момчето извика и се втурна напред, но Ран бързо го усмири, извъртя го и притисна кинжала си в гърлото му.

– Може би, ще го направя – измърка Лилура – Може би ще погълна душата ти и ще използвам силата ѝ, докато гори необуздано през мен, за да убия сина ти. – погледна към момчето, което се бе опулило в чист ужас, вещицата се размърда, но желязната хватка на вампирката не поддаде – И ще го направя бавно, мъчително за него… Ще се забавлявам с дни, ще го горя, давя…

– Дори ти не си толкова жестока, Лилура. – на вратата стоеше жената с лилавата рокля и държеше маската си в ръка.

– Ваше Величество! – ахна Ран.

Кралица Мейрин влезе спокойно в стаята и заключи вратата след себе си. Елфът стисна момчето по-здраво, а вампирката се извъртя светкавично, поставяйки вещицата пред себе си на колене. Бе хванала главата ѝ с две ръце. Колкото и да не ѝ се искаше, бе готова да я откъсне.

– Какво правите тук?

– Преврат – сви рамене кралицата и наклони глава – Или поне се опитвам. Лилура присви очи. Пулсът на Нейно Величество бе учестен, но равен.

Казваше истината. Ран я изгледа продължително и отпусна хватката си около момчето. Избута го напред.

– Сериозно ли?! – Лилура го изгледа невярващо.

Ран ѝ кимна, в златистите му очи блестяха спирали. Използваше ясновидската си дарба. Вампирката въздъхна и пусна вещицата. Знаеше, че елфът не би постъпил така без причина.

Кралицата кимна благодарно и помогна на вещицата да се изправи.

– Запознайте се с Чарис и Каан – Мейрин посочи масата в другия край на стаята – Седнете. Това са Лилура и Ран.

Вещицата и синът ѝ, все още треперейки, се подчиниха. Вампирката и елфът си размениха бърз поглед и също седнаха.

– Както вече предполагате – започна кралицата и взе Гримоара – Чарис и Каан са майка и син.

– Той вещер ли е? – Лилура знаеше, че вещерството рядко се предаваше на мъжкото поколение.

– Наполовина.

Елфът се вгледа внимателно в момчето и изруга. Лилура също впи очи в момчето, чудейки се какво… И го видя. В строгия нос, широкото чело и изваяните скули.

– Мамка му! Той е син на краля. Вещицата пребледня.

– Мейрин, моля те…

– Те двамата са много по-добри от колкото очаквах. И сега са единствената ни надежда планът ни да проработи.

– Защо? – Лилура измъкна единия си кинжал и започна да го премята в ръцете си.

Кралицата бръкна под редицата перли около врата си. Между пръстите ѝ проблесна верижка от злато и сребро. Кралят-маг бе оковал и собствената си съпруга.

– Мерик е коравосърдечно копеле, влюбен е във властта и прави всичко възможно, за да я задържи завинаги. Благодарение на това – кралицата остави Гримоара на масата помежду им – Знаете ли още как се подсигурява? Като елиминира всеки възможен свой наследник. Дори незаконните.

Лилура опря дръжката на кинжала си в брадичката си. Хвърли поглед към Ран. Елфът беше пребледнял. Малцина знаеха, че освен, че се предават по кръвна линия, с магията си тронът и короната поддържаха притежателя си вечно здрав и млад, докато не отстъпеше власт на наследника си. Допълнително, кралят-маг се предпазваше с множество сложни заклинания, което правеше убийството му невъзможно.

– От десетилетия Мерик ми е възложил да се грижа за държанките му. – кралицата изсумтя – Да съм сигурна, че няма да заченат. Или ако случайно това стане, детето да не просъществува. С години се опитвах да намеря начин да заобиколя заповедта му. Извърших ужасяващи неща в негово име. Заради това – тя подръпна верижката си. – Но с Чарис… Беше чиста случайност, че заклинанието ми не проработи. Още не мога да разбера как и защо. Но е факт. Направих магията с ясната цел да бъде успешна. Само това ни спасява от краля-маг. Защото все пак изпълних заповедта му.

– Мейрин ми помогна – обади се вещицата – Спаси мен и Каан. Скри ни и ми помогна да го отгледам в безопасност.

– И сега ви е хрумнала гениалната идея с помощта на Гримоара да убиете краля и да сложите на престола копелето му. Просто идеално. – изсумтя Лилура.

– Двамата с Ран малко ни спъвате плана – усмихна се кралицата и я изгледа очаквателно.

– А, не! – Лилура се изправи – Никакви такива. Връщаме Гримоара на краля, казваме му, че сме убили крадеца и се приключва. Който от където е…

– Изар… – Ран се пресегна и я хвана за ръката.

В очите му светеше надежда, спиралите магия се въртяха в златните му ириси. Толкова пъти Лилура бе проклинала краля. Жестокостта му, когато се гавреше с поданиците си, когато се подиграваше с обикновените хорица, които зависеха от милостта му. Проклинала го бе с всеки побой, с всяко изнудване, с всеки отнет живот – всичко бе извършвала в негово име. Кръв, имаше толкова невинна кръв по ръцете си.

– Може би е време да се изцапаме с неговата кръв. – прошепна Ран – Както винаги сме искали. За всяко зло, което сме сторили. Това може да бъде нашето…

– Изкупление? – Лилура изсумтя – За разлика от теб, не съм религиозна.

– Изар! – имаше предупреждение в гласа на елфа – Не бъди проклета.

Лилура вдигна поглед към останалите. Към кралицата, превърната в убийца. Към захвърлената като непотребна вещ жена. Към нежелания син. Имаше решителност в очите на момчето. Ако познаваше поне малко кралицата, а смееше да твърди, че е така, Каан бе отгледан и възпитан добре. Обучен, школуван. Щеше да има подкрепата и съветите на майка си и кралицата. А може би и нейните и на Ран. Момчето бе наследило не само вещерските способности на майка си, но и магията на баща си. В кръвта си носеше могъщество и потенциал за нещо великолепно. Може би наистина бе време да се бори за нещо смислено, ценно. По-добро.

– Хубаво, добре – тръшна се обратно на стола и изгледа останалите – И сега какво?

Кралицата въздъхна с облекчение, а Чарис поклати невярващо глава. Каан се усмихна лъчезарно.

– Благодаря.

– Не ми благодари още. Има хиляда начина да осерем нещата.

Ран се разсмя. Лилура отдавна не бе чувала този лек и мелодичен смях. Беше ѝ липсвал. Усмихна се на партньора си. Елфът се вгледа във въздуха пред себе си. Ясновидството му разплиташе пътеките на бъдещето. След няколко минути се облегна с изключително доволно изражение в стола си.

– Е? – попита кралицата – Имаме ли някакъв шанс?

– Шанс винаги има. – сви рамене елфът – Въпросът е да го превърнем в реалност. Трябва да сме внимателни. Ще отнеме време. Трябва да обмислим всичко. Политически решения, съперници, благородниците и съветниците, настроенията на масите… Трябва да накараме народът да иска нов крал. Да подготвим Каан да бъде този крал.

И заговорниците започнаха кроежи за бъдещето на цялото кралство.

Години по-късно, когато попитаха краля как в крайна сметка е наследил трона, мъжът се усмихна и отговори:

– Вещица, вампир, елф и магьосница…Това си е началото на един много лош виц.