Вярата на Абигейл

Пламъците на свещите трептяха неспокойно и хвърляха изкривени сенки по стените. Миризмата на восък беше тежка и задушаваща.

Студеният каменен под бавно отнемаше топлината от голото тяло на Абигейл. Между краката ѝ се стичаше кръв. Усещаше я топла по вътрешната страна на бедрата си. По-рано се бе опитала да я избърше, да я спре, но една от монахините я видя и отдръпна ръцете ѝ. Тогава я съблякоха и изхвърлиха нощницата ѝ в огъня.

Сега сестра Агнес стоеше пред нея с отворена книга. Другите две монахини се бяха наредили до нея.

– Чрез жената грехът влезе в света – четеше сестра Агнес. – И чрез нея той продължава делото си.

Една свещ угасна. Димът се изви в тънка черна спирала.

– Покажи го!

Абигейл премигна. Не знаеше какво искат от нея.

Една от монахините я хвана за рамото и я завъртя. Светлината освети малкия тъмен белег под ребрата ѝ.

Сестра Агнес пристъпи по-близо и се приведе. Пръстът ѝ почти го докосна, но спря. Прекръсти гърдите ѝ и сякаш очакваше кожата ѝ да пламне.

– Дяволът е белязал своето – прошепна.

Абигейл не разбираше. Белегът беше просто белег. Винаги е бил там.

– Чуваш ли гласове нощем?

Тя поклати глава.

– Сънуваш ли мъж без лице?

Тишина.

– Знаеш, че лъжата е молитва към Сатаната.

Абигейл отвори уста, но не излезе звук.

– Закълни се, че принадлежиш на Бога!

– Принадлежа… – гласът ѝ пресекна.

– Това беше достатъчно.

Агнес вдигна ръка. В нея проблесна тънка игла.

***

Заведоха я до олтара в края на залата – нисък и грубо издялан, потъмнял от времето и безброй коленичили тела. Върху него горяха още свещи, а зад тях висеше разпятието.

– Легни – каза сестра Агнес.

Монахините я притиснаха надолу. Студеният камък опря в гърба ѝ и тялото ѝ се сви от допира. Кръвта ѝ остави тъмна следа по олтара.

Ръцете и краката ѝ бяха разтегнати и здраво завързани.

– Погледни кръста – нареди една от жените.

Абигейл вдигна поглед.

Агнес застана над нея. В ръката си държеше тънката игла – по-дълга, отколкото беше нужно за шиене.

– Бог изпитва онези, които иска да спаси – каза тя.

Абигейл не откъсваше очи от иглата. Дишането ѝ се накъса.

– Ако си Негово чедо – продължи Агнес, – ще боли. Ако си на Дявола – няма да почувстваш нищо.

– Ще боли – проплака Абигейл, сякаш това можеше да я спаси.

Монахините започнаха да напяват молитви.

Сестра Агнес коленичи. Пръстът ѝ опипа около белега.

Не бързаше.

Иглата докосна кожата.

Лек натиск.

Абигейл прехапа устна.

Натискът се усили и върхът потъна.

Болката я прониза внезапно. Тя извика и се опита да се отдръпне, но въжетата я стискаха здраво. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Малка капка яркочервена кръв се разля около иглата.

Агнес я изтегли и прободе отново, този път по-дълбоко.

– Боли! – извика Абигейл.

Щом болеше, значи не е негова, нали?

– Аз… аз вярвам! Моля се!

Жената я погледна. В очите ѝ се четеше решителност.

– Той е обсебил тялото ти. Спотайва се в плътта ти и те кара да страдаш вместо него.

Абигейл отчаяно поклати глава, осъзнала, че няма правилен отговор.

Сестра Агнес извади иглата, разтърка я между пръстите си и я вдигна към светлината.

– Започнете пречистването.

***

Отведоха я в банята.

По стените се стичаше вода, която се събираше в локви по неравния под. В средата стоеше голямо корито. До него бе оставена купа, пълна с едра сол.

Абигейл пристъпи вътре. Босите ѝ крака разплискаха водата. Железните панти изскърцаха, когато вратата се тръшна зад гърба ѝ.

Ехото заглъхна и започнаха молитвите.

Ледена вода обля корема ѝ и изкара въздуха от гърдите ѝ.

Следващият плисък я събори на колене и тя извика.

– Търпи, дете – каза Агнес тихо. – Ще прогоним злото от теб.

Сестра Агнес остави кофата на земята и взе купата със сол.

Молитвите се издигаха като ято гарвани и кръжаха из тясната баня.

Солта бе посипана върху белега ѝ. Кристалите дращеха наранената кожа. Остра, пареща болка премина през тялото ѝ.

Абигейл се опита да не извика. Стисна зъби и издаде тих стон.

Ръката на Агнес започна да търка – бавно и методично.

– Търпи – повтори ѝ тя. – Господ те изпитва.

– Очисти това дете, Господи – напя една от монахините.

– Прогони злото – отвърна другата.

– Повтаряй след мен – нареди ѝ Агнес. – Очисти ме от греха и ще бъда чиста.

Солта се смесваше с кръвта. Щипеше, дращеше, изгаряше нежната кожа.

– Ако не си готова – прошепна в ухото ѝ, – той ще те изяде отвътре.

Тя не разбираше, но въпреки това изрече думите.

– Отричам се.

– Дяволът е упорит, но Бог е по-силен.

Когато я пуснаха, Абигейл се свлече на пода.

За миг помисли, че всичко е приключило.

Ледената вода отново обля голото ѝ тяло.

Ръцете на монахините започнаха да търкат грубо кръвта между бедрата ѝ. Натискаха силно. Абигейл извърна глава към стената. Сълзите се стичаха безмълвно по бузите ѝ. Никога не се бе чувствала толкова малка.

Молитвите стихнаха. Сестра Агнес се приведе над нея.

– Слушай ме, дете – каза почти нежно. – Всеки път, когато кръвта дойде, ще се миеш с вода и сол. И ще се молиш.

Постави ръка на челото ѝ.

– Така ще държиш Дявола далеч.

Погледът на Абигейл се спря върху купата. Кристалите проблясваха на светлината от свещите.

***

Няколко седмици по-късно кръвта се върна.

Абигейл не извика. Не каза на никого.

Стана от леглото и тръгна през коридорите на манастира.

Свещите бяха почти догорели и пламъците им едва трептяха.

Вратата на банята изскърца, когато я отвори. Купата със сол

стоеше на същото място до коритото с ледената вода. Абигейл я гледа дълго. Сълзите потекоха без звук.

После се съблече.

Студената вода я накара да потръпне. Тя взе шепа сол и я посипа върху белега.

– Очисти ме от греха… – прошепна.

Болката се разля бавно и познато. Втриваше кристалите, но този път никой не я държеше.

– …и ще бъда чиста.

Молитвата прозвуча странно в празната баня.

***

Тази нощ още едно момиче беше тръгнало към банята.

Елизабет отново посегна към купата със сол.

Когато погледна корема си, белегът още бе там. Тъмният знак, който сестра Агнес беше видяла. „Дяволът е белязал своето“ – думите кънтяха в главата ѝ.

Солта не помагаше. Нищо не можеше да я спаси.

Ръката ѝ не трепна, когато извади ножа, който беше взела от кухнята, когато никой не гледаше. Това бе единствения начин да унищожи злото.

– Господи…

Вратата изскърца зад гърба ѝ.

Елизабет се обърна. На прага стоеше Абигейл. Тя се огледа и видя солта… и кръвта.

– Опитах. Отново и отново – прошепна Елизабет и се усмихна тъжно.

Абигейл погледна кожата около корема ѝ. Беше зачервена и раздрана.

– Сестра Агнес каза, че ако се молим…

Елизабет я прекъсна.

– Боли, но нищо не се променя.

Абигейл не знаеше какво да каже.

– Понякога си мисля – продължи Елизабет – че злото никога няма да си тръгне.

– Ели, недей! Да се помолим заедно.

Елизабет поклати глава. Очите ѝ бяха уморени.

– За мен няма спасение. Дяволът вече е вътре.

Преди Абигейл да успее да стигне до нея, острието потъна в плътта.

Ножът се удари в коритото и водата се разлюля.

За миг в банята отново стана тихо, докато Абигейл не чу молитвите на монахините от другия край на манастира.

Тя взе солта в шепи и започна да търка.

И за пръв път болката не изглеждаше като наказание.

Изглеждаше като доказателство, че носи нещо в себе си.

Нещо, което трябва да бъде изтръгнато от света.

***

Манастирът бе останал далеч зад гърба на Абигейл, но молитвите никога не стихваха.

Беше студено. Огънят от камината не успяваше да стопли стаята. Децата стояха по пейките, втренчили очи в дъската, където Абигейл изписваше темата на днешния урок. Тя остави тебешира и се обърна към класа.

– Запишете на листите – каза им и зачака.

Децата потопиха перата в мастилото и се приведоха напред.

В дъното на стаята едно от момичетата се размърда на пейката.

Абигейл го забеляза.

То се сви и стисна ръце в скута си. След малко вдигна глава.

– Госпожице, може ли да изляза?

Тя кимна.

Момичето – Хана – се изправи и тръгна към вратата.

Тогава Абигейл видя тъмното петно на полата ѝ.

Хана стоеше в ъгъла на външната тоалетна, притиснала полата си между краката. Дишаше накъсано, сякаш беше направила нещо нередно.

– Какво ми има, госпожице? – попита. Гласът ѝ трепереше.

Абигейл коленичи. За миг отново се озова в банята на манастира.

Затвори очи и поклати глава.

– Не се страхувай – каза меко. – Това не е по твоя вина. Ела, ще ти покажа.

Тя извади парче плат и го намокри.

– Сега ще те почистим – успокояваше уплашеното дете.

Хана се поколеба, но после вдигна полата си.

Абигейл внимателно започна да бърше кръвта.

И тогава го видя.

Ръката ѝ застина върху тъмния белег от вътрешната страна на бедрото на Хана.

Един глас напяваше като далечен камбанен звън: „Дяволът е белязал своето“.

– Госпожице…

Сърцето на Абигейл се сви в гърдите ѝ.

Бог ѝ показваше.

– Ще те спася – прошепна тя.

Гората беше тиха. Тясната пътека се губеше между дърветата. Влажната земя бе покрита със сухи клонки и нападали листа, които шумоляха под стъпките им. Абигейл държеше ръката на Хана и леко галеше дланта ѝ.

Спряха до едно дърво.

– Ето тук.

– Какво ще правим, госпожице?

Абигейл ѝ помогна да се съблече, както някога бяха направили с нея, но не беше груба. Седна на меката трева и придърпа Хана в обятията си. Притисна я до гърдите си и започна бавно да я гали по косата. Полюшваше се леко напред-назад, като майка, люлееща детето си.

Гората изчезна и тя отново лежеше на студения камък в манастира. Свещите трептяха. Молитвите се издигаха и отекваха през дългите коридори. Почти можеше да усети как две ръце я стискат за раменете.

Гласът на сестра Агнес звучеше тихо, но ясно: „Очисти ме от греха и ще бъда чиста“.

Този глас се смесваше с гласа на Елизабет: „За мен няма спасение. Дяволът вече е вътре.“

Абигейл знаеше какво трябва да стори. Злото трябваше да бъде изтръгнато.

Хана трепереше.

– Не се страхувай – прошепна Абигейл в ухото ѝ. – Помоли се заедно с мен.

Един миг.

– Господи, очисти я от злото, което се е вселило в нея.

Един дъх.

– Не я наказвай за грях, който не разбира.

Един удар на сърцето.

– Очисти я и ще бъде чиста.

Острието на ножа потъна бавно.

Момичето не изкрещя.

– Свободна си – прошепна Абигейл.

Вятърът раздвижи клоните над тях. Тя остана още малко, притиснала малкото тяло в обятията си.

***

Изминаха месеци.

Първото момиче не се прибра у дома. Хората казаха, че се е изгубило в гората. Понякога децата ходеха там да берат гъби и цветя.

След време изчезна още едно.

Майките започнаха да чакат децата си пред училище. Държаха ги за ръце по пътя към вкъщи.

Вечер в кръчмата се говореше тихо. Някой бе видял следи край гората. Друг каза, че чува стъпки нощем.

После изчезна и третото момиче.

В училището няколко пейки останаха празни.

Абигейл записваше уроците на дъската. Децата преписваха мълчаливо.

Тя ги наблюдаваше. Чакаше. Знаеше, че злото се прикрива, но Бог я напътстваше.

И когато ѝ го покажеше, тя беше готова.

***

Абигейл шиеше на слабата светлина, но иглата се плъзна и се заби в пръста ѝ. Тя го притисна между устните си и усети вкуса на кръвта.

Вятърът изсвистя през цепнатините на загнилите греди и пламъкът на свещта трепна.

В този момент чу виковете.

Малко след това по чакъла пред къщата затрополиха стъпките на тълпата. Носеха се откъслечни думи, груби и гневни, а след миг някой удари силно по вратата. Дъските изтрещяха под напрежението.

– Отвори! – надигна се мъжки глас.

– Знаем, че си вътре! – извика друг.

– Вещица! – шепнеха жените.

– Тя е взела децата!

Абигейл остави иглата и бавно се изправи.

Пламъкът на свещта трепна отново, когато нов удар разтърси вратата. Резето не издържа и се счупи. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха няколко мъже с фенери в ръцете. Жълтата светлина се разля по стените и освети почервенелите им от гняв лица.

Всички погледи се впиха в нея.

Един от мъжете я хвана за ръката и я дръпна рязко. Пръстите му се впиха болезнено в кожата ѝ. Друг я сграбчи за косата и я изтегли навън.

Тълпата се надигна.

– Хванете я! – извика някой.

– Вържете вещицата!

Извиха ръцете ѝ зад гърба. Въжето се впи в китките ѝ, докато стягаха възела.

Жените плачеха и крещяха имената на децата си. Някои се хвърляха напред и я замеряха с камъни.

Абигейл не се отдръпна. Не опита да побегне. Стоеше изправена и слушаше виковете им, но те сякаш идваха от много далеч.

Искаше ѝ се да им каже, че децата им вече не страдат.

Остави ги да я поведат през селото. Димът от факлите се стелеше над тълпата, която я следваше като тъмна сянка.

В края на пътя над покривите на къщите се извисяваха тъмните каменни стени на замъка. Кулата на затвора се губеше в нощното небе. Натам я водеха.

Портата я очакваше широко отворена, зееща като черна паст.

***

Когато стигнаха портата на замъка, селяните я предадоха.

Пазачът хвана въжето и я задърпа през двора. Високите каменни стени се издигаха стръмно нагоре и я обграждаха като стражи. Дворът бе пуст. Земята под краката ѝ беше мокра и хлъзгава.

Преминаха през ниската врата в основата на кулата. Отвътре започваше тясно стълбище. С всяка стъпка въздухът ставаше все по-студен и по-тежък. Коридорът се стесни. На няколко пъти Абигейл се препъна и блъсна раменете си в стените. Някъде високо се чу стържене на вериги.

Пазачът спря пред голяма желязна врата. Ключът изскърца в ключалката. Той я бутна вътре и затръшна вратата зад гърба ѝ.

Тъмнината беше плътна като беззвездно небе. Първо усети миризмата на застояла пот и урина. После направи крачка и кракът ѝ потъна в рохкава почва. По-навътре земята беше влажна и отъпкана. Облегна се назад и пръстите ѝ докоснаха мократа стена. Студът бавно се просмука в костите ѝ.

Отнякъде в тъмното се чу нечие тихо движение. Очите ѝ бавно започнаха да свикват, но мракът оставаше почти пълен. Тя различи смътни сенки на тела, притиснати едно в друго. Нямаше пейки. Нямаше дори слама, на която човек да седне. В единия ъгъл миризмата беше по-силна. Там хората вършеха нуждите си.

Някой издиша тежко. Друг се покашля. Трети каза нещо, което тя не разбра.

Абигейл затвори очи и започна тихо да напява молитви.

– Тук няма Бог – прошепна някой в тъмницата.

Абигейл продължи да се моли. Думите се плъзгаха по устните ѝ и се губеха в тъмнината. В манастира молитвите се издигаха като песен. Тук те падаха тежко върху влажната пръст.

В този миг тя можеше да усети студения под под коленете си. Солта върху кожата си. Гласът на сестра Агнес, който ѝ казваше, че злото трябва да бъде изтръгнато, иначе ще погълне душата. Болката от онези дни още живееше някъде в тялото ѝ.

Но бе издържала.

И беше разбрала.

Хората от селото не разбираха. Те виждаха само кръвта и смъртта. Не виждаха злото, което се крие вътре.

Затвори очи.

Представи си лицата на момичетата. Бледи в тъмнината на гората, тихи в ръцете ѝ. Те не бяха плакали дълго. Дяволът беше обладал телата им и тя ги бе спасила. После всичко беше станало спокойно. Тя се хвана за тази мисъл като за последната нишка светлина.

Абигейл облегна глава на стената.

Бог ѝ бе показал пътя, а тя го следваше.

Дори никой да не вярваше.

***

Абигейл не знаеше колко време е изминало. В тъмницата нямаше ден и нощ.

Краката ѝ се бяха вкочанили, а молитвите се бяха превърнали в тих шепот, който едва се откъсваше от устните ѝ.

Някъде отвън издрънча ключ. Тежката желязна врата се отвори. Светлината заслепи очите ѝ.

– Ти – посочи я пазачът. – Излизай!

Тясното стълбище се издигаше пред тях. Пазачът я бутна и тя се препъна още на първото стъпало. Краката едва я държаха. Подпря се на стената, но той я блъсна по-силно, за да продължи.

Стъпките им отекваха в тесния проход.

Спъна се още веднъж и удари коляното си в камъка.

– Ставай – изръмжа той и я задърпа нагоре.

Отнякъде се чуваха гласове, които се смесваха в глухо бучене. С всяка крачка ставаха все по-ясни.

Абигейл пристъпи в съдебната зала. Таванът се издигаше високо над нея. Светлината, която проникваше през големите прозорци, прорязваше прашния въздух. Пейките се извиваха в широк полукръг около средата на залата. Хората бяха насядали по тях, рамо до рамо.

Когато я поведоха напред, усети как десетки погледи се впиват в нея.

– Вещица! – извика някой.

– Убийца! – последва го друг.

Тълпата се размърда. Хората започнаха да стават на крака. Някой я посочи с пръст.

– Тя уби нашите деца!

Една жена от предните редове заплака и извика името на дъщеря си.

Гласовете се смесиха и се превърнаха в гневен рев.

– Обесете я!

Пазачите я заведоха до средата на подиума.

В дъното върху висока платформа стоеше съдията. Той удари по масата с дървен чук.

– Тишина!

Виковете бавно стихнаха.

Той разгърна пергамента пред себе си.

– Абигейл Харпър – каза високо. – Обвинена си във вещерство и убийства на деца.

Тълпата отново полудя.

Съдията вдигна ръка.

– Нека свидетелят да дойде.

Малко момиче пристъпи напред.

Абигейл я позна. Беше от нейния клас.

Мари застана пред съдията, стискайки ръце пред себе си.

– Разкажи ни какво знаеш – подкани я той.

Момиченцето се обърна към Абигейл. В погледа ѝ се четеше страх.

– Видях я – прошепна то. – Тя отведе Ан в гората.

Залата се изпълни с викове.

– Вещица!

– Убийца!

Съдията удари по масата.

– Достатъчно!

После погледна към Абигейл.

– Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Тя вдигна очи към него.

– Не съм вещица – каза тихо.

Разнесе се подигравателен смях.

Абигейл се обърна към хората, твърдо убедена в себе си.

– Вие виждате убийство – каза спокойно. – Аз видях злото.

Някой от пейките изкрещя:

– Лъжкиня!

– Те бяха белязани – продължи тя, сякаш не го бе чула. – Дяволът беше сложил знака си върху тях.

Жена от предните редове се хвърли към нея.

– Това беше детето ми!

Пазачът я задържа.

Абигейл гледаше право напред.

– Благодарение на мен душите им вече са чисти.

Селяните се разгневиха.

– Чудовище!

– Обесете я!

– Последни думи? – попита съдията.

Тя изправи глава.

– Ако не бяхте ме затворили, щях да спася още.

Съдията се облегна назад и сгъна пергамента.

В залата настъпи тишина.

– Съдът те признава за виновна – каза той. – Ще бъдеш наказана за вещерство и убийства.

Думите му отекнаха в залата.

– Присъдата е смърт чрез обесване.

Някой в залата издиша шумно.

Той продължи със същия равен глас:

– Присъдата ще бъде изпълнена незабавно.

За миг настъпи тишина.

После залата избухна.

– Смърт за вещицата!

***

Пазачите я изведоха от съдебната зала. Поведоха я по дълъг коридор. Това бе последният път на осъдения.

След малко стигнаха до друга зала. В средата имаше голяма кръгла маса. Тя бе огряна от последните слънчеви лъчи, които се разливаха през огромния прозорец. Небето отвън беше обагрено в червено и златно.

От другата страна се виждаше вратата, която водеше навън. Там беше и изходът към хълма с бесилото.

– Изчакай тук – каза пазачът.

Вратата се затвори зад гърба ѝ.

Абигейл се приближи до прозореца. За миг само стоеше и гледаше как слънцето бавно се спуска зад хълма.

После коленичи върху студения камък.

Ръцете ѝ се сключиха в молитва.

– Господи…

***

Зад вратата се чуха тежки стъпки.

– Време е.

Абигейл не се съпротивляваше, когато я изведоха навън. Вдигна глава към небето и за пръв път от дни усети странно спокойствие. Сякаш тежестта, която бе носила цял живот, най-после се бе отлепила от раменете ѝ.

Селяните вече се бяха събрали пред бесилото. Някои стояха мълчаливо, други се тълпяха по-близо, за да виждат по-добре. Жените, които бяха изгубили децата си, плачеха. Трети я сочеха с пръст.

– Това е тя!

– Вещицата!

Хората не спираха да викат, но Абигейл вече не ги чуваше.

В мислите ѝ изплуваха лицата на момичетата – бледи, тихи и освободени от болката.

Тя се усмихна.

Пазачът я бутна напред.

Черната греда стърчеше срещу небето, а въжето леко се полюшваше на лекия полъх.

Последният слънчев лъч погали лицето ѝ.

Примката се стегна около врата ѝ.

Настъпи краткият момент на тишина преди смъртта.

Абигейл притвори очи.

– Очисти ме от греха – прошепна. – И ще бъда чиста.

Вятърът понесе думите ѝ.