Всички дяволи

Изскърцването бе толкова пронизително, че Иара се уплаши да не събуди заспалите духове в подземието, а последното, което искаше, бе воят им да разтърси стените на храма. Архижрицата Шамурани щеше да я бичува, нищо че вече не беше посветена, а пълноправна жрица. Последният път, когато я наказа, Иара спа по корем две седмици, а белезите още розовееха на грапави бразди по кожата на гърба ѝ.

Няколко секунди не се случи нищо. Момичето внимателно надникна зад обкованата в ръждясало желязо врата. От влажния коридор лъхаше студ, пропит с миризма на плесен. Тя потри потни длани във вълнената си туника. Канеше се да прекрачи вътре, когато някой силно я зашлеви отзад. Иара подскочи и изпищя.

– Шшт!

Нечие тяло я притисна до каменната стена и положи длан върху устата ѝ. Другата ръка на натрапника стисна болезнено рамото ѝ. Иара простена от изненада и болка.

– А така, само внимавай да не ме ухапеш, зъбатке!

Момичето присви очи в ядна гримаса и отхвърли ръцете на нападателя. Той отстъпи назад и втъкна пръсти в широкия си колан, инкрустиран с бичи глави.

– Внимавай да не кажа на господарката, Кадму – закани се Иара и потърка неволно цепнатата си горна устна, чиято неравна, бяла извивка стигаше чак до носа. Мразеше да ѝ се напомня за недъга ѝ и Кадму много добре знаеше това.

Младежът не трепна при заплахата. Той отметна сплъстената си, гарвановочерна коса от лицето си и я дари с дяволита усмивка. Белите му зъби блеснаха весело над къдравата брада, която още не бе достатъчно дълга, за да я окичи със златни украшения, както правеха благородниците. Той прекрачи в коридора на тъмницата.

– Сама знаеш, че господарката има достатъчно работа преди жертвоприношението – каза спокойно, без да се обръща. – Да не мислиш, че ще ти се зарадва, че я безпокоиш? А и аз искам да я видя.

– Ами, чакай ме, де – смъмри го Иара и подтича подир него. – И не ме плаши така следващия път, че ще ти лепна някое проклятие.

– Хареса ти, признай си – нагло се изхили Кадму. – Е, не ме гледай така, ще ти направя услуга, като ти гледам заешката физиономия, вместо да те обърна с гръб, както биха направили другите.

Иара скръцна със зъби, но си замълча. Знаеше, че младежът само иска да я провокира, а и колкото и да не искаше да го признае, беше хубав, въпреки ужасния си нрав. Освен това, всичките му заплахи бяха вятър. Нямаше да я насили ако и да беше осиновен от господарката. Не и след като Шамурани му бе наредила да я придружава, когато я изпращаше по задачи в града. Кадму можеше и да е неблагодарно копеле, но беше лоялен и се биеше като озверяла пума. Последният път, когато двама пияни се опитаха да я приклещят, Кадму ги промуши в слабините, преди да пререже гърлата им. Крясъците им още отекваха в ушите ѝ, щом се сетеше за разправата.

Иара, разбира се, умоляваше господарката да я научи на мощните заклинания, с които да убива или парализира, за да се защитава сама. Все пак бе нaй-надарената от всички жреци в храма и способностите ѝ постоянно нарастваха. Шамурани обаче беше непреклонна. “Дори върховните жрици трябва да внимават с тези – бе я предупредила. Всяко нещо с времето си.”

Някой ден, напомни си Иара, потърквайки дупето си там, където тежката ръка на Кадму се бе стоварила. Някой ден щеше да знае достатъчно заклинания, за да изсуши достойнството на всеки мъж, който представлява заплаха за нея. Не и Кадму, разбира се.

Когато го настигна, той вече бе взел една от факлите, закачени на стената и я провираше между решетките на най-близката от килиите.

– Охо – захили се младежът, гледайки към свитото в ъгъла момиче, – може пък да се позабавлявам първо с нея.

– Ще ти се – отвърна сухо Иара, усетила горчив привкус на ревност в устата си, нищо че Кадму не говореше сериозно. – Много добре знаеш, че на господарката ѝ трябва чиста.

Добре помнеше думите на Шамурани, че някои заклинания могат да се направят или развалят само от девици. Предстоящото жертвоприношение изискваше непорочна жертва. Самият шар бе пратил първородната си дъщеря, за да омилостиви Ищар, покровителката на града и да спре чумата, която жънеше хората му като житни класове.

Дъщерята на шара трепереше от студ, обгърнала крехките си рамене с ръце. Беше само малко по-голяма от нея самата, реши Иара, наблюдавайки с известна завист правилните черти на лицето ѝ и дългите къдрици, сплетени със златни фиби, които проблясваха на светлината на факлата. Робата ѝ, оцветена в синьото на лазурита, бе покрита с прах и пропита на места от влагата в килията. Принцесата беше плакала и следите от сълзите личаха, издълбали бели линии по изцапаното ѝ лице, чак до сребърната осмовърха звезда на деколтето ѝ – символът на покровителката ѝ Ищар.

Иара съжали момичето. Тъмниците в храма можеха да сломят дори смели войни, какво оставаше за една принцеса, свикнала на охолство и разкош в шарския двор. Съдбата ѝ се бе обърнала за по-малко от три седмици – от обещаната булка на великия скитски завоевател Таргитай, до обикновена жертва на олтара, не повече от вола, който колеха при всяко равноденствие.

– Не се бой – осмели се да каже, но още щом го изрече, осъзна колко безсмислено бе да я утешава. Кръвта на принцесата трябваше да отмие обидата, която жителите на Ниневия бяха причинили на боговете, каквато и да беше тя.

– Хмм – изсумтя Кадму, свали наметалото си и го хвърли към момичето в килията.

Принцесата не помръдна, ала изглежда не от страх. На Иара ѝ се стори, че вижда пламъче на гордост в тъмните ѝ очи.

– По-добре се увий в него – каза младежът. – Не е от лен и не е прано от няколко седмици, но ако съм на твое място, не бих бил много придирчив.

Пленницата стана непохватно от мястото си, сякаш дългото седене на голия под бе започнало да вкаменява тънката ѝ снага. Взе дрехата и треперейки още по-силно, я наметна върху раменете си. Нещо не беше наред, помисли си Иара. Бяха довели пленницата едва вчера. Защо лицето ѝ изглеждаше толкова изпито, а очите – хлътнали в орбитите. С бързо движение Иара протегна ръка през решетките и улови китката на другото момиче.

– Трескава е – издиша шумно и погледна Кадму, сякаш той можеше да я излекува.

– В името на Ищар! – излая младежът и се отдръпна като попарен. – Чумата?

– Не зная – отвърна Иара, отърквайки този път панически ръката си в плата на робата. – Но не можем да я жертваме ако е болна, нали?

– Откъде да зная, нали ти си жрицата?

– Новопосветена жрица – побърза да уточни Иара, усетила как страхът забива нокти в гърба ѝ. – Архижрицата ще знае какво да прави.

– Спрете!

Гласът на принцесата бе остър и измъчен, като пищящият вик на чапла, полетяла надалеч от надвиснала опасност, ала в него имаше сила, която накара и двамата да неволно да се подчинят.

– Нима мислите, че тъй лесно баща ми би се отказал от мене? – принцесата преглътна на сухо. – Чумата дойде в двореца преди три дни. Започна с най-малкия ми брат.

Жилите на бялата ѝ шия се изпънаха от усилието да говори, а капчиците пот, избили по челото и скулите, се съединиха в тънки вадички надолу по гладкото лице.

– За часове изпи живота му, погребаха го вчера.

– Съжалявам, принцесо… – започна Иара, но резкият глас на затворничката я прекъсна.

– Името ми е Синари – извика тя, после, сякаш изтощена от дързостта си, се облегна на влажната стена и бавно се смъкна в мръсната слама на пода. Когато заговори отново, гласът ѝ бе тих и загубил жарта на разгневената богиня покровителка – Ако трябва някой да умре, за да се спасят останалите, нека да съм аз. Недейте ми отнема тази последна милост.

Иара и Кадму се спогледаха. Младежът поклати глава. По лицето му бе пробягнала сянка, която изненада Иара. Не го бе виждала да се разчувства така пред чуждото страдание.

– Прости ни, принце… Синари. Не можем да крием болестта ти от господарката. Върви, Иара – той посочи изхода, – аз ще остана с нея.

Хлиповете на Синари свиха сърцето ѝ по пътя нагоре към храма. Колкото и да завиждаше на принцесата за хубавото лице, думите на Синари я изпълниха с възхищение. Колко трябва да си силен, та да се молиш да умреш в жертва, само за да спасиш семейството си?

Когато пристигна пред покоите на Шамурани, в жилищните постройки до храма, Иара се закова на място. От затворената врата се чуваха пргилушени стонове. Бузите на девойката пламнаха, макар да знаеше добре, че архищрицата често се отдава на плътските удоволствия, които тъй строго бе забранила на своите ученички. С пресъхнала уста, момичето коленичи и погледна през ключалката.

Съвсем гола, ако не се броеше триредовата, широка огърлица от мъниста, покриваща кожата от ключицата до гърдите, Шамурани бе възседнала мъжа на пода и се поклащаше върху него. Гледката хипнотизира Иара. Забранената секунда на воaйорство прерастна в минута, после две, разтегли се и проточи в лепкавата хватка на вълнението.

Някой ден, когато станеше архижрица, а тя щеше да бъде архижрица, самата Шамурани я подготвяше за това, плътските удоволствия щяха да бъдат достъпни и за нея. Никой нямаше да гледа заешката ѝ уста с погнуса, защото тя, и само тя щеше да е благословената да общува с Ишар.

Някой ден, помисли отново Иара и горчивината помрачи възбудата, която гореше между бедрата ѝ. В името на боговете, защо всичко бе обещано за неизвестното бъдеще, а настоящето бе само низ от задачи, болка и подчинение, откакто родителите ѝ я бяха оставили на стълбите на храма още като пеленаче?

Стоновете на любовниците замряха, но тишината продължи само миг. Шамурани занарежда сложно заклинание, гласът ѝ се извиси напевен и гърлен, заигра се в таванските греди и се завихри в напрегнатия въздух около голите тела на любовниците. Още докато пееше, архижрицата се наведе и впи устни в тези на мъжа, като кобра, нападаща плячка. Отначало на Иара се стори, че той помръдва от удоволствие, ала само след миг стана ясно, че се бори с всичка сила да се откъсне. Ръцете му се вкопчиха в гърлото на Шамурани, а стенанията му се извисиха като сподавени викове за помощ, на някой, вкопчен в гибелна схватка.

Всичко продължи едва няколко мига. Ръцете на мъжа паднаха като отсечени на пода, тялото му потръпна в предсмъртен гърч, очите му се подбелиха. Архихрицата продължи да го целува, както на Иара ѝ се струваше нежно, макар току-що да бе отнела живота му. Когато и последната конвулсия отмина, Шамурани бавно се изправи и започна да облича шафраново жълтата си роба.

Иара пое въздух и няколко пъти приглади собствената си, посивяла и загубила първоначалната искряща белота дреха, ала нищо от това не помогна да възвърне самообладание. Цялата разтреперана, тя най-сетне почука.

– Влез! – чу се заповеднически глас.

– Господарке… – поклони се момичето, ала погледът ѝ се прикова в безжизненото тяло на пода и внезапно думите изсъхнаха, заедно с влагата на езика ѝ.

– Гледа ли през цялото време? – небрежно попита Шамурани, докато затягаше пурпурния пояс на кръста си.

Стегнатото и без това гърло на Иара отказа да пропусне какъвто и да било звук. Тя се втренчи в сандалите си, готова да понесе поредното наказание. Дали щеше да е бич или пръчка този път? По-добре бича, замоли се наум. Кожената змия хапеше зловещо, ала пръчката натъртваше месото тъй болезнено, че дори спането можеше да бъде непосилно усилие, а ако провинилата се бе особено непокорна, можеше и да чупи кости.

За нейна изненада, Шамурани не посегна към нито един от двата уреда за мъчение. Вместо това, архижрицата се огледа в полираната сребърна плоча, подпряна в ъгъла на спалнята си и започна да подрежда и пристяга наново няколко от разхлабилите се плитки, в които обичайно сплиташе косите си.

– Добре – кимна на леко размазания си образ в огледалото, без помен от обичайния гневлив тон. – Време ти е, предполагам, да научиш, макар да забранявам да ползваш знанието, докато не разреша. Пазиш се, нали?

– Да, богонравна – покорно отвърна момичето.

Пазеше се, макар че кой ли мъж би се оставил да го възседне така, както бе направила господарката? Никой не би искал да вижда деформираното ѝ лице… Никой, освен може би Кадму. Но ако някой ден се издигнеше до архижрица… нима биха отказали, рискувайки да си навлекат гнева ѝ?

Шамурани промърмори нещо в знак на одобрение, след което обкрачи голия труп на пода. Дългите ѝ поли закачиха лицето на клетниха и то се килна настрани. Иара се ококори и не можа да сподави вопъл на ужас, при вида на изкривеното в агония изражение, замръзнало отгоре като театрална маска. Шамурани явно беше в особено ведро настроение, защото ако и да забеляза уплахата на новопосветената си жрица, не я смъмри. С нетърпелив жест подкани Иара да излезе. Някой от робите щеше да отнесе трупа по-късно.

– Както вече се досещаш – заговори Шамурани, – това е висше заклинание за събиране на духовна енергия преди призоваването.

– Призоваване? – глупаво повтори Иара, докато подтичваше, стараейки се да не изостава от целеустремения ход на господарката.

– Е, Ищар може да благоволи да ни се яви или не. Мисли за поемането на душата като за жертвоприношение само по себе си. Да не би да вярваш, че само проливането на кралска кръв е достатъчно, за да задоволиш богинята-покровителка, ако тя се е разгневила достатъчно, че да убива стотици в мъки?

Иара замълча. Архижрицата разкриваше познанията си, колкото поиска и когато го поиска. Всяка небрежно подхвърлена троха бе ценно знание, което трябваше да се къта за бъдещето, когато някой ден щеше да научи всички магии.

– Важно е да събереш енергията на душата точно след физическата кулминация, нито по-рано, нито по-късно.

Смутена, Иара изостана, осмисляйки чутото. После, ужасена, че щеше да накара господарката да я чака, преглътна срама си, запретна робата и се затича с всичка сила да настигне покровителката си.

– А душата трябва ли да е съгласна да се принесе в жертва?

По тънките, боядисани с индиго устни на Шамурани, пробягна усмивка.

– Окуражаващо е, че понякога влагаш мисъл във въпросите си. Да, това има значение за някои видове заклинания.

Иара се изчерви, но следващите думи на архижрицата я смразиха.

– Не и за това – Шамурани наведе глава към по-ниското момиче, без да спира да върви към обителта. – Сега разбираш ли защо не те уча на всичко? Ще мине време, докато успееш да вкоравиш сърцето си. Върховната жрица няма време и енергия да оплаква злободневни смърти.

Снизхождението в тона ѝ подразни девойката, ала тя покорно кимна, слушайки внимателно лекцията.

– Нима дългът на богослужителите не е да предпазват всички? Какво е една душа, на фона на стотиците, които в този час се тълпят в мрачните сенки на Иркала?

Иара искаше да възрази, че умрелите от чумата щяха да получат благословията на богинята на подземното царство и да преминат през седемте порти, забравяйки всяка болка и скръб. Какво щеше да стане с тази бедна душа, чиято сила щеше да бъде използвана? Но, докато обмисляше дали въпросът ще провокира раздразнение или одобрение у господарката, пред тях се откри обредната зала.

Следобедното слънце хвърляше златисто-медни отблясъци по изпъстрените с кафеникави жилки, доломитни плочи на пода. Шамурани коленичи пред свещения олтар, взе една от глинените урни и напевно занарежда продължението на заклинанието. Светликът на запалените в купички с масло фитили около стените потрепна и странен хлад пробягна по кожата на Иара. Архижрицата довърши песента и издиша в глинения съд, след което бързо го затвори с капак.

– Сега – строго каза тя, изправяйки се на крака, – е време да ми кажеш какво те накара да обезпокоиш подготовката ми.

***

Когато слязоха в подземието на храма, завариха Кадму на пост пред килията на принцесата, точно както беше обещал. Той се поклони на господарката и посочи безмълвно към Синари, която спеше, свита на кравай върху наметалото му. Архижрицата сбърчи изрисуваните си устни.

– Някой отварял ли е килията?

– Не, господарке – отвърна покорно Кадму.

От лицето на Шамунари продължаваше да струи недоволство, което не предвещаваше нищо добро, затова воинът добави:

– Само вие държите ключовете, богонравна.

Сякаш незадоволена от отговора, архижрицата отключи и заповяда спящата пленница да бъде пренесена в свещената зала. Иара забеляза, че треската на Синари бе спаднала, а бузите ѝ се бяха обагрили в бледорозово. Дишането ѝ, макар неспокойно, не предвещаваше скорошна смърт.

Докато Кадму носеше дълбоко заспалото от изтощение момиче, сребърната верижка на амулета ѝ се изхлузи и знакът на Ищар затанцува във въздуха под нея. Иара се вгледа във фината изработка на бижуто, което се поклащаше едва на метър от нея. Осемте лъча на звездата отразиха светлината на факлите по особен, неестествен начин. Неволно присви очи, пленена от движението на амулета, ритмично като махало. Не я отразяваха, а сякаш я поглъщаха. Не можеше да бъде тъй…

Иара залитна и прекъсна очния контакт, подпирайки се с длани на влажните варовикови стени. Бе толкова вглъбена, че не бе видяла първото стъпало на подземието. Когато отново погледна към медальона, ахна. Принцесата се бе разбудила и стискаше звездата между тънките си пръсти, надничайки иззад здравото рамо на Кадму. Нещо в погледа ѝ не се понрави на Иара.

Щом се изкачиха до последния етаж на храма, по заповед на Шамурани, Кадму положи Сирани на пейка от слонова кост, покрита с везбовани възглавници. Момичето изглеждаше все по-здраво, помисли си Иара, но слабата светлина и влагата в подземието понякога караха нещата да изглеждат много по-лоши, отколкото всъщност бяха. Руменината по бузите на принцесата се бе засилила, очите ѝ, преди хлътнали, сега искряха с блясък на богоязлива поклонница.

– Моля ви, кажете ми, че ще мога да спася семейството си и всички невинни жители на Ниневия! – проплака с нежния си, натежал от горест глас.

Шамурани я изгледа сурово и повика една от послушниците си, за да ѝ даде заръки. Когато босоногото момиченце, не повече от седемгодишно, хукна навън с всичка сила, архижрицата се извърна и отвори едно от ковчежетата си от абаносово дърво.Иара застана послушно от лявата страна на господарката, готова да асистира с каквото може.

– Баща ти, Ашур да благослови стъпките му, твърдеше, че не си била тъй отдадена на каузата вчера, когато бе определена за жертва – каза Шамурани, подавайки една медна купичка към Иара, за да я напълни с вода – Ако правилно си спомням, си издрала очите на стражите, които са дошли да те отведат.

Сирани сведе поглед и доби още по-скръбен вид.

– Постъпих глупаво и себелюбиво. Ала имах време да обмисля светостта на моята жертва.

– Виждала ли си някой от чумавите, принцесо? – попита архижрицата студено.

Виждала е, знаеше Иара. Та нали невръстният ѝ брат е бил покосен. Ала вместо да потвърди, Сирани поклати глава.

– Само съм чувала разказите за жълтите мехури и черната кръв, която повръщат.

– Е, тогава може би знаеш, че заболелите носят характерен белег.

Малката послушница се върна със стъкленица, пълна с розов прах от стрит кварц, който ползваха като пречистваща съставка в еликсири и помади. Шамурани взе щипка от праха и поръси с него повърхността на водата в купичката, после я поднесе към принцесата.

– Белег? – промълви учудено Сирани.

– Белег – повтори архижрицата и изчака момичето да отпие. – Дълбока резка, като от нокти на хищник.

Купичката издрънча на пода с отчетлив, оглушителен звън в настъпилата тишина. Очите на Сирани горяха като тъмни въглени. Иара зае отбранителна позиция и сплете пръсти, готова да направи защитна магия. Шамурани не помръдваше, а погледът ѝ бе станал по-твърд от обсидиановите ножове, с които колеше жертвените животни.

– Пазузу ме закриля – каза спокойно Сирани. – Иска само малка жертва, за да помогне на девойка в беда.

– И тази малка жертва е хиляда трупа – довърши архижрицата.

– Хиляда – вдигна рамене принцесата, – две хиляди, цяла Нинавия, ако трябва. Нека градът изгори, ала не ще пристана на оня, вмирисан на кон скит!

Шамурани присви очи, после грубо разкъса туниката на принцесата и разкри следи от зъби, горящи в червено и жигосани между гърдите на момичето.

Иара наблюдаваше случващото се в шок. Обърканите ѝ мисли се блъскаха като подплашено ято птици. Та нали самата Ищар бе покровителката на принцесата? Сякаш прочела мислите ѝ, Сирани се обърна към нея с неприкрита злост.

– Не ме гледай така, зъбатке! Ако можех да разменя това – тя направи жест към бледото си, сякаш изваяно от мрамор лице – със заешката ти уста, за да съм свободна, бих го направя.

– Съмнявам се – безстрастно каза Шамурани, като грубо отскубна медальона от шията на принцесата и го поднесе към пламъка на най-близката обредна вещ. Следващите ѝ думи бяха тихи, като че ли предназначени само за нея самата – Деформацията е проклятие, но понякога благословия.

Иара се намръщи, ала не посмя да възрази. Нямаше нищо благословено в недъга, с който боговете я бяха белязали още от раждането и благодарение на който, се бе озовала в храма, пропъдена от близки и роднини.

Металът се нагря за секунди, от осемте ъгъла на звездата прокапа лъскава, като втечнен восък, черна течност и разкри хищна глава отдолу.

– Пазузу! – изхриптя Иара и направи знак за прогонване на злото.

– Няма да чакаме изгрева на луната – заповедно каза архижрицата, – ще направим жертвоприношението сега.

– Пазузу ме пази – изсмя се Сирани. – Аз му се врекох, аз го повиках!

– Още по-добре – отвърна Шамурани с жестока усмивка. – Господарът на вятъра обича плътта на най-верните си поклонници. Нима той вече не е изпълнил твоето искане? Годежът ти е развален. Нищо не ще го спре да разкъса тялото и душата ти сега.

Самообладанието напусна принцесата и лицето ѝ изведнъж стана смъртно бледно. Тя понечи да слезе от пейката.

– Кадму, дръж я! – заповяда архижрицата.

Младежът обхвана лактите на девойката и я застави да седи на място, ала на Иара ѝ се стори, че се забави да изпълни заповедта, като че бе изпитал колебание дали да го направи.

Архижрицата повика слугите си и раздаде заповеди. За няколко минути залата бе подготвена за жертвоприношението, въпреки ранния час. Младите послушници окадиха и подготвиха олтара. Тежката, горчиво-сладка миризма на смирната изпълни дробовете на Иара и я обгърна в трепетно очакване. Никога не бе присъствала на човешко жертвоприношение и любопитството се бореше със страха от това, да види как обсидиановата кама се забива в туптящото сърце на жертвата. Шамурани ѝ бе дала задача, достойна за най-могъщата от жриците – тя щеше да стои до олтара и да подаде урната с уловения в дъха на господарката дух, който да ѝ даде достатъчно сила да призове бога.

Когато последните слънчеви лъчи се скриха зад хоризонта, жреци и послушници се събраха в редица зад Шамурани. Мъже и жени, заедно започнаха да напяват заклинанието за умилостивяване на боговете. Гласове се сборичкаха в гробовен, кънтящ асинхрон, ала постепенно се изравниха. После мъжките гласове се отделиха от женските и двете песнопения се извиваха и усукаха едно в друго, като впримчени в смъртоносна битка змии.

Високите тонове задъхваха Иара и тя усети как главата ѝ се замайва от усилието и все по-натрапчивия дим от догарящата смирна. През премрежения си поглед, видя как Кадму и друг страж доведоха принцесата, боса и облечена в чисто бяла роба. Безумният ѝ поглед шареше през издълбаните в стените релефи и съсредоточените лица на присъстващите. Като животно на заколение, помисли с жалост Иара и въпреки греха на принцесата, намери в сърцето си жал за горкото момиче, очакващо смъртта всеки момент.

Най-сетне мелодичният глас на архижрицата се извиси над всички останали в кресчендо, от което стените на храма закънтяха. Последвалата тишина бе страшна и грозна.

Шамурани, пременена в пурпурната си, церемониална роба, взе обсидиановия нож. Хвана вързаните китки на Сирани с другата си ръка и без да се колебае направи дълбок разрез през двете ѝ длани. Принцесата изпищя от болка.

– Пазузу! – извика архижрицата с цялата мощ на певческия си глас.

Залата се изпълни с ахкания и шумните възгласи на жреците. Като черен вятър, страхът премина през редицата им и прегърби досега гордите им осанки.

– Богонравна – провикна се ужасено един от възрастните, побелели жреци, – какво правите?

– Мълчи! – заповяда властно Шамурани. – Открих разковничето на напастта и ще пратя чумата там, откъдето е дошла! Призовавам те, Пазузу – продължи, крещейки с цяло гърло – да вземеш тази, която е поискала услуга от теб. Пирувай с плътта ѝ и остави смъртните на съдбата им. Прибери чумата си!

Кръвта от отпуснати надолу ръце на принцесата капеше равномерно. Иара едва дишаше от напрежение. Макар да не виждаше нищо, въздухът наоколо се беше променил и сега се усещаше мазен и тежък, задавящ.

Кап, кап. Косъмчетата на ръцете ѝ настръхнаха и урната в ръцете ѝ се разтресе. Кап, кап, кап. Всяка капка кръв започна да отеква като сълза, докосваща повърхността на пещерно езеро. Жреците в задната редица отново се размърдаха неспокойно.

Тогава той дойде. Иара забрави да диша. Огромното му тяло се спусна от високия таван на залата. Първото, което жрицата видя, бяха невъзможно големите лъвски лапи, които тежко се приземиха на каменния под и разтърсиха храма. Едната смаза олтара и мраморът се разпръсна на хиляди остри парчета, които удариха околните. Другата затисна един от послушниците и остави само кървава пихтия на мястото на тялото. Скорпионовата опашка помете цветните украси и кандилата, а завихрилият се въздух изгаси почти всички факли без тези в далечния ъгъл на залата.

Иара вдигна невярващ поглед. Краката ѝ отмаляха и тя се свлече на пода. Острите отломки от счупения олтар нарязаха колената ѝ, ала болката нямаше значение. Изкривеното, невъзможно лице на дявола гледаше право в нея. Не, гледаше урната в ръцете ѝ, която някак бе успяла да опази при падането си.

– Пазузу! – гласът на Шамурани надвика писъците и стенанията на ранените. – Твоята жертва е тук!

Немигащите очи на смъртта и разрухата се отместиха от Иара и тя изхлипа. Усети как по бузите ѝ потичат сълзи на облекчение.

– ДЕВИЦА? – гласът бе като скърцане на нокът от вътрешността на саркофаг.

– Девицата, която сключи сделка с теб – отвърна архижрицата, сочейки към завързаната принцеса.

Иара усети как се вкопчва с надежда в самообладанието на своята покровителка, която гледаше чудовището без да трепне. Как можеше някога да си помисли, че би била тъй силна като нея? Та Шамурани можеше да се изправи пред самата смърт и да я предизвика. Не, не Иара никога нямаше да бъде архижрица. Никога нямаше да се радва на разкош и мъжки ласки. Никога нямаше да научи магия, с която да промени омразното си лице. В този момент Иара искаше да остане завинаги най-простата, най-нисшата от всички в храма. Само да се спаси от НЕГО…

Пазузу се бе извърнал и оглеждаше плячката, ала вместо да пищи, Сирани се усмихна победоносно на архижрицата.

– Той няма да ме вземе!

Блъфира, помисли Иара, ала с крайчеца на окото си забеляза, че по лицето на Шамурани бяха избили бели петна. Устните ѝ трепереха, сякаш се опитваше да направи защитно заклинание без глас.

– ИЗМАМА!

Гневния вой на дявола бе като камшик, който зашлеви всички в ритуалната зала и ги накара да коленичат. Несъразмерните, криви ръце сграбчиха вързаната девойка като кукла. Сирани не пищя, не се бори. Очите ѝ, изцъклени от ужас, за миг погледнаха към падналата жрица с почуда. После дяволът сключи челюсти около главата ѝ. Чу се хрущене, от което Иара подскочи, сякаш собствените ѝ кости се чупеха. Накрая чудовището захвърли безжизненото тяло в ъгъла.

Нови писъци. Един от жреците се опитваше да отвори двойната врата на залата, ала не успяваше. Пазузу изрева от недоволство, жилото на опашката му прободе мъжа в гърба и той се свлече като дрипа.

– Урната! – просъска Шамурани и направи няколко предпазливи крачки към Иара. – Дай ми урната!

– КАК СМЕЕШ ДА МЕ МАМИШ, ЖРИЦЕ?

Дяволът се надвеси над господарката и кървавата му лига потече по робата ѝ. Шамурани потрепера, ала запази хладнокръвие.

– Тя измами и мен, велики! Беше чиста до този следобед.

Прозрението изведнъж осени Иара. Необичайната треска, странната, притегателна сила на медальона, колко охотно Кадму бе поискал да остане с принцесата. Ето как Сирани бе решила, че ще се предпази от глада на демона… Погледът на Иара потърси младежа и го намери свит зад една от колоните. Целият се тресеше в локва урина. Как бе допуснал да бъде омагьосан тъй лесно… Той, синът на върховната жрица… Как бе отворил вратата на килията?

Лицето на Шамурани бе плувнало в пот и тя едва се държеше на краката си.

– Прости ми, велики! – тя се поклони дълбоко. – Подцених принцесата и заклинанията, които владее, ала само защото е черпела силата си от теб.

Тези думи изглежда задволиха дявола, защото той примлясна доволно.

– ДА, ТЯ БЕШЕ ОТДАДЕНА ПОКЛОННИЦА.

Използвайки разсейването, Шамурани направи крачка към Иара, пресегна се изтръгна урната от вкочанените ѝ пръсти.

– Нека изкупя обидата, велики!

Сякаш случайно, капакът на урната се търкулна на пода.

– Вземи най-могъщата ми жрица. Тя е девица.

В първия момент думите минаха покрай ушите на Иара, без тя да успее да осмисли значението им. После осъзнаването я заля, като ледена вода и смрази вътрешностите ѝ. Ужасяващите черни зеници се вторачиха отново в нея, необятни като нощното небе, бездънни, като моретата, които поетите прославяха в поеми. Окървавената полу ръка, полу лапа се сключи около тънкия ѝ кръст. Иара не можеше да помръдне пръстите си, не смееше дори да започне защитно заклинание, от ужас, че това само щеше да ядоса дявола още пвоече. В отчаянието си, извика името на господарката.

Ето, архижрицата вече вдишваше жадно силата, която сама бе запечатала в урната. Сега щеше да се извърне към дявола и да го прогони, да я спаси.

– БЕЛЯЗАНА Е – прокънтя гласът на Пазузу.

Едно мускулче трепна по лицето на Шамурани. Пръстите ѝ вече се бяха сплели в подготовка за заклинанието, което пропъжда злото.

Побързай, господарке, побързай – искаше да изкрещи Иара. – Знаеш, че съм недостойна, че белегът на устата ми обижда боговете.

– НЕСЪВЪРШЕНСТВОТО Ѝ МИ ХАРЕСВА. ЩЕ Я ДОБАВЯ КЪМ КОЛЕКЦИЯТА СИ.

– Ще спреш чумата? – дрезгаво попита Шамурани, едва удържайки душата в гърлото си.

– ИМАМЕ СДЕЛКА, ЖРИЦЕ.

Не. Иара погледна към покровителката си, ала жената, която я бе отгледала и обучила, извърна очи от нея. Никой от жреците не помръдваше, а Кадму… Кадму още трепереше, свит зад колоната.

Огромната длан се стегна около кръста на девойката. Причерня ѝ от болка, ала жилото на предателството я бе наранило още по-дълбоко.

Пазузу изглеждаше доволен, ала в последния момент, другата му лапа се насочи към архижрицата и замахна. Шамурани изпищя. Огърлицата ѝ се разкъса и стотици цветни мъниста затанцуваха след труповете и отломките на залата. Туниката ѝ се свлече и разкри дълбока резка от шията до пъпа.

– ТИ ВЕЧЕ НЕ СЛУЖИШ НА КРИЛАТАТА ЛЪВИЦА – обяви Пазузу. – ЩОМ МЕ ПОВИКА, ПРИЗНАВАМ ТЕ ЗА СВОЯ ЖРИЦА.

Воят на архижрицата проглуши ушите на Иара. Някогашната ѝ господарка се срина и започна да дере лицето си с нокти, осъзнала, че до мръкване на следващия ден щяха да я набучат на кол, задето бе предала Ищар.

– Умолявам те, вземи ме със себе си, повелителю на ветровете! – изхлипа Шамурани, обхождайки с безумни очи жреците, които сега я гледаха с презрение и погнуса.

Дяволът се изсмя. За първи път през живота си, Иара не изпита жал.

– Всички сте дяволи – прошепна тя преди мракът да я обгърне.