Змията и луната

Поредната нощ, поредният клуб, поредната жертва. Така живея – примамвам ги като насекоми към светлината, но накрая винаги ги очаква мрак.

Оглеждам се в претъпкания клуб и сред отблясъците на неоновите светлини и гърмящите басове го забелязвам. Един от онези гнусни типове, които си мислят, че могат да си купят всичко. Висок, мускулест, с пренебрежително изражение – гледа ме, сякаш вече ме притежава.

Приближавам се до него, разклащайки бедра. Усмихвам се – точно този тип мъже търся. В момента, в който погледите ни се срещат, зная, че вече е мой. Не отнема много време и минути по-късно сме навън.

Влизаме в мръсния мотел – идентичен с всички останали. Стаята е малка, мирише на алкохол и цигари, но не ми пука. Няма значение къде го правя.

Той не губи време. Притиска ме силно към стената, а ръцете му се плъзгат по задника ми. Точно тогава, чудовището в мен се надига – тъмно и свирепо. Усещам как отровата пулсира. Тя винаги се пробужда в момента, когато желанието на жертвата ми става непоносимо.

Глупакът се тръшва на леглото, сипейки вулгарни думи, но не го слушам. Няма значение какво говори, скоро ще млъкне завинаги.

Докато съблича дрехите ми, чувствам как тялото ми се променя – бавно и незабележимо, но сигурно. От кожата ми изпълзяват малки, почти невидими люспи. Блестят като злато под приглушената светлина. Сърцето ми ускорява ритъма си, с всяка секунда се доближава до момента.

Езикът ми преминава през устните, разделяйки се на две и близва нежно врата му. Тялото му се разтриса от докосването, а грубите му ръце се движат бързо и нетърпеливо, като на всеки друг мъж, който си въобразява, че може да ми вземе всичко. Но всъщност не разбират, че аз ги контролирам. Винаги аз.

Прокарвам нокти по гърба му, оставяйки тънки резки, но достатъчни, за да го вкарат още по-надълбоко в играта. Не осъзнава, че от този миг нататък, няма връщане назад.

Той забързва темпото и устните ми се извиват в усмивка. Телата ни танцуват в ритъм и с всяко движение отровата се излива в него. Пулсът му се ускорява, но не заради страстта, а от смъртоносната сила, която го изпълва.

Точно преди да стигне кулминацията, се променям напълно. Вече цялата ми кожа е покрита с искрящи люспи, ръцете ми се извиват като змийски опашки около врата му, а устата ми се разтваря, разкривайки остри зъби. Захапвам леко рамото му – нищо особено, колкото да усети тръпката, но не и болката.

Не разбира какво се случва, докато не става твърде късно. Усмихвам се хищнически и наблюдавам как жалкият му живот изтича, а безжизненото му тяло се свлича до мен.

Още една нощ, още една смърт. Моята игра приключва и изчезвам. Никой няма да задава въпроси. Тези мъже не липсват на никого.

Взирам се в отражението си – идеално изваяните черти на лицето ми, меките ми устни и гладката кожа са почти неестествени. Къдриците ми се спускат по раменете като разлято злато, блестящи и съвършено оформени. Дрехите ми прилягат перфектно, подчертавайки всяка извивка на тялото.

Зад тази маска крия отровата. Змията, готова да убива. Мога да имам всеки, когото пожелая, но не мога да дам друго, освен смърт. Красотата е моето оръжие, моят затвор и моето проклятие. Всички виждат само външността ми и изкушението, а аз виждам какво идва след това – винаги идва смъртта.

Затварям очи за миг. Тишината в стаята е оглушителна. Самотата – толкова болезнено позната. Няма значение колко хора ме заобикалят и колко мъже ме желаят. Винаги оставам сама. Винаги…

Понякога се питам, какво би било да бъда обикновена жена – жена, която може да обича без страх. Но това не съм аз. Никога не съм била. Тези мисли са безсмислени. Те са глупави. Не съм създадена за любов и щастие, а за разруха и самота. И точно това ме изяжда отвътре.

Поемам дълбоко дъх.

– Една нощ – прошепвам.

Не искам да убивам тази вечер. Не искам да съм чудовището, което се крие зад красивото ми лице. Тази нощ ще избягам от себе си, поне за малко.

Влизам в клуба. Искам малко тишина сред шума, да се слея с тълпата, да изчезна за няколко часа в светлината и музиката. Поръчвам си питие и оставям погледа си да се плъзне из задименото помещение.

Не желая да примамвам никого тази вечер. Не търся мъже, но го виждам. Стои в края на бара, полускрит в сенките, а неоновите светлини леко проблясват по лицето му. Не прави нищо, за да бъде забелязан, но аз вече не мога да откъсна очи от него.

Ставам и тръгвам, но нещо ме кара да спра, да се поколебая. Въпреки това продължавам с грациозна стъпка, сядам на стола до него и си поръчвам ново питие. Той не се обръща, но усеща присъствието ми.

Първото, което долавям е аромата му. Не е парфюм, няма онази натрапчивост. Естествен и суров, уханието на нещо диво, което не може да бъде опитомено. Помирисвам дървесни нотки, като стара дъбова гора след дъжд. Ароматът на земя, която току-що е попила дъждовните капки, тежка и наситена, сякаш той самия носи със себе си усещането за буря, която тъкмо е отминала.

Мускулестото му тяло се откроява под ризата, която приляга плътно по гърдите му. Широките му рамене и здравите ръце излъчват контрол и сила. Не мога да не си представя, ако тази сила е насочена към мен, но не знам дали мисълта ме привлича или плаши. Дългата му до раменете черна коса, пада небрежно около лицето. Не закрива напълно очите му – тези тъмни, дълбоки очи, които могат да проникнат в мен, ако го позволя.

– Какво те води тук?

Той вдига поглед от чашата си.

– Нищо особено – отвръща със спокоен тон, почти незаинтересован, но в очите му проблясва нещо, мрачно и загадъчно, което не мога да разчета и това ме привлича още повече.

– Изглежда тук всички се забавляват, освен теб. Не ти ли допада мястото? – питам с най-съблазнителния си поглед.

Искам да го предизвикам.

– Какво значение има? – повдига рамене, като че ли му е все едно.

Но забелязвам как плътните му устни леко се разтварят, тихото му пренебрежение… всичко това буди любопитството ми. Отровата се надига в гърлото ми, изпълва ме с желание да го поставя на колене, да го направя свой и после да го погубя.

– Обикновено хората идват тук, за да намерят нещо… или да избягат – на последната дума гласът ми прозвучава по-тихо.
Той ме поглежда, сякаш измерва думите ми.

– А ти от какво бягаш? – пита и едва доловимата искра в очите му е толкова внезапна, че ме хваща неподготвена.

Привежда се леко и дъхът му погалва лицето ми. Сърцето ми забива по- бързо. Инстинктът ми за самосъхранение крещи да се отдръпна. Но не го правя.

– Кой казва, че бягам? – отвръщам и се опитвам да се усмихна, все едно съм напълно спокойна. – Може би си търся компания.

Не отговаря. Завладява ме несигурност. Обикновено аз съм тази, която води, а сега изглежда, че съм привлечена в неговата игра.

– Името ми е Хисса.

– Нолан.

– Сам ли си или самотен, Нолан? – питам и веднага съжалявам за въпроса.

За пръв път, думите ми излизат несъзнателно.

– Възможно ли е да си сам без да си самотен?

Интересен отговор. Прокарвам език по устните си и се навеждам леко напред.

– Зависи от компанията.

– Изглеждаш като човек, който не е свикнал да бъде самотен. Или поне не за дълго – погледът му ме приковава на място.

Искам да отвърна на този поглед, да го надвия.

– Може би. А ти не приличаш на мъж, на когото да му липсва внимание.

Нолан отпива от чашата си, без да обръща внимание на думите ми, но усмивката му става още по-широка, дразнещо сигурна в себе си.

– Може би.

Разговорът ни се превръща в игра на думи, която ме изважда от равновесие. Мълчанието помежду ни се проточва и започвам да губя почва под себе си. Никога не съм се чувствала така.

– Понякога самотата е избор – прошепва и с тези думи, докосва нещо дълбоко в мен.

В следващия миг отровата се излива в устата ми – сладка и горчива едновременно, готова да избухне и да сложи край на тази игра. Но този път не искам да го правя.

Той ме поглежда предизвикателно, като че ли усеща вътрешната ми борба.

– Всичко наред ли е?

Пулсът ми се ускорява, зениците ми се свиват, а кожата ми настръхва.

– Да… Мисля, че имам нужда от свеж въздух.

– Мога да те изпратя.

Изправям се, но краката ми треперят, отровата напира, а тялото ми жадува да се освободи от нея. И въпреки това, вместо да се поддам, само го поглеждам.

– Няма нужда.

– До скоро, Хисса – изрича името ми бавно, сякаш го вкусва.

Прохладният вятър ме удря в лицето, поемам дълбоки глътки въздух и затварям очи. Отровата се отдръпва бавно и тялото ми се успокоява.

Поглеждам към луната, която е почти пълна, обвита в тънък воал. Все едно някой е нарисувал контурите ѝ с меко сребро, върху тъмносиньото платно на небето.

Този път не съм сигурна кой е хищникът и кой плячката.

Събуждам се, дишам тежко и накъсано, а тялото ми е мокро от потта. Сядам в леглото и опитвам да си поема дъх, но сънят продължава да ме държи в хватката си. През главата ми преминават картини, които се размиват една в друга – мъгливи, но ужасяващо реални. Затварям очи, опитвам се да ги изтрия от съзнанието си, но те се задържат, като отровни спомени, които не си отиват.

Израснах с кошмарните истории, които майка ми разказваше за лека нощ – толкова мрачни и страховити, че понякога не можех да заспя.

“Чудовището живее с нас”, казваше със страх, който не можеше да прикрие. “Баба ти го е носела в себе си, както и нейната майка, но никоя от тях не се е преобразила. То остава заключено докато не го пробудиш. И ако го направиш, идва само с едно желание – да убива”. Не знаеше много за него, “можем да останем чисти, да избегнем проклятието, стига да сме достатъчно силни. Не трябва да позволяваме на гнева да ни завладее и то ще остане скрито”.

Често сънувах кошмари, за нещо дебнещо в сенките. Усещах го, знаех, че е част от мен, но ми беше трудно да разбера. Докато един ден…

Помня го, сякаш беше вчера – нощта, в която животът ми се промени завинаги. Онзи смях още отеква в съзнанието ми.

Прибирах се, беше късно, а улиците празни, когато чух стъпки зад себе си. Обърнах се и го видях – Кай. Богаташкият син, към който всяко момиче в градчето тайно или не чак толкова тайно въздишаше. Висок, привлекателен и самоуверен до степен на арогантност, той беше точно от тези, които имаха всичко. Когато го видях онази нощ, веднага разбрах, че е пиян, но не мислех, че ще ми обърне внимание.

– Ей, къде отиваш? Една хубаво момиче не трябва да се разхожда само в тъмното.

Опитах да се усмихна и да остана спокойна.

– Прибирам се. Няма нужда да ме изпращаш.

Той се приближи, сякаш думите ми не означаваха нищо.

– Знаеш ли, отдавна си мисля за теб – каза, а дъхът му миришещ на алкохол ме лъхна в лицето.

Опитах да отстъпя, но ръката му улови моята. Студената метална верижка на часовника му се впиваше в кожата ми, докато ме придърпваше към себе си.

– Хайде, само ще си говорим. Ела с мен.

Принуди ме да вървя с него. Дърпах се, но ме държеше здраво. Улицата беше пуста, а нощта – адски тиха. Водеше ме към изоставения склад, сгушен в края на улицата, скрит зад редица стари сгради.
Стъпките ни отекваха по студения бетонен под, а въздухът беше тежък и застоял. Единственото осветление идваше от уличните лампи, чиято бледа, жълтеникава светлина едва проникваше през прашните прозорци.

Кай се приближи към мен, а в погледа му гореше жажда, която ме изплаши до смърт. В следващия миг обви лицето ми с длани и устните му се впиха в моите, горещи и настойчиви, а дъхът му горчеше от алкохола. После плъзна езика си по врата ми, оставяйки влажни следи, които ме накараха да настръхна от погнуса. Опитах да извърна глава, но той ме стисна още по-здраво.

– Няма къде да избягаш – прошепна дрезгаво, гледайки ме право в очите.

Сълзите ми напираха – горещи и предателски, когато Кай спусна едната си ръка надолу към гърдите ми и ме стисна грубо. Наслаждаваше се на страха ми с тъмна и зловеща усмивка. Очите ми се замъглиха и от устните ми се изплъзна лек стон – звук, изразяващ повече болка, отколкото удоволствие.

– Знаеш ли – каза, като ме придърпа толкова близо, че усетих издутината в панталона му. – Тази вечер ще си моя.

Думите му ме ужасиха. С едно рязко движение Кай разкъса блузата ми. Извиках, но той ме стисна за врата, почти ме задуши. Чувствах се като играчка в ръцете му.

– Викай колкото искаш – изсмя се, а смехът му се разнесе из празното помещение.

Събори ме на земята. Наведе се и вплете пръсти в косата ми. Опитах да се освободя, задращих по пода, мятах се бясно, но всяко движение ми причиняваше болка. Принуди ме да коленича пред него и със свободната си ръка започна да разкопчава панталона си.

Сърцето ми биеше толкова бързо, паниката ме обгърна, а тялото ми замръзна. Гърлото ми се стегна и не можех да дишам. Страхът се разля във всяка част на тялото ми, студен и неумолим. Чувствах се малка и безпомощна, като в капан.

И тогава, напук на целият този ужас една мъничка и слаба искрица заблестя в съзнанието ми. Събрах всичко, което беше останало в мен, намерих онази част от себе си, която бе способна да се изправи срещу този страх и да го преодолее. Тялото ми започна да гори отвътре.

Чувството беше толкова мощно, че ме завладя напълно.

Кожата ми затрептя и видях как се покрива с блестящи люспи – малки, но остри като стъкло. Изпочупените ми нокти се изостриха, готови да раздират. Дишането ми се ускори, но не от ужас, а от възбуда, породена от тази нова сила.

Отдадох й се напълно. Усещах я като възможност, като освобождение. Оставих в миналото слабото и беззащитно момиче и приветствах силната и непоколебима жена, в която се превръщах.

Кай застина на място. Очите му се разшириха, лицето му пребледня, а увереността и арогантността му изчезнаха, заменени от чист ужас. Не знам какво долови в погледа ми, но го уплаши до смърт и отстъпи крачка назад.

Разтворих леко устни и прокарах език по остри като кинжали зъби. Изправих се бавно и се приближих до него.

– Беше прав – прошепнах. – Тази вечер наистина съм твоя… но не по начина, по който ти се иска.

Впих пръсти в гърдите му. Ноктите ми разкъсаха дрехите му, все едно бяха тъничък лист хартия. Капчици кръв се стекоха към корема му и той изкрещя силно.

Наслаждавах се на слабостта му и пълната безпомощност, докато го държах под контрола си. Чу се леко пукване, когато за пръв път езикът ми се раздели на две и облиза врата му. Тогава без никакво колебание впих зъби в плътта му. В този миг отровата прокапа, мощна и неконтролируема. Разля се на езика ми – гъста, плътна и опияняваща.

Кай се свлече на колене и целия му свят се сви до този момент, до страха, който го погълна изцяло. Тялото му се тресеше, осъзнавайки своята уязвимост и контрола го напусна напълно. Стоеше пред мен в собствената си мръсотия.

Тази нощ изпитах нещо, което никога преди не бях усещала. Свобода. Истинска, неоспорима свобода. Вече нямаше страх, нямаше съмнения, нямаше окови. Това беше само началото – прегърнах новата си същност, новата сила, която никой и нищо не може да ми отнеме.

Лунният сърп проблясва високо в небето, обвит в меко сребърно сияние, докато вървя по пустите улици, заслушана в собствените си стъпки.

Нощният ветрец е хладен и свеж, но не успява да ме успокои след съня, дори напрежението ми сякаш нараства.

И тогава го чувам – писък, остър и отчаян, пронизва тишината. Застивам за миг, а след това се повтаря – по-слаб, но все така отчаян.

Прибягвам до ъгъла на сградата и долавям приглушени гласове, после груб и подигравателен смях. Надниквам и сцената се разиграва пред очите ми под бледата светлина от уличната лампа.
Двама мъже стоят над момиче, свито в опит да се защити. Раменете ѝ треперят, докато притиска ръце към гърдите си. Единият от тях – нисък и набит се протяга, сграбчва я и я издърпва към себе си. Другият е по-висок и слаб, стои крачка назад, очите му са приковани в нея в търпеливо очакване.

Момичето издава слаб стон, едва доловим, но достатъчен, за да стегне сърцето ми. Слабите й опити да се отдръпне назад я притискат все по- близо към стената. Няма къде да избяга.

В този миг нещо избухва в мен, разлива се горещина, която минава през всяка клетка на тялото ми. Усмихвам се широко и правя няколко крачки към тях, бавно, така че звукът от токчетата ми да отекне ясно върху асфалта.

Те рязко извъртат глави, а момичето спира да се движи.

– Здравейте – казвам с приветлив тон. – Виждам че си прекарвате добре, но знаете ли, мисля, че тя трябва да си ходи.

Момичето ме поглежда объркано, а в очите ѝ проблясва лъч надежда. Ниският мъж изсумтява и ръката му се стяга около рамото ѝ, а другият прокарва език по зъбите си.

– Това не те засяга, кучко! Върви си по пътя!

Пренебрегвам думите му и поглеждам към момичето. Очите ѝ ме умоляват. Леко накланям глава към нея, устните ми все още са извити в усмивка.

– Хайде, тръгвай – казвам меко. – Няма да те спрат. Нали момчета? Ниският се изсмива дрезгаво, но усмивката му изчезва, когато среща погледа ми – в очите ми гори огън. Тя използва момента и със залитане се отдръпва бавно, а после побягва. През това време се приближавам до по- високия. Обвивам врата му с едната си ръка, а другата приплъзвам по голата кожа на врата му. Той се напряга, объркан е.

– Сладко е как си вярваш, че имаш някакъв контрол. Наистина е мило.

Ръката ми се спуска бавно надолу, почти нежно, плъзвайки се по гърдите му, минава през корема, докато не стига до мястото между краката му. Очите му се разширяват, но преди да успее да реагира, пръстите ми обхващат члена му. Стисвам здраво, а ноктите ми, остри като игли се впиват в меката плът.

Той изскимтява.

– Ооо, не се стягай толкова – прошепвам още по-тихо в ухото му.

Извивам китката си леко и натискам по-силно, оставяйки болката да го погълне.

– Запомни добре това чувство, защото…

В ушите ми отеква оглушителен звук и за миг всичко останало заглъхва. Мъжът пред мен се свлича в краката ми и се свива на топка.

Обръщам глава към другия, в ръцете му проблясва пистолет, от който се вдига тънка струйка дим, а по лицето му се чете паника. Преди да успее да направи каквото и да било, някой го сграбчва със светкавична скорост, вдига ръка и с едно плавно движение я свива в юмрук. Ударът му е като камшик – толкова бърз и силен, почти не мога да го проследя.

Дебелакът рухва, а ръцете му безпомощно се опитват да спрат падането, но само ги размахва хаотично, преди да се строполи на земята.

Не виждам лицето на този, който го поваля, само силуета му. Но аромата… него не мога да сбъркам – дъбова гора след дъжд, суров и земен, който ме обгръща като мъгла.
Нолан?!

Той не спира. Хваща го за блузата и го изправя, като че ли е парцалена кукла в ръцете му. От гърдите му се процежда ръмжене. Замахва отново, удря го в ребрата и изкарва въздуха от дробовете му с болезнен хрип.

Държи го здраво като хищник, сграбчил плячката си. Стяга юмрук, готов да нанесе последният удар, но в този миг сирени пронизват нощта.

– Нолан! – извиквам.

Той замръзва за миг и обръща глава към мен. Очите му… какво, по дяволите? Погледа му е нечовешки. В него има нещо неконтролируемо. Зениците му пулсират, разширяват се, после се свиват, а през ирисите му пробягва блясък.

И после за частица от секундата, ми се струва, че виждам златист отенък, като разтопено слънце, обримчено от тъмнина. В този вихър има сила, но и нещо хладно, направо смразяващо. Все едно не гледам човек, а нещо друго. Нещо, което не мога да си обясня. Отровата в мен надига глава, готова да ме защитава.

Нолан премигва и златистият блясък угасва, сякаш никога не е бил там. Лицето му омеква, чертите му се връщат към онова спокойно, почти безразлично изражение. Като че ли звярът, който надникна през очите му, отново е заключен вътре и цялата тази ярост беше привидение.

– Добре ли си? – пита ме.

– Да – гласът ми леко трепери. – Но трябва да се махаме от тук, веднага!

Той не казва нищо повече. Протяга ръка и ме хваща. Пръстите му се сключват около китката ми с изненадваща нежност. Топлината на кожата му пробива през моята, като мълния и кара сърцето ми да пропусне удар.

Звукът от сирените се чува все по-близо. Побягваме, а сенките от сградите ни прегръщат, скривайки ни от погледа на останалия свят. Дъхът ми е накъсан, но не мога да кажа дали е заради това, че бягаме или от допира му.

Тичаме през мрачния лабиринт от улички. Нямам време да мисля, всичко е инстинкт – забързаните ни стъпки, дишането, пулсът, който вибрира в ушите ми.

Когато най-накрая Ноалн забавя крачка, чувствам как тялото ми е на ръба. Спираме зад един ъгъл, облягам се на стената и се навеждам напред, опитвайки да си поема дъх. Той ме пуска, но остава близо до мен. Погледа ми се плъзва по него и се спира на рамото му. Трябва ми малко време да осмисля какво виждам. Кръв. Тя се просмуква в плата и рисува хаотични линии, които се стичат бавно надолу.

– Ти… кървиш – гласът ми е почти шепот, а думите ми увисват във въздуха.

Той проследява погледа ми и навежда глава. Изглежда едва сега осъзнава, но изражението му остава спокойно. Докосва леко мястото с пръсти и ги вдига, за да види кръвта полепнала по тях.

– Нищо ми няма – тонът му е твърд, но дишането му се накъсва.

– Това не е нищо. Онзи мъж… аз… чух го, мамка му, видях го да държи пистолет и стреля. Трябва да отидеш в болница.

– Никъде няма да ходя. Само драскотина е.

– Добре тогава – казвам рязко и се оглеждам, за да определя къде точно се намираме. – Имаш късмет, че живея наблизо. Идваш с мен, за да се погрижа за раната ти.

– Не е нужно да правиш това…

– Нужно е – прекъсвам го. – Ще дойдеш или ще трябва да те завлека насила. Ти избираш.

Нолан издишва тежко, а раменете му се отпускат леко. Наясно е, че спорът с мен е безсмислен.

– Добре – съгласява се накрая.

– Седни на дивана – казвам, като го посочвам с ръка. – Ще донеса аптечката.

Дневната е свързана с кухнята, осветена от топла приглушена светлина. Докато отивам към шкафа, чувам как дивана леко изскърцва под тежестта му и усещам погледа му върху мен.
Вече имам всичко необходимо – дезинфектант, бинтове, ножица и лепенки. Оставям ги на холната масичка и сядам до Нолан.

– Ще трябва да свалиш тениската си.

Той ме поглежда леко притеснен. Очите му пробягват към рамото, след това отново срещат моите. Колебае се само за миг, после хваща края на дрехата и бавно я придърпва нагоре, а мускулите му се напрягат, докато я измъква през главата си. Пред мен се разкрива съвършено изваяно тяло. Гърдите му са осеяни с бледи линии, белези, които се вплитат в кожата му. Някои са малки, едва забележими, а други – по-дълбоки.

Вдигам бутилката с дезинфектант и напоявам памука. Той не помръдва, наблюдавайки ме с онази странна смесица от спокойствие и дива енергия, която го обгръща като невидима аура. Когато памукът докосва раната му, тялото му трепва.

– Ще пощипе малко – казвам без да го поглеждам.

– Не е толкова зле, колкото изглежда.

Внимателно плъзвам пръсти по ръката му и леко прехапвам долната си устна, в опит да се съсредоточа, но не успявам. В следващия миг очите ми срещат неговите – тъмни и магнетични и попадам в капан, от който не искам да избягам. Топлината от кожата му преминава в мен и напрежението помежду ни се сгъстява. Нолан не помръдва, но ме пронизва с погледа си. Всяка клетка в тялото ми трепери, под невидимото му докосване. В тези очи има нещо първично, нещо, което не се подчинява на логика и разум. Нещо, което разпалва огън в душата ми. Горещината помежду ни става непоносима. Обгръща ме и ме опиянява, карайки инстинктите ми да се изострят.

Истината е, че всичко, което желая, е да прокарам длани по тялото му, да докосна всяка една линия, да проследя всяка извивка, всеки белег.
Тишината между нас пулсира. Отровата в мен се надига – иска да го усети.

Секундите се разтягат в безкрайност. Той се навежда към мен и разстоянието помежду ни изчезва опасно бързо. Дъхът му се плъзва по бузата ми, оставяйки следа, която никога няма да избледнее. Устните му са толкова близо до моите, че почти мога да ги почувствам.

Всяка частица от мен крещи да премахна тази бариера и да впия устните си в неговите, но отровата пулсира под кожата ми, жива и непокорна. Напира в гърдите ми, издига се към гърлото, сладка и смъртоносна, готова да разруши този момент, да го унищожи. Ако го целуна, ако позволя на това желание да ме погълне, ще го убия. Мисълта е като студена сянка, която внезапно загася пламъка, който ме изпепелява.

– Хисса – прошепва името ми, толкова нежно, като докосване от кадифе.

Отровата пулсира, крещи, раздира волята ми, но се опитвам да я сдържа.

– Не мога… – думите ми се изплъзват като извинение.

Отдръпвам се рязко. Дланите ми изведнъж се чувстват празни без топлината на кожата му, но нямам друг избор. Сърцето ми бие толкова силно, че се чудя дали не го чува. Поемам дълбоко въздух и без да казвам нищо, протягам ръка към масата. Вземам нова марля и я напоявам с дезинфектанта. Мускулите му се напрягат под пръстите ми.

– Отпусни се – изричам тихо, без да го поглеждам.

– Мисля, че това е достатъчно. Добре съм.

И наистина е добре. Вече започвам да виждам все повече от кожата му. Очаквах рана, която би обяснила всичката тази кръв – разкъсване или поне нещо, което да изглежда сериозно. Вместо това пред очите ми остава само… драскотина. Леко зачервяване, не повече от няколко милиметра, сякаш някой е минал по кожата му с връха на ножа. Но това не е рана, от която би трябвало да се излее толкова много кръв.

– Това е… странно – прошепвам, повече на себе си, отколкото на него.

– Както казах, не е толкова зле.

Преглъщам, опитвайки се да намеря думи, които не съществуват.

– Кой си ти всъщност? – думите ми звучат като молба, по-силни от мислите, които се въртят в главата ми.

Нолан се изправя рязко, после се навежда и грабва тениската си. Прави няколко крачки към вратата, но се поколебава и спира. Затаявам дъх и гърдите ми се свиват, неспособни да пуснат тази напрегната въздишка. Той леко накланя глава, без да се обръща и прокарва ръка през косата си.

– Хисса – изрича името ми и гласът му кара да настръхна. – Това е въпрос, на който още не си готова да чуеш отговора.

Затваря бавно вратата след себе си, а аз оставам сама в стаята. Въздухът, който допреди малко беше толкова плътен, изведнъж се усеща като празнота. Сърцето ми все още бие бясно. Погледа ми се спуска към мястото, на което стоеше само преди миг и една сълза се стича по бузата ми, където кожата ми още гори от топлината на дъха му.

Искам да го спра. Искам да го извикам обратно. Но думите ми са заседнали в гърлото. Вместо това стоя и слушам как стъпките му заглъхват в коридора.

Скрита в сенките, наблюдавам как светлината в къщата проблясва през тънките завеси. Той е там. Поредният изрод, който смята, че светът му принадлежи.

Виждам го през пролуката на пердето. Ръцете му са огромни и обикновено стискат бутилката, но тази вечер са се насочили към нещо по-крехко. Жена. Неговата жена. Тя стои пред него, трпереща, с ръце, вдигнати в жалък опит да защити лицето си.

Малко момиченце, едва на пет или шест годинки – свила се е в ъгъла, стиснала плюшена играчка. Очите ѝ са широко отворени, изпълнени с ужас. Тя е виждала това и преди, знам го. Това не е първата вечер, в която баща ѝ се превръща в чудовище. Но тази нощ е различна, защото аз съм тук.

Мъжът рязко замахва към жена си и я събаря на пода. Чувам писъка на момиченцето, но дори това не го спира. Той се навежда, хваща я за косата и я дърпа силно. Виждам как устните му се движат, но не долавям думите – не че има значение. Всички мъже казват едно и също: “Ти си моя! Ще те науча!”

Мога да вляза сега. Мога да сложа край на всичко това. Но не го правя. Има нещо в тези моменти, в които те разкриват истинската си същност, която искам да видя. Колко тъмни и празни са душите им.

След това, сякаш нищо не се е случило, грабва якето си и се отправя към вратата. Оставя ги зад себе си – една счупена жена и дете, което ще порасне с тази болка.

Тръгвам след него. Той влиза в бара и си поръчва питие. Изглежда доволен. В очите на останалите е един обикновен мъж. Но аз знам истината. Той не е обикновен. Той е чудовище. И тази вечер ще сложа край на неговата игра.

Луната осветява напукания асфалт на паркинга пред мотела. Красива е и за миг ме връща назад към първата нощ, в която срещнах Нолан.

Тогава също беше пълнолуние.

Споменът пробягва през съзнанието ми. Желанието, което ме изпепели още в първата секунда, беше нещо, което никога не съм изпитвала. Той запали огън в душата ми и сега ме преследва навсякъде.
Зад мотела има гъста гора, която носи аромата на влажна земя – обгръща ме и мога да се закълна, че чувствам пулса ѝ, който се преплита с моя. Точно както го усещам с Нолан.

Питам се, ако беше тук, щеше ли да ме спре? Или щеше да ми помогне да довърша това, което съм започнала?

Влизаме в стаята и миризмата на евтини почистващи препарати, която се е просмукала в мебелите ме връща към реалността. Лампата на тавана премигва от време на време и светлината създава зловещи отблясъци по избелелите тапети.

Мръсникът съблича якето си и го хвърля на пода.

– Тук е малко тесничко, но ще свърши работа – усмихва се самодоволно и разкрива пожълтели зъби, докато разкопчава ризата си.

Сбърчвам нос от погнуса и правя крачка назад.

– Много си сериозна – казва и се приближава.

– Просто се опитвам да разбера.

– Да разбереш какво?

– Как може мъж като теб, да се поглeдне в огледалото.

Думите ми го объркват и леко смръщва вежди, но после връща самодоволната усмивка на лицето си.

– О, хайде красавице, Не ставай драматична.

По дяволите! Гневът, който се опитвам да овладея избухва, разлива се във всяка клетка на тялото ми, задушава ме с желание за възмездие.

Пръстите ми потрепват леко, а отровата, започва да пулсира, горчива и неизбежна.

– Драматична! – изсъсквам, а гласът ми звучи толкова хладно, че дори аз едва го разпознавам. – Ти не знаеш нищо за драмата.

– Слушай, малката, вече сериозно започваш да ме дразниш – протяга ръка, а аз отстъпвам още една крачка назад, оставяйки го да ме следва. – Млъквай, иначе ще съжаляваш!

– А ти съжалявал ли си някога? – вече викам и не мога да спра. – Съжеляваш ли, когато вдигаш ръка на жена си? На детето си?

– Това не е твоя работа, курво такава! – крещи насреща ми, а от устата му хвърчи слюнка. – Сега ще те науча!

Вдига грубата си ръка към мен, но аз я избягвам отново.

– Моя работа е, защото мъже като теб не заслужават да дишат!

– Значи искаш да се правиш на героиня?

– Грешиш – устните ми се извиват в усмивка – хищна и непоколебима. – Ти си слаб, а аз силна. Твоето его е толкова крехко, че трябва да унижиш жена, за да се почувстваш мъж. Ти си чудовище, но и аз съм такова.

Гневът ме поглъща напълно. Ноктите ми се изострят и отровата се излива с такава сила, че прокапва по пода. Посягам към него, но някак той успява да хване китката ми и я извръща с ловкост, каквато не съм очаквала.

Преди да осъзная какво се случва, усещам удара със земята, въздухът излиза от дробовете ми и от гърлото ми се изплъзва писък, а тежестта на тялото му се стоварва върху моето.
Опитвам да се извия, да го изритам, но той е по-бърз. Чувствам хладен, болезнено остър допир на метал до бузата си и замръзвам. Не разбирам от къде и кога е извадил ножа, но острието му се е впило в кожата ми.

– Какво, по дяволите си мислиш, че правиш, а? – изръмжава, а лицето му е на сантиметри от моето.

Ръката, с която държи ножа трепва и тънка струйка кръв се стича по лицето ми.

– Ето какво ще направим – продължава. – Сега ще лежиш тук, кротко като кучка, докато не реша какво да правя с теб. Разбра ли ме?

– С това само доказваш колко си жалък – процеждам през зъби.

Очите му се присвиват и натискът му става по-силен. Но не извръщам поглед. Отровата кипи, надига се. Тя винаги чака правилния момент и този момент идва.

– Затваряй си устата, ако искаш да запазиш красивото си личице!

– Проблемът ти е, че не се страхувам от теб.

Изведнъж вратата на мотела се разтриса. Звукът е оглушителен. Пантите изпращяват, дървото се разцепва и се сгромолясва с трясък, вдигайки облак прах.

Не мога да повярвам на очите си. Огромно животно нахлува вътре. Козината му е дълга и гъста, черна като тъмна нощ, а мускулите му се открояват ясно под лунната светлина, която прониква вътре. Прилича на вълк, но е по-голямо, почти колкото мечка. Златни отблясъци се разливат в очите му, сякаш в тях гори огън.

– Какво, по дяволите… – започва моя насилник, но думите му секват, когато животното изръмжава.

Звукът е токова дълбок и мощен, че разтърсва стаята. В следващия миг звярът се хвърля върху него и го изблъсква, а ножът полита през стаята. Писъците му изпълват помещението, премесени със звука на разкъсана плът, мускули и кости. Кръвта се разпръсква навсякъде – по пода, по стените и тавана, дори по мен.
Сърцето ми бие болезнено. Не мога да помръдна. Не мога да откъсна очи от това същество, което унищожава с такава свирепост. Тялото на мъжа е напълно обезобразено, превърнато в неузнаваема купчина плът.

Звярът се обръща бавно, движенията му са плавни, внимателно премерени, като че ли не иска да ме уплаши. Поглежда ме право в очите и издишва тежко. В първия миг изглеждаше като погълнато от чиста ярост – диво и необуздано създание, ръководено от инстинкта, но сега тази ярост е изчезнала и на нейно място виждам нещо много познато.

– Нолан – името му се изплъзва от устните ми.

В отговор от гърдите на звяра се откъсва дълбоко ръмжене. После се обръща и изчезва в мрака през разбитата врата, оставяйки ме сама в тишината и хаоса.

Гората зад мотела се простира като безкраен лабиринт от мрак – тъмна и необятна. Влизам, без да се замисля. Не се страхувам, защото съм също толкова опасна, колкото и всичко, което може да се крие вътре.

Дърветата се извисяват като мрачни силуети, а клоните им се протягат, оставяйки драскотини по кожата ми. Гъстите им корони са сплетени в тъмна завеса, а лунната светлина едва проблясва през тях и хвърля призрачни отблясъци. Земята под краката ми е мека и влажна.

Въздухът тук е по-плътен, пропит с мириса на дъбови листа. Поемам дълбока глътка от него и го оставям да проникне в дробовете ми. Той се слива с пулса ми, с всяка частица от мен.
Преобразяването ми започва бавно, като дълбока тръпка, която преминава през цялото ми тяло. Кожата ми изтръпва, сякаш безброй иглички се движат по нея. После се покрива с блестящи люспи. Прокарвам език по устните си и следвам полъха на вятъра, който носи аромата на дивото. Неговият аромат.

Дърветата се отдръпват, правейки ми път, а сенките затанцуват. Всичко е живо – от лекото поклащане на клоните до шумоленето на листата под стъпките ми. Пред погледа ми се разкрива поляна, обляна в хладно сребристо сияние. Тревата е влажна, като покрита от хиляди диаманти, които проблясват на светлината. Но това, което привлича вниманието ми, е фигурата, която стои в центъра.

Гласът ми звучи като шепот, когато произнасям името му. Вече съм на крачка от него. Той се обръща бавно и гледката отнема дъха ми. Гол е до кръста, а кожата му блести там където лунните лъчи я огряват.

Гърдите му се повдигат при всяка глътка въздух, а мускулите му потрепват едва забележимо.

– Надявах се да дойдеш, Хисса – ъгълчетата на устните му се извиват в усмивка и краката ми омекват от напрежението.

Стоя на място, неспособна да се отдръпна, но и не се приближавам. Той прави крачка напред, толкова бързо, че почти не улавям движението, докато вече не е опасно близо. Сърцето ми се блъска в гърдите, а отровата пулсира под кожата ми.

– Не! – отдръпвам се назад. – Не се доближавай до мен.

– Защо, змийче? – тази дума ме кара да застина. – Уплаших ли те?

Погледът му се променя и става хищнически – прилича на звяр, който дебне плячката си. Златото в очите му заблестява като течно слънце, а зениците му се разширяват – черни като бездънна яма, в която пропадам. Заобикаля ме бавно и се спира зад гърба ми.

Чувствам топлината на тялото му, всяко вдишване, аромата му. Всичко това само кара отровата да се надигне. Пробива си път през люспите, капе от ноктите, разлива се в устата ми – сладка и горчива. Не мога да я спра. Не мога да я укротя. Тя е като буря – яростна, безмилостна и неудържима. Заслепява мислите ми с едно-единствено желание – да унищожава.

– Ако не си тръгнеш веднага, ще те убия – изсъсквам.

– Няма да го направиш – казва тихо с увереност.

– Не ме подценявай – процеждам през зъби. – Не знаеш на какво съм способна.

– Знам какво точно можеш – отвръща, а гласът му става по-нисък и дълбок. – И точно затова съм тук.

– Не си играй с мен, Нолан!

Той взима кичур от косата ми и го премества така, че да оголи врата ми. Пулсираща тръпка разтърсва цялото ми тяло.

– Ако щеше да ме убиеш, Хисса… – гласът му е като топъл шепот, който попива в кожата ми. – Щеше да го направиш още в момента, в който ме видя.

С едно плавно движение хваща рамото ми, а другата ръка плъзва около кръста ми и ме завърта към себе си, а очите му се впиват в моите.

– Довери ми се.

Стоя неподвижно, докато премества ръката си от рамото към люспите по лицето ми. Докосва ги с върха на пръстите си с такава нежност, сякаш се страхува да не ме нарани.

– Ти ме видя, змийче. Не отричай какво съм и на какво съм способен.

Треперя под тежестта на думите му. Не мога да откъсна очи от неговите. Наистина не е човек, но не знам какво е. Звяр, чудовище? Също като мен. Дали отровата ми наистина няма да го погуби?

В следващия миг не знам дали аз го целувам или той целува мен. Единствената ми мисъл е за вкусът на устните му върху моите – топли и нежни. Като първият слънчев лъч след мрака, който ме стопля, оставяйки след себе си желанието за още.

Отдръпва се леко, само за да се приближи още повече и да ме притисне по-силно към тялото си, сякаш опитва да ме задържи цяла, докато всичко в мен се руши. Устните ни се срещат отново и всяка маска, която съм носила, за да се скрия от целия свят се разпада като пясъчен замък. Не мога да дишам, но не ми и трябва. Единственото, което съществува е Нолан – начинът, по който ме държи, как целувката му ме поглъща.

Не се страхува, дори когато отровата се излива от моята уста в неговата. Приема я, като нещо естествено. Приема мен, такава каквато съм. Топлината му ме обгръща и прониква в ледената ми душа.

– Каква наслада – прошепва в устните ми. Леко съм объркана.

– Отровата – пояснява. – Вкусна е. Сърцето ми пропуска един удар.

– А ти… Ти си красива.

Времето спира. Дъхът ми излиза накъсано. Всичко, в което съм вярвала за себе си се пропуква. Отровата, която винаги съм смятала за своето проклятие, за своята орисия, той я нарича вкусна. А мен… красива.

Нолан се усмихва леко, сякаш отлично знае точно какво се случва в главата ми.

– Красотата не е само в светлината. Понякога може да се крие в мрака.

Гледам го – стои, толкова спокоен и за първи път чувствам, че не съм сама. В очите му няма страх, нито съмнение, само сила и увереност. Има някой, на когото мога да се доверя, когото мога да обичам, без да се страхувам, че ще го унищожа. Това чувство ме разтърсва.

И се предавам. Предавам се на него, на възможността за нещо, което никога не съм мислила, че ще имам.

Нолан ме вдига с лекота, силните му ръце ме обгръщат, а тялото ми се притиска към неговото. Сливаме се като две частици от едно цяло.

Впивам нокти в гърба му, а той притиска устните си към моите. Целувката му е настойчива, бурна, изпълнена с толкова много желание.

– Продължавай – изръмжава. – Покажи ми коя си.

Притиска ме към едно дърво наблизо. Държи ме здраво, но не грубо. Пръстите му се движат по бедрата ми и чертаят горещи линии. Тялото ми следва неговото. Извивам се като змия в обятията му. Без никакво съмнение се предавам напълно на момента.

Плъзва ръце през дрехите ми и ги разкъсва. Хладният въздух погалва кожата ми, но това, което ме кара да потреперя е начинът, по който ме гледа. Очите му се впиват в мен ненаситно. Дишането ми се накъсва от усещането за това, което предстои.

Той вплита пръсти в косата ми и леко извива главата ми настрани, оголвайки шията ми. Дъхът му гали кожата ми, а езикът му – влажен и горещ, докосва врата ми. Прави го бавно, оставяйки ме да се насладя на всеки миг.

Тялото ми се напряга, преди да се отпусна напълно в обятията му. Дланите ми се движат по гърба му, а ноктите ми оставят тънки драскотини.

Езикът му продължава своя бавен, почти мъчителен път, докато устните му оставят мокри целувки след него. Ръката му все още е вплетена в косата ми и стяга леко хватката си, придържайки ме неподвижна, карайки ме изцяло да се предам на момента.

Пръстите на другата му ръка намират пътя си към най- чувствителното ми място. Усещането е толкова неочаквано и интензивно. Единият му пръст прониква в мен, а топлината ми го обгръща. Всеки нерв в тялото ми пламва от допира. Неспособна съм да сдържа стона, който се изплъзва от устните ми. Краката ми отказват да ме държат изправна, но той не ме пуска. Притиска ме по-силно към дървото, тялото му е опора и сила. Извивам се към него, напълно подвластна на темпото, което задава.

– Нолан… – прошепвам името му между тежките вдишвания, а той само се усмихва.

Коленете ми съвсем омекват и имам нужда да се обвия около него още по-здраво.

– Толкова си… перфектна.

Тогава вкарва втори пръст, а с палеца си започва да описва съвършени кръгове по клитора ми. Удоволствието се натрупва ниско под корема ми. Пръстите му се движат, все по-надълбоко, намирайки перфектният ритъм. Това ме подлудява. Гърдите ми се повдигат и спускат все по- бързо, а устните му се придвижват към тях и ги целува нежно. Езикът му бавно се движи по извивките им, спира се на едното ми зърно и го засмуква.

– О богове, Нолан… – едва успявам да изрека, през виковете, които не мога да овладея.

Топлината, която се разлива в мен през цялото време, изригва с такава сила, напълно подвластна на удоволствието. Ноктите ми раздират плътта му и от гърлото му се изплъзва дълбоко, първично ръмжене – звук, който вибрира през телата ни и ме кара да тръпна още повече.

Всичко избухва в едно единствено, пленяващо чувство на наслада. Не мога да го задържа повече – оргазмът ме връхлита като ураган и ме поглъща изцяло.

Отпускам се в прегръдката му, изтощена и разтърсена. Той не казва нищо, само ме гали. Затварям очи, оставям се на усещането за присъствието му, за начина, по който ръцете му ме държат, сякаш никога няма да ме пуснат. Пръстите му се спират на извивката на гърба ми, прокарват път нагоре към рамото, а после се връщат надолу, като че ли иска да запомни всяка извивка.

– Тук съм, Хисса – прошепва накрая. – Жив съм. Най-накрая те намерих и никога няма да те пусна да си отидеш.

Отварям очи и срещам неговите. В тях няма и следа от страх, само онова златисто сияние.

– Това реално ли е? Страхувам се, че е сън, от който всеки момент ще се събудя.

– Ако беше сън, щеше ли да усещаш това? – прошепва, докато пръстите му се плъзват нежно по лицето ми, топли и уверени, сякаш искат да изтрият всичките ми съмнения.

Преди да успея да отговоря, хваща ръката ми и я слага на гърдите си.

– Усещаш ли това, змийче. Сърцето ми, то бие за теб. Повярвай, това, което сме, е по-истинско от всичко, което някога си познавала.

Наистина ли го открих. Или може би той откри мен. Мислех, че съм обречена на самота. Толкова дълго вярвах, че това, което съм, е проклятие. Че съм оръжие, създадено да унищожава, да руши всичко, до което се докосне. Отровата ми – тази смъртоносна част от мен – винаги е била пречка, преграда, която ме отделя от останалия свят, от това да бъда нормална, от това да обичам и да бъда обичана.

Нолан ме гледа, все едно вижда всичко – страхът, болката и надеждата.

– И аз съм чудовище, също като теб, Хисса. Различни сме, но еднакво разрушителни. И съм също толкова самотен.

– Нолан… – прошепвам, но той поклаща глава, знак да замълча.

– Изслушай ме – настоява. – Роден съм под пълната луна, която хвърли проклятието си и ме превърна в нещо повече от човек. Първият път, когато се преобразих, бях сам. Страхът… – гласът му затихва за миг. – Никога не съм усещал нещо толкова ужасяващо. Тялото ми не ми принадлежеше. Звярът… той беше там, гласът му беше по-силен от моя собствен. Мислех, че ще изгубя всичко. И го изгубих. Семейството си, хората, които обичах – всички си отидоха. Всички, освен звярът.

Гласът му е пропит с толкова много болка, която не мога да понеса. Очите ми се навлажняват и когато премигвам, една сълза се стича по бузата ми. Той я улавя нежно с пръсти.

– Прекарах години в борба със себе си – продължава. – Да опитомя звяра, да не му позволя да опустоши всичко около мен. Но колкото повече се борех, толкова по-сам оставах. Докато не разбрах, че трябва да го приема. Знаех, че ако някога срещна някой като мен… някой който ще ме разбере, тогава всичко ще има смисъл. И тогава срещнах теб, змийче – ъгълчетата на устните му се извиват в усмивка. – На мен също ми е трудно да повярвам, че си истинска.

Той се навежда бавно. Топлината ме обгръща още преди устните му да докоснат моите.

– Когато те видях за пръв път в онзи бар изглеждаше толкова уверена, но в погледа ти имаше нещо, което никой друг не забеляза. Болката и самотата, тази борба, която познавам толкова добре. Не можех да откъсна очи от теб. Не защото беше красива, макар че си адски красива, повярвай ми, а защото в теб видях себе си. Видях чудовището и как се бориш с него, как се опитваш да го контролираш. Исках да говоря с теб, но не знаех как. Какво можех да кажа? Здравей, и ти ли си чудовище?

Засмивам се, но въпреки това сърцето ми се свива при думите му, защото всяка една от тях е истина.

– Наречи го съдба или случайност… Онази нощ бях излязъл да се разходя, когато видях едно момиче. Тя бягаше по улицата, разтреперана, а очите ѝ – спира за миг, сякаш се връща в онзи момент. – Очите ѝ бяха изпълнени с ужас. Побягнах в посоката, която ми посочи и те видях там сама, срещу онези мъже. Ти не беше в опасност, ти беше опасността. Но когато единият извади пистолет и стреля. Да, боли. Боли дяволски много. Но не беше това, което ме накара да се хвърля към тях. Беше мисълта, че ако не го направя, може да загубя нещо, което още не разбирах напълно.

– Защо не ми разказа всичко тогава?

– Нямаше да ми повярваш. Трябваше първо да го видиш, да го почувстваш. Мога да се преобразявам само при пълнолуние. Тази нощ те проследих до бара и когато те видях да си тръгваш с онзи мъж – гласът му става по-суров. – Знаех какво си мислиш. Видях го в очите ти. Ти не искаше него. Ти искаше да го унищожиш. И аз исках същото.

Прави пауза, и погалва бузата ми, за да ме увери, че всичко е наред.

– Затова те последвах – прошепва накрая. – Затова нахлух в онази стая. Защото знаех, че не мога да стоя настрана. Знаех, че трябва да те спася… или по-скоро да спася себе си.
Ръката му се плъзва надолу към врата ми, пръстите му намират път зад тила ми, а палецът му проследява линията под брадичката, повдигайки главата ми, за да срещна очите му.

– Хисса… – прошепва името ми като молитва, като обещание.

Преди да успея да кажа каквото и да било ме целува. Целувката му е гореща, настоятелна, но в същото време нежна, сякаш иска да ми покаже всяка емоция, която носи в себе си. Усещането е като експлозия – отнема дъха ми, заличава всяка мисъл, всеки страх. Устните му са топли, меки и изпълнени с толкова желание. Не бърза, иска да улови всеки миг, всеки дъх, който споделяме. Езикът му се преплита с моя – изгарящо и сладко. Затяга хватката си около тила ми, придържайки ме към себе си, докато спуска другата ръка към кръста ми. Силно ръмжене се прокрадва от гърдите му. Звук, който ме кара да почувствам, че съм негова, че съм всичко, което му е нужно. Отдръпва се за миг, колкото да си поемем дъх, но не ме пуска. Челото му се допира до моето, а устните му отново се извиват в онази усмивка, която ме кара да се разтапям.

– Готова ли си за мен, змийче?

Тялото ми пламва, всяка частица от мен отговаря на този въпрос,

макар че не успявм да изрека нито дума. Само кимам леко, а сърцето ми се раздира от трепет. Той се навежда отново, но този път целувките му са по-страстни, по-настоятелни. Устните му се плъзгат надолу по челюстта ми, оставяйки мокри следи. Усещам горещината на дъха му, езикът му разпалва огън по кожата ми, а ръцете му ме държат здраво, сякаш никога няма да ме пуснат.

– Кажи ми, Хисса – прошепва между целувките. – Кажи ми, че ме искаш така, както аз искам теб.

– Много повече, отколкото мога да изразя.

Ръцете му се движат по тялото ми – топли, силни и уверени. Притиска ме към себе си и ме кара да забравя за всичко.

– Моя си, змийче. И аз съм твой.

Тези думи са толкова прости, но така мощни, че ме заливат с усещане за цялост. И когато устните му се връщат към моите, всичко останало спира да съществува.

Обгръща талията ми с длани и ме извърта, а аз се отпускам и лягам на меката трева. Прокарва ръка по бедрото ми. Пръстите му се задържат за миг, карайки тялото ми да затрепери в очакване, преди бавно да се насочат нагоре. Спира на онази част от мен, която копнее за докосването му, дъхът ми секва и пулсът ми се ускорява. Не бърза, пръстът му започва да масажира клитора ми с нежни, кръгови движения. Всеки кръг, който описва, е като вълна, която ме отнася все по-далеч от бреговете на съзнанието ми, оставяйки ме на границата между реалността и удоволствието.

През това време устните му са заети с гърдите ми. Топли и ненаситни, те се плъзгат по кожата ми, докато достигнат зърното. Прокарва езика си по него – бавно, почти мъчително. След това се прехвърля на другата и продължава своята игра. Тялото ми е в плен на всяко докосване. Извивам се и търся още и още.

Пръстът му продължава да се движи, увеличавайки леко натиска, а насладата, която изпитвам, заплашва да ме погълне. Мислите ми се разпадат, а стоновете ми се изплъзват неконтролируемо. Той е навсякъде, поглъща ме, разрушава и изгражда едновременно. Усещам как вълната на удоволствието се натрупва, все по-близо до връхната си точка.

Внезапно се отдръпва, прекъсвайки ритъма, който ме води към ръба. Отварям рязко очи, търся неговите, объркана съм от липсата на допира, за който тялото ми жадува.

Нолан ме гледа с предизвикателна усмивка, която разкрива удължени кучешки зъби, а златистия блясък в очите му пулсира, като че ли излъчва своя собствена светлина. Чертите на лицето му се изострят – челюстта му става по-изразителна, скулите му по-остри, сякаш някой е издялал съвършено хищническо лице. Мускулите му се очертават ясно, а кожата му започва да се покрива с тънък слой косъмчета, които проблясват под лунната светлина. Ноктите му се изострят и извиват леко.

Въпреки цялата опасност, която излъчва, е неописуемо красив. Красота, която те кара да се приближиш, дори когато инстинктите ти крещят да бягаш. Той е тъмна магия, сила и нежност, преплетени в едно. И изпитвам само възхищение, примесено с трепет, защото този звяр – този мощен, див и опасен звяр ми принадлежи така, както аз принадлежа на него.

Изправям се и изсъсквам, звукът излиза нисък и предупредителен, като шепот на буря, която тепърва ще се разгърне. Прокарвам език по устните си и усещам как пулсират, напоени с отрова. Люспите ми потрепват и настръхват, остри като шипове, готови да нараняват.

Въздухът се наелектризира, сякаш самата природа усеща страстта, която излъчват телата ни. Той е мрачна, необуздана стихия и виждам в погледа му нещо, което е повече от желание – див инстинкт да вземе това, което е негово.

– Не ме разочаровай, змийче. Покажи ми звяра, който се крие под тази красива кожа.

Сграбчва ме за кръста, ноктите му оставят следи върху кожата ми, но болката е сладка и разпалваща. Не се отдръпвам, а отговарям със същото – впивам нокти в гърба му толкова дълбоко, искам да усетя топлината на кръвта му. От устните му се изплъзва ръмжене, което вибрира в гърдите му, а устните му се спускат върху моите.

Целувката му не е нежна. Тя е необуздана, гладна и изпепеляваща. Захапва устната ми и усещам металния вкус на кръвта в устата си. Езикът му търси моя и когато се намират чувството е като сблъсък на стихии – огън се среща с буря. Това не е просто целувка, а битка, преплитане на страст и ненаситен глад един за друг. Всяко движение е настойчиво, всяко докосване – опияняващо. Преплитаме се в танц, който е едновременно хаотичен и съвършен, като музика, чийто ритъм следваме инстинктивно.

Телата ни се притискат. Люспите по кожата ми се трият в козината му, това е толкова необичайно и възбуждащо. Повалям го на земята и пръстите ми се оплитат в гъстата му черна коса.

В този миг аз съм огънят, а той искрата, която ме разпалва. Извивам се около него като змия, захапвам рамото му, а отровата се излива от зъбите ми. Той не се опитва да сдържи стона, не се опитва да скрие какво изпитва – отдава се напълно, позволява ми да го чуя, да го почувствам.

– Хисса… изрича името ми като зов, който ме изпълва със сила. Кара ме да искам да му дам още, да го разтопя под дланите си.

Усмихвам се и бавно прокарвам нокти по гърдите му, достатъчно силно, за да го накарам да изръмжи. Спускам се по-надолу, пръстите ми се движат по стегнатия му корем, проследявайки линиите, описващи мускулите му, които се напрягат под допира ми. Стигам до панталона и разкопчавам копчетата. Очите ми остават върху неговите, наблюдавайки реакцията му. Тялото му откликва на моето. Повдига се леко, за да събуя панталоните му.

Дъхът ми секва, когато погледът ми се спира на това, което ме очаква. Пенисът му е толкова голям и твърд, горещ и пулсиращ от желание.

Гледката е едновременно омайваща и плашеща. Обгръщам го с ръце, дланите ми се плъзгат бавно по дължината му, усещайки твърдостта му, докато топлината се разлива под пръстите ми. Прокарвам езика си по главичката, вкусвайки го. Нолан поема рязко дъх, ръмженето му се прокрадва в тишината на нощта. Езикът ми продължава да изследва, тялото му се напряга, а ръцете му стискат бедрата ми. Усещам как едва сдържа силата, която притежава, как напрежението помежду ни достига нови висоти. Усмихвам се леко, готова да му дам още.

Прекрачвам го и се накланям, оставяйки върха на пениса му да проникне съвсем малко. Залива ме вълна на трепет, предизвикана от пулсациите му. Не помръдвам, дразня го умишлено, като впивам погледа си в неговия.

Златният блясък в очите му става по-ярък, а ръмженето му се засилва, като зова на дивото.

– Мамка му, Хисса! – изрича името ми с такова желание, че коленете ми едва ме държат.

Ръцете му увеличават натиска върху бедрата ми, умолява ме да сложа край на тази игра.

Затаявам дъх, затварям очи и се спускам надолу поемайки го целия. Члена му ме изпълва изцяло. Извиквам от внезапната болка. Тогава Нолан започва да се движи бавно и внимателно, позволявайки ми да свикна, с размера му. Тялото ми отговаря на призива на неговото и намираме общия ритъм. Болката изчезва напълно и остава само удоволствието, което ме издига към небесата.

Плъзга острите си нокти по кожата на гърдите ми, оставяйки след себе си тънки линии, които се обагрят в червено. Топлината ме кара да потръпна, докато тънки струйки кръв се стичат. Еикът му ги проследява, облизвайки я бавно, сякаш е най-сладкия нектар, който някога е вкусвал. Зъбите му леко се впиват около ръба на раздраната кожа, но не ме боли. Това е наслада, това е неговият начин да ми покаже, колко силно ме желае. Ръцете ми се плъзват към раменете му, впивам ноктите си в плътта му, докато той продължава да пирува с мен, оставяйки ме без дъх.

Без да каже и дума, ме обръща, тялото ми следва неговото, все едно е създадено да му се подчинява. Заставам на колене, ръцете ми се опират в меката, влажна земя, а люспите по кожата ми блестят, отразявайки лунната светлина, която играе върху телата ни. Намества се зад мен, едната му ръка се плъзва по кръста ми, притискайки ме надолу. Гърбът ми се извива автоматично, откривайки ме напълно за него. Хваща ме здраво за хълбуците и се навежда напред.

Вкарва го бавно. Дава ми малко време да свикна, а после увеличава темпото. Звукът на преплитащите ни се тела, на тежкото ни дишане и на безкрайната ни нужда един от друг изпълва гората. Моите стонове, примесени с неговото дълбоко ръмжене, отекват в нощта, сливайки се с шепота на дърветата.

С всеки следващ тласък, желанието ми нараства неудържимо, като пламък, който се разгаря все по-силно. Отровата, която винаги съм свързвала с унищожение, сега пулсира като опияняващ елексир, пренасяйки удоволствието във всяка частица от мен. Възбудата ми е неконтролируема, всепоглъщаща, а напрежението се натрупва, готово да избухне в ослепителен екстаз.

Без предупреждение, Нолан ме хваща здраво и ме завърта, заставяйки ме да легна по гръб върху влажната земя. Вдига краката ми на сгъвката на лактите си. Тази поза поставя тялото ми напълно отворено за него. Разтваря бедрата ми широко и облизва устните си, предизвикателно.

После приплъзва краката ми, докато не достигат раменете му. В следващия миг езикът му облизва котенцето ми. Първият контакт е нежен, почти дразнещ. Тялото ми се извива леко, а дъхът ми излиза на пресекулки, неспособна да се контролирам. Той се движи плавно – изследва и вкусва.

– Сладкото ми змийче – шепне, а гласът му се губи във влагата ми.

Викам от удоволствие, звукът се изплъзва от устните ми, див и необуздан, докато цялото ми тяло трепери под допира му. Но това не ми е достатъчно – усещанията, с които ме дарява, ме карат да копнея за още, да искам да взема всичко, което Нолан може да ми даде. Не просто да бъда негова, а да грабя от цялото му същество.

Ръцете ми намират път към косата му, вплитат се в гъстите кичури и го придърпват по-близо. Притискам бедрата си към лицето му и не мога да спра. Искам да се слея напълно с него. Всяка ласка на езика му е като пожар, който се разраства, карайки ме да изгарям от желание и нужда за още.

– Не спирай, Нолан! – стонът ми е наполовина молба, наполовина заповед, гласът ми дрезгав и накъсан. – Дай ми всичко!

Той отговаря с ниско ръмжене, вибрацията се разлива през кожата ми, кара ме да извия гръб. Езикът му става още по-настойчив, навлиза още по-надълбоко, докато ме води към онзи момент, от който няма връщане назад. Но аз искам да го почувствам още повече. Искам да го видя, да го докосна, да бъда тази, която разрушава контрола му.

Ръцете ми го притеглят нагоре, погледът ми среща неговия, див и изпълнен със същата нужда, която бушува и в мен. Когато го вкарва отново, чувството е като удар на мълния – разтърсва ме и не оставя нищо друго освен чиста, неприкрита страст. Дъхът ми излиза на пресекулки, наситен със сладка агония, а тялото ми се разтяга, за да може да го поеме. Държи ме здраво, но въпреки това се извивам при всеки тласък.

Ноктите ми се впиват в раменете му, оставяйки дълги следи, които посреща с глухо ръмжене. Златният блясък в очите му ме изгаря, а движенията му стават по-бързи, по-настоятелни.
Изправя се леко, повдига бедрата ми и се навежда напред, така че ъгълът на проникване става още по-дълбок, още по-интензивен. Обхваща хълбоците ми и поема целия контрол.

Отмятам глава назад и затварям очи. Усещането е не просто удоволствие – то е нещо първично, почти животинско.

– Погледни ме, Хисса – изръмжава, а гласът му е толкова суров, че кара кожата ми да настръхне.

Извъртам глава и очите ми срещат неговите, горящи от желание. Усмихва се преди отново да се наведе и да впие устните си в моите.

Целувката му е жестока, гладна. Телата ни се движат в синхрон, в див и необуздан танц.

Тялото ми изгаря под неговото, всяка следваща секунда ме приближава към оргазма. Темпото му става неистово, движенията му са като вълни, разбиващи се срещу мен, а всеки тласък е толкова дълбок, че ме кара да крещя. Болка, удоволствие, желание – всичко се преплита в експлозия.

Оргазмът ме връхлита толкова мощно. Крещя името му, стоновете ми се сливат с неговите, когато и той достига до върха, разтърсен от същата яростна емоция. Усещам го дълбоко в себе си, как се отдава напълно и се слива с мен.

Лунната светлина продължава да играе върху телата ни, а гората сякаш затаява дъх, за да стане свидетел на това, в което се превърнахме
– чудовища в очите на целия свят, но спасение един за друг.

Няколко месеца по-късно.

Поредната нощ, поредният клуб, поредната жертва…

Влизам в мотела с мръсника, който дрогира момичета и после ги изнасилва.

– Хайде, сладкишче, отиди до тоалетната да се освежиш, а аз ще налея по питие.

– Значи това е номерът ти?

– За какво говориш?

– Сериозно ли? Питие, тоалетна… Колко момичета си дрогирал по този начин?

– Млъкни, кучко! – гласът му става груб. – Не ми е нужно да се обяснявам пред теб. Ще си тръгнеш доволна, както всички останали.

Преобразяването ми започва. Усмихвам се и прокарвам език по устните си, а разцепеният му връх проблясва за миг.

– Що за изрод си ти – опулва очи насреща ми. Зад гърба му се процежда дълбоко ръмжене.

Още една нощ, още една смърт. Нашата игра приключва и изчезваме…

КРАЙ