Звезден Ловец

Нощта дойде бързо и донесе със себе си хлад. Лора потрепери в памучна си тениска, над която беше наметнала суитшърт от тънка мериносова вълна. Дрехите ѝ бяха подгизнали от пот, която отказваше да засъхне от влагата. Кожата ѝ настръхна за пореден път от студа, който се прокрадваше във въздуха.

Тя планираше да прекара още шест дни в лагера си в Амазонската джунгла, далеч от цивилизацията. Имаше достатъчно храна, вода и тягов акумулатор, снабден със слънчев панел. Трябваше ѝ само време и малко късмет, за да довърши проучването си.

Много малко хора можеха да се похвалят с умението да оцелеят на това място повече от ден-два. През деня в гората беше горещо и влажно и наоколо се навъртаха всевъзможни хапещи гадинки, а вечер температурите падаха с поне десет градуса и на лов излизаха хищниците. Джунглата беше напълно решена да сломи духа на всеки, който пристъпи в нея неподготвен. Лора беше преживявала и по-лоши неща.

Ботаничката разбърка бавно инстантната супа в чашата си. Погледа ѝ блуждаеше в пламъчетата, които играеха по ръба на металната шайба на преносимия газов котлон. Често се случваше да ѝ е студено – имаше заболяване, за което другите не знаеха. Хапчетата, които пиеше всяка сутрин, помагаха да се справи с болестта. Тя не споделяше с никого за състоянието си, защото с правилното лечение не беше животозастрашаващо. Но беше нещо, което ръководителят ѝ можеше да използва против нея. Ако той научеше, че здравето ѝ е разклатено, щеше да има разумна причина да ѝ откаже достъп до джунглата.

Сателитният телефон, който стоеше върху кутията с растителни образци, издаде тих продължителен звук. Лора не му обърна внимание. Устройството отново изписука настоятелно до нея. Тя откъсна очи от огъня, въздъхна шумно, и се пресегна да го вземе. Беше Ейдриън. Реши да не приеме обаждането. Днес не беше в настроение, а Ейдриън Хейли – бившият ѝ годеник и ръководител – бе в състояние да я изкара от кожата ѝ само с няколко думи.

Лора бе имала нещастието да се влюби в него в последната си година в университета. Ейдриън беше умен, чаровен и общителен и успя за много кратко време да ѝ завърти главата. След като завършиха докторантурите си и двамата се бяха преместили в Манаус, Бразилия, за да изучават растителните видове в дъждовната гора. След година се бяха сгодили. Лора обаче бе напълно неподготвена за момента, в който бе хванала Ейдриън в леглото им с една от студентките, на които беше ментор.

За нейн ужас се наложи да продължи да работи с него, защото беше подписала пет годишен договор. Ако напуснеше лабораторията, щеше да се сбогува с академичната си кариера завинаги. Ръцете ѝ бяха вързани и Ейдриън беше напълно наясно с този факт. Той беше решен да си я върне, без значение дали тя иска това или не.

Някъде зад нея натежал плод падна от едно дърво и се чу глух звук, който върна съзнанието ѝ в настоящето. Тя се сепна и изключи котлона, затаи дъх и се огледа, но не чу нищо друго, освен досадното жужене на насекомите и спорадичния зов на птиците путу.

Лора поклати развеселено глава и засърба гъбената супа от канчето си. В същия миг, високо над главата ѝ се чу звук като от избухнал фоерверк или изстрел на куршум. Тя скочи на краката си и огледа малкото късче черно небе, което се показваше между листата над нея. В главата ѝ изникна картина на дебел клон, който се отчупва от ствола на някое от по-високите дървета и се стоварва на главата ѝ. Знаеше, че водачите ѝ бяха обезопасили доста широк периметър около лагера ѝ. Наоколо нямаше опасни изсъхнали клони.

Тя се придвижи по-близо до границата на бивака си. Зад ниската електрическа ограда, която бяха опънали при идването ѝ, имаше дърво, чиято корона бе по-рехава от на останалите и през нея се виждаше значително по-голям отрязък от небето. Нямаше да види нищо повече от ярките съзвездия в това полукълбо на Земята, но чувството, че е чула нещо, което не може да се категоризира като нормален за дъждовната гора звук, я глождеше е я дърпаше към тъмнината отвъд.

Лора откопча тънката мрежа за насекоми, обграждаща лагера, прекрачи електрическата ограда и внимателно запристъпва към ствола на дървото, без да откъсва поглед от небето. Усилията ѝ се увенчаха с успех, когато видя със собствените си очи как, високо горе, червена светкавица раздра небесата и след нея в атмосферата се появи нещо, което стремглаво се насочи към земята. Не можеше да различи, нито формата, нито размерите на предмета и след секунда-две нещото се изгуби от погледа ѝ. Лора не можеше да повярва на очите си. Сигурно беше метеорит – някое откъснало се парче от комета. Досега не бе имала късмета наблюдавала такова явление.

След още секунда се чу далечен взрив и до ушите ѝ достигна тътена от разбиващ се метал в земята. Нещото бе паднало далеч от лагера ѝ и съдейки по звука, който се разнесе из гората, беше голямо. На Лора ѝ се прииска да отиде да види какъв бе мистериозният предмет. Може би дори да си вземе парченце от него за спомен.
С нейния късмет, сигурно щеше да е радиоактивен.

Но тя нямаше нито уменията, нито времето, да тръгне на преход през джунглата. Дори не знаеше къде е мястото на сблъсъка. Ако бе паднал близо до територията на някое от месните племена, щеше да е чисто самоубийство да тръгне да го търси. Погледа още малко небето, но не видя и не чу нищо повече от нормалните звуци на гората.

На другата сутрин Лора се събуди с мисълта за това, на което бе станала свидетел предната вечер. Колко ли дълбок кратер бе оставил метеоритът в земята? Гледката сигурно щеше да си заслужава прехода през дъждовната гора. Самотата и спокойствието тук можеха да побъркат човек и тя отчаяно си търсеше развлечение. Протегна се, изпи блудкавото инстантно кафе, с което разполагаше и лапна двете сини хапчета. След това метна полевата раница на рамо.

Минаваше обяд когато коремът ѝ изкъркори силно и тя най-накрая погледна часовника на китката си. Беше забравила да изяде обяда си. Освен оскъдната закуска, досега бе пила само вода. Тя остави дебелия тефтер, в който си водеше записки и извади от раницата си вакуумирана питка хляб, авокадо и бананово листо със завита половин печена риба, която бе успяла да улови вчера. В близост растеше и бананово дърво, отрупано със зрели плодове. Ако не друго, тук поне не можеше да остане гладна.

Тъкмо заби зъби в голяма хапка от бялот месо, когато косъмчетата на врата ѝ настръхнаха. Тя застина на място и после бавно вдигна глава. Нещо я наблюдаваше, но тя не можеше да види какво е то. Възможно бе да е ягуар – те ловуваха основно през нощта, но се случваше да дебнат плячка и през деня. Лора обаче знаеше, че бяха най-активни около свечеряване. Тя силно се надяваше да не е ягуар.

Не се намираше на територията на някое от местните племена и те нямаха причина да я нападат. Единият от водачите ѝ бе разказал зловеща история за двойка – мъж и жена – които довел на експедиция тук. Местните ги нападнали изненадващо и убили мъжа пред очите на съпругата му. Описанията му бяха гротескни. Лора щеше да помни тази история до последния си ден на тази земя. Тя специално бе избрала район за поучаване възможно по-далеч от местата, на които живееха и ловуваха индианците.

Индустриализацията в развитите страни бе донесла много преимущества на жителите им, но единственото, на което бе научила амазонските племена, бе да се боят от белия човек. Една от най-големите трагедии, случила се в тропическите гори на Амазонка, се наричала „Каучукова треска“. Това било кървавото време на интензивно извличане и износ на каучук в Съединените щати и различни европейски страни, продължило чак до края на Втората световна война.

През този период местните жители били използвани като евтина работна ръка и били подложени на чудовищни изтезания и робство. Добивът на гума от дъждовната гора почти бе довел до геноцида на племената. Нищо чудно, че сега не се доверяваха на непознати хора, дръзнали да прекрачат в териториите им.

Кожата по гърба на Лора настръхна отново. Дори някой индианец да се криеше в сенките и да я дебнеше – той или щеше сам да си тръгне, или да я нападне и тя нямаше да може да се защити по никакъв начин.

Но ако беше местен, той вече щеше да се е показал.

Тя отново хвърли бърз поглед на часовника си и видя, че наближава четири без петнадесет. Скоро щеше да започне да се смрачава.
Неприятното усещане изчезна и раменете ѝ се отпуснаха от само себе си. Лора се изправи и се завъртя, за да огледа джунглата. Освен маймуните, които подскачаха по клоните и папагалите, които току политаха или кацаха на дърветата наоколо, тя не видя нищо друго.

„Може пък да е била маймуна ревач, те са сравнително големи…“ – помисли си Лора – „Но не достатъчно…“.

Опита се да успокои дишането си, но в главата ѝ се зароди мисълта, че имаше нещо странно в случващото се. Тя се протегна и реши да поработи още един час и след това да се върне в лагера. Може би утре щеше да отиде до друг квадрант от картата си, за всеки случай.

Лора се прибра в лагера малко преди да залезе слънцето. Имаше достатъчно време, за да разпъне преносимия душ и най-накрая да се изкъпе.

Водата още капеше от тялото ѝ, но Лора бързаше да се облече, за да скрие кожата си от ухапванията на нахалните комари. Отправи се към провизиите, които държеше в желязна кутия, втъкната високо над земята, между клоните на голямо дърво. Извади туристическия си котлон, малка тенджера и една опаковка вакуумиран варен ориз и се зае да приготвя вечерята си.

Мракът бързо обгърна лагера на Лора. Високо в дърветата се чу шумоленето на клони и крясъкът на маймуна. Ботаничката побутваше зрънцата ориз в канчето си, а погледа ѝ блуждаеше, когато по врата ѝ избиха познати тръпки и я заля студена вълна. За втори път днес ѝ се стори, че нещо я наблюдава. Някой се спотайваше в сенките зад голямото дърво, на което беше закачен хамака ѝ. Не посмя да се обърне веднага.

По това време на вечерта, обичаше да слуша звуците на гората с чаша горещ чай от какаови люспи, но сега не чуваше нищо. Една мисъл я успокояваше – ако беше някой голям хищник, щеше да е много неприятно изненадан от електрическата ограда, обграждаща бивака ѝ. „А, ако не е хищник…“

Лора погледна тъмнината извън лагера си – наоколо беше зловещо тихо. Сякаш дъждовната гора изведнъж бе спряла да диша. Тя не чуваше, нито нощните птици, нито хрускането и дращенето на насекомите. Сякаш животът за миг се беше изпарил от джунглата. Дори ягуарите не предизвикваха такава абсолютна тишина с присъствието си.

Лора обърна сковано тялото си и огледа растителността наоколо. Не забеляза нищо нередно. Впери настойчиво поглед в мястото, от където мислеше, че я наблюдават и не откъсна очи. Бавно зрението ѝ свикна с тъмнината и започна да разпознава формите на папратовите листа и стволовете на дърветата. Там нямаше никого. Вече започваше да се чуди дали не си въобразява. Тъкмо да отвърне поглед и да продължи да се приготвя за лягане, когато забеляза как очертанията на едно огромно папратово листо се размиват и то се полюшва, сякаш нещо или някой е минал покрай него. Листото беше на няколко метра от нея, но тя ясно видя как то помръдна.

– Какво по дяволите… – не се стърпя Лора и разтърка очи.

Стоеше загледана във флората и дори не усети, че бе спряла да диша. Тя изпусна дъха, задържан в дробовете си и отърка длани в панталона си. Тук ставаше нещо странно и тя не беше сигурна, че иска да разбира какво бе то. Може би трябваше да се обади и да помоли Ейдриън да изпрати водачите по-рано. Той сигурно само това чакаше.

Лора не се плашеше лесно. Беше се сблъсквала с какви ли не смъртоносни животни в джунглата. Тук дори мравките и пеперудите можеха да са токсични. Всичко живо в гората се бореше за надмощие и бе в състояние да те извади от строя за няколко дни – дори да те убие – ако се изпречиш на пътя му. Но случващото се сега не беше нормално и това я ужасяваше.

Гората не се бе променила много от вчера, но в момента иззад всяка сянка и листо сякаш я дебнеше заплаха.

Чу тихи стъпки зад себе си. Бяха съвсем близо. Страхът на Лора Кингсли се превърна в гняв.

– Къде си, гадино? Не ме е страх от теб! – изкрещя тя и се завъртя в кръг.

Нещо тежко тупна на земята пред нея. Тя го чу, но не го видя. Тогава пред очите ѝ, пейзажа заблещука и прие формата на едър човек. Той беше прозрачен, но Лора успя да види, че е висок поне два метра и половина.

Ботаничката дори не разбра кога хукна да бяга. Усети как тялото ѝ разкъсва тънката мрежа за комари, прескочи с лекота електрическата оградка и се понесе с всичка сила между дърветата. Не знаеше къде отива, но в момента това не бе първата ѝ грижа. Единственото, за което можеше да мисли е, че шестото ѝ чувство се бе оказало вярно – някой наистина я дебнеше от сенките на гората.

Лора лъкатушеше сред гъстата растителност. Клоните деряха кожата ѝ, надигнатите корени се опитваха да я препънат, прасците ѝ изгаряха, а дъхът излизаше на пресекулки от устата ѝ. Беше тъмно и тя се препъваше, падаше и ставаше, но не спираше. Единствено адреналинът я държеше на крака в момента. Тя знаеше, че няма да издържи да бяга още дълго. Мозъкът ѝ трескаво обмисляше всяка възможност за изход от ситуацията. Тя трябваше да се скрие някъде. Не знаеше дали непознатият все още я следва и не смееше да се обърне назад да погледне. Страх я беше да не се блъсне в някое дърво.

Колко време бягаше вече… час… два… няколко минути? Беше дезориентирана и трудно различаваше пътя си в мрака. Умората започваше да забавя крачките ѝ. Зачуди се дали непознатият нямаше да я настигне скоро. С ужас си представи как той се хвърля върху нея и я поваля на земята. Тръсна глава в опит да прогони нежеланите мисли и после се сети, че той беше невидим. Може би сега бягаше наравно с нея и тя просто не можеше да го види. Може би я изчакваше да набере преднина и за него това беше просто една игра.

Още като беше малка, майка ѝ често повтаряше, че трябва да разсъждава като учен, да остави чувствата и страховете и да се концентрира върху данните.

„Мозък на учен, мила“ – казваше тя – „Трябва да имаш мозък на учен.“

Единственото обяснения, което изникваше в главата ѝ беше „военна технология“. Тя знаеше съвсем малко за джаджите, които ползваха военните от неин познат в морската пехота. Но дори те звучаха като нещо излязло от научнофантастичен роман. Тези разработки, естествено, не се споделяха с цивилните. Кой знае още с каква технология разполагаше правителството на държавата, от която идваше невидимия.

Почвата под краката ѝ стана по-мека и Лора внезапно се озова на брега на Амазонка. Реката беше тясна и течеше лениво през тази част на джунглата. От водата стърчаха стволовете на дървета и тук-там през клоните им пролазваха лунни лъчи, които се отразяваха в зелената повърхност. На другия бряг стояха няколко диви прасета и я наблюдаваха любопитно. Ботаничката благодари на бога, в който не вярваше, за късмета си. Тези животни бяха също толкова опасни колкото ягуарите, може би дори повече.

Тя се обърна и погледна зад себе си, но мрака ѝ пречеше да види каквото и да е.

„Той е невидим!“, припомни си и внимателно обходи с поглед близките дървета и храсти.

Може би го беше изгубила, може би, беше успяла да му се измъкне. Зад гърба ѝ се разнесе мъркане, което прерасна в продължително, заплашително ръмжене. Младата жена се обърна много бавно и видя как към нея пристъпва огромен ягуар. Животното явно беше дошло да пие вода от реката и тя не го бе забелязала.

Думата ягуар означаваше „този, който убива с един скок“. Лора разбра, че животът ѝ висеше на косъм. Метафорично беше застанала между чука и наковалнята. В гората я чакаше невидим супервойник, който незнайно защо бе решил да я нападне. В реката беше пълно с крокодили, анаконди и форми на живот, за които дори не искаше да си помисля. А на брега я дебнеше най-големият ягуар, който някога бе виждала. Можеше само да се надява, че търбухът на котарака беше пълен.

Някой някога бе казал на Лора, че котките предпочитат женските гласове, защото са по-нежни и мелодични. Реши, че няма какво да губи.

– Я колко си красив – каза тихо тя – няма да ме изядеш. Ти си едно добро коте, да, едно хубаво коте.

Едрият хищник явно не oдобри похвалите ѝ, защото замахна с лапа в нейна посока и изръмжа заплашително. Лора направи много бавна крачка назад, но кракът ѝ се заплете в здравите корени на едно от дърветата, тя изгуби равновесие и се пльосна по задник на земята. Котката това и чакаше – сниши се на предните си крака, разсече въздуха с опашка и се приготви да се хвърли върху нея.

Светът около Лора заглъхна. Тя виждаше единствено ягуара, който се готвеше да скочи и да я разпори с ноктите си. Ръцете ѝ трескаво заопипваха почвата около нея. Дясната ѝ длан се плъзна по грапавата кора на дебел клон, който бе паднал на земята. Тя го дръпна, като се молеше да не е изгнил или прекалено дълъг. Ягуарът скочи и за части от секундата Лора го гледаше как хвърчи във въздуха към нея. Тя замахна с клона и с облекчение усети тежестта в ръцете си. Голямата котка промени траекторията си насред скока, но се приземи прекалено близо до нея и успя да разкъса кожата на бедрото ѝ с лапа.

Лора изкрещя и изтърва клона. Ягуарът не се поколеба и се метна върху нея. Тя успя да вдигне длани пред очите си в опит да се защити, но знаеше, че с нея вече беше свършено. Приготви се за болката, която щеше да последва и забвението, което я очакваше. Никой нямаше да разбере какво се бе случило с нея. Крокодилите щяха да изядат, това което ягуарът нямаше да успее.
Секундата се разтегли мъчително и точно когато Лора си мислеше, че иска по-бързо да приключи този ужас до ушите ѝ достигна непознат мощен рев. Звучеше животински, но тя познаваше гласовете на повечето животни в джунглата. Този звук чуваше за пръв път. Ягуарът се дръпна от нея и изрева на свой ред. Лора отвори очи и видя най-невероятната гледка.

От дърветата излезе полупрозрачна хуманоидна форма, която малко по малко започна да приема солидни очертания. Той се придвижваше полуприведен, с дълго копие в ръка. Тялото му бе облечено със зелена метална броня, която проблесна на лунната светлина. Лицето му бе скрито от странен метален шлем, от който излизаха десетки дълги, дебели, шнурове. Приличаха на растите на един от бившите ѝ колеги от университета, но нямаха текстурата на коса. Визьорът на шлема се прибра и Лора видя очите му. Те бяха черни, а ирисите му бяха огромни и яркожълти и следяха котката неотлъчно. Съществото нададе силен животински рев и ягуарът без колебание се метна към него. Двамата вплетоха крайници, а Лора наблюдаваше битката им със смесица от ужас и удивление.

Ягуарът захапа кръвнишки металната ръка на непознатия, който на свой ред обхвана главата на котката със свободната си длан и я дръпна силно назад. Животното издаде жалостив гъргорещ звук, но невидимия не се поколеба. Той хвана двете челюсти на ягуара и ги натисна силно в противоположни посоки. Чу се отвратителен звук на счупени кости и късане на мускули и кожа. На Лора ѝ прилоша, главата ѝ се замая и тя отвърна очи от гротескната сцена. Кракът ѝ кървеше обилно и внезапно тя усети как я наляга слабост. Погледът ѝ се замъгли и над ума ѝ започна да се спуска мъгла. Последното, което видя бяха жълтите ириси на непознатия, които я наблюдаваха иззад шлема му.

Съзнанието на Лора Кингсли се върна в тялото ѝ. Всичко я болеше, не можеше дори да отвори клепачи. Имаше чувството, че е спала с дни. Опита се да си припомни какво ѝ се бе случило последно, но не можа. Спомените упорито отказваха да се върнат при нея. Усещаше тъпа болка в лявото си бедро, но не знаеше защо. Внезапно изпита силна жажда. От колко ли време не бе пила вода? Знаеше само, че трябва да се опита да се изправи.

Бавно отвори очи и изчака погледът ѝ да се фокусира. Над главата ѝ имаше таван, който беше направен от гладък, матов, метал. Лора опита да раздвижи пръстите на ръцете и краката си, после се подпря на десния си лакът и пробва да се надигне. Тялото ѝ се възпротиви, но волята ѝ бе по-силна и тя успя да повдигне торса си от мястото, на което лежеше. Причерня ѝ за няколко секунди, но чувството бързо отмина и тя успя да се огледа.

Мястото, на което се намираше ѝ беше напълно непознато. Помещението бе изцяло покрито със светлосивия метал. На няколко метра от себе си видя контролен пункт, чиито панели бяха свалени и от чиято вътрешност стърчаха жици и кабели. Някой явно се беше опитвал да го поправи. Над него висеше огромен овален прозорец. От вън влизаше слънчева светлина и се виждаха върховете на дърветата. Все още беше в джунглата.

В стаята нямаше други мебели или предмети, които да ѝ подскажат къде се намира. Лора се зачуди дали краката ѝ щяха да я издържат, ако се опита да се изправи. Не успя да пробва, защото в този момент един от металните панели в стената от ляво се плъзна и през прага прекрачи той.

Лора се вцепени. Гледаше съществото пред нея с широко отворени очи и не смееше да мигне. Той наклони леко глава, сякаш я изучаваше. После се приближи до командния модул, вдигна ръце и свали шлема от главата си.

Лора ахна.

В лицето му имаше нещо познато, въпреки че чертите му нямаха нищо общо с човешките. Кожата му имаше зеленикав отенък, а от двете страни по врата му се спускаха тъмни, почти черни, петна, които изчезваха под яката на костюма му. Имаше тежки смръщени вежди, ясно изразени скули и брадичка. Но кожата беше опъната по черепа му, а на лицето му липсваха всички меки части, които бе свикнала да вижда обикновено. Дебелите черни шнурове, които бе помислила за расти, излизаха главата му, така че предположението ѝ, че бе коса може би щеше да се окаже вярно.

Тялото му бе скрито от железния костюм, който носеше, но по телосложението му си личеше, че е жилав и здрав. Лора продължаваше да мисли за него като за мъжки индивид, но сега една мисъл ѝ мина през главата – че той не е човек и тя не знае нищо за него. И все пак реши, че за сега ще продължи да го нарича „той“. Още едно прозрение се промъкна в ума ѝ – метеоритът, който бе видяла да пада някъде в джунглата – може би въобще не беше метеорит.

Лора наблюдаваше как той свали металните ръкавици от ръцете си и с ужас видя дългите, остри нокти, с които завършваха петте му пръста. Бяха черни и приличаха на ноктите на хищник. Той сви пръсти в юмрук и после ги отпусна, направи това няколко път, като продължаваше да гледа Лора безизразно. После явно реши, че тя не представлява непосредствена опасност за него и ѝ обърна гръб. Застана пред контролния пункт и клекна да огледа една дебела жица, която излизаше от основата му.

Лора се поколеба. Невидимият явно не се страхуваше от нея и нямаше намерение да я нарани… поне за момента. Това обаче не означаваше, че тя беше в безопасност. В ума ѝ изникна сцената с умъртвения ягуар. Спомените ѝ един по един започнаха да заемат местата си в мозъка ѝ. Лора потръпна при спомена за това колко хладнокръвно непознатия бе убил животинката, макар тази животинка да се бе готвила да отнеме нейния живот секунди преди това. Той всъщност я бе спасил.

Тя погледна към левия си крак и за пръв път видя превръзката, която покриваше бедрото ѝ. Той се бе погрижил за нея. Или наистина не ѝ мислеше злото, или имаше други мрачни планове за нея, които включваха да е здрава и в съзнание. Тя потръпна при тази мисъл.

Лора се помъчи да седне, преметна крака от ръба и впи пръсти в металния край на леглото.

„Неговото легло“ – сепна се тя.

Не можеше да реши какво иска той от нея и това я влудяваше. Беше се появил в лагера ѝ и я бе наблюдавал от сенките в гората. След това я бе гонил из джунглата и накрая я бе спасил от ягуара. Все действия, които си противоречаха.

Той продължаваше да работи над контролното табло и не ѝ обръщаше внимание. Жаждата отново завладя съзнанието на Лора и тя реши, че ако скоро не пие вода, това ще я довърши. Изкашля се в опит да прочисти гърлото си се опита да звучи възможно най-спокойно.

– Жадна съм – изхриптя тя. Прокашля се отново и продължи.

– Чуваш ли ме? Искам вода.

Невидимият не ѝ обърна внимание. Бърникаше нещо с гръб към нея и или я игнорираше, или не го интересуваше какви са желанията ѝ. Лора започваше да се изневря, което изцеждаше и малкото сила, която ѝ бе останала.

– Виж сега, не знам какво искаш, обаче си сбъркал човека, разбра ли? Ще ти стъжня живота, ако не ме пуснеш да си ходя.

Той взе нещо от кутията с най-странните инструменти, които тя някога бе виждала, като продължаваше да стои с гръб към нея. Това я вбеси и тя изкрещя. Ако имаше нещо, с което да го замери, щеше да го направи.

Съществото бавно се изправи и се завъртя към нея. Очите му присветваха злокобно в сивото помещение. Той вдигна ръка и ѝ показа някакво малко устройство с издължена, извита форма. Тя не знаеше какво прави то, но се надяваше, че не бе някакво извънземно оръжие, което да я изпепели на място. Той го постави на контура на острата си челюст и то се впи в кожата на бузата и врата му. После непознатият отвори уста, в която блеснаха редица остри бели зъби и се опита да говори. Отначало от гърлото му излязоха стряскащи гърлени звуци, които след секунди се преобразуваха в човешки думи.

– Водаа-а, вода… – повтори той с дълбок, глас.

Лора не можеше да повярва на това, което наблюдаваше. Отначало дори не ѝ бе минало през ума, че той най-вероятно не говори езика ѝ, а сега ѝ се отдаваше възможност да комуникира с вид, който хората от Земята все още не познаваха. Тя щеше да е първата, установила връзка с извънземен. Мозъкът ѝ на учен и изследовател заработи на пълни обороти.

– Разбираш ли ме? – попита го.

– Да – отвърна той.

Лора си пое дълбоко дъх и се намести на леглото му.

– Аз съм Лора Кингсли – тя посочи себе си.

– Ло-ра Кин‘сли – повтори той, после се позамисли и сложи ръка на гърдите си – Кхалгар‘дракх.

– Това ли е името ти? Малко е дългичко. Може ли да те наричам Дракс?

Той наклони глава, сякаш обмисляше предложението ѝ и после кимна бавно. След това се пресегна зад гърба си и извади нещо, което подозрително много приличаше на манерка. Подаде я на Лора и тя с изненада откри, че вътре беше пълна с прясна вода. Отпи жадно и няколко капки потекоха по брадичката ѝ и намокриха зелената ѝ тениска. Лора погледна към новия си познайник и видя как жълтите му ириси се свиха за секунда и очите му притъмняха леко.

– Добре, а сега едно по едно. Ще ме нараниш ли? – попита малко по-смело тя.

– Не.

– Тогава какво искаш от мен?

Той посочи раненото ѝ бедро и описа кръг с ръка.

– Здрава.

– Искаш да ме излекуваш, да съм здрава, така ли?

Дракс кимна за пореден път. Добре, може би щяха да се разберат. Лора се наведе малко по-напред в леглото. Страхуваше се да го попита, защото отговорът можеше и да не ѝ хареса, но се налагаше.

– Тогава защо ме следеше?

Дракс вдигна въпросително вежди.

– Опасност – каза спокойно той.

– Не съм била в опасност – отвърна Лора и сбръчка чело.

– Ти от къде идваш? – попита тя и затаи дъх.

Дракс вдигна длан и посочи тавана на помещението с показалец, после изстреля ръката си бързо нагоре, сякаш имитираше ракета.

– Идваш от космоса? Значи твоят кораб се разби в джунглата вчера?

Той кимна два пъти, сякаш за да потвърди съмненията ѝ.

Лора замълча и се замисли какво още може да го пита. Толкова много неща, но кои от тях бяха най-важни? Той очевидно разбираше езика ѝ и въпреки различния цвят на кожата и някои детайли във външността му, изглеждаше повече като човек, отколкото като напълно отделен вид. Всичко това беше просто сюрреалистично.

– Какво тогава правиш тук? Защо си на Земята?

Погледът на Дракс се плъзна от лицето към ранения ѝ крак, той се доближи и ѝ подаде ръка. Лора го изгледа втрещено, но се престраши и пое дланта му в своята. Кожата му бе гореща и мека като кадифе.

Той ѝ помогна да се изправи на крака и внимателно я поведе към контролното табло. Там имаше всевъзможни лостове, копчета и инструменти. Подаде ѝ нещо, което приличаше на безжична слушалка. Лора го взе в ръце и се озадачи от тежестта, която усети. Дракс посегна, взе слушалката и я намести на дясното ѝ слепоочие. Предмета се впи в кожата ѝ и пред погледа ѝ се спусна мъгла, която бързо се превърна в мрак. Лора се изплаши и понечи да свали устройството, но усети ръката на Дракс, която стисна нейната леко, сякаш искаше да ѝ каже, че няма за какво да се притеснява. Тогава в главата ѝ проехтя вече познат глас.

„Ти си в ума ми. Тук можеш само да наблюдаваш, но не и да комуникираш. Преводачът ми не е напълно зареден и все още не мога да съставям изречения, за да говоря пълноценно с теб. Не можеш, обаче, да останеш дълго в главата ми – това може да има последици за теб.“

Лора не смееше да мръдне, знаеше че това, което ѝ се случваше беше мечта за мнозина. Колкото и оскъден да бе речника на преводача на Дракс, пак беше повече отколкото бе очаквала тя. Възможността да общува с него, дори и с няколко думи беше велико постижение.

„Това е всичко, което мога да ти покажа, за сега.“ – проехтя отново гласът.

В тъмнината пред очите ѝ започнаха да присветват разноцветни петна, които се превърнаха в картина на космоса. Съзнанието на Лора се носеше към непозната синьо-зелена планета, която удивително много приличаше на Земята. Тя навлезе през атмосферата и видя очертанията на неизвестен континет и един огромен океан, който покриваше по-голямата част от повърхността ѝ.

После умът ѝ се засили и се плъзна към сушата, която бе покрита с растителност в най-различни нюанси на зеленото и синьото. От тук не можеше да разгледа добре видовете, но бързо осъзна, че бяха напълно различни от тези на Земята. Сред зеленината съгледа геометрични постройки с куполовидни покриви и разбра, че се доближава до някакво селище. Тогава ги видя – стотици хуманоиди, които изглеждаха точно като Дракс – проправяха си път през джунглата. Всеки бе зает с някаква работа. Някои събираха храна, други поправяха части от постройките, трети шиеха дрехи. Жителите имаха различни зеленикави и кафяви нюанси на кожата си с разнообразни тъмни шарки, които най-вероятно ги отличаваха един от друг.

„Като отпечатъците на пръстите ни“ – помисли си Лора.

Една група от пет-шест извънземни, нарамили копия и различни оръжия, се отправиха навътре в гората. Те не носеха брони като тази, с която бе облечен Дракс. Одеждите на хората от селото бяха по-прости и приличаха на обикновени туники и панталони, изработени от някаква дебела, лъскава кожа. Тя не можеше добре да различи мъжете от жените и децата – всички бяха значително по-високи от хората на Земята и чертите им си приличаха.

Лора не можеше да повярва на очите си – сушата на планетата на Дракс беше една огромна джунгла. До където стигаше погледът ѝ, виждаше само тропически растения и дървета.

Лора имаше толкова много въпроси. Къде се намира? Колко е голяма? Какви животни я обитават? Какво се крие в огромния безкраен океан? Каква е историята на хората на Дракс? Какви са привичките им? Как отглеждат децата си? И още и още…

Усети тъпа пулсираща болка в дясното слепоочие. Съзнанието ѝ се стрелна между жителите на непознатата планета и тя го видя – Дракс. Една жена от вида му стоеше до него. Кожата по лицето и дланите ѝ беше набръчкана и Лора реши, че трябва да е по-възрастна от новия ѝ познайник. Жената положи дългите си пръсти върху челото на Дракс и после описа няколко бързи знака във въздуха пред гърдите му. Той се отдръпна, кимна към нея и след това ѝ обърна гръб и навлезе в джунглата. Лора наблюдаваше как той се отправи към една камара скупчени грамадни листа, под които се подаваше металната броня на кораба му. После влезе в него и изчезна от погледа ѝ.

Корабът се издигна безшумно във въздуха и увисна на едно място за секунда, след което с невъобразима бързина се изстреля към предела на атмосферата. Картината пред очите ѝ отново потъна в мрак.

Лора усети пръстите на Дракс, които внимателно свалиха устройството от слепоочието ѝ. Мъглата се вдигна от очите ѝ и тя възвърна зрението си. Нещо мокро потече от носа ѝ. Тя вдигна ръка и докосна устните си – пръстите ѝ се обагриха в червено. Лицето на Дракс придоби загрижено изражение, или поне така си помисли Лора. Той се доближи до контролното табло и прибра малкото комуникационни устройство в едно отделение, което се затвори автоматично, щом извади ръката си.

Пред очите на Лора отново се появиха черни петна и тя се олюля на краката си. Дракс се извърна мигновено и я хвана преди да беше успяла да се строполи на пода.

– Не знам какво ми стана – отрони тя. – Внезапно ми причерня.

Извънземният я положи внимателно на леглото, после докосна превръзката на бедрото ѝ и вдигна поглед към нея.

– Да, може би ще е добре да погледна раната – каза тя и посегна към крака си.

Дракс я изпревари и бързо отвърза и премахна превръзката. Лора видя яркочервените, дълбоки следи от ноктите на ягуара. Кожата около тях изглеждаше добре, а раната беше започнала да се затваря.
– Това е невъзможно. Животното за малко да откъсне парче от крака ми. Тези рани не би трябвало да изглеждат така.

Дракс наклони умислено глава, после бръкна под леглото и извади метална купа, по чиито стени имаше засъхнали остатъци от някаква жълта паста. Лора все съда от ръцете му и подуши сместа отдалеч. В ноздрите ѝ нахлу аромат на нещо свежо, пикантно и непознато.

– Какво е това? Някакво растение.

– Мое – отвърна Дракс и потупа гърдите си с два пръста.

– От твоята планета ли? Някаква билка, която си донесъл от дома си?

Той кимна.

– Невероятно! Имам толкова много въпроси към теб – възкликна Лора и бръкна с пръст в купата.

Сместа беше студена, Лора я разтърка между палеца и показалеца си. Дракс взе ръката ѝ в своята и разнесе веществото по дланта ѝ. Кожата ѝ веднага го абсорбира и стана гладка и мека. Лора потръпна едва забележимо и внимателно дръпна ръката си, уж за да я огледа.

– Щом раните ми са почти излекувани, няма причина да ми се вие свят и да ме боли глава – разсъждаваше тя на глас.

После се сети, за нещо, за което съвсем бе забравила.

– Оставих си хапчетата в лагера! – тя погледна към Дракс и лицето ѝ пребледня.

Трябваше да ги пие всеки ден. Лекарят, който ѝ ги изписа беше категоричен. Симптомите на болестта вече започваха да се проявяват, а без лекарството състоянието ѝ можеше да има фатален изход.

– Трябва да се върна обратно. Веднага!

Лора понечи да стане от леглото, но Дракс вдигна ръка пред гърдите ѝ. Не я докосна, но ясно ѝ показа, че не е добра идея да се изправя все още. Тя тъкмо щеше да възрази и се приготви да спори с него, когато той стана, взе копието си и го облегна до вратата на помещението. После се приведе над леглото, пъхна ръцете си под Лора и я вдигна във въздуха без никакво усилие.

– Отиваме – заяви той.

Ботаничката се опули, но запази спокойствие. Може би така, наистина, беше по-добре – тя не знаеше къде се намира и най-вероятно нямаше да може сама да стигне до лагера си. Заедно имаха много по-голям шанс да го открият.

Дракс крачеше уверено през гъстата зеленина. Лора беше обвила ръце около врата му и се оглеждаше за лагера си. Вървяха от няколко часа и тя се тревожеше, че скоро ще се стъмни. Беше толкова близо до Дракс, че вдъхваше аромата на кожата му. С всяко едно вдишване ноздрите ѝ се изпълваха с най-сладката миризма, която някога бе усещала. Не можеше да определи каква е, но беше едновременно сладка, свежа и екзотична. Главата ѝ се замайваше при всеки дъх, който поемаше и способността ѝ да разсъждава трезво малко по-малко ѝ се изплъзваше.

За нещастие, това не ѝ помагаше да спре да мисли за болестта си. Времето ѝ бе ограничено, първите два симптома вече бяха на лице. Щяха да последват умора, замаяност, болки в гърдите, аритмия, щеше да ѝ стане трудно да си поема въздух… Искаше ѝ се да е смела и да не показва страха си, но ужасът се опитваше да събори защитните прегради в ума ѝ и да я завладее.

– Знаеш ли, тук също има много полезни растения. Едното се казва Ficus insipida, използва се за дезинфекция на повърхностни наранявания – обясняваше тя на мълчаливия си спътник.

– Другото е много специално дърво – Sangre de Drago – кръвта на дракона. Има готино име, но не е само това – от кората му се извлича изключително мощен антибиотик.

Той кимна мълчаливо и продължи да крачи бързо по невидимата пътека, която следваше. Дракс беше свалил устройството, което превеждаше думите му и го бе прибрал в една малка кутийка, която взе съм себе си. Какво беше казал на Лора? Че преводачът не е зареден. Тя се зачуди какво означава това. Надяваше се скоро да ѝ се отдаде възможност да комуникира пълноценно с извънземния. Толкова много въпроси се въртяха в главата ѝ. Тя не смееше да се замисля много за това, че в момента се намираше в ръцете на напълно непознат за човеците вид. Ако започнеше да обмисля и този факт, сигурно щеше да изпадне в екзистенциална криза. Нямаше нито време, нито желание да го прави. Реши просто да се пусне по течението и да види къде ще я отведе.

Дракс стисна леко здравото ѝ бедро, за да привлече вниманието ѝ и посочи с ръка нещо в далечината. По кожата на ботаничката полазиха тръпки. Тя погледна мястото, което ѝ сочеше и видя тънката мрежа за насекоми, която обграждаше лагера ѝ. Лора се въодушеви, въпреки че ѝ беше трудно да го покаже – беше започнала да усеща силна умора. Дракс ускори крачка и след малко вече стояха в средата на това, което тя наричаше свой дом в джунглата.

Той я остави да седна на една от металните кутии, които Лора използваше за целта. После приклекна пред нея. Извади преводача от кутийката му и го нагласи на челюстта си.

– Къде? – дълбокият глас на Дракс погали слуха ѝ.

– Виждаш ли онова дърво, където е вързан хамакът ми? Там има няколко железни сандъци, в които държа нещата си. В най-малкия има синя, пластмасова кутийка – там са хапчетата ми.

Дракс свали кутиите с един замах и внимателно разгледа съдържанието на най-малката. Намери това, което търсеше и бързо се върна при Лора. Тя глътна двете сини хапчета и затвори очи. Трябваше да мине малко време, докато подействат, но знаеше, че ще се оправи. Щом лекарството беше в ръцете ѝ всичко щеше да е наред.

Дракс се отпусна на земята до нея и изсумтя шумно. Лора намери сили да се разсмее.

– Да не би да се беше притеснил за мен?

Той кимна и обходи лицето ѝ с поглед. Страните на Лора пламнаха. Не знаеше какво я прихваща и реши да обвини болестта си. Лекарството още не беше започнало да действа.
– Не знаех как да те доближа, без да те уплаша – каза Дракс и Лора едва не падна от сандъка, на който бе седнала.

– Явно комуникаторът ти се е заредил, а?

– Да, Лора Кин‘сли. Нали не се страхуваш от мен?

– Не. И името ми е Кингсли, с Г.

Тя не знаеше защо му казва това, но сега когато можеше да го попита толкова много неща, всичките въпроси се бяха изпарили от ума ѝ.

– Радвам се, че не те е страх. Денят е към края си и ще се наложи да останем да нощуваме в лагера ти. Утре можеш да вземеш нещата си и да дойдеш с мен на кораба ми.

– Чакай, чакай… как така да дойда с теб? Защо да го правя?

Въпреки че разумът ѝ казваше, че въпросите ѝ са напълно логични, дълбоко в себе си усети, че наистина иска да се върне с него на кораба му. Отдаде го на любопитството и научния интерес и не задълба по-навътре. Тънките устни на Дракс се разтеглиха в усмивка.

– Само ако така желаеш, разбира се.

После се зае да подрежда нещата ѝ и да оправя бъркотията в лагера. Тя го наблюдаваше мълчаливо и когато той намери сателитния телефон, под купчина листа, подаде длан към него, за да го вземе.

– По дяволите! Имам сто пропуснати обаждания, Ейдриън сигурно е побеснял, че не му отговарям.

Дракс повдигна вежди, но не каза нищо. Лора се вгледа в дисплея и ахна. Датата беше сгрешена. Днес трябваше да е петия ден от месеца, а апарата, въпреки почти изтощената батерия, показваше седми. Тя вдигна поглед към извънземния.

– Колко дни бях в безсъзнание?

– Дни? – той се замисли – Мисля че разбирам какво ме питаш – два. Два дни.

– Затова симптомите ми бяха толкова силно изразени – прошепна Лора.

После се сети нещо друго.

– Ужас! Сигурно вече са правили някой да ме търси. Трябва да се обадя.

В момента, в който го каза, телефонът изписка тихо и екрана му изгасна. Тя стана с мъка и затършува в една кутия за зарядното. После се сети, че не е зареждала и акумулатора си от два дни и падна на колене върху меките листа.

– Какво не е наред, Лора Кингсли? – попита Дракс.

– Нямам ток. Трябваше да зареждам акумулатора си всеки ден.

Тя вдигна глава и лицето ѝ пребледня отново.

– Боже, това означава, че и електрическата ми ограда не работи. Не можем да останем тук, лагерът ми не е обезопасен! Ако дойде някой хищник…

Дракс сложи ръце на раменете ѝ и ѝ помогна да се изправи.

– Никой няма да те нарани, Лора Кингсли. Аз няма да го позволя.

Тя се вгледа в очите му. Бяха така различни от човешките, но в тях имаше нещо познато. Не можеше да определи какво бе то. Ръцете му все още покриваха раменете ѝ. Кожата ѝ настръхна и погледа на Дракс се плъзна по тялото ѝ. Ароматът му нахлу в ноздрите ѝ и светът се завъртя около нея. Лора дори не усети кога вдигна длан и пръстите ѝ докоснаха леко лицето му. Той обви талията ѝ с една ръка, другата плъзна по червената ѝ коса, след което се усмихна.

Дракс доближи лице до нейното и острият му син език се стрелна и погали горната ѝ устна. После се плъзна по бузата, по врата ѝ и накрая стигна до деколтето на тениската ѝ. Беше горещ и влажен. Лора не беше сигурна как се стигна до тук, знаеше само, че не можеше да спре да го докосва. Чувстваше се опиянена и колкото повече вдъхваше от аромата на Дракс, толкова повече се засилваше чувството. Мислите една по една напускаха ума ѝ и тя не можеше да разсъждава трезво. Искаше само да чувства. Не си бе позволявала да го прави от толкова дълго време.

Лора положи длани на лицето му и го дръпна леко към себе си, после въздъхна и долепи устни до неговите. Усети как дъхът му нахлу в устата ѝ и гореща тръпка полази по гръбнака ѝ. Той не помръдваше и тя осъзна, че сигурно не знае какво да прави.

Реши да му покаже.

Целуна устата му и тя се отвори под нейния натиск. Езикът ѝ се плъзна по устните му и после обходи острите му зъби. Тя се отпусна в прегръдката му и той се възползва, за да я завърти и да я облегне на ствола на голямото дърво.

Учеше се бързо.

Започна да я целува ненаситно, все едно беше жадувал за нея цял живот. Пръстите му се плъзнаха по червената ѝ коса, после се заровиха навътре и стигнаха до скалпа ѝ. Той дръпна леко няколко кичура от основата им и щом главата ѝ се изви назад, облиза врата ѝ. Лора не можеше да си поеме дъх. Едно трептящо чувство, което не бе изпитвала от много дълго време се зароди в стомаха ѝ и се плъзна по цялото ѝ тяло.

Дракс започваше да става по-смел. Дланите му обхождаха тялото ѝ. Той галеше и стискаше кожата ѝ, ноктите му я драскаха леко и това я накара да тръпне в ръцете му.

Никога не се бе чувствала така.

Освен Ейдриън, в живота ѝ бяха влизали и други мъже, но секса с тях беше като с всеки друг – нищо специално. Това, което Дракс я караше да чувства беше първично, животинско. Той се бе концентрирал изцяло върху нейното удоволствие и не искаше нищо за себе си. Боготвореше я. През главата ѝ мина мисълта, че никой друг не го бе правил до сега.

Дракс повдигна ръба на тениската ѝ и отдолу се показа гладката ѝ бяла кожа. Той се наведе и я захапа съвсем леко, зъбите му оставиха малки, плитки отпечатъци в кожата ѝ. През нея се стрелна изгаряща тръпка и силна въздишка напусна устните ѝ. Дракс я погледна, очите му бяха почти черни, той се усмихна и дръпна мократа блуза нагоре. Дрехата падна на земята. Лора не беше срамежлива, но погледът на Дракс обхождаше тялото ѝ така ненаситно, че тя инстинктивно вдигна ръка пред гърдите си. Той я погледна въпросително, после се наведе и я целуна, а дланта му легна върху нейната и я дръпна внимателно настрани. Пъхна нокът под лентата на бюстието ѝ, която се намираше между гърдите ѝ и с едно бързо движение дрехата падна в краката им.

Дракс се наведе отново и езикът му се стрелна към меката ѝ плът. Това, което последва подкоси коленете ѝ и я накара да увисне на врата му. Той втъкна коляно между краката ѝ и Лора почти седна на бедрото му. Устните и езикът му галеха и хапеха кожата ѝ, розовите ѝ зърна се втвърдиха болезнено и това привлече вниманието му. Той не се поколеба и пое едното в устата си, засмука бавно и стенанията на Лора изпълниха въздуха около тях.

Тя нямаше да издържи още дълго. Задращи с нокти по гърба му, което го накара да я целува още по-ненаситно. Ръката ѝ се плъзна към ръба на тежкия карго панталон, който носеше и задърпа копчето неуспешно. Дракс се отлепи от нея и започна да сваля бронята от тялото си.

Лора го наблюдаваше внимателно, не искаше да изпусне нито един момент. Въпреки цвета на кожата си и височината си, тялото на Дракс беше почти човешко. Тъмните шарки, които започваха от врата му, ставаха по-едри и се спускаха и надолу по гърдите му, отстрани на ребрата и стомаха му и изчезваха под ръба на панталона. Лора ги проследи с върховете на пръстите си и кожата ѝ изтръпна силно. Внезапно шарките присветнаха в синьо, сякаш бяха биолуминесцентни и после отново върнаха тъмния си цвят. Дракс потръпна едва забележимо и се усмихна на Лора. Очите ѝ се разшириха и тя отново прокара пръсти по петната. Случи се същото нещо – те светнаха, а през кожата на пръстите ѝ сякаш премина ток. Дракс удари с длан ствола на дървото над главата ѝ и парченца от кората паднаха върху гърдите ѝ. Очите му вече бяха напълно черни.

– Харесва ли ти? – промълви Лора.

Той кимна и после положи чело на ключицата ѝ. Лора не можеше повече да търпи дрехите, които стояха помежду им. Тя го бутна леко и задърпа панталона си надолу. Дракс разбра какво се изисква от него – повдигна я с една ръка и ѝ помогна да изхлузи дрехата от краката си. После с един замах смъкна и долната част на бронята си.

Лора ахна едва доловимо. Може би тялото му приличаше на човешко, но анатомията му, там долу, беше съвършено различна. Тя никога не бе виждала по-голям член и формата му беше просто невероятна. По цялата му повърхност имаше релефни подутини и малки шипове. В основата му видя два по-големи шипа. Устата на Лора се напълни със слюнка. Тъмните белези, които се спускаха от двете страни на тялото му се сгъстяваха и завършваха на члена му.

Дракс гледаше голата ѝ плът с притъмнели очи и когато тя вдигна поглед към лицето му, видя как езикът му се стрелна и облиза тънките му устни. Не можеше да чака повече и го придърпа към себе си. Той с готовност се притисна в нея и отново долепи устни до врата ѝ.

Пръстите му се плъзнаха нежно по корема ѝ и после се прокраднаха между бедрата ѝ. Силните въздишки, които се откъснаха от устата ѝ изпълниха пространството помежду им. Това му вдъхна смелост и нежните му докосвания станаха по-настоятелни. Лора имаше чувството, че ще се разтопи в ръцете му. После усети заострената глава на члена му, която се опря в устните ѝ.

Дракс беше застинал на място и не смееше да продължи без нейното позволение. Лора нямаше време за любезности, тя обви ръце около врата му и тласна бедрата си към него. Въпреки големината си, фалосът влезе в нея изненадващо лесно. Тя замръзна, обля я силна вълна на наслада – такава каквато не бе изпитвала до сега. Подутините и шипчетата по органа на Дракс я изпълваха великолепно и тя за малко да получи оргазъм без дори да се е опитала да се движи. Най-големият шип в основата на члена му беше на милиметри от клитора ѝ.

Той погали нежно лицето ѝ, сякаш искаше да ѝ се извини. После изражението му се смени – в челото му се вряза бръчка, мускулите на ръцете му се напрегнаха и без да ѝ даде време да се подготви, тласна бедрата си и я изпълни цялата. Тя извика, но не можа да направи нищо повече, защото Дракс вдигна краката ѝ от земята и започна да се движи толкова бързо, че Лора си помисли, че ще изгуби съзнание от възбудата, която се разля по вътрешностите ѝ. Членът му влизаше толкова навътре в нея, колкото не бе успявал никой човешки мъж и удряше едно място в нея, за чието съществуване дори не бе подозирала. При всеки тласък сякаш в тялото ѝ избухваше взривна вълна. Тъмните петна по кожата му засияха със синя светлина и главата му се отметна назад.

Дракс изръмжа като диво животно и промени ъгъла под който влизаше в тялото ѝ. До ушите на Лора достигаха собствените ѝ викове и стонове, но съзнанието ѝ беше някъде много далеч. Тялото ѝ потръпна и през нея премина най-силният оргазъм, който бе изпитвала някога. Тъмнина се спусна пред погледа ѝ и последваха още две интензивни вълни на наслада, след които чу животинския вик на Дракс. Ръцете му я стиснаха болезнено за бедрата и тя усети горещината, която я изпълни и после се стече от вагината ѝ.

Лора отвори очи. Лежеше в леглото на Дракс на кораба. Тя се протегна лениво като котка и седна на твърдия матрак. Всичко я болеше, но болката беше сладка. Бяха се прибрали на кораба му преди два дни. Два дни, в които тя го разпитваше за родната му планета, а той изучаваше тялото в най-големи детайли. Вече въобще не ѝ пукаше за сателитния телефон, за Ейдриън, за проекта, или за това дали някой я търси в джунглата или не. Само едно не ѝ даваше мира – усещаше, че Дракс крие нещо от нея, но не можеше да разбере какво.

Той стоеше с гръб към нея и вниманието му беше изцяло заето с контролното табло. Лора спусна безшумно крака на пода и запристъпва към него на пръсти. Дракс се изправи светкавично, обви ръце около кръста ѝ и я вдигна във въздуха. Тя изпищя и после се разсмя. Сложи длан на лицето му и въздъхна.

– Нещо не е наред ли? – попита той.

– Просто се чудя какво ще правя когато си тръгнеш – не ѝ беше приятно да го признае, но не искаше да го лъже.

– Ще дойдеш с мен, разбира се – Дракс я стисна леко, наведе се и отърка нос в челюстта ѝ.

– Не мога просто да дойда с теб.

– Искаш да ми кажеш, че имаш възможността да проучиш една напълно нова за теб планета и жителите ѝ и ще откажеш? Ще откажеш да станеш моя мерсади, така ли? – усмихна се той.

– Твоя какво?

– На вашият език май се превежда като „съпруга“, но превода не е много точен. Мерсади е по-важна от живота и е завинаги.

Лора го гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва на ушите си. Тя се измъкна от прегръдката му и отстъпи назад. Усмивката на Дракс падна от лицето му.
Познаваше го от три дни, не можеше просто да изостави живота си на Земята и да тръгне със секси извънземния към планетата му, която се намираше един бог знае къде. И да му става жена – та тя нямаше никакво намерение да се жени за когото и да е. Ейдриън се бе погрижил да я откаже от брака завинаги.

Главата на Лора се замая. Някъде дълбоко в нея започна да се надига едно непознато чувство. Дракс ѝ принадлежеше и тя принадлежеше на него. Не знаеше как, но бе сигурна, че той никога няма да я предаде. В този момент, тъмните шарки на врата му светнаха в червено и Дракс вдигна поглед към лицето ѝ.

– Усетила си я! Усетила си връзката ни. – промълви той.

Лора не беше сигурна какво да отговори.

– Дракс, ти защо всъщност дойде на Земята? Какво искаш от мен? – щом изрече въпросите на глас, не можа да повярва, че досега не го бе попитала това. Сякаш нещо изпиваше ума ѝ всеки път щом беше с него.

– Тук съм заради теб. Ти си моята мерсади – моята сродна душа. Ти си това, което ми липсва. Без теб никога няма да съм цял. – Дракс говореше съвсем откровено и Лора беше сигурна, че напълно вярва в думите си.

– Разказа ми толкова неща за дома си, а това премълча! Как е възможно аз да съм твоята… сродна душа? Ние дори не сме от една планета. – Лора вдигна ръце и ги прокара нервно през косата си.

– Това няма значение. Генният локатор никога не лъже.

– Ще се наложи да ми обясниш малко по-подробно – настоя тя.

Дракс посегна към екрана на контролния пункт. Дисплея сканира дланта му и светна в жълто. Лора се доближи и видя очертанията на жена, около чийто силует висяха надписи на непознат език. Дракс докосна дисплея и по него потекоха редове компютърен код. Не, не беше компютърен, това бяха последователности от нуклеотиди – генетичен код.

– Това си ти – каза Дракс. – Моят вид намалява. Вече не се раждат толкова женски както преди. Има някаква грешка в гените ни, но не можем да я открием. Затова старейшините ни създадоха генния локатор – система, която изпраща сигнали из цялата вселена и търси генетично съвместими с нас жени. Така открих теб. Ти, Лора Кингсли, си единствената за мен.

Дракс се пресегна и погали бузата ѝ. Очите му следяха всеки дъх, който поемаше. Кожата на Лора настръхна. Всичката тази информация ѝ идваше в повече. Отговорността да бъде единствената сродна душа на някой друг заплашваше да я смаже под тежестта си.

– А, ако прекараме известно време заедно и решим, че не сме един за друг? Тогава какво?

– Не те разбирам – отвърна Дракс озадачен – въпросът ти е лишен от смисъл. Генният локатор е намерил теб от цяла една вселена пълна с потенциални за мен съпруги. Мислех, че вярваш в науката.

– Това не е моята наука – възрази Лора. – А лекарството ми. На вашата планета няма земни лекари и аптеки. Без него няма да доживея и месец.

– Ще се увериш, че на моята планета има субстанции, които може дори да излекуват болестта ти. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. – отвърна Дракс.

Тя се замисли за малкото време, което бе прекарала с него. Той я бе спасил от ягуара, после бе излекувал раните ѝ, а секса… о, секса беше повече от божествен. През цялото това време той се бе грижил за нея и не бе поискал нищо в замяна. Лора подозираше, че и в бъдеще няма да го направи. Всичко това, обаче, беше без значение, защото тя усещаше, че нямаше да може да преживее раздялата с извънземния. Той бе влязъл толкова дълбоко под кожата ѝ и тя дори не бе усетила кога се бе случило това.

Може би връзката, за която ѝ говореше той имаше нещо общо със засилващите се чувства, които я връхлитаха, всеки път щом го погледнеше. Може би петната по кожата му секретираха някаква субстанция, която я омайваше и въздействаше на химията на тялото ѝ. Може би всичко това беше неизбежно.

Какво толкова щеше да ѝ липсва от Земята и от стария ѝ живот? Живееше сама в едностаен апартамент в Манаус, Бразилия. Бившият ѝ годеник и шеф я тормозеше при всеки удачен случай. Нямаше много приятели, поне не и такива, които щяха да ѝ липсват. Рядко се чуваше с роднините, които ѝ бяха останали. Целият ѝ живот се въртеше около ботаниката и растенията. Чувстваше се истински щастлива само когато беше сама в дъждовната гора, а планетата на Дракс беше покрита с неизследвани тропически гори. Защо въобще се двоумеше? Никога не беше правила нещо за себе си, все се опитваше да угоди на другите. И какво ѝ бе донесло това? Само мъка и страдание.

„Мозък на учен, мила“ – фразата се прокрадна в ума ѝ и Лора взе решение. Дори и връзката, която се зараждаше между нея и Дракс да не издържеше във времето, тя не можеше да откаже възможността да проучи цял един нов свят.

– Ще дойда с теб – каза ботаничката.

Очите на Дракс притъмняха и широка усмивка се плъзна по чертите му.

– Ти ще бъдеш най-щастливата мерсади, обещавам ти! – той се наведе и я целуна нежно по устните.

Лора обви врата му с ръце и се отпусна в прегръдката му.

֎ КРАЙ (за сега…) ֍