Звяр

Aйрик правеше бавни крачки през тежкия сив сняг. Кошмарите се движеха безшумно между дърветата. Дългите му деформирани пръсти се затегнаха около дръжката на бойната му братва. Чудовищтните сенки, едва видими под червената светлина на умиращата луна, се отдръпнаха от пътя му.

“Мъдро.”

Нищо нямаше да го спре. Не и сега, когато беше толкова близо.

Спря и подуши студеният нощен въздух. Кръвта ѝ го зовеше. Той забърза крачка към селото скрито в долината (на ръба на замръзналия фьорд). Съвсем скоро щеше да я намери и щеше да сложи край на проклятието си.

Айрик се прокрадваше през лабиринта от улички. Спря се пред една къща. Бе стигнал, воден от мириса на вещицата. Избледнели руни,символи и гравюри на изгубени богове украсяваха дървената постройка. Тихи гласове и аромат на хора, огън и топлина се носеха къщичката. Бутна врата и тя се отвори със скърцане.

– Къде се крие тя? – попита той с нисък и напрегнат глас и направи крачка напред. Надигнаха се изплашени гласове. Плач на дете. Най-близкият мъж посегна към меча си.

Очите на Айрек почервеняха, зъбите му се оголиха.Тялото му се изви, ставите му изпукаха. А гладът го зовеше.

Айрик изпълзя от къщата. Облиза отново устите си, разляти в неестествено широка усмивка. Облиза и малката червена капка останала на върха на острият му нокът. Облиза и снега под краката си. Като куче прокара езика си отново и отново по заскрежената улица. Студа скова костите му. Очите му се присвиха и после се отвориха широко.Синия им цвят се завърна. Той се отдръпна назад.

– Неее. Не. Не! – трескаво загреба сняк опитвайки се да измие остатъците от ръцете си, от лицето и от дрехите си. Студения въздух изпълваше дробовете му докато, дишаше тежко и забързано.

Някъде изграчи гарван. Айрек обърна лице към небето. Луната пръсната на малки части, му се подиграваше с червеният си цвят. Сълзите замръзнаха по бузите му. Изтерзан вопъл се откъсна от гърдите му.

Аромата ѝ го обви отново. Този път свеж и лек. Той усети трепета, макар жаждата да беше утолена. Тя се приближи с тихи, уверени стъпки, и той стисна юмруци и зъби.Черен вълнен плащ, подплатен с кожа от вълк, я обгръщаше.

– Ти! Търсех те, преследвах те….Толкова дълго. – изсъска той, гласът му беше дрезгав. – Ти си причината за това…

Айрвк гледаше дребната и фигура, свъсил вежди. Ала тя не отговори, загледана със студени сини очи, някъде в пространството зад него.

– Присмиваш се на страданието ми ли, Волуспа? – продължи той. Изправи се и посегна за брадвата на кръста му.

Тя продължи да се взира зад него. Заобиколи го и затвори вратата на тъмната къща. Студена тръпка пробяга по гръбнака му и Айрик отмести очи.

– Това което си сега е грешка. – тихия ѝ глас го ужили. Тя постави чело на вратата и остана така. В тишината се чуваше само пукота на леда.

– Ти…Вие. Ме направихте такъв! Звяр. Погледни ме.

Той разтвори ръцете си. Тялото му изкривено, гротеско, едва напомнящо на човек. Кожата му бледа и болнава, със зловещи тъмни вени, пулсиращи под повърхността.

– Сега го развали, вещице… Или умри!

Волуспа само поклати глава. Айрек замахна към нея, острието му просветна в нощта. Нежната ѝ фигура отстъпи извън обхвата му и тя каза:

– Всички ние плащаме, за греховете на баща ти…Това което трябваше да бъдеш е спасение.

Той избухна в смях. Звукът на собстеният му глас звучеше гърлен и анималистично дори в неговите уши. Замахна отново. И отново. Тя избегна всичко, а гласът и продължи да носи думите и аромата ѝ.

– Провалихме се, така е – продължи тя. Гласът и спокоен, но изпълнен с тежест. – Всичко бе планирано. Третият син, на третия син, на третия син. Достоен и праведен мъж. Носещ, кръвта на бога слънце и ние трите дъщери на нощта. Духа на Майката.

В главата му се завъртяха спомените. Той гордо изправен сред зелените полета, щит и брадва в ръце, сплетените му коси веещи се в топлия бриз. Избледнели спомени с аромат на море и сол. И друг спомен, който макар далечен бе ярък. Издълбан в съзнанието му, завинаги. Звукът от веригите придържащи го коленичил в меката пръст на кръстопътя.

Сребърната светлина, на луната, окапваща него и трите жени в светлината си. Аромата на билки и магия във въздуха.Тогава Волуспа бе млада, почти дете.
Гласът ѝ отново да го върна към реалността:

– Това което ти дадохме бе дар. Ти трябваше да си предреченият. Спасителя. Но не знаехме. Нямаше как да знаем. За другите жени, за децата – гласът и стана различен. Хриплив и дълбок. – За вещиците които той бе принудил, за децата които бе погубил. Че ти, далеч не бе 3тия син. И затова… затова сега ти си….

– Не! Той бе велик човек. Вие сте чеда на мрака.- Айрик кипеше от гняв. Тези думи разяждаха душата му, като отрова, вливаща се в най-дълбоките му мисли.

– Ние сме дъщери на нощта, не на мрака. Приеми неговите грешки, както и нашата.

– Лъжеш! – изкрещя той, гласът му прозвуча като ръмжене. Захвърли брадвата и се хвърли напред, с оголени зъби и нокти към нея. Тя спокойно вдигна ръце и пусна сноп от магията си към него.

Въжетата от светлина се затегнаха около него, спирайки движенията му. Айрик се мяташе бясно, но безуспешно. Усети как магията прониква в кожата му, сковавайки мускулите му. Очите му светеха от ярост, докато се взираше в нея.

– Твоите думи са отрова- каза той и опъна магическите си окови.

Дишаше тежко, усещайки как проклятието в него бушуваше. Звяра вътре в него, който искаше да я разкъса на парчета.

– Трябва да ме чуеш,- каза тя с твърдост в гласа, който не търпеше възражение. – Това е истината, колкото и да те боли. Но все още можем да го поправим. Да направим това което е нужно, за света. За да спрем конника и неговите кошмари.

– Аз ги убих. Сестрите ти. – гласът му бе гърлен шепот. Бавно се усмихна, показвайки острите си зъби. – Красивата, червенокоса вещица Йордис.Тя беше първата, която открих и убих.

Тя която изсипа кръвта и билките в гърлото му, докато другите напяваха вещерските си заклинания. Тя бе тази която прошепна в ухото му: “Сега ще узнаеш вековете, и ще видиш твоите побратими да умират. Така като аз гледах кладите ви. И ще вкусиш болката ми.” – докато той се гърчеше. Зъбите му проникнаха във врата ѝ. Докато последният вопъл на Йордис замлъкваше, той вкуси истинския вкус на болката ѝ.

– Древната Сварога бе следващата.

Той я намери загледана в последният залез. Побелелите и коси разпиляни в студения вятър. И тя посрещтна смърта си стоически и безмълвно. Така, както бе посрещнла и молбите му за помощ в нощта на ритуала.

– Кръвта им бе сладка. Смъртта им бавна.

Волсупа направи крачка назад. Лицето и се зачерви, раменете и се свиха. Тя поклати глава, сълзи блестяха в очите ѝ. Ръцете ѝ трепнаха.

– Слушай ме, Айрик,- започна тя, гласът ѝ беше мек, но същевременно пълен с решителност. – Краят на дните дойде. Всички загубихме много, но това е само началото. Знам, че ме мразиш, но ако искаш да имаш сила да се бориш срещу конникът, трябва да довършим започнатото. Този път, ти трябва да се съгласиш. Трябва сам да приемеш участта си. Само тогава ще проработи.

– Неее!Никога!Не искам, да бъда това вече. Не искам, да съм звяр изгарящ за кръв – изкрещя той, кръвта му кипеше. – Трябва да има край и за мен! Начин, да се включа в последната битка, рамо до рамо с Бащата и моите събратя и сестри.
Както беше предречено за края. Време е да пирувам с тези които си отидоха….“

– Ти ще си в последната битка. Рамо до рамо с други твои събратя. Други, които ще носят твоето бреме, и ще пирувате заедно.

Той я гледаше свъсено. “Нима можеше да казва истината?”

– Трябва да приемеш моя дар. Моята последна магия. И ти ще бъдеш този, който ще води нашата последна битка.

Ледените ѝ очи сякаш проникваха в душата му, предизвиквайки тръпки по кожата му. Всяка дребна подробност от външния ѝ вид – от сложните руси плитки украсени с костни висулки до изписаната с руни туника – крещеше за древната и сила. И това го изнервяше.

– Не ти вярвам. Защо сега? Защо бяга толкова дълго, ако целиш да ми дадеш това което искам…

Тя отвори устни да каже нещо,но оглушителен взрив разтърси въздуха.

Земята под краката им се разтресе и Айрик инстинктивно се наведе. Парчета от дърво и камък се разлетяха наоколо, докато ярка светлина заслепи зрението му. Адреналинът нахлу в тялото му, а сърцето му заби лудо. Айрик се изви в оковите си, оглеждайки се за източника на експлозията.

В небето над селото се бе появила огромна пулсираща линия от чиста енергия. Портал разкъсващ вуздуха на две. Гигантски кошмарни ръце сграбчиха краищата на отвора и го разтвориха още. Зловещи нечовешки звуци изпълниха нощта. Ръката на създанието – колосална, кокалеста и изкривена се протегна през процепа. По нея пропълза нещо и бързо се понесе към земята.

Огрмно стоножко-подобно създание се изправи с костеливи нозе по една от дървените къщи, разрошавайки я под тежеста си.

– Проклятие! – изплю Волуспа и посегна към малко скрито устре на ханша ѝ – Проклято, проклятие!

Изгледа Айрек остро и се извърна към случващото се. вдигна ръка и магическа енергия полетя от ръката ѝ към разкъсаното недбе. Той впери поглет в кошмарната твар. Бе виждал по-малки разломи, бълващи странните зверове из различни кътчета на света. Но никое от тях не бе дори близо до размера на тази стоножка.

– Погледни, Айрик. Коника знае че сме тук и изпраща кошмарите си по следите ни. Той знае че сме близо. И се страхува, защото само заедно сме това което може да го спрем. – каза Велуспа задъхано.

Порталът зад чудовището започна да се затваря, а пот изби по челото ѝ. Той само изръмжа.

Още една къща се сгромоляса сред облак от отломки, а остатъците пламнаха. Човешки викове и плач се надигнаха, като вълна от селото. Хората се втурнаха извън къщите си, въоръжени с мечове, брадви и копия. Чудовището, се извиси над тях със зловещо съскане и ярко светещи очи.

Въздухът бързо се изпълни с аромата на кръв. Всичко в Айрик се напрегна срещу оковите от магия. Костите му изпукаха. Тъга изпълни сърцето му. Спомена за това което той също бе причинил на бедните селяни.

– Пусни ме, вещице – заяви Айрик, без да сваля очи от кошмарното същество. – Пусни ме, преди всички те да измрът. Мога да помогна…Искам…

Той се напъна да се изправи и оковите се пръснаха. Айрик погледна към свободните си ръце и после към вещицата. Лицето ѝ бе зачервено, а русите ѝ коси се полепваха по кожата. Ръце протегнати към затварящия се портал. Аромата ѝ така познат, сега бе изпълнен с нотки на страх.

– Не съм свършил с теб, вещице! Ако избягаш пак ще те намеря. Така че недей.

Айрик пое дълбоко дъх и се втурна към битката, грабвайки ходом брадвата си от снега.

Отскачаше между разхвърляните останки от дърво и камък, когато забеляза една мръсна ръка да се подава от тях. Той се хвърли напред, вдигайки с лекота гредите. Очернена от сажди млада жена изпълзя, свила ръцете си около малко вързопче, което плачеше.
Жената го погледна с широко отворени очи.Трепереща и уплашена, отстъпи от него.

– Бягай към храма на хълма! – изкомандва той. Тя се поколеба, но после стисна бебето до себе си и побягна.

Айрик продължи да тича. Дъхът му бе неравен, сърцето бумтеше в гърдите му. Останки от камък и дърво летяха, като смъртоносна градушка около него.

– Към блажения обител!- провикна се млад мъж удряйки по белия кошмар, преди да бъде погълнат. Други бойни викове се издигаха и замлъкваха.

Айрик стисна зъби и отскочи от паднала греда. Брадвата му срещна твърдата костна структура на създанието, със звън. Натисна с цялата си сила.

Кошмарът изрева от болка, крайника му падна безжизнен, пръскайки вместо кръв, етерична слуз със странно апетитен аромат. Опашката му се завъртя и удари Айрик, хвърляйки го през стената на близката къща.

Айрик се изправи с въздишка и се затича отново към създанието.

Селяните се бореха отчаяно, но оръжията им бяха безсилни срещу твърдата черупка на чудовището. А кошмарите остри крака посичаха всичко по пътя си, паста му разкъсваше. Снега наоколо почервеня, въздуха тежеше с мириса на смърт и разруха.

– Умри, проклето изчадие – Айрик, изрева и замахна. Черните вени пулсираха по ръката му докато натискаше. – Мътните да те вземат. Мриии!

Върхът на брадвата му се откърши, а опашката на звяра го шибна през гърдите. Костния крайник тънък и остър като копие, го прободе.

Тъмната почти черна кръв на Айрик, потече по призрачно бялата кост. Болката го разкъсваше. Захвърли счупената дръжка на брадвата си и впи ръце в белия шип, още стърчащ от гърдите му. И стисна, докато не чу пукот от счупване. Звяра започна да се тресе, другите му крайници се замятаха. Пронизваха Айрик, режеха го и го бутаха.

Трескаво, съществото се опитваше да го премахне. Мъжът отвърна със своя собствен зверски рев и все по-силно стискаше.

Хората от селото, объркано се спогледаха и се отдръпнаха. Прибираха ранените и бягаха.

Айрик усещаше как губи силите си. Толкова много рани, толкова много кръв загуби. За пръв път от толкова години, започна да усеща лапите на смъртта да го сграбчват. Той се стовари в снега .

– Не още…

Опита се да стане и отново се усети прикован от кошмарът. Погледа му се разфокусира, сенките на умиращите мъже и жени от селото се стрелката около него. Огряни от пламъците превзели постройките.

– Не още…Трябва да го спра, трябва…

Айрик опита да се отблъсне от земята, но звярът го притисна по-силно. Огромната кървава пас се надвеси над него.

Внезапно, тъмна сянка връхлетя звяра. Претъркули го назад и го откъсна от Айрек.

Огромен черен вълк с пронизващи сини очи, впи зъби в кошмара. Стоножката изрева от болка и започна да се гърчи и увива около нападателя си.

Айрик мигновено усети аромата на кръвта й във въздуха. Не би могъл да сгреши, в каквато и да е форма, той я познаваше.

– Волуспа, жено какво правиш?

Айрик се изправи . Вълка в отговор изви, тъжно и провлачено. Стоножката впи паста си във вълкът и се уви около тялото му, като змия.

– Богове! Вещице, пази се.

Остави проклятието да превземе ума и тялото му. Тялото му се изкриви, черните жили плевзеха цялата му кожа. И Айрик се впусна към чудовището, тичайки на четири крака. Острите му зъби и нокти се впиха в това което достигна.

Яруста му кипеше. А устата му се изпълни с вкусът на странната етерична слуз която чудовището имаше вместо кръв.

Вълкът откъсна парче от черупката защитаваща чудовищната глава и Айрик се възползва. Покатери се и светкавично впи зъби в оголената плът. Разкъсваше и пиеше.

Горещина го изпълни и той усети силата му да се възвръща. Раните му зарастваха, гладът се засищаше. звярът в него се укроти.

Айрик се спря задъхан. Чудовището не помръдваше под него. Проснато на снега то започна да губи форма и се разпадна. Пепелявите му останки се разхвърчаха из въздуха. Айрик, се претърколи по земята и се подпря на ръце в мръсния кървав сняг.

Паднал на колене и ръце той се загледа в ръцете си. Меки и човешки. Цвета им нормален, формата също. Той ги вдигна и ги огледа. Бе забравил как изглеждаха преди проклятието. Докосна и лицето си. Изкривените му зловещи черти се бяха променили. Само част от върховете на кучешките му зъби се подаваха под горната му устна.

Айрик пое дълбоко дъх. Студения нощен въздух бе изпълнен с миризма на кръв, изгоряла дървесина и магия. Той закачи решително по следата на вещицата.

Земята бе разорана. Кървави останки, камък и дърво бяха разхвърляни на всякъде. Шумът от битката беше отстъпил на приглушените викове и стонове на ранените. Хората от селото се движеха бавно, изтощени и обляни в пот.Туко спираха да помогнат или да съберат телата на падналите.

Айрек крачеше през бойното поле. Стремеше да избегне мрачните погледи на селяните. Въпреки че беше техният спасител, той усещаше тежестта на вината и съмнението върху плещите си. Всяка негова стъпка оставя следа в снега и кръвта, но той продължаваше напред, търсейки.

Младо момче се приближи. Лицето му гладко и очите му големи и светли. Стиснал копието си с побелели от напрежение ръце.

Свирепото покрито с кръв и слуз лице на Айрик беше достатъчно да предизвика тръпки у всекиго.

– Смело,но глупаво. Видя на какво съм способен.

Момчето отстъпи назад, но продължи да го гледа стиснал копието си. Възрастен мъж, с дълга бяла брада хвана младежа за рамото и поклати глава. Момчето кимна в отговор и послушно пое към селото, свело глава.

А старецът остана загледан в Айрек. Очите им се срещнаха. Нямаше страх между тях.

Възрастния мъж му кимна и зауца обратно към селото след момчето. А Айрек продължи по пътя си, стъпките му някак по-леки.

Когато намери вещицата. Тя бе приседнала в снега до млад мъж. Тялото му бе разкъсано, от гърдите му излизаше хриплив звук при всяко вдишване. Напевките ѝ звучаха познато, но и различно. Думи носещи стар, дълбок и неразбираем смисъл се оплитаха в красива мелодия.

– Ти ли премахна проклятието?- попита той когато тя спря и затвори очите на младежа.

Тя пооклати глава. Лицето ѝ бе бледо, а под очите имаше тъмни кръгове. Волуспа го погледна. Той разпери ръце и дори усети да се усмихва, показвайки така човешката си форма.

– Не. Боя се че това е времмено. Иска ми се да знам, как да ти обясня. Това което направихме, бе с цел ти да станеш уръжие срещу тях. Обвихме душата ти с тяхната есенция. Дадохме ти мисия, от самите богове, втъкана в самото ти съществуване. Мутациите ти, промените в теб, не трябваше да са такива. Но нашата грешка и твоята сляпа жажда за мъст те изкривиха. А колкото повече се отдалечаваше от мисията си, толкова повече страда и се променяше.

– Защо не ми каза по-рано?

– Щеше ли да ми повярваш?

– Значи отново ще се променя? Ами ако пия още от кръвта на кошмарите?

– Това ще помага, макар и временно.Но не е решението.

– Преди битката каза ,че можеш да ме направиш смъртен отново

– Не. Казах че ще се включиш в последната битка. Че ще ти дам начин да споделиш товара си с други.

– Извърташ думите си, вещице. Защо?

– Опитвам се да помогна ти помогна. Но мога само ако ти се съгласиш.

Айрик въздъхна и се простна в снега до нея. Загледа се в късовете луна в нощното небе и устана мълчалив няколко мига.

– Всичко това е толкова уморително,Волуспа. Не искам да бъда звяр вече. Искам да бъда поне още малко човек и после да умра, като воин и човек. Да бъда дух в небесната зала на Бащата. Да бъда с тези които обичах.

Тя въздъхна, но не каза нищо. Той продължи:
– Ти прояви милост и съпричастност към мен онази нощ. Стоя с мен и попива потта ми. Ти бе единствената която ми се извини за болката която ми причинихте.
Прояви своята милост и сега, Волуспа.

– Трова правя, Айрик. – промълви тя – И двамата трябва да изпълним това за което сме пратени. Но се опитвам да направя товара ти по-лек. Но за да се случи трябва да приемеш съдбата си.

Той погледна към нея. Седяща в снега, лице обърнато към небето. Светлина и сенки от огъня танцуващи по бледата и кожа. Същата каквато я помнеше, но и друга.
По-възрастна, по-уморена.

– Губя досега си с богинята Майка. Не ми остава много. Трябва да го направим скоро.

– Какво ще стане с теб след това, вещице?

Тя се усмихна. Приближи се към Айрек за да го гледа в очите.

– Да не би да се притесняваш за мен, варварино? Тя вдигна ръка към лицето му. Той трепна и се отдръпна.
– Не.- той замълча – Не мога. Толкова дълго те преследвах искайки смъртта ти.
Всяка част от живота ми бе обзета от желанието за мъст. Нима наистина мислиш, че толкова лесно ще ти простя?

– Прошка? Не, прошка няма да има. Но все пак си мъж с добро сърце. Дори сега. Затова и те избрахме.

Айрик се изправи и закрачи бързо. Спря и скри лицето си в ръце и въздъхна.

– Искам да знам всичко този път. Искам да знам каква ще е магията и какво ще се случи. Всичко, до най-малкият детайл. Или няма сделка.

Тя звънко се изсмя. Някои от хората ги погледнаха, но бързо изместиха погледи.

– Бих искала да имах време да ти обясня всичко. Да ти разкажа, и да те успокоя. Да ти държа ръката докато се решиш.

Айрек усети как се изчервява и свъси вежди. Тя се изправи бавно.

– Но нямам лукса на времето, вече. Чаках те твърде дълго. Сега вече няма за кога да чакам.

Тя отмести ръката си от раната на ханша си. Червена кръв се спускаше по цялата и лява страна. Туниката ѝ бе напоена, снега под нея също. При видът ѝ Айрек настръхна.

Дишането му се учести и той стисна юмруци. Сладостта ѝ изпълваше съзнанието му, макар да бе сит.

– Приемаш ли съдбата си Айрек?- попита тя и нежно му се усмихна, ръката ѝ отново покри раната. Той изръмжа насреща ѝ, и опъна длан към нея.

– Проклета да си, вещице, приемам сделката ти.

Айрек клекна над следата оставена в калта. Кошмарът бе смачкал шепа минзухари, подаващи се от меката земя. Подуши въздуха. Смес от аромата на цветята, влажна пръст и смрадта на чудовището изпълни дробовете му.

– Корабът е разтоварен. Всички сме готови – гласът на младия вампир Халаан, зад него, го откъсна от мислите му.

– Тръгваме веднага. Следата е все още прясна. – отвърна му Айрек Новакът се усмихна широко. Издадените му зъби проблеснаха.
– Скоро ще пируваме значи – облиза се, а очите му засияха кърваво червени. Халаан направи няколко стъпки напред следвайки аромата- Нямам търпение. Усещам вкусът му вече…

– Успокой се,синко. – Айрек го прекъсна гласът му тих и спокоен. Сложи ръка на рамото му – Запази ума си, не се давай толкова лесно на жаждата си. Тя замаглява ума ти.

Айрек му посочи, по-малка сянка скрита в дървесната маса на хребета пред тях.

– Този кошмар не е единственото което броди по тезе места. Върви внимателно и не озверявай, Халаан. – Айрек се усмихна и го потупа по гърба. – Все пак сме вампири, а не звереве.