Звяр в кръвта

Стените леко се полюшваха в разсеяната светлина на болничната лампа, а в момента, в който заплашваха да се стоварят отгоре ми, затварях инстинктивно очи и сякаш това беше достатъчно, за да се унеса в сън. Събуждах се, заспивах, отново се събуждах и пак заспивах, без да видя никого от медицинския персонал, но тъй като банките на системата ми се сменяха, както и цвета на течностите в тях, беше ясно, че все пак някой ме наглежда.

Смущаваше ме друго – изобщо не си спомнях защо съм в болница. Нищо не ме болеше, но постоянната сънливост говореше за дрога в лекарствата, така че може би бях на болкоуспокояващи?
Понечих да седна и да сваля крака от леглото, само за да разбера, че глезените ми са вързани с меки каиши, друг колан ме притиска под гърдите, а закопчалката му е някъде извън обсега ми, вероятно под леглото. Това ми се стори необичайно, но някак дори интересно. Точно като реакцията ми – обикновено не позволявах на никого да ме ограничава, а сега тези каиши и лекарства не ме дразнеха. Усилието от движението отново ме изтощи и задрямах.

При следващото пробуждане едва не подскочих – до леглото ми, яхнал стол с облегалката напред и провесил ръце над нея, седеше неуместно полугол мъж. Гледаше ме изпод веждите и падналите пред лицето му черни, въздълги кичури коса, а ноздрите му се свиваха и разширяваха сякаш съвсем контролирано. Аз например не мога така.

След миг, видял, че го оглеждам, рязко се изправи, прекрачи алуминиевия стол, завъртя го с някакво сръчно движение и го отмести встрани, давайки ми пълен изглед към себе си – широки плещи, леко окосмени гърди, болничен панталон и нищо друго. Беше толкова едър, че стените, които все напираха да се стоварят отгоре ми, сега сякаш се раздалечиха, опасявайки се да го предизвикват с присъствието си.

Типът изръмжа нещо под носа си с глас, дълбок като шума от разкъсването на дебел картон, изгледа ме сърдито, почти гневно, горната му устна леко се повдигна, сякаш бе доловил противна миризма, и ето сега вече се втренчих в лицето му.

Ангелите имат такива лица. Древните статуи, класическите образи на картините и… изображенията, генерирани от ИИ, когато им поискаш „красив, брутален, мускулест мъж на около трийсет и пет“. Само че у него отсъстваше каквато и да е стерилност и загладеност – целият беше от ръбове и плоскости, а и пръстите му бяха с правилен брой и форма.
Отварянето на вратата ме извади от естетическия екстаз, а видът на влезлите през нея униформени мъже с насочени към посетителя ми автомати, ме накара да изхълцам, да придърпам крака към гърдите си и да обгърна колене с ръце. Сепнах се отново, едва сега осъзнала, че каишите и абокатът ми липсват. Единствено лейкопластът на сгъвката на лакътя свидетелстваше, че изминалите дни не са ми се присънили. Или пък сънят бавно преминаваше в кошмар, защото как иначе да си обясня случващото се?

Въздухът стана толкова гъст, че с мъка проникваше в дробовете ми, ръцете и краката ми натежаха, сърцето ми задумка, тялото ми се напрегна като за скок, а като се озърнах, върху ретината ми се отпечати ултимативното въплъщение на мъжката агресия в чист вид. Полуголото генерирано съвършенство се бе привело леко напред с пружиниращи крака, чиито бедрени мускули изпъкваха дори през материята на панталона, всяка жила по гърба и раменете му бе опъната до скъсване и толкова отчетливо очертана, че торсът му можеше да служи за анатомичен модел. Очаквах да видя стиснати юмруци, но, за моя изненада, мъжът просто бе свил пръсти така, сякаш на върховете им имаше остри нокти. Гледаше изпод вежди, но изпитателният поглед, с който бе наградил мен преди малко, не стъпваше и на малкото пръстче на изгарящия, вбесен взор, вперен, не, не в мъжете с оръжието, а в този, който бе влязъл след тях – дребен, плешив, благовиден чичо доктор на около шейсет, с всичките му атрибути, като стетоскоп на шията, спринцовка в ръката и чукче в малкото джобче на бялата престилка. И с толкова безжизнени и цинични очи, че нещо в гърдите ми изстина и се сви.

-Приятно ми е да видя, че вече си готов да я защитаваш. Оттук и до чифтосването не е далеч – изговори сухо чичо доктор и се усмихна лъчезарно, без да откъсва студените си очи от мъжа. Който заръмжа. Наистина заръмжа! При това не като вбесен човек, а дълбоко, гръдно, продължително и наистина заплашително. Не вярвам акустиката на болничната стая да беше чак толкова хубава, но тази ниска, пронизваща вибрация извади на бял свят някакъв дълбоко скрит в гените ми първичен страх от това, което се крие зад стените на пещерата в непрогледна ветровита нощ, обливана от дъжд и раздирана от светкавици. Атавизъм.

А възрастният мъж се разсмя. Разсмя се напълно искрено, виждаше се, че наистина му е весело, а не се опитва да скрие страх или притеснение зад реакцията си.

-Да, добре, твоя е, твоя, ще ти я оставя на разположение след пет минути, само да проверя основните показатели, че още ми се вижда леко замаяна.

Красавецът бе престанал да ръмжи, но сега гърдите му се издуваха и спадаха с такава амплитуда, че вероятно след минута щеше да му прилошее от хипервентилацията. Дядката заситни към мен, поклащайки се така, сякаш коленете му не се сгъваха, а въоръжените не отместваха дулата на автоматите си и на сантиметър. Нищо не разбирах и вероятно наистина бях все още леко упоена, защото не ми пукаше особено. И, да, искаше ми се да ме оставят сама с непознатия. Защо изобщо се бяха домъкнали?!

Светлината пред очите ми ме стресна – чичо доктор бе извадил още един от инструментите на образцовия семеен лекар – фенерче.

-Зеницата реагира, но не особено рязко, а и остава разширена, това е добре – мърмореше си под носа, докато дърпаше долния ми клепач и въртеше лицето ми наляво – надясно. – Кажи “а-а-а”.
Казах. Нещо доста дълго, абсолютно нецензурно и доста несвойствено за мен. Но съответстващо на ситуацията и обстановката. И точно когато се опитах отново да отворя уста, за да се възмутя вече аргументирано и логично, ръката му улови брадичката ми.

-Лигавици в добро състояние, адекватни когнитивни реакции и поведение, добър тонус и тургор на кожата.

Дръпнах се рязко назад, за да се освободя от хладните му пръсти, и се троснах:

-Сега ще ви покажа какво е адекватна реакция! Какво правя тук? Къде е това “тук” и с какво сте ме дрогирали? Какво изобщо търсят всички тези мъжища в болничната ми стая, при това ръмжащи и с оръжие?!

“Мъжищата” не реагираха никак, а продължиха да се фиксират злобно едни-други, докато дядката изглеждаше повече от доволен от изблика ми. И ето това вече наистина ме изплаши.
Защото си спомних.

Не бях в болница. Това трябваше да е репродуктивен център, но процедурата ми трябваше да трае четвърт час, сестра ми да е до мен през цялото време, а в ранния следобед да се прибера у дома! Кой изобщо беше този анахроничен псевдолекар?! За десет дни постоянни прегледи, изследвания и консултации не го бях зървала, пък и самите прегледи не се провеждаха със стетоскоп и фенерче – имаше си апаратура за практически всичко.

От мислите ме откъсна някакво размазано движение, рев и кънтящ удар. Трепнах с цяло тяло, а когато осъзнах случилото се, косата ми се изправи и едва не се изтърсих от леглото. Първият ми посетител стоеше до вратата – явно се бе млатнал в нея с все сила, когато се е затваряла, от удара се бе получила сериозна дупка, а сега той яростно къртеше от нея парчета, само за да разбере, че това е обшивка, а отдолу се показва повърхност от дебел метал.

Ставането ми се превърна в още едно приключение, тъй като краката ме държаха с мъка и леко ми се виеше свят. Все пак стъпка по стъпка се добрах до мъжагата, стараейки се да не порежа босите си крака върху парчетата раздрана пластмаса.

-Ей – прошепнах и леко го докоснах по рамото.

Той се завъртя толкова рязко, че отново ми се зави свят и стреснато отстъпих, като едва не седнах на пода. Удържа ме ръчище, в което рамото ми се загуби, но слагайки кръст на собствения си кавалерски жест, типът ме изгледа яростно и пренебрежително, изсумтя в лицето ми и каза с все същия нисък, глух глас, който бях чула преди:

-Не ми се мотай между краката!

Ахнах от възмущение, но двусмислената фраза – ща, не ща – ме накара да хвърля бегъл поглед към посоченото място „между“. А там далеч не цареше безветрие. Когато осъзнах видяното, не можах да не си припомня думите на чичо доктор за чифтосването, и замръзнах с отворена уста. Сред хилядите въпроси изкристализира най-неочакваният: „А тази бухалка в гащите му няма ли да ме изкорми?“. Тръснах глава, отвратена от предателството на либидото си, убеждаващо ме, че не, няма, а мъжът с бухалката леко ме отблъсна и отново удари вратата с разтворени длани. Металът изкънтя, но не се поддаде. Естествено. Едва ли подобни врати се правеха, за да бъдат разбивани с голи ръце. Дори с такива ръце…

-Престани да ме зяпяш и дръж под контрол нагона си! – изръмжа мъжът с наведена глава, без дори да ме погледне.

-Ти си този, който демонстрира… атрибутите си… в пълната им прелест, така че не ми говори за нагон!

Типът ми хвърли кратък, обвиняващ във всички смъртни грехове поглед и ми обърна гръб. Отдалечи се към ъгъла на стаята и клекна, подпирайки се на стената и отмятайки глава.

-Инжектираха ми цял куп стимулатори, тялото ми самоволно реагира на твоята овулация. Просто вониш на разгонена женска…

Челюстта ми увисна за пореден път и едва не се задавих, поемайки си въздух! Какво си позволяваше този неандерталец?! Само след миг обаче мозъкът ми заработи както трябва и се замислих. На мен също ми бяха инжектирали стимулатори и, да, наистина бях в овулация. Принудителна, необходима за извличането на яйцеклетката, независимо, че бе съобразена с месечни ми цикъл. Но…

-Не е възможно да го усещаш. Това е рудиментарна способност у хората.

Не ме удостои с отговор, а погледът му изпод вежди явно целеше да ме постави в един ред с разните му там амеби, чехълчета, инфузории и прочие едноклетъчни създания. Смъкна се по стената, седна на пода и широко разтворил крака, така че неизбежно да забележа масивната издутина в чатала му, облегна лакти на свитите си колене.

Изсумтях като обидена изтънчена дама, каквато далеч не бях, врътнах се на пета, стигнах до леглото и с, надявам се, ловко движение, се замотах до шията в тънкия чаршаф. Приседнах и тихо попитах:

-Кой си ти? Защо си тук и какво имаш намерение да правиш?

Веждата му се вдигна с такова превъзходство и ирония, че първо ми се прищя да излея отгоре му цялата тресяща ме паника във вид на конвенционална женска истерия, но заубеждавах примитивните си инстинкти да не се поддават нито на провокациите, нито на сексапила му… да го…!

-Много информативно и адекватно – изрекох с не по-малко пренебрежение, потиснах поредния импулс да се хвърля отгоре му и за начало да го украся с някоя и друга плешивина, а след това…
Стоп. От пещерите ни делят поне сто и петдесет века, да се държим като цивилизовани индивиди!

Обърнах му гръб и заоглеждах стаята. Врата, желязна, с грозно изкорубен панел, отваряща се навътре. Дали пък да не напъхаме под нея раздраните парчета пластмаса, че да попречим на отварянето й? И да гладуваме в горда обсада? Вариант.

Втора врата. Стигнах до нея, прихващайки завивката така, че да не се влачи по пода, отворих и зад нея се разкри стандартен болничен санитарен възел – тоалетна, мивка, биде, малка душ-кабина. Купчинка вафлени кърпи. Шнур за аварийно повикване, отдушник със забръмчал при отварянето на вратата вентилатор, лампа на фотоклетка, огледало. Влязох, затворих вратата, възползвах се от тоалетната, а лекото парене ме наведе на мисълта за наскоро изваден катетър. Вероятно смътното ми впечатление за няколко дни в полусъзнание и на системи отговаряше на истината. Странно, че косата ми не бе сплъстена и явно наскоро беше мита, но тревожните искри в очите и пребледнялото ми лице напълно съответстваха на странното положение, в което се намирах. Стандартната ми болнична нощница беше достатъчно широка, че да не се отваря на гърба, но тъй като нямах никакво бельо, щеше да е най-разумно отново да се омотая в завивката и да не обръщам гръб на… страдащия от овулацията ми мъжкар.

Когато отново влязох в стаята, мъжът не беше помръднал, но изпитателно следеше напразните ми опити да намеря някакви отговори в заобикалящата ме стерилна обстановка. Освен куплунгите за кислород, въздух и вакуум в стената, тясната решетка на климатичната система и бутоните които управляваха нея и осветлението, в стаята нямаше нищо. Нищичко.

Не видях око на видеокамера, но все пак вероятно бяхме под наблюдение – само в долнопробните филми под обектива на камерата премигва червена светлинка.

-Вероятно можем да включим кислорода, но ако не ни наблюдават постоянно, може самите ние да се гътнем, преди да дойдат да ни спасят. Харесваш ли гърчове, замайване, задух, кашлица, увреждане на белите дробове и нервната система? – мъжът ме изгледа безизразно, а аз се друснах обезсърчено върху леглото. – И това, ако нещо междувременно не се самозапали и не се задушим. Покритието на стените е синтетично, подът – също. Не виждам какво друго можем да направим, за да ни изкарат оттук. Може, естествено, да започнеш да ме ръфаш, това вероятно ще ги накара да…

-Нямам намерение да те ям! – толкова гневно и възмутено надигна глас съкилийникът ми, толкова обидено проблеснаха очите му между дългите кичури коса, че просто истерично се разкикотих. Сякаш наистина вариантът с изяждането беше реалистичен!

Потискайки изблиците на смях, избърсах с длани очите си и през някакви нервни хлипове, продължих:

-Е, добре, щом съм толкова неапетитна, предложи ти някакъв начин да се измъкнем оттук. Моите се изчерпаха.

Ако тежкият му, изпитателен поглед целеше да ме смути, то не успя – докара ми единствено тежест в долната част на корема, болезнено свиване на зърната на гърдите и неспособност да си поема дълбоко въздух. Не знам на какви стимулатори беше той, но моите определено бяха термоядрени. Или реагирах така, защото наистина си падам по такъв типаж мъже. То кой пък не си пада…

И докато се стараех да нормализирам дишането си, той изтърси:

-И не те ли е страх от мен?

Беше мой ред да го гледам изпитателно и, да, неразбиращо.

-От теб? Ъ-ъ-ъ… не. Не си най-приятната компания, но тъй като явно и ти не си във възторг от ситуацията, то – не. Дразни ме, че не отговаряш на въпросите ми и ми се зъбиш, ама…

-Кои въпроси?

-Кой по дяволите си ти и защо…

В един момент се сетих „защо“ и бузите ми пламнаха. Хормонални стимулатори – и за него, и за мен. „Чифтосване“ беше казал чичо доктор… Неволно хвърлих поглед към леглото.

-Не си го и помисляй! – изръмжа той дълбоко и заплашително.

Е, стана ми обидно. Не, не че имах намерение да се отдам на бурен секс, най-вероятно под наблюдението на противното, жадуващо „чифтосването“ ни старче, но се почувствах като леке – досадно, противно и не можеш да го премахнеш.

-Да бе, защото детската ми мечта е някакъв си неандерталец да ме чука с бухалка, докато похотливи чичковци със секундомери отбелязват броя и времетраенето на фрикциите, необходими за еякулация!

-Не съм неандерталец! – поредното, призвано да ме стресне изръмжаване, и мъжът се надигна от пода, за да тръгне към мен с приведени рамене и глава.

-И сама виждам – троснах му се с досада. – Строежът на черепа ти е на хомо. Но май не особено сапиенс…

Той спря като закован насред стаята. Очите му мятаха мълнии, ноздрите му трептяха, разширени.

-Ерег – изхитри се някак да изсъска през зъби дума без нито едно „с“.

-Ъ-ъ-ъ? – откъснах поглед от релефа на раменете му.

-Попита ме кой съм. Ерег ми е името.

-О-о-оригинално, но отново слабоинформативно. Но ако ще се запознаваме, аз съм Джейд.

-Хм.

-Да. Хм. Кажи ми… Ерег – много се постарах погледът ми да не се плъзне по-надолу от лицето му, за да провери дали апаратурата там продължава да е ерегирана, тоест, еректирана, – на кого и защо му е толкова необходим нашия… коитус, че заради него не се колебае да отвлече и затвори мен, а както предполагам, и теб? С какво си толкова специален и различен от останалите? Защото за себе си знам – с нищо.

Очите му се разшириха учудено, а след това, като обхванат от някакъв хазарт, пристъпи към мен, сграбчи ме за раменете и разгорещено, почти разтърсвайки ме, попита:

-Къде си виждала други като мен? Колко? От кого изобщо разбра за нас?

Явно учудването в погледа ми беше толкова очевидно, че го принуди да ме пусне и да отстъпи назад. И докато въздъхвах с облекчение, не можах да не забележа, че Ерег съответстваше на името си. Бухалката си беше на мястото.

-Вас?!

Лицето му замръзна, а след миг горната му устна бавно се повдигна и оголи бели, равни зъби с доста дълги кучешки. Зениците му се разшириха рязко, а тънката ивица на ириса заблестя в жълто. Честно, изплаших се, а когато се плаша…

-Ухааа! – преодолявайки вътрешния си тремор, скочих на пода, приближих го и дръпнах надолу и долната му устна, само за да видя, че и долните кучешки зъби са по-дълги от нормалното. – Какъв ти там неандерталец! Те са били вегетарианци и не са им били необходими такива зъби. Съвременните горили имат подобна зъбна конфигурация… – ръката ми светкавично се плъзна по рамото и врата му, за да опипа задната част на главата под косата. Меката, гъста коса… – Но пък оксипиталната ти кост е като при човека… Странно…

-Р-р-р-р-р…

-Ох, хич не ми ръмжи! Дипломната ми гори! Защо не те срещнах по-рано? Откъде изобщо ми се изсипа на главата такъв уникален? Тук дали има рентген? Трябва ми снимка на чутурата ти. Нали ще се съгласиш да… – продължих да опипвам черепа, който имаше едва забележими отклонения от човешкия и като че ли по време на палпацията дори леко промени формата си.

-Жено! – изрева вбесено притежателят на странния мърдащ череп, улови със сила китките ми и ме отблъсна от себе си. Едва сега осъзнах, че тялото ми е било долепено плътно до него и „бухалката“ заплашваше да се превърне в нещо още по-обемно… Майчице!

Погледът ми се плъзна по грамадата мускули пред мен и не можах да не забележа, че гръдният кош се престроява и издува неестествено напред, кожата се покрива с черни, къси косми, шията се разширява още повече, а челюстта… горилите пасти да ядат…

И, да, най-неестественото беше, че все още ми се искаше това човекоподобно чудовище, чийто рев завибрира в най-съкровените ми местенца, гъделичкайки и така подгретите ми от терапията яйцеклетки, да ме вземе на ръце и да ме запознае с… „бухалката“ си.

Но когато първата част от желанието ми се сбъдна и се озовах притисната до огромната му гръд, усетих как цялата изстивам, пред очите ми притъмня и съзнанието ми най-подло ме предаде, изключвайки се.

-Какво й направи, животно такова?! – това не беше Полковника, а истеричният му помощник. Старецът вероятно си беше тръгнал от базата – долавях, че луната е почти пълна, а щом вече беше в небето, значи беше нощ. Хилавото очилато асистентче понечи да ме заобиколи, за да стигне до момичето, но дори само намекът ми за движение в негова посока го накара да отскочи и да изтича зад гърбовете на охраната и оттам да продължи с дразнещото си пищене: – Счупи ли й нещо?

Идиот. Като че ли не знаеше, че в полутрансформация не мога да му отговоря членоразделно. Стиснах волята си в юмрук и спрях превръщането. Така, Ер, още малко болка – неуспелите да се трансформират напълно тъкани мъчително възвръщаха формата и функциите си в първия ипостас. След няколко секунди бях в състояние да изсъскам:

-Разкарайте се! До един! Тя се уплаши и припадна! Защо ви е трябвало да й казвате, като е толкова впечатлителна?!

Джон, Джек, Джим или както там се казваше помощникът на Полковника първо на мен хвърли объркан поглед, след това потърси подкрепа в четиримата с транквилизаторните пушки, а най-накрая се обърна и към двамата с автоматите, но получи пълно игнориране. Правилно, те знаеха на какво съм способен и не се разсейваха.

-Никой нищо не й е казвал! – заинати се той. – А сега се отдръпни и дай да я изнесем. Щом толкова не ти е харесва, защо ти трябваше да я плашиш?

Не ми харесва? Не ми харесва?! Едва се сдържах да не й се нахвърля в момента, в който отвори очи, а когато ме докосна, дори вълкът ми обезумя! Вечно жадното за тактилни усещания копеле откачи и реши да й се покаже в целия си блясък!

Джон-Джек-Джим плахо пристъпи в посока към Джейд и в гърдите ми инстинктивно завибрира гняв. Организмът беше останал в готовност за трансформация. С мъка удържах тета-изблика, защото ако изгубех контрол, щяха да стрелят. Да, две или три стрелички вероятно щях да избягна, някоя и друга муцуна щях да разквася, но все нещо щеше да ме улучи. А в коридора чакаха автоматични стрелящи системи, газ и мрежи. И точно в този момент бяха в пълна готовност.

И после щяха да ми отнемат Джейд. Слънчицето, проблеснало в застарелия, плесенясал мрак в главата ми.

-Тя остава.

-Не се инати! Знаеш какво ще последва. Дай да я прегледам.

Яростта блъсна в костите ми и почти чух как те заскърцаха, готови за промяна. Не!

Възвърнах си самообладанието, тръснах ръце и се изправих от полуклекналата си поза. Знаех, че човеците я възприемат като агресивна, точно каквато си беше.

-Момичето просто се стресна. Не очакваше да види трансформацията ми. Ще се съвземе без външни манипулации – казах възможно най-спокойно и отчетливо, докато в съзнанието си ревях: „Разкарайте се най-накрая оттук, вонящи говеда! Джейд лежи на студения под и диша плитко-плитко!“.

Ха, хитруша!

Диша плитко, защото се вслушва в разговора и не иска да разберат, че вече е в съзнание! Какво самообладание, мога да се гордея с нея! Стоп! От къде накъде ще се гордея? Ер, какво ти става?! Да, различна е от другите, които пищяха и плачеха, без дори да им показваш никаква трансформация, или ти се слагаха, само и само да си изкарат трийсете сребърника, но проблемът си остава! Не можеш да я имаш! По никакъв начин. Колкото и великолепно да мирише.

-Няма да я нараня, но няма да позволя и на вас да го направите! – заявих достатъчно заплашително и усетих как от порите ми се изливат на тласъци торибони (феромони, предизвикващи страх и тревога). Човеците са достатъчно чувствителни към тях, така че дано отново не докарам момичето до припадък от ужас.

-Настоявам веднага да ни пуснете да си вървим! – разнесе се изненадващо иззад гърба ми. Естествено, какво бяха за нея някакви си торибони?! Нея удължаващите се зъби така я заинтригуваха, че забрави да диша и изгуби съзнание! – Как си позволявате да експериментирате или каквото там правите с хор… с разумни създания?! – толкова гняв, такова възмущение! Искаше ми се да се полюбувам и на изражението й, но определено сега не беше моментът да изпускам от поглед тълпата пред вратата.

И ето че между военните се запровира нещо дребно и гнусно, бръщолевейки:

-Идиоти с идиоти! Защо не ме уведомихте, кой ви каза да се намесвате? Я се махайте и оставете гълъбчетата ми сами – Полковника надникна иззад гърба на единия от двойката автоматчици и ми намигна като професионален сутеньор, от които не беше отишъл далеч.

В гърлото ми инстинктивно се надигна ръмжене и преди да помисля, че ще стресна Джейд, усетих пръстите й върху голия си лакът. А след това тя просто ме отмести встрани и се изправи срещу откаченото старче!

-Кой сте вие и какво целите с всичко това? – завъртя небрежно китка, обозначавайки и мястото, и случващото се.
Полковника наведе заинтересувано глава встрани и се подсмихна:

-Опа! Колко интересен екземпляр! – погледна ме и намигна повторно. – Веднага ги усещаш ти, Ерик, нали? Давай, разкажи й и се заемете с работа. Знаеш какви са условията, за да излезеш от тази дупка, нали?

Улових я чак на третата крачка, просто защото не очаквах да се хвърли бясно към Полковника. Едва ли щяха да стрелят в нея, но вероятно щяха да я блокират грубо, а тогава пък аз нямаше да се удържа от намеса и щяха да ме упоят.

И ето, сега я държах през кръста, докато тя напираше вероятно да издере очите на старчето, агонизирах от допира на дупето й до каменния ми член и като през мъгла чувах думите й:

-… етиката на научните изследвания… недопустимо… варварин… правата на човека… какво като е нечовек… аз съм…!

Полковника я гледа покровителствено и едва ли не с умиление още известно време, докато тя се дърпаше и извиваше в ръцете ми, след това се обърна, закуцука към коридора, замаха с ръце към скупчилите се пред вратата сякаш подкарваше кокошки и мога да се закълна, че чух тихичко „къш, къш оттук“. Охраната излезе гърбом и последният хлопна вратата. От нея се откърти още едно парче от облицовката.

Ами сега?

Първо я пусни. Пусния, казах! Внимателно, така че да не падне!

Усещах гнева й, нещо много подобно на обида или отчаяние. Но юмруците й бяха стиснати, главата леко приведена, а когато я отметна назад и вбесено изкрещя, не се сдържах и я потупах по рамото. Бих я прегърнал (проклетият тактилен рунтав мерзавец!), но не бях сигурен дали няма да се нахвърли и върху мен с малките си юмручета. Но тя с рязко движение отърси ръката ми от рамото си и рязко се обърна, вдигайки бавно глава от района на ключицата ми към очите.

-Хайде още веднъж. Ерег. Какво си ти? Кажи. Не показвай… з-з-засега – преглътна тежко и зениците й леко се разшириха. Страх или възбуда? Вероятно и двете.

-Мислех, че знаеш. Иначе нямаше да се трансформирам – това извинение ли беше?

-Не знам. Отговори на въпроса! – явно забелязала смръщването ми, добави: – Ако обичаш…

-Наричате ни върколаци. Присъстваме в почти всяка земна митологична система по един или друг начин.

Да, знаех, че е сухо, повърхностно и изобщо не отговаря на въпроса й по същество, но засега – толкова. Това, което обаче не знаех, е че човешко момиче, вместо да се изплаши, погнуси или, не дай боже, отново да се тръшне в безсъзнание, е способно да пристъпи към мен още по-близо, да улови лицето ми между дланите си и накланяйки главата ми насам-натам, да заразглежда ушите, очите и всичко между и около тях. Но тя го направи, а аз застинах в агония. Спокойно, Ер, тя не знае какво прави.

Знаеше. Или отново усети шибания ми каменен член.

Отдръпна се, гледайки встрани и измърмори:

-Извинявай. Сестра ми ме нарича Танка, казва, че като се въодушевя от някоя идея, ставам невероятно досадна и прегазвам всичко по пътя към целта. Не искам и аз да те карам да се чувстваш като опитен екземпляр. Би ли… би ли ми разказал за себе си. Сега вече разбрах какво имаше предвид с това „нас“…

О, мила, точно ти можеш да правиш каквото ти скимне с мен. Веднъж да се измъкнем оттук…

-Първо ти – трябваше ми малко време, за да реша какво именно си заслужава да й разкажа, а какво – не.

Джейд се обърна, демонстрирайки ми цепката на нощницата и липсата на каквото и да било под нея – завивката се беше свлякла на пода докато се стремеше да направи на пастарма Полковника или както там да искаше да му се отблагодари за пленяването си – седна на леглото, придърпа колене към гърдите си, облегна буза на тях и заговори:

-Студентка съм. Антропология. Дойдох със сестра ми в този бейби център, за да й даря яйцеклетка. Тя има проблеми със зачеването. Да, даваха ми стимулатори на репродуктивните функции преди интервенцията… – за миг затихна, после вдигна очи и плахо попита: – Още ли съм в бейби центъра?

Поклатих отрицателно глава и тя преглътна.

-Това Сан Франциско ли е?

Този път аз преглътнах, преди да отговоря:

-Дори не са Съединените щати…

Добре, Джейд, нали искаше да обиколиш света? Да направиш велико откритие? Ето го, тук, на две крачки разстояние, гледа те с нещо като съчувствие и май те съжалява… Какъв срам!

Постарах се да се усмихна ентусиазирано, и въпреки, че изражението му подсказваше, че не съм успяла да го заблудя и да скрия страха и отчаянието си, бодро казах:

-О, значи съм на терен! Откога мечтая за такава възможност! И май се изказах прибързано. Щеш, не щеш, ще те сполети великата чест да станеш част от дипломната ми работа!

-Е, щом не искаш тя да види бял свят… – подсмихна се ангело-неандертало-върколака така, че ми се наложи да обгърна здраво краката си с ръце, за да не изтичам към него и да му смъкна панталона.
-И ти ли се сдържаш с усилие да не ми се нахвърлиш? – попитах възможно най-небрежно, давайки си сметка, че темата изобщо не е безопасна.

Да, така и беше – той рязко си пое дъх, после издиша дълбоко и седна по турски на пода.

-За мен вероятно е едновременно и по-трудно, и по-лесно – подсмихна се и подхвърли въпросително: – И защо не виждам да си водиш записки, антроположке? Животинската ни част е тази, която се влияе най-вече от инстинкта за оцеляване и балансира между трите му основни проявления – продължаването на рода, безопасността и храненето. Една фертилна женска с подходяща външност, възраст и в овулация никога не се разглежда в качеството на храна, а и рядко представлява опасност за глутницата или отделния мъжки. Така че в момента цялата ми животинска, подвластна на инстинктите половина, се стреми с всички сили да те овладее и да те оплодотвори. Да се съвкуплява с теб толкова пъти подред, колкото е необходимо, за да се измени мириса ти, показвайки, че си забременяла.
Все някак успях да затворя уста, най-вече защото засякох гладния му поглед, вперен в устните ми.

-Е, поне няма да ме ядеш…

Ерег издаде нещо между смях и изхъмкване.

-Досещаш ли се как второто ми „аз“ се възмути от предложението ти да те сръфам?

-Това беше просто шега!

-Ммх, която ни докара дотук…

Преглътнах тежко под втренчения му поглед и се престраших:

-Каза, че вероятно ти е и по-лесно, отколкото на мен. Защо?

-Защото, Джейд, деля това тяло с животинската си същност откакто се помня. И умея да я контролирам достатъчно добре.

За пореден път лицето ми пламна, защото се улових как разглеждам големите му ръце, отпуснати върху коленете, широките рамене и плоските плочи на гръдните мускули. Но арогантно отметнах глава и заявих:

-Нали не си мислиш, че аз пък се… свокуплявам с всеки срещнат сравнително симпатичен мъж?

Той се засмя отново и сърцето ми се блъсна директно в долната част на корема и задумка там.

-Не, Джейд, не мисля. Просто виждам как ти въздействам. Долавям… – той докосна с пръст лявата си ноздра.

-Това са хормоните, които ми инжектираха.

-Именно. Хормоните. Възбудата. Желанието – този път усмивката му беше леко тъжна. – Но се владееш добре, признавам. Лошото е, че не можеш да не излъчваш феромони. А аз не мога да не ги усещам…

-Мога да те фрасна по носа…

Този път той избухна в смях.

-Сам бих се фраснал, ако това можеше да помогне, но не. Нужен е единствено самоконтрол.

Отместих очи и се втренчих в изтърбушената врата. Вземи се в ръце, Джейд, тази ситуация трябва да се разреши по някакъв начин.

-А защо? – попитах глухо. – Защо е всичко това? Тази стая, охраната с оръжие, “чифтосването”…

-Генетична програма. Изследвания, евгеника… Ти си тук от няколко дни, а аз – от четири скапани години. Първоначално ме държаха окован и полуупоен, докато се опитваха да се сдобият с… моя семенна течност… Но това изобщо не се хареса на вълка. За стадо учени, прекалено бавно осъзнаха, че ако натъпкат с транквилизатори мен, то юздите хваща втората същност, а тя не си поплюва с разни такива, които искат да я превърнат в бик за разплод или още по-зле – в опитна мишка.

-Уби ли някого? – попитах с изтръпнали устни, но без да свалям поглед от него. В очите му се промъкна леко съжаление, затова побързах да допълня: – Браво! Не ги съжалявай!

Той се подсмихна с нещо като задоволство:

-Не съжалявам тях. Прото не искам да те плаша…

-Мен? Ти? – да, каква глупост – треперех единствено от мисълта за размерите на бухалката в гащите му, пък и този трепет едва ли имаше нещо общо със страха. По-скоро внушаваше някакво безразсъдно любопитство и трескаво очакване. – Трябвало е и всичко наоколо да разпердушиниш и да ги накараш да вземат семенна течност… един от друг! По възможно най-извратения начин!

Очите му светнаха в кехлибарено, зъбите му се оголиха в злобна усмивка и без да сваля поглед от мен, той продължи:

-Тогава ме натъпкаха със стимулатори и започнаха да ми водят момичета. Всякакви, но винаги в овулация. Доброволки – ентусиазирани и не особено. Държах се и продължавам да се държа досега – подсмихна се накриво и поклати глава.

-А защо? – и напук на възмутеното му изсумтяване, побързах да продължа: – Наистина ми е интересно. Все пак поведението и на мъжете, и на мъжките индивиди на преоблаващия брой животински видове предполага непреодолим стремеж към продължаване на рода, но не и грижа за потомството. Та защо се дърпаш толкова? За четири години все някое момиче ти е хванало окото. Особено за четири години… кхм… въздържание. Чичо доктор каза, че биха те пуснали след успешно оплодотворяване…

-Кой?

-Дребното старче с чукчето и фенерчето…

-А, Полковника! От него вони на лъжа при всяка дума, която казва, никаква вяра нямам на историите му. Но не е там работата. „Чичо доктор“ не разбира и не желае да разбере едно: ние не сме решението на вашето генетично израждане. Независимо, че сме съвместими с вашите жени, децата-върколаци имат нужда от бащите си и нашето общество, за да оцелеят. Те няма да могат да живеят в лаборатория.

Желанието да разбера повече за върколаците ме глождеше безмилостно, но само попитах:

-Какво израждане? – запрехвърлях трескаво из ума си всичко, което ни бяха преподавали – нищо.

-Предстоящото. Нивата не тестостерон у вашите мъжки… мъже са паднали с осемдесет процента през последния век. Пък и агресията не е особено на почит в по-развитите ви страни, а като се вземе предвид, че решавате повечето си конфликти без физическа разправа и че замърсяването убива и последното, което ви свързва с природата…

-Ясно, мъжете ни са на измиране – да, бях чувала нещо за това, но единствено във вид на теория. При това конспиративна. Не предполагах, че някой се занимава насериозно с проблема. -А ти?

-Какво аз?

-А ти още колко дълго ще оцелееш в тази лаборатория?

Той сведе глава и не отговори.

-Ерег… – погледна ме и в очите му отново върлуваше глад. Жажда. Желание и мъка. – Какво ще правим?

-Ще ме потърпиш известно време, няколко дни, докато не премине ефектът на стимулаторите и овулацията. После ще те пуснат.

-Така ли се случваше с предишните момичета? Доброволките?

-Да.

Гледах го замислено, така че улових момента в който желанието в очите му изстина, чертите му се вкамениха. Преглътнах топката в гърлото си, този път стомахът ми се сви от страх, а не от възбуда.

-Да, Ерег. Именно… Аз не съм доброволка.

Мирисът й ме обгръщаше, люлееше ме в мрежата си, не ми позволяваше да си поема дълбоко дъх, защото направех ли го, щях да загубя и последната частичка от самообладанието си. Джейд ухаеше на смелост, доверие и люти, дращещи обонянието ми страх и напрежение, които само усилваха желанието ми да я докосна, да я притисна себе си, за да ги накарам да изчезнат от палитрата на емоциите й.

Трите крачки до леглото изминах като в транс, а когато тя понечи да разгърне тъканта, в която се беше загърнала и да ми даде достъп до тялото си, въздъхнах с облекчение – беше разбрала правилно погледа ми. Едва не нададох вой от раздиращата нужда да я сграбча и да я отнеса далеч оттук. Сложих длани върху стиснатите й юмручета, погалих с палци кокалчетата им, измъкнах овлажнелия от стискане чаршаф от ръцете й и отново я загърнах – нямаше да позволя на учените чекиджии зад мониторите да видят повече от най-необходимото, пък и ако имаше нещо върху тялото си, щеше да ми е по-лесно да се владея.

Очите й ме стрелнаха стреснато и се постарах да се усмихна успокояващо – едва ли ми се получи – устните ми закачиха удължилите се кучешки зъби. Затова просто зарових лице в гърдите й. Там, където сърцето й думкаше, вибрираше и разнасяше мириса на възбудата й по цялата кожа. Изръмжах, потрих лице в хълмчетата на гърдите й и прихванах със зъби едното й зърно през тъканта на чаршафа и нощницата й. Засмуках го дълбоко, намокрих със го слюнка и се обърнах към другата гърда. Тя изстена и зарови пръсти в косата ми. Разтвори колене и се озовах между бедрата й. Членът ми се опря в ръба на високото болнично легло и не можах да удържа видението как просто я придърпвам за ханша, отмятам встрани чаршафа и я нанизвам върху ерекцията си. Отведнъж, до дъно.

Дръж се, Ер, стискай зъби!

-Ах!

Не буквално, идиот такъв! И така сигурно чувствителността й е на пика си.

Духнах върху мокрото петно на гърдата й, Джейд потръпна, изстена гърлено, а зърното й сякаш понечи да пробие катовете плат, за да се озове отново в устата ми.

Не, това не се издържа!

Сграбчих я с една ръка през кръста, захапах я между шията и рамото, за да не мърда, а с другата рязко освободих чаршафа и го наметнах криво-ляво върху собствените си рамене – все някак щеше да ни скрие от камерите.

Не, на мен не ми пукаше особено, ние не се крием под одеялото, когато правим секс, най-малкото защото ако няма епидемия от грип и всички не ходят със запушени носове, всеки на стотина метри наоколо му наясно с какво и с кого се занимаваме и без да ни вижда. Но тук не е така. Тук са свенливи. И когато става дума за Джейд, това дори ми харесваше. И не бих я подлагал на такова изпитание, ако не беше крайно необходимо. Просто въпрос на живот и смърт.

Постарах се да развържа внимателно връзките на нощницата й и май скъсах само една, а след това бавно, много бавно изхлузих ръкавите по ръцете й. Платът се задържа между притиснатите ни тела, така че дръпнах, усещайки как се плъзга по кожата – моята и нейната едновременно. И там, откъдето минаваше, оставаше само топла коприна, дъхаво кадифе и желание, долепени до гърдите и корема ми. Мъчение. Не издържах и я блъснах да легне, без да махам ръката си от кръста й, за да видя как тялото й се огъва, а гърдите се обтягат, насочвайки зърната си към зенита. Джейд не ми остави много време да им се любувам, придърпа главата ми към себе си и се опита да ме целуне. Засмуках устните й и позволих на езика й да се плъзне по зъбите ми. Нямаше как да я предупредя какво ще се случи, но не исках да добавям още страх към мириса й. Връхчето на езика й закачи единия от вече удължилите се кучешки зъби, отдръпна се стреснато, но само след миг се върна и аз въздъхнах облекчено, плъзвайки ръка по бедрото й. Кожата й беше гореща, леко влажна и тя потръпна, когато стигнах до извивката на дупето й и го стиснах.

Откъснах се от устата й и прокарах език между гърдите й, покрих и двама ни с чаршафа като в палатка и продължих надолу. Целунах изпъкналите кокалчета на таза й, вдлъбнатината на корема и венериното хълмче. При други обстоятелства бих я облизал от глава до пети – ето и сега вълкът дращи с лапи стените на съзнанието ми, пъха нос в пролуките и напира да поеме нещата в свои ръце, но точно затова не биваше да го правя. Позволих му леко да я гризне по вътрешната част на бедрото и да се наслади на тръпката и стона й, докато развървах връзките на панталона си. Усетих как се свличат на глезените ми и стиснах в ръка члена си – твърд до пръсване. Прокарах ръка по дължината му, придърпах Джейд към ръба на леглото, ударих я с него по тръпнещия корем и в отговор получих накъсан стон, дълбоко поемане на дъх. Достатъчно, за да накара вълка ми да нададе победен вой. Впих отново устни в гърдите й, докато размазвах с пръсти соковете й, потърквах клитора и отново стисках члена си с вече мокра ръка. Мокра от нейната влага! Под чаршфа ароматът на възбудата и готовността на организма й за зачеване буквално зашеметяваше, късаше на парчета волята ми.

Стиснах зъби и се притиснах към нея с бедрата си, заклещвайки члена си между нас. Наместих се по-удобно и я сграбчих за ханша с две ръце. Отметнах тъканта от главата си – защо ли ми трябваше?! – главата й се мяташе по леглото, на бузите цъфтяха червени петна, тя хапеше устни, а очите й – кладенци на желанието – блестяха трескаво. Джейд, живото изкушение!

Не се сдържах, прокарах със сила длани по корема, тясната талия, нагоре по ребрата, за да уловя трептящите при всяко поемане на дъх гърди с остри розови връхчета. Стиснах, изсичайки стон и въздишка от устните й, едната й ръка се вкопчи в китката ми, придърпа я към лицето си и дълбоко засмука палеца ми. Едва не свърших в същия този момент, освободих се от устните й, прокарах по тях мокрия си от слюнката й палец, вкарах го още един път дълбоко в устата й, долових, как го засмуква, а езикът й го погалва, а след това леко, но рязко я ударих по бузата. Очите й се отвориха неразбиращо и объркано, а аз стиснах зъби, за да не изгубя и малкото контрол, който още притежавах и изсъсках:

-Не.

Обида, неверие.

Улових брадичката й, притиснах я така, че да отвори уста, наведох се рязко и пъхнах докрай езика си в нея, погалих небцето, ударих по нейния език. Две-три резки постъпателни движения, които ми струваха още една срутена тухла в стената на самообладанието, отново погалване на устните, отново плясване по бузата и:

-Стой мирна.

Стон:

-Не мога…

Стиснах очи до тъмни кръгове под клепачите и леко я захапах под ухото:

-Трябва… Не се плаши… – и отпуснах пружината на трансформацията.

Не, не се плаша от теб, а от собственото си тяло. То живее свой живот, дава ти безпрекословно правото да правиш с него каквото ти скимне. Дори този шамар, явно предназначен да ме накара да се взема в ръце, предизвика точно обратния ефект – потекох още по-обилно.

Краката ми се замятаха инстинктивно, търсейки опора и възможност да се разтворят по-широко. Но позата ми беше неудобна – просто висях наполовина в пространството, дори задникът ми не беше изцяло на леглото. Да, чувствах члена – твърд и горещ – притиснат към себе си, но го исках другояче – дълбоко вътре, удрящ, ненаситен.

Улових се с ръце за другия ръб на леглото зад главата си, кръстосах крака зад гърба на Ерег и, о, слава богу! – успях да се потрия неколкократно във фалоса му, преди той да ме спре с шляпване по бедрото.

Ха! Ако искаш да ме спреш така, не си познал! Тръпката от парещия удар ме ужили директно там, дълбоко вътре, където вече се пробуждаше нещо пулсиращо и ненаситно, то надигна глава, разтърси се и заописва спирали, разпращайки тръпки и горещи искри по цялото ми тяло.

Притиснах Ерег по-силно с крака, прокарах ръка между телата ни, сграбчих члена му и го насочих към себе си. Той изсъска, сложи ръката си върху моята, не ми позволи да го пъхна там, където вече всичко тръпнеше, но притисна юмрука със стиснатия си член към входа ми, а след това започна да се движи в ръката ми. Изпсува, отметнал глава назад, а тялото му отново започна да се покрива с косми, гъдите му се издуха напред, челюстта се удължи, ушите се заостриха, а в гърлото му заклокочи далечен гръм.

Бедрата му така се притиснаха към моите, че ме отместиха по-назад върху леглото, свободната му ръка – космата и с дълги, животински нокти – погали корема, гърдите, шията ми, спря там и я обхвана.

И ако не бях готова да се взривя от възбуда, бих се засрамила, че дори една толкова заплашителна и многозначителна поза не ме накара да се изплаша, а да простена сладострастно.
Над мен се бе надвесило черно, зъбато, космато чудовище, то ръмжеше, блъскаше с бедра в древния ритъм на живота, аз не можех да помръдна дори с глава, но чувствах единствено обида и съжаление, че това е само ерзац на този акт, за който жадувах. От очите ми се отрониха сълзи, потекоха по слепоочията ми, за да потънат в косата. Хватката на лапата на гърлото ми се разхлаби, а когато погледнах в очите на чудовището, видях загриженост. То леко изсумтя, сякаш питайки, а аз сведох очи и промълвих:

-Искам те вътре, дълбоко в мен… Така е мъчение…

Звярът отметна глава и нададе вой. Силен. Вълчи. Гладен и отчаян.

Но продължи упорито да мастурбира в ръката ми, без дори да направи опит да проникне в мен. При всяко движение на таза му, кокалчетата на юмрука му се притискаха към мен, дразнеха, с всеки удар пружината ниско в корема ми се стягаше все повече и повече, вече стенех и отговарях с цяло тяло на неговите тласъци. Той ръмжеше, гледаше ме с жълти очи и от време на време се облизваше. Тази развратна и толкова ненормална картина само още повече накара либидото ми да се разбушува.

Пуснах ръба на леглото, отметнах чаршафа и стиснах с ръка гърдата си, потърках зърното и го подръпнах с пръсти. Гореща мълния простреля мястото, къддето ръката му се триеше в клитора ми. След миг косматата дългоуха глава се сведе към мен и дълъг, много по-гъвкав от човешкия език облиза другата ми гърда. Червената лента се завъртя около зърното, опари ареолата и почти веднага почувствах леко ухапване. Отново език, отново зъби, а тласъците станаха още по-отчаяни и забързани.

Оргазмът стегна цялото ми тяло така, сякаш отвътре се мъчеше да излезе нещо огромно, бълбукащо и горещо, но плътта ми го спираше. Усетих как изтръпват дори връхчетата на пръстите ми, бедрата ми се стегнаха до болка, езикът на Ерег блъскаше ту едното, ту другото зърно на гърдите ми, ръката му пред влагалището ми се движеше с вече неописуема скорост и стискаше пръстите ми върху члена си така, сякаш никога нямаше да ги пусне… И само след миг удоволствието се изля между нас в серия от пулсации, гореща сперма, крясък – мой, и див рев – негов. Главата на звяра се отпусна на гърдите ми, а дългият му език продължи да облизва едното ми зърно, докато втората остави шията ми, погали веждата и ухото ми, спусна се надолу, за да стисне хълмчето на другата гърда, докато втората, там, долу, проникна в мен с два пръста, раздвижи се напред-назад, улавяйки остатъчните спазми от екстаза, размаза соковете ми навсякъде и най-нагло се притисна към ануса. Доловил инстинктивното ми стягане, Ерег – защото това отново беше наглата му физиономия, опряла собственически брадичка на гърдите ми – се подсмихна, но не махна пръстите си! Напротив, продължи да гали, да притиска и да прониква предпазливо там, където нямах желание да пускам никого!

-Това би могло да бъде добро решение… за известно време – дрезгаво промърмори той, премествайки пръсти към влагалището, прониквайки, изваждайки ги и отново премествайки ги назад.
-Не си го и помисляй! – изстенах вероятно не особено убедително и се опитах да измъкна ръката му измежду краката си.

Той се поддаде, но само колкото да събере спермата си от корема ми, да навлажни добре ръката си и отново да потърка с пръсти кръгчето от мускули на дупето ми. С другата ръка погали клитора ми – не особено чувствителен след преживяното удоволствие, ущипа го лекичко, карайки ме да изтръпна и да се опитам да се отдръпна, засмука гърдата ми и вкара бавно, но уверено пръст в ануса ми.

-Отпусни се.

-Не!

Той почти издърпа ръката си, само за да я плъзне отново, този път по-рязко и дълбоко.

-Казах, не! – възмутих се окончателно и се опитах да го отблъсна от себе си, само за да литна нагоре, да се преобърна рязко във въздуха и да се озова притисната по корем напряко на леглото. Без да ми даде време да осъзная новото си положение в пространството, Ерег притисна члена си към мен. Там! Опрях длани на леглото и рязко се отблъснах, успявайки да го накарам да се отръпне.

А само след миг, псувайки и мърморейки обидено, наглият върколак ме загръщаше в мокрия, смачкан чаршаф.

-Съвсем ли забрави за камерите?

Лицето ми пламна. И не само то! Какви ги вършех?! Напълно бях загубила представа за времето и мястото! Бях стенала и се бях чукала като разгонено животно с практически непознат чо… върколак пред очите на кой знае колко наблюдатели и бях получавала истинско наслаждение от това!

Отблъснах ръцете на виновника за състоянието си, направих крачка към банята, спънах се, залитнах, едва от третия път успях да освободя чаршафа изпод крака си, затичах се към съседното помещение и влизайки, треснах вратата под носа на Ерег.

За тряскане, я треснах, но тъй като тя нямаше ключалка или резе, наглото гове… добре де, върколакът, влезе и се облегна на рамката. Гол и с гордо изправен размножителен орган! Отново!
Видът му ме накара да се задавя с възмущението си, но за да облекча паренето на горящите си бузи, пуснах водата и се заех да се плискам. Едрата му длан, да, тази, същата, която беше притискала пръстите ми към члена му, най-безцеремонно спря водата, улови китката ми и ме дръпна така, че се озовах в прегръдките му.

-Недей – прошепна толкова тихо, че улових думите му почти така ефимерно, както усетих косъмчетата на косата си да помръдват от дъха му. – Нямахме друг избор. И няма да имаме. Това не си ти, а препаратите, които са ти инжектирали…

Отблъснах гърдите му, за да го погледна възмутено в очите. Наистина ли си мислеше, че не съм в състояние да нося отговорност за постъпките си?!

-Аз бях! Аз! Но просто в един момент забравих къде се намирам… И не се хили така! – добавих, забелязала нахалната му, но и много доволна усмивка. – Това няма да се повтори!

Той сведе поглед за миг, а след това много сериозно и тъжно отговори:

-О, ще се повтори, Джейд, и ще се потрети. И така до победния край.

След това отново ме притегли към себе си, въздъхна шумно в ухото ми, пускайки табун мравчици да пътешестват по тялото ми, и прошепна:

-Докато не приспим бдителността им дотолкова, че да успея да ни измъкна оттук…

Чаршафът ни се превърна в лекьосан парцал. Долният – също. Опитах се да ги пера подред, но те не успяваха да изсъхват между нашите “секссесии“. На мен, честно казано, вече ми беше все едно дали, кой и колко пъти ще ни види, докато правим любов, но Ерег нито веднъж не си позволи да влезе в мен, независимо, че ми доставяше удоволствие, а и за себе си не забравяше. И тъй като целият този спектакъл имаше за цел да излъже вниманието на чичо доктор, когото той упорито наричаше Полковника, не можехме да позволим на наблюдателите да видят колко са непълноценни нашите креватни занимания, и затова… чаршаф.

Дори когато долови, че овулацията ми е отминала, а стимулаторите са се изчистили от кръвта ми, Ерег продължи да спи до мен, прегърнал ме здраво, а докато бодърстваше, също не се отдалечаваше кой знае колко от мен.

Сега отново лежахме в леглото като две лъжици в чекмедже, тялото му топлеше гърба ми, а дъхът гъделичкаше кожата ми зад ухото.

-Вие много ли сте? – зададох въпроса, който отдавна глождеше любопитството ми. – Кажи ми това, което е безопасно да ми кажеш…

Той въздъхна, придърпа ме още по-плътно към себе си и ме целуна по косата:

-Няма никаква особена тайна. Полковника и така знае за нас повече от достатъчно. А ние сме цял един свят, Джейд. Просто планета-близначка на Земята, на която еволюцията е решила да създаде гъвкав генетичен код. Всички разумни, а и повечето гръбначни животни, имат втори облик – обикновено за самозащита или нападение.

Опитах се да се обърна така, че да виждам лицето му, но той ми позволи да го направя едва когато ме омота както трябва в многострадалния чаршаф.

-Защо? Да не си мислеше, че…

-Мислех че си землянин…

Той се подсмихна и ме целуна по носа.

-Срам и позор за антропологичното ти образование! Да не би в главата ти да са се въртели и разни идеи за магия?

Изчервих се, но изпръхтях презрително. Чак за магия – не, но бях допускала, че върколаците са еволюирали някак от вълците или…

-И къде ти е космическият кораб? Обади ли се вече у дома? Кога ще дойдат да те вземат и да разглобят Земята на винтчета? Ще ми се зачетат ли някакви лични заслуги или и на мен ще видите сметката?

Той се разсмя искрено и гръмко – само веднъж-два пъти бях чувала този му смях.

-Нямаме космически кораби, пък и не желаем да се развиваме технологически. Ние сме нещо като алтернативна Земя зад най-близкия ъгъл в пространството. А между двата ни свята се преминава през цепнатини, допирни точки, ако щеш. Има система за изчисляване на времето и приблизителното място, на което ще се появят. Но за да ги откриеш и да минеш през тях, са нужни нашите сетивни способности. Иначе дори да си точно до подобен преход, няма да го усетиш. А ако не влезеш в него под подходящия ъгъл и в точно определеното време…

-Ще попаднеш в открития космос или под водата, или високо във въздуха, или в кратера на…

-Ей, стой, стой! – той отново се разсмя. – Що за глупости?! Един процеп може да води само на едно единствено място. Така че, нищо подобно, просто няма да успееш да преминеш.

-Но щом нямате наука…

-Не казах, че нямаме наука, а че не се развиваме по пътя на технологиите, поне не така, както го разбирате на земята. Просто всичко живо при нас е с втори облик, а това ни прави много зависими от природата, космическите цикли, Луната…

-Луната? Нали говорехме за друга планета? – надигнах глава от рамото му, но той ме притисна да легна обратно.

-Която е огледално отражение на Земята. Нашият спътник, естествено, не се нарича Луна, езикът ни е друг, но практически…

-Ясно, а сега да чуем защо говориш така добре английски?

-Много от нас идват на Земята да учат, да живеят, да пътешестват, да… създадат семейство…

Този път направо седнах в леглото и го загледах изотгоре – мускулести гърди, релефен корем, изпъкнали бицепси на пъхнатите му под главата ръце и лека, дяволита усмивка:

-При нас се раждат два пъти повече момчета, отколкото момичета. На мнозина им се налага да търсят съпруга тук.

-Вие крадете жени?!

-Има и такива идиоти… Но кой ще иска да живее цял живот с жена, която го ненавижда? Защото ако си доведеш съпруга от Земята, няма връщане назад – брак до гроб. Така че обикновено всичко се случва по взаимно съгласие.

-А децата? Те върколаци ли се раждат?

-Не винаги. Генът ни е доминантен, да, но ако гледаме глобално, в тези бракове се раждат четири момчета – върколаци, две момичета, носителки на гена, но без способности за трансформация и едно момче – човек.

-А ти…

Всичко се случи светкавично.

Вратата се отвори и сякаш нещо ме изстреля по посока на влизащите. Издрънча поднос – явно с вечерята ни. Някой изкрещя, друг ме улови през корема, завъртя ме така, че всичко се завихри около мен. Удар по касателна в рамото, косата ми окончателно падна пред очите, но още преди да вдигна ръка, за да я отметна, Ерег изсъска в ухото ми „дръж се!“. Отново полетях нанякъде, разнесоха се тихи кашлящи изстрели и по-гръмки, на откоси, често-често. Вик, паднах на нещо меко, но все пак се разтърсих от сблъсъка, тялото под мен се размърда, надигна се със стон, отново ме улови през кръста и премятайки ме през рамо, се понесе тичешком по някакви слабо осветени коридори. Надясно, наляво, някаква ниша, стълби нагоре, още едни стълби. Мокър, топъл допир до голия ми прасец. Дзън! Асансьор. Вестибюл с очукани мраморни плочки, преодолян с хаотични скокове в различни страни. Дрънчене на счупени стъкла.

Улица, глъчка, говор на испански. Възмутено: „¿Qué quieres eh?“. Задната седалка на кола, воняща на стар пепелник. Шум от двигател, ускорение, притискащо ме съм облегалката.
Когато най-сетне успях да седна, осъзнах, че Ерег кара през гъстонаселен градски квартал. Беден, но с оживено движение. Хвърлих поглед през задното стъкло, но зад нас беше такъв хаос от коли, скутери и безразсъдно пресичащи пешеходци, че не успях да разбера дали ни преследват. Вероятно би трябвало, колкото и светкавично да бяхме избягали. Колата кривна опасно, едва не закачи с бронята някаква сергия с лимони и зави в тясна уличка. След около двеста метра Ерег спря и изхърка:

-Излизай и бегом през дворовете!

Измъкнах се като гъсеница, омотана с чаршафа, наведох се, прихванах долната му част и едва сега вдигнах очи към върколака – от рамото му стърчеше стреличка, а лявата част на корема му беше омазана с кръв. Тя се стичаше по панталона – вече го беше напоила напълно.

С мъка потиснах крясъка си, но се подчиних на дръпването с ръка и затичах след Ерег. Той леко накуцваше и дишаше шумно, но не спираше. По пътя ни отскачаха хора, прекосихме някакъв вътрешен двор на многоетажна къща, излязохме на открито и пред нас се ширнаха покрайнините на града – необработена, суха земя, покрита с трънак и опърлена трева, нашарена от купчинки боклук, найлонови пакети, стари електроуреди.

-Тук ще сме като на длан – измърмори мъжът и ме затегли обратно, но не влезе отново между къщите, а ме поведе надясно.

-Ранен си – прошепнах, стараейки се да не допусна паниката не само в гласа си, но и в мислите. Какво се намира в корема отляво? Далакът? Обилно кръвоснабден…

Ерег ме погледна изпод вежди, но продължи да ме влачи след себе си. Не след дълго стигна до тясна уличка, свърна обратно към града, подмина първите няколко ламаринени бараки, влезе в двора на третата, шумно душейки с нос.

-Няма никой. И не е имало от няколко дни. Дано да имаме късмет да не се появят още известно време. Намери храна и вода, дрехи също няма да са излишни. Сега ще припадна. Не ме превръзвай и не се опитвай да вадиш куршума…

-Ти няма да припаднеш, ще умреш! Ерег! Без лекар ти е спукана работата! Далакът…

-Никакъв лекар! Искаш ли обратно в лабораторията? Няма да умра, спокойно.

Бузите ми горяха, обърсах ги с ръце и забелязах влагата по пръстите си.

-Идиот! Ще извикам полиция, никой няма да ни върне…

-Джейд! – сухо и много сериозно прошепна мъжът. – Не бягам за първи път и преди също са ме ранявали. Просто. Намери. Храна. Вода. Дрехи – простена тихо и толкова болезнено, че се спуснах да го подхвана, но той блъсна килнатата входна врата на бараката, връхлетя в единственото помещение, сгромоляса се на пода, облягайки се на стар, явно неработещ хладилник и продължи: – Чакай да дойда на себе си и не се плаши от нищо. Но само ако се събудя отново при Полковника, защото си имала глупостта да викнеш полиция, дупе да ти е яко! И в двата смисъла!

Гледах го втренчено няколко секунди, докато старателно се опитвах да не ревна, а когато смисълът на казаното стигна до съзнанието ми, бузите ми пламнаха:

-Идиот вманиачен! – изсъсках треперейки, а той просто вдигна иронично вежда… и се свлече на пода.

Не изпищях само защото успях навреме да захапя ръката си. Стори ми се, че от раната вече не тече толкова обилно кръв, но дали това не значеше просто, че сърцето му е престанало да бие?!

Приближих се, опитах се да го обърна по гръб и това се оказа доста тежка задача, така че просто долепих пръсти до шията му. Самата аз треперех толкова силно, че първоначално не усетих нищо, но скоро долових слабо туптене. Рязко отдръпнах ръка, но след това погалих бузата му и отметнах кичурите коса, паднали върху лицето. То беше някак… умиротворено. Едва сега осъзнах, че не го бях виждала заспал. Не, той спеше, разбира се, но се будеше веднага, щом се размърдвах аз. За да ме прегърне, да ме погали, да ме притисне към себе си и да…

Защото колкото и да не беше пълноценен сексът ни, го правехме постоянно. На леглото, тясно за двама ни, в банята, до стената, на пода… И всеки път вманиаченото животно се опитваше да се докопа до дупето ми!

Лицето ми отново пламна при спомена за пръстите, разширяващи ме нежно, но настойчиво отзад, за опитващия се да се плъзне на тяхно място член. Който след поредния ми отказ търсеше ласката на ръката ми…

Седнах на пода до едва дишащия Ерег. Да, кръвта наистина беше спряла да тече, но не можах да се реша да го оставя така и да тръгна да търся храна и вода.

Някъде отвън долитаха говор и викове, но едни такива, обикновени, делнични, сякаш хората просто така общуваха. Наистина ли бяхме имали късмет да не ни забележи никой, когато влизахме?

Седнах по-близо до върколака, придърпах колене към гърдите си и докоснах рамото му там, откъдето бе извадил стреличката. Как изобщо беше преодолял действието на транквилизатора? Беше ме измъкнал от лабораторията, провесена през рамото му като чувал! Беше карал колата, беше препускал с мен през дворовете!

През тялото му премина вълна от мускулни спазми. То се преобърна на една страна, сгърчи се и започна да се променя. И не спря, когато се покри с познатата ми тъмна козина и муцуната му се удължи, а продължи метаморфозата, докато на пода в мръсната стаичка не остана да лежи огромен, сиво-черен вълк. В който нямаше нищо хуманоидно. Животното изскимтя болезнено, отвори жълтите си очи, преглътна. Опита се да се изправи, но не успя, а аз видях как под тялото му бликва чиста, алена кръв – раната отново се беше отворила.

Понечих да притисна ръка към корема му, но животното ме изгледа заплашително, така че побързах да се отдръпна. След миг обърна глава, с мъка изви тялото си и започна да лиже сплъстената си от кръвта козина. След минута изблъска с език от устата си нещо сплескано и то тупна на пода – куршумът. Вълкът прокара езика си още няколко пъти по раната – тя отново беше спряла да кърви, а след това се отпусна уморено и ме загледа жално.

Вода! – досетих се най-сетне. Ерег неслучайно беше казал да намеря вода. След такава кръвозагуба имаше нужда от течности! Понечих да скоча на крака, но вълкът изръмжа недоволно и аз замръзнах.
Каква част от съзнанието на Ерег беше останала в това същество? „Ще припадна“ означаваше ли „ще изгубя контрол върху звяра си“? Нали ми беше казал, че когато го упоявали, юздите хващала втората му същност…

Стараех се да не дишам прекалено често и да не излъчвам страх с всяка пора, но животното явно долавяше целия коктейл от емоции, блуждаещ в кръвта ми. И точно когато бях решила плавно да се отместя възможно най-далече, отвори очи, изгледа ме обидено и сложи лапа на крака ми. Изсумтя и се обърна по гръб.

Да, антрополог съм, изучавам човешкото общество, но знам какво означава, когато животно ти покаже незащитения си корем. Доверие.

Дълго сдържаните сълзи на болезнен страх, неувереност и отчаяние забликаха на талази. Раменете ми се разтърсиха, захлипах неконтролируемо, а след това просто се наведох, зарових пръсти в козината на вълка и отпуснах чело на шията му. Той се размърда, отмести се леко и облиза страните ми с влажния си език.

-Друга вода нямам – изхълцах мъчително и отново се залях в сълзи. – Не намерих. Честно казано, беше ме страх дори да ида да потърся…

Вълкът отново облиза лицето ми, аз седнах на пода, а той вече доста пъргаво се изправи и седна срещу мен. Беше огромен, поне два пъти по-висок от вълците, които бях виждала в зоологическата градина. Отново се протегнах и погалих врата му, почесах го зад ушите и по главата. Докоснах мокрия нос и се престраших да го прегърна през врата.

Той изтърпя стоически тези женски лиготии, но след това, за моя изненада, просто ме блъсна с лапа и аз се озовах на пода по гръб. Грамадната черна сянка надвисна отгоре ми, пъхна нос в шията ми, облъхвайки ме с влажния си, дъх, облиза ме, а след това дръпна едната половина на чаршафа и го разгърна. Още преди да успея да се възмутя, встрани отлетя и втората половина, а когато понечих да я уловя, за да се прикрия, вълкът заплашително заръмжа. Гледа ме дълго, просната на пода пред него, и точно когато усетих как отново започват да ме обземат опасения, лизна гърдата ми.

Пареща, но сладка болка ме прониза до пръстите на краката, а вълкът отново близна, този път по-бавно и старателно. Завъртя език около зърното, сякаш се опита да го засмуче, но устата му явно не беше добре пригодена за това, така че просто продължи да ближе гърдите ми с дълги, нежни движения. Възбуждащи, порочни, неестествени, неправилни и толкова приятни…

Тялото ми пламна, зарових пръсти в гъстата, остра козина, вълкът проръмжа доволно, продължавайки да ласкае гърдите ми. След миг прокара език по брадичката ми, докосна долната ми устна и аз инстинктивно отворих уста, търсейки допира му.

Да, никога, никога и на никого няма да разкажа колко невероятно бързо се възбудих, когато езикът на вълка започна да се плъзга ритмично в устата ми. Как изтръпнаха устните ми, когато ги захапаха зъбите на животното, как ръката ми се плъзна по корема, за да се озове между краката ми и да потърка вече влажните гънчици и болезнено чувствителния клитор. Как след това, сякаш цял живот бях мечтала за нещо подобно, погалих предпазливо вълчия член, протегнах ръка към тестисите и леко ги стиснах в дланта си.

И върху мен се изля океан от порочно желание и греховно удоволствие. Вълкът направи няклко стъпки и пред устата ми се озова оголеният му пенис. Ерег през всички тези дни, докато бяхме в лабораторията, не ми беше позволил да го задоволя с уста, а и самият той, въпреки че често ме възбуждаше с някоя и друга целувка там, долу, явно имаше повече желание за анална, отколкото за френска любов. Но сега дори не се поколебах и поех внимателно с устни странния по форма член на вълка – леко заострен, без ясно открояваща се главичка. Животното заръмжа и се задвижи в устата ми. Отново погалих тестисите и протежението на самия орган. Вълкът ускори тласъците си, а след това замръзна, дишайки тежко. Аз облизах още веднъж члена, засмуках го възможно най-дълбоко и се отстраних. Вълкът отстъпи, легна между краката ми и пъхна нос между безсрамно мокрите ми гънчици. Козината му леко боцкаше и гъделичкаше, докато той побутваше с влажния си студен нос чувствителния ми клитор. А след това лизна. Лизна така протяжно, меко, но плътно, че изстенах, гърбът ми неконтролируемо се изви, а дълбоко в мен запулсира предвестникът на всепомитащ оргазъм. Езикът на вълка обезумя. Той лижеше, блъскаше, трептеше, пронизваще, потъваше толкова дълбоко, колкото, предполазам, че един човешки никога не би могъл. Аз се извивах, стенех, хълцах и не крещях единствено защото захапвах ръката си. От изригването ме делеше едно единствено движение, когато животното се отмести, преобърна ме по корем с носа си, побутна ме да застана на колене, качи се отгоре ми и ме захапа за врата.

Вярно е, че човек се приспособява към всичко, но сега дори не ми се наложи да се приспособявам. Беше толкова етествено! Когато почувствах първото проникване на вълчия член, когато ухапванията по врата му се сменяха с нежно облизване, когато тялото ми се разтърси от първите тръпки, а спермата му се заизлива дълбоко вътре в мен, аз бях щастлива!

А миг след това по корема ми се плъзнаха едри човешки длани погалиха ме между краката, стиснаха гърдите ми до болка и се заиграха със зърната.

-Мой ред е, надявам се да имаш още сили, че иначе ще почна да ревнувам от вълка – прошепна Ерег и с не по-малка страст от второто си „аз“ ме захапа за шията. Обърна главата ми към себе си, за да ме целуне, провря пръст между зъбите ми, а когато го засмуках, ме преобърна по гръб, надвисвайки отгоре ми. Вече нямаше чаршафи, странни и неудобни пози, само и само да не видят наблюдателите какво точно правим, а по-точно, не правим. Така че най-сетне се докопах до „бухалката“, която вече не ме плашеше, въпреки че сериозно се опасявах дали ще се побере в мен, прокарах длани по цялата й дължина, карайки Ерег да изстене и да изсъска през зъби, а след това се опитах да я поема в устата си. Е, мога да кажа, че човешката уста не е с подходящото устройство за облизването на бухалки, но на върколака му хареса. Извиваше се и се блъскаше в гърлото ми, избивайки искри и сълзи от очите ми. А след това ме подложи на такова мъчение с езика си, че бях готова да се простя с живота си от удоволствие.

А навлизането беше болезнено. Болезнено бавно, болезнено прекрасно, болезнено нежно… Когато първият удар ме разтърси до дъно, едва не изгубих съзнание, а последващите тласъци просто взривиха нещо у мен, то се пръсна на милиарди блестящи късчета и ме обсипа с капки течно щастие.

Осъзнах себе си лежаща на пода, в ръцете на Ерег, все още запълнена от члена му, обгърнала кръста му с крака. Той внимателно се изкопчи от клопката на крайниците ми, целуна ме, захапа ме за рамото и рязко ме постави на четири крака. Още преди да осъзная какво се случва, той разтвори полукълбата на дупето ми и прокара език от клитора чак до ануса ми. И кой каза, че съм обезсилена от удоволствие и се чувствам като добре задоволено желе? Лъже най-нагло!

Нова тънка вибрация се пробуди там, където усещах да изтича спермата на Ерег, а той продължи да терзае плътта между краката ми – хапеше, лижеше, потупваше, плъзгаше пръсти и език.

Два от пръстите му се движеха неистово във влагалището ми, палецът притискаше ритмично клитора, а други два… не, три! – напираха да се пъхнат в ануса ми. И това беше великолепно! Чувствах се преизпълнена, претоварена от удоволствие, като мрежа под високо напрежение, а когато на мястото на пръстите му в дупето ми бавно, но безжалостно проникна членът му, се почувствах като пеперуда, набучена на карфица.

Не, болка нямаше, но удоволствието беше толкова различно и пронизващо, че се разтърсих от оргазъм още преди да ме е изпълнил докрай. А след това вероятно загубих съзнание или поне висшата ми нервна дейност се сведе до броене на върховни изживявания, смучене на всичко, което ми даваха да смуча, стискане на всичко, което ми попадаше под ръка, стенене, пъшкане, хлипане и крещене…

-Запомни ли? – увлечена да гледам как се оголват първо раменете и гърдите, после корема, гениталиите и стегнатият задник, не отговорих веднага. – Джейд! Чу ли ме изобщо? – подсмихна се Ерег.

-Да, държа се здраво за врата, старая се да не мърдам, каквото и да става.

-Именно. Хайде.

Виждала съм го много пъти – как тялото му се покрива с козина, как се променя формата и Ерег стъпва на четири лапи, но не мога да повярвам докрай, че подобно нещо е възможно. И че там, накъдето сме се запътили, е норма.

Яхвам вълка и се вкопчвам в гъстата козина на врата му, обвивайки го и с крака. Така ще е най-сигурно, защото именно необикновените инстинкти и чувствителните сетива на вълка са в състояние да доловят как именно трябва да се влезе в процепа между световете така, че да стигнем до дома на Ерег. Който скоро ще е и мой дом. И дом на детето, което нося. Вълче и човек. Сигурна съм.