АКО НЕ ИС…не се чете…НЕ ВЛИЗАЙ!

В мрачните съботни дни като този, за който искам да споделя, обикновено си стоя в къщи и пиша. Цяла нощ бе валяло, а мрака сякаш не си бе тръгвал. Освен това жена ми ме накара да чистя с нея, и се скарахме, след което аз изхвърчах навън. Този бе от онези дни, когато не можех да я понасям. Иначе си я обичам, но… Както и да е, без да разбера попаднах между два блока в квартала. Поогледах се, разбира се познавам района но забелязах едно малко магазинче, за което винаги съм се чудел какво предлагат. То бе буквално в малко тясно помещение под самия вход на блока. Нямаше табели нищо, освен един семпъл едвам забележим надпис, който се бе поизтрил от времето:

„АКО НЕ ИС…не се чете…НЕ ВЛИЗАЙ!“

Когато и да минавахме от тук с жена ми, винаги бе затворено. Но днес работеше. Реших да вляза за да се разсея.

Слязох по стъпалата и отворих врата, тя изскърца шумно. Вътре беше слабо осветено и нямаше нищо изложено. Голи тухлени стени, на някои места имаше останала мазилка, а може върху нея да е имало и латекс. Но сега нямаше и помен от него. Оглеждам се и заставам пред един нисък тезгях, зад който нямаше никой. Само мрак. Но в момента, в който обърнах гръб на тезгяха чух глас:

– Здравейте, с какво да ви помогна?- стреснах се и веднага се обърнах.

В първия миг видях само две светещи котешки очи. Първо сигнално отстъпих крачка назад, но пред мен се очерта силуета на човек с дълга посивяла коса, ярко зелена брада и сини мустаци. Екстравагантно, помислих си!

-Ами…аз…такова… – запелтечиш, а човека пред мен каза сериозно:

-Щом сте влезли, значи търсите нещо. Какво е то?

-Ама какво предлагате? Аз видях, че работите и …

Странния тип поклати глава и се ухили. От устата му се показа змийски език. Това ме стресира допълнително, но все пак реших да се пошегувам:

-Можете ли да ми поставите такъв език?

-Ама разбира се, срещу съответната сума… – езика му отново изпълзя от устата му.

-Едва ли? – усъмних се аз. Но човекът зад щанда приглади зелената си брада и убедително попита:

-Какво наистина желаете? – очите му светнаха в полумрака.

-Ако кажа, че искам да спрете всички войни? – казах нахакано.

-Мога да ги спра! Но можете ли да си го позволите? – на плота пред нас се появи странен прозрачен мехур. В него различих полуразрушен град. В единия край на града имаше окопи и войници, които ги защитаваха, а срещу тях между полуразрушените соц блокове и къщи имаше други войници. Сивокосия щракна с пръсти и всички спряха като на пауза.

-Ето войната в Украйна, в момента е на пауза. Но всяка секунда струва четиридесет милиона долара. Ако пожелаеш да спрат завинаги, ще го сторя но ще трябва всяка секунда да получавам в банковата си сметка по четиридесет милиона долара. Спирането на такова действие е скъпо.

-Това не може да е реално!– невярващо поклатих глава аз. Тогава в мехура се показа жена ми, която в къщи чистеше с прахосмукачка и лекичко си поклаща главата в такт със силната музика.

-Но… – възкликнах аз, когато видях дома си, сякаш този мехур предаваше директно от апартамента ми. След което картината отново се смени и в прозрачния мехур аз видях нас двамата как стоим и гледаме в прозрачния мехур.

-Сега ще се засмееш без причина. – каза сивокосия. И аз се засмях. Не можах да спра да се смея. Когато се успокоих той каза:

– Още ли не вярваш?

Аз не знаех какво да кажа. Просто сконфузен махнах за довиждане и излязох. Сигурно около два часа, а може и повече да са били обикалях квартала за да осмисля какво точно се случи. Когато се прибрах се сдобрихме с жена ми. Тогава ѝ разказах. Но тя разбира се не ми повярва. А когато я заведох магазинчето бе затворено. Както обикновено. От тогава повече не видях магазинчето да работи. Може би просто нямах нужда да си купя нещо от там, ли не можех да си го позволя. Но днес минавам отново покрай това магазинче и виждам как в него влиза популярен политик. Явно и днес е отворено…избори са…