До магазина и обратно

Една късна вечер валеше като из ведро и трябваше да изляза да си купя хляб. Бях забравил, че предната вечер изядох всичкият правейки си тостове.

Както и да е, дано кварталният още да не е затворил. Късмет! Вече затваряха.. Сега от къде щях да си купя хляб?

Докато се влачех унило по улицата отражението на флуоресцентна лампа с надпис “Open” ми върна надеждата, че може би нямаше да остана без хляб тази вечер!

Винаги го бях подминавал, а и не бях единственият, но този път занемареният и забит някак си между 2 високи сгради магазин, ми се стори подканващо приятен.

Вярно, фасадата му бе толкова изтормозена и отблъскваща, че дори и бездомниците страняха от него. Но сега в отчаянието ми, ми дойде като глътка свеж въздух след задушаваща кашлица.

Не знам какво продаваха вътре, но се надявах, че ако нямаха хляб, поне ще имат сандвич. Ако ще и от времето на Ленин! Толкова бях гладен.

– Добър вечер! Има ли някой?

Вентилаторът работеше на полуоборот, а подът беше някак си лепкав. Като че ли някой се беше изхрачил по пода – цееелият под. ( Май “хигиена” беше чужда дума тук.)

– Ехо! Има ли някой??

Чух някакво гърголене и се обърнах. Зад тезгяха касиера береше душа на пода и един метален прът му затискаше гърлото.

– Уау! Какво е станало тука!?

– Гргл! Помог – ни ми!…

Извадих металният прът и му напръсках лицето с вода от бутилка минерална вода.

– Благодаря ти!! Не знаеш от колко време чакам някой да ми помогне!

– Какво се е случило?

– Остави се! Крадци!

– Какво откраднаха?

– Диаманти и магически еликсир.

– ?? Чакай малко! Какви диаманти?! Какъв магически еликсир? Това не е ли квартален магазин?

– Не, това е космическият ми кораб!

– А какво правиш тук?

– Заклещих се между тези 2 сгради.

– Добре де! От колко време си тук?

– 10 год. и 3 месеца.

– Как оцеля толкова много време?

– Първите 10 години лесно, после следващите 3 месеца трудно.

Кораба ми излъчваше био поле което да отблъсква посетителите, но последните 3 месеца ми паднаха батериите и едни крадци влезнаха през нощта и ми ограбиха диамантите!

– А защо не се обади на Спешна помощ?

– Защото застраховката ми няма покритие на Земята.

– А от коя планета си?

– От 4-та планета след Слънцето.

– От Марс? Но той е необитаем!

– Още една оптическа илюзия.

– Крадците как намериха диамантите?

– Бяха на показ върху пулта на управление.

– Защо са ти въобще диаманти?

– В тях събираме енергията за летене на кораба.

– Сега как ще се измъкнеш? Без кораб, без диаманти?

– Ами, надявах се да те помоля, ако не е неудобно, че таксата за междупланетен роуминг не те притеснява, да се обадя за помощ? А?

– Защо? Колко ще ми струва?

– 1 год. няма да можеш да виждаш. (Заради радиацията по време на разговор до Марс.)

– Хм, това е сериозна дилема! Бих ти помогнал, но 1 год. да не мога да виждам…..

– Моля те, ще ти се отплатя! Докато трае тази 1 год. ще бъдеш поставен във виртуална реалност и всичките ти нужди ще са задоволени!

– Супер! Какво да направя?

– На ти престилката и ела зад тезгяха докато отида да се обадя за помощ.

А и докато си в магазина…Не работим с кредитни карти, не приемаме купони. И помни, на вересия никому!

– Защо? Колко време ще те няма?

– Пътя до Марс е близо 7 мес. и докато се върна с пътна помощ – пиши го 1 година! Чао!

* КРАЙ *