Механизъм (2ра част)

Намирах се в нещо като тунел. Стените бяха влажни, пътят сумрачен. През цялото време гласовете на тримата ме напътстваха към приближаващата светлина.

– Само не отделяй поглед от светлинката. – казваше София – ще чуваш разни шумове, но не се излъгвай да надникнеш. Нищо няма да ти се случи обещавам.

Връщане назад нямаше. В действителност съществуваха мигове в които приближавах процепи в стените от които надникваше бледа светлинка. Не чувах глас, но долавях звън като на прибори за хранене, стъпки, тежко дишане, понякога дори плач.

– Какво е това?

– Не говори – този път се обади Чудомир – остава ти не повече от минута!

– Може би е време да й кажем? – София попита, а Мима възрази остро – в никакъв случай! Твърде рано е. Така само може да научат урока си!

Полъхът тук бе тъй страховит. Вече бях почти в края на тунела, когато усетих как раменете ми треперят. Тогава излязох в тесен проход, интимно осветен, но слабото сияние на крушките бе достатъчно за да разгледам окичените от снимки стени.

– Кои са тези хора?

В рамките виждах усмихнати лица на мъж, жена и малко дете. Човекът бе на не повече от тридесет, късо подстригана коса, чиито бакембарди се сливаха с обраслото му от брада лице, като персонаж от „Панетата на маймуните“. Изглеждаха, като щастливо семейство. В една от снимките бяха на опашка на някакъв панаир или цирк. Пременено в бяла рокля, синеокото момиченце държеше захарен памук, а жената в черен тоалет ги привикваше да се приближат към обърнатата за „селфи“ камера. Имаше гладка кожа, дълбоки кафеви очи и чаровна усмивка.

– Това е денят в който се случи!

– Какво се е случило – попитах, щом София заговори.

– Нещастието, но ще разбереш скоро. Разгледай ги добре.

Затаила дъх, от това какво може да очаквам да открия се приближих към втора снимка. Беше на същото момиченце. То стоеше на пияно с непозната жена, която бе протегнала пръсти към нотната тетрадка.

Фотографът на следващата, бе хванал в кадър мъжът до кръста. Облечен в карирана риза, той наместваше диоптричните си очила на носа, а в другата ръка държеше часовник.

– Това е първия ден от отварянето на ателието! – София каза.

– Беше един от най-щастливите му дни, разбира се след раждането на дъщеря му.

Когато влязох нямах представа в какво се забърквам, но с всяка крачка осъзнавах, че нещо ужасно се е случило с това семейство. Нямам предвид София, Мима или Чудомир които ме подготвяха за този вариант, а начинът по който се чувствах сред тези снимки на някога изживян живот.

– В края на коридора има врата. Можеш да минеш през нея и там ще научиш повече.

Страхът се сгъстяваше, като дим в празна стая. Червената врата ме зовеше, но бях ли готова за това, което криеше тя? Някои врати са направени просто никога да не бъдат отваряни.

Дръпнах резето и отатък се чу смях. Потръпнах. – Няма страшно – каза Чудомир – там няма никой. Може да продължиш, уверявам те в безопастност си. Когато вратата се отвори, разбрах, че не ме е излъгал. Намирах се в помещение с окичени навсякъде часовници. По земята се търкаляха будилници, върху един дълъг плот имаше ръчни часовници, а до самия прозорец от който се виждаше пътят отвън висок поне два метра старинен с айфеловата кула.

Поспрях за миг и осъзнах. – Това не е ли мястото от където влязох?

– Точно така – каза Мима – само, че се намираш в друго време.

Огледах се и прецених, че всичко наистина изглежда по-различно. Въпросното място обаче нямаше…

– Няма врата – сякаш прочел мислите ми каза Чудомир – за това си тук. Надяваме се да успееш да ни помогнеш с това.

– Как бих могла? Дори не знам какво се случва и защо ми показвате всичко това?

– Не е ли очевидно? Виж, разбирам, че си объркана. До сега мълчахме за повечето неща, но времето да ти разкажем настъпи.

– Вие ли сте на снимките? Ти ли си майсторът?

Мима се разсмя – мисли, че ти си…

– Боже опази! – Чудомир отвърна. – Него трябва да спасиш! Виждаш ли айфеловата кула, часовникът?

– Как бих могла да го пропусна.

– В основата му, ще намериш две вратички. Отвори ги.

Приближих се, заобиколих го от всяка страна преценявайки, че произведението е твърде красиво за да стои обримчено от паяжини и тънещо в прахоляк. Най-накрая напипах в долния край малко отворче, стоящо в металната конструкция. В него имаше копче, което след едно натискане накара две вратички да се отворят.

– Сега какво?

– Ключът. Ключът който стои вътре! Трябва да го навиеш.

Понечих да завъртя металната пластина, когато Чудомир каза: – Три пъти е достатъчно по часовниковата стрелка. Три пълни оборота.

Издишах тежко и явно той долови колебанието ми: – Ако развиеш повече, ще се върнеш много по назад. Трябва да е три пъти! Помни! Точно три!

Кимнах на невидимия човек, но ми отне още десетина секунди. Как можех да навия себе си изпълнена със страх? Как можех да навия или пренавия светът на някой друг без да знам какво можеше да причиня по този начин?

Трябва да ви кажа, че по-хищен звяр от любопитството няма. Поех дълбоко дъх и завъртях.