Механизъм (3та част)

Часовникът изчезна. За пореден път помещението се изпари пред мен като триизмерна картинка. Сетне всичко потъна в дим. Задушливия пушек запълзя между стъпалата ми докато обхождам кухнята на къщата в която попаднах. Върху мивката бяха наредени няколко чинии, на плотът чакаше увита в целофан чиния с бележка: „Притопли го в микровълновата, когато се върнеш“.

– Ателието му се намираше на няколко улици от тук! – Обади се София, а задушливата миризма ме накара да потърся източника.

– Къщата му е изгоряла?

От нисък вратник близо до входът се процеждаше тънък, бял пушек.

– Загуби много повече от това!

Закашлях се, понеже целия дим нахлу в къщата като обирджия в банкерски трезор когато отворих и слязох по стъпалата с лакът обвит около носа. Беше изключително подредено за мазе, но вниманието ми привлече лумналия огън. Пералня или сушилня, беше обхваната от пламъци. Те напористо се катереха по стената, пълзяха по тавана. Забързах нагоре и без да се колебая вдигнах слушалката на телефонът в хола. Сигналът беше зает. – На някои просто не им е писано да бъдат спасени – каза София. В гласа и звучеше сърдечно съчувствие. Затворих няколко пъти и се опитах да набера наново. Сърцето ми се качи в гърлото. Осъзнах, че къщата не е празна.

– Има ли някой горе?

– Нищо не можеш да направиш – отвърна детето– няма никакъв смисъл да…

– Има ли някой те питам? Без да чакам отговор се затичах по стъпалата между коридор от няколко снимки между които преобладаваха същите на които се бях натъкнала преди минути.

– Сънят вече ги е приютил в обятията си!

– Значи са мъртви? Как? Защо?

– Късо съединение предполагам! Нещастията понякога се случват без причина, но това не е най-важното. Отишли са си спокойно. Просто са заспали от димът.

– Двама човека умират зад тия врати, а ти казваш, че…

– Все още не са мъртви – изкрещя София този път – но не могат да бъдат спасени. Просто трябваше да видиш това. Да станеш свидетел на случилото се тук. Има обаче някой който все още можеш да спасиш!

– София… с треперещи ръце пред вратата зад която една майка и нейното отроче се унасяха по пътя към вечния сън попитах – вие… Затворници ли сте тук?

Чух гласчето как заплака. – Искам да видя мама – каза тя докато хълцаше.

– Искам да видя татко. Тук е тъмно, студено е и…

– Софи как мога да те освободя и какво изобщо се е случило с вас?

Момиченцето подсмръкна и след минута се успокой. Заговори: – Трябва първо да освободиш него. Когато го направиш, ние ще бъдем също свободни да си вървим.

– Мъртви ли сте? – с боязън попитах.

– Имаше време в което си мислех, че е така. Предполагам изпитвали са го и другите.

– Всеки ден – с жал в гласа се обади Мима – толкова много искам да прегърна детето си.

– Обзалагам се, че жена ми все още чака да се върна от проклетия влак – Чудомир сподели. – Бях на командировка в града, когато един ден просто реших да вляза и тръгнах по същия път като теб. Онези обаче които не успеят да разрешат случая до край, остават закотвени тук във времето.

– Значи, аз също мога да…

– Точно така – Чудомир въодушевено заяви – но ти стигна по-далеч от всички нас. Имаш шанс да успееш. Вярвам, че ще успееш.

– Всички вярваме! Часовникарят не е чудовище. Просто човек изхубил семейството си!

– Но как е можал да ви причини това?

Мима въздъхна – болката кара човек да прави необмислени неща. За съжаление тя може да причини всеки му зло без да съзнава това.

Порталът през който влезе, часовниците върху които ти казахме да нагласиш – това са часовете на нашето посещение тук. Случиха се в един и същи ден.

– Изглежда майсторът – рече Чудомир – той е открил начин как да спре и забави хода на времето в онзи съкрален за дъщерята и съпругата му миг. Намират се в пространство, което е минути, може би секунди преди смъртта им. За съжаление за да им спечели време и открие начин как да избегне гибелта им, той плаща с равносилно на това време.

– Нашето време – в един глас казаха тримата и аз едва не подскочих.

– Времето, което сте прекарали тук е равно на това, което е изтекло от загубата на семейството му?

– Абсолютно – отвърна Мима. – Всеки човек който влезе през тази врата е потенциална жертва. Каторжник на майсторът.

– Как може да го спрем? – попитах откривайки, че в гласът ми се е прокраднала надежда. Да спася майката и детето бе непосилно. Дядо винаги ме беше учил, че да пренапишеш съдбата е нещо, което е извън рамките на човешката природа. Тези три живота обаче, тях сякаш имах шанс да спася. Поне те вярваха, че имам, а в този момент, ми се стори повече от достатъчно. Грешах ли?