Механизъм (4та част)

Зареяна в мисли изобщо не забелязах кога пред краката ми подът се разпадна. Явно тримата с Мима се бяха наговорили без мое знание понеже, дъските на ламинатът една по една започнаха да пропадат в тъмна бездна, докато не се образува нащърбен кръг.

Отскочих назад в последния миг преди една плоскост да се изхлузи под маратонката ми и да се пусне към необятния мрак на пропастта.

Тогава от тавана се спусна въже. Гледах с люпопитство, как един огромен пясъчен часовник почти колкото теле бе закрепен за таванът. Пясъкът в горната чашка бе на път да изтече, оставаше му съвсем малко. Какво ли отмерваше? Под дървения му статив изникваше конопената връзка, която се досетих, че ще се наложи да използвам вместо въже.

– Трябва да се спуснеш. – каза София.

– Това го разбрах! –подразнено отвърнах. Това приключение ми беше дошло в повече. – Ще ме издържи ли изобщо?

Нито един от тримата не изрече каквото и да било.

– Чудно!

Присегнах се внимавайки да не се хлъзна и улових кордата. За всеки случай дръпнах рязко, но дървената конструкция не поддаде, изглеждаше стабилно закрепена.

Вдишах изпълвайки гърдите си с кураж или последна глътка въздух. Едва ли след подобно падане, някой парамедик щеше да бъде в състояние да ме сглоби. В най-добрия случай, щях да се превърна в завещание на някой Франкенщайн подвизаващ се в хладната си, миризлива лаборатория. Отпуснах се олюлявайки само на въжето и едва не се изтървах. Над мен изскърца макара. Нещо подобно звука на кречетало се превъртя и след миг се носех бавно към недрата на тази равнодушна към присъствието ми призрачна необятност.

Ако кажа, че пътят беше повече от десетиина минути едва ли ще ми повярвате. Така ми се стори, заради корените никнещи по стените на пропастта. Имаше моменти в които при допирът им към свитите ми колена ме пролазваха тръпки. Окажеха ли се достатъчно близо за да ги съзра, бяха като прекършени пилешки крака. Тогава под мен изгря светлинка.

– Има ли някой? – казах, но ехото направи гласът ми зловещ.

Колкото повече се спущах, светлината ставаше по-сияйна и най-накрая разбрах, че всъщност беше свещ.

Ръцете ми вече трепереха от напрежение, когато краката ми докоснаха повърхност. Бях пристигнала. Къде?

– Ехо има ли някой?

Чух раздираща кашлица. В следващия миг видях притежателят на незавидния белодробен проблем сепнах.

– Извинявайте аз търся пътя за…

Каква глупачка съм само. Това, което търсех, беше точно пред мен. Седнал върху стол на колелца се приплъзваше трескаво от едното бюро на другото. Навсякъде беше пълно с чаркове. Старецът вещително взимаше някое патентче, спря се на десетина колелца преди да изхъмка сякаш е намерил правилната коронка и сетне се изправи приближавайки чиста маса върху която бе положен голям ръчен часовник. На него нямаше верижка, но целия блестеше.

Лъговете бяха толкова гладки, че в тях, човек спокойно може да се огледа. Всеки безел по него беше дълбоко извезан.

Приближих се като забелязах, че каквото и да кажа, възрастния човек не ме виждаше, дори не ме чуваше. Въпреки всичко изглеждаше поне с двадесет години по-състарен от онзи на снимките, а колко бяха минали от кончината на семейстото му? Седем? Десет?

Странното беше, че по самият циферблат нямаше индекси за минутите. Там бе изобразено нещо много по-сложно. Изписани на ръка в бялото си личаха дни „Сряда“ 22 март. 9:30 ч. ; Сряда 22 март 9:11 ч.

„Маршрут – ВЛАК един час и пет минути“

„Маршрут 2 – ТАКСИ един час и три минути. Спира до пътят – още седем минути през гората“

„Маршрут 3 – КОЛЕЛО

– Господине – протегнах към него ръка – чувате ли ме. Това, което правите е безмислено!

Вместо да ми отговори той мънкаше под носа си. Всичко, което чувах бяха числа, а синята му манта се вееше от резките му движения.

Изчисляваше, беше издраскал стените с различни уравнения, които просеха вниманието на онзи вид скептицизъм, който лесно можеше да го залости в някой хоспис.

– Ако не спрете, ще пострадат и други. Не ме чуваше или се преструваше твърде умело. Когато взе един голям ключ и тръгна към часовника, разбрах какво е намислил. Явно беше вече към края на начинанието си и търсеше резултат от дългите си проучвания. Засилих се в опит да го изблъскам, само за да привлека вниманието му. Ококорих очи като някоя кукумявка, когато преминах връз тялото му и се строполих на земята. Почти не разбих глава в стената пред него.

– Дори не сте тук?

– Изгубил е понятие за сегашното – чух гласа на София. – Трябва да му помогнеш да прозре това, което се случва! Така е почти през цялото време. Когато не е тук има стаичка в която се храни и пак се връща. Дори не излиза на пазар, всичко поръчва онлайн. Не е говорил с никой от случилото се.

Стоях на земята и наблюдавах как старецът слага и завърта ключа в белия циферблат. Нещо изстена, той отстъпи с надежда в очите. Видях как ръцете му се събраха една в друга пред гърдите, молеше се. Произнесе се провлачен стон на метал. Като че ли някаква верига пристърга и когато звука секна, една частица се изстреля от часовника и се удари в стената.

Погледа му се отнесе в същата посока. Стъклото на часовника се напука.

– Не! НЕ! НЕ ОТНОВО – викна той и падна на колене.

Подобно на счупен прозорец, във въздуха се разхвърчаха стъкълца.

Покрих очи и два пъти нещо прелетя до мен. Изобретението му се трошеше. Когато цялата шумотевица приключи чух слабото му ридание.

Застанал на колене, земята бе посипана от чаркове. Метални механизъмчета, зъбни колелца, патенти, пружини. Дори циферблата бе експлодирал и разчупен на четири различни по големина части.

– Не можете да ги върнете господине.

В гласа си открих състрадание. Той се обърна с червени очи и аз отстъпих. Явно бе осъзнал, че не е сам. Виждаше ме!

– Коя си ти? Какво търсиш в ателието ми? Как си влязла?

– Аз… заляна от всички тия въпроси се огледах и внезапно разбах, че всъщност съм в същото тясно помещение от което бях влязла отвън.

– Вратата беше… – Въздъхнах – Знам всичко.

– Какво знаеш – изправи се мъжът и в очите му видях гневът. Беше готов да ме изхвърли.

– Знам за семейството ви.

Това го удари като с мокър парцал. Той склони поглед в пода и сякаш краката не го държат се подпря на стената изхлузвайки се надолу със свито коляно.
– Вече нямам сили. Каквото и да направя нищо не работи.
– Защото на никой не е дадено да разполага с времето. Не можем да го осиновим, то се движи и това е единствената му работа. Не то, а ние сме се приобщили към него.
– Дълги години вярвах, че мога да ги спася – сякаш не ме бе чул продължаваше той.
– Вредите на други по този начин.
– Други?
– На София, Мима и Чудомир.
– За какво говориш? Кои са те?
Сега аз бях наред да го гледам като ударена. – Хората които някога са влезли в магазина, а вие сте ги пленили като сте използвали тяхното време за сметка на…

Изведнъж нещо в задната част на главата ми проблесна. Ако той няма представа кои са те, защо… тогава чух смехът и цялото ми тяло изтръпна.

Беше Чудомир. Нещо в гласът му звучеше различно. – Никога няма да се научите. Хората сте толкова примитивни. Решавате, че времето ви принадлежи. Че разполагате с него и може да правите каквото си искате с него.

– А ти – този път беше Мима и човекът вдигна глава – ти никога не разбра, че не можеш да върнеш пропиляното. Обикаляше кръчмите! Киснеше в проклетото си ателие докато жена ти се грижеше за детето.

– Аз – понечи да каже старецът – Кои са те?

Не успях да му отговоря, самата аз бях объркана.

– Всичко, което правеше е да си заравяш главата в глупави поръчки!

– Правех го за тях! – Защити се на-накрая той, но не звучеше особено убедителен. Сякаш той самият не вярваше в това. – Това беше единствения ни доход!

Тогава София се намеси – И за това реши да го пилееш. Ако само беше повече време с дъщеря си, щеше да е по-щастлива, щеше ти да се примириш с това, че приживе си бил до нея.

Човекът закри лицето си в шепи и се разплака.

Аз стоях вцепенена. Само раменете ми трепереха от развоя на събитията. Всъщност, цялата се тресях. Едва не прехапах език, когато изрекох: – Кои сте вие?

– Ние сме това, което настига всички.

Онези в чиято пазва, човек заравя очи за да скърби както този тук.

Така и не разбрахте, че няма нищо по-ценно от днешния ден.

– А всичко това, което ми казахте! Всичко, което наговорихте, че искате да се върнете при семействата си! Използвахте ме!

– Всичко е истина – отговори Чудомир – някога и ние бяхме като майсторът. Като теб! Сега плащаме за далеч по-сериозни грехове!

Устата ми пресъхна. Дори не можех да си представя, ако това което казваха е истина. Вратата стоеше зад мен. Бях толкова изплашена, чувствах се измамена. Старецът се изправи, пое си дълбоко дъх и излезе. Само за миг видях как слънцето изпича отвън. Дочух песента на птичките. Хорския брътвеж преди всичко това да ми бъде отнето когато вратата отново се затръшна. Понечих да направя същото, но дръжката не помръдна.

– Рано ти е – разсмя се София зловещо.

– Защо го правите?

– Не правим нищо. Ти си тази, която си го причинява.

– Всеки влязъл ли залавяте и го пленявате да ви прави компания тук? Изгубих деня си заради вас, настоявам да ме пуснете.

Тогава тримата като шайка разгонени пияници се захилиха.

– Само по себе си отлагането трябва да знаеш, е крадец на време!

Какво се случи преди да ни посетиш?

Опитах се да си спомня. – Разхождах се!

– Преди това!

– Бях си вкъщи!

– Какво правеше те питам – извика Мима. – Опитваше се да пишеш? И какво написа?

– Нищо!

– Защото нямаш идея – подигравателно си преправи гласа Чудомир. – А знаеш ли колко време си прахосала за да намериш тази твоя идея? Вече почти година.

– И какво от това? Едни от най-големите автори на двадесети век са написали за целият си живот две книги. Нямали са идеи за повече, но това не пречи да са шедьоври. Така стоят нещата и с филмите изобщо с изкуството.

– И не само – отвърна София. – много от тях са тук при нас – каза тя при което цялата потреперих. По гърба ми пролазиха тръпки при спомена на шумовете долу в тунела. Шепотът! Плачът!

– Искате да кажете, че… че съм цяла година вече тук?

Едва ли очаквах някакъв различен отговор, макар всичко да изглеждаше толкова нелепо. Достатъчно ми беше обаче онзи противен смях.

– Това е вашият затвор – рече Мима. – Каторгата за глупаците. Защото всеки такъв търси начин как да убие времето в разходки, в различни забавления, развлечения без да усети как то лети около него, а умният – тя се засмя – той никога няма да попадне тук. Знаеш ли защо? Защото умният, той търси начини как да употреби времето! Не да го пилее!

– Никога не забравяй миличка – обади се Чудомир – може би понякога се движим бавно, друг път по-бързо, но никога назад!

– Кога ще мога да изляза?

– Това зависи изцяло от теб!

Преглътнах при мислъта, че вратата е заключена и съм съвсем сама. Затисната бях от обещание пред себе си, че за всяко нещо има време. Господи колко много решахме и в един миг осъзнах. Имената…

– Чудомир, Мима, София…

Часове, минути, секунди!