Мрачен следобед

Питието в чашата му вече бе преполовено. Джентълмен със син етикет. За пръв път вкуси от опушения аромат на дъб, когато разбиха със съученик бюфета в къщата на баща му. Можеше да се закълне, че докато отровата се разлива в гърлото долавяше и шоколадова нотка, но така и не успя съвсем да прецени преди вратата да се отвори и в стаята да нахлуе ядосания родител. В този ден бе изял първия си пердах, заради който дълго време се тръбеше в квартала понеже побеснелият баща бе пукнал главата му, но телесната болка на Кейси бе далеч по-незначително от душевната, когато под счупеното стъкло изтече блажената напитка.

– Едно мартини! – някакъв глас изрече.

Кейси се обърна. Там където столът до преди секунда бе празен, сега потракваше с нокът човек с дълги бакембарди.

Кейси се приближи предпазливо: – Имам още един час – каза той, а непознатия извади от джобчето на ризата си пакет цигари.

– Един час за какво?

– Тая игра ми е омръзнала!

– Виж – онзи потърка чело върху, което нямаше и една бръчка – Не искам да съм гръб, но си имам свои грижи на главата.

Кейси прецени отново човекът. Скъсани джинси, кални крачоли, ръцете сухи, почти изранени.

– Извинявам се – изрече неуверено и гаврътна уискито на един дъх – Припознал съм се! Прокашля се при което младежът с валчесто лице зад бара разбра намека и се дотътри разливайки до ръба на чашата.

– Случва се! – поде онзи – Ама съм чувал, че една почерпка извинява в пъти по-добре от стотици извинения. Какво ще кажеш? Казвам се Ърл – ръкува се с него човекът докато цигарата му играеше в прегръдката на месести устни. – Ърл Джоунс.

Ако трябваше Кейси да бъде напълно откровен със себе си, не му беше до компания. Вероятно му оставаха не повече от петдесет минути на планетата, но нещо в добронамереното изражение на онзи го накара да стисне мазолестата лапа. – Кейси.

– Само това? Като Шер? Или Мадона.

– Точно като тях! – Той вдигна пръст и питието на Ърл се замени кристална чаша – но с по-малко пудра.

– Не си играеш на дребно? Има ли повод за наздравица?

– Моля? – Не спираше да наднича към вратата на бара от която влизаха какви ли не хора. Звънеше ли звънчето изпъваше врат нервно след което сядаше обратно в неудобния стол. Буботът на музикаа през изтърбушената колона стана по-силен и мъжът срещу него се приближи.

– Е? – вдигна гъстите си вежди той – подходящото питие се нуждае от подходяща наздравица. Какво ще кажеш?

– За живота и благините които предлага в такъв случай!

– Странен повод, но за това бих пил още едно! Наздраве!

Онзи изля питието в гърлото си и направи кисела гримаса.

– С какво се занимаваш?

– Пенсиониран съм.

– Изглеждаш млад. Да не е по болест?

– На шейсет съм, но съм пенсионер от няколко часа.

– Ха… – плесна с ръце Ърл – да не би да си преживял тежък развод и да са ти свили сърмите. За това ли са ти потънали гемиите така? Не ги мисли тия работи човече, аз лично имам зад гърба си три развода, като предстоящото бракоразводно дело тече в момента, а съм само на тридесет и две. Имах обаче акъла тоя път да прехвърля всичко на дъщерята. – Ърл сложи шепа на брадичката си – съвет от адвокатът ми. Разбрах, че както и да го въртят, ако имущество – движимо или не, е заверено на наследниците, не могат да топнат от кашата кучките. Щяло то да те съдят с мотив за невярност или тем подобни.

– С какво се занимаваш?

Ърл се почеса по челото – Бях дълги години в брокерския бизнес. Смея да твърдя, че както навсякъде и в него ти трябва усет. Аз имах такъв към огромните жилищни площи. За двадесет годишния ми опит съм се нагледал на всякакви в бранша. Кукли с лакирани нокти и огромни джуки, пикльовци дето си мислят, че сложат ли костюм са хванали господ за оная работа. Видиш ли обаче, не е лесна тая. Някои идват и си отиват след месец-два. Упоритите остават по-дълго, но рано или късно те също подвиват опашка. По-настоятелните предполагам черпят вдъхновение от женските дето се сменят от днес за утре в офиса, и то по собствено желание. Ърл мушна пръсти отново в пакета с цигари.

– Абе има лев в тая работа, стига да знаеш какво искаш.

– Хората рядко като че ли знаят. Поне на подобен въпрос еднозначен отговор няма, струва ми се. – За Кейси бе странно непривично да разговаря с подобна лекота с непознат. Не, че не го правеше постоянно, но подобни рискове диктуваше професията, която си бе избрал. Този път беше различно, диалогът бе непринуден. Все пак за разлика от редящите се фенове за автограф, тук не бе задължен да отговаря на глупави въпроси, усмихвайки се докато го увековечават светлини на джобни устройства.

– Бога ми та аз бях факир! Има такива дето са добри в наемите – Ърл сви юмрук и започна да разтваря пръстите един по един – съществуват и такива дето са умели с паркоместата. Втори пък си правят сериозни доходи с жилищата, ама аз открай време не играех на дребно – изрече горделиво той. – Взимах цели блокове, като имаш предвид не панелни боксониери и гарсониерни дупки. С тях да се занимават помиярите. Лично за себе си разбрах, че ако искам да се издигна, ще се наложи да се намърдам при големите риби, а именно в сделките с бизнес сгради. Дълго търсих инвеститори. Дерт ми беше докато се запозная с подходящите хора, а те пък да ме препоръчат на умели строители, но нещата буташ ли ги рано или късно се получават. В тв’а вярвам аз! Ако щеш друго говори. Договорите преглеждаше изключително стриктно мой адвокат. И видиш ли, намери кучето вратичка в моя полза, която задължава изготвилите на сградните планове и строители да продават единствено на моя милост и то още при първа копка. Там е левът – засмя се Ърл и потупа по рамото Кейси. – Казвам ти един истински вълк мисли на едро!

Вратата някъде след бара се отвори. Прага прекрачи видимо почерпена двойка със зачервени лица. Едва се добраха до канапетата в края на помещението, като не смъкваха ръце един от друг. Макар на масите да стоеше табелка „Резервирано“, чашите бегло се подаваха измежду витаещия цигарен дим.

– Как стигна тогава до тук?

Онзи погледна разпраните дънки, които Кейси сочеше. – О, ами… Както казах, жените са коварна работа. Трябва да се пазиш от тях. С първата си бях достатъчно глупав, че да съм искрен. Та, кучката накратко ми взе апартаментът, но изобщо бълха ме беше ухапала. Имах си бачкането, джитках си с Ягуарчето, тъй че ми е на оная… с извинение дори и до края на живота си да се налагаше да живея под наем или на хотели. Болно ми е – Ърл завъртя чашата си и отпи с мъка. Сетне въздиша – Кофти ми е за детето. Виждам го само през уикендите, а за празниците изобщо.

Веселото изражение на мъжът се бе изменило за по-малко от няколко секунди. Тъгата проби път към устните, лицето му се издължи, а челото прорязаха невидими до този миг бръчки.

– А ти? С какво се занимаваш?

– Музикант съм!

– Сериозно? – изпъна врат Ърл. Без съмнение изглеждаше впечатлен, но на подобна реакция Кейси бе свикнал. Обикновено хората чуеха ли, че са в компанията на човек на изкуството ставаха по-обрани, но той с радост установи, че подобно правило в случая на Ърл не важеше.

– Дядо ми свиреше на кларинет. Кое е твоето оръжие?

– Китара, пияно – вяло изрече Кейси. – Но истинската ми слабост е саксофона.

– Стига бе! По-труден инструмент май не мога да се сетя. Някак те виждах преди секунда в съзнанието си да вилнееш с китарата по сцената. И какво търсиш тук?

Настъпи мълчание. Някой викна зад тях пронизително. Двама типа се сдърпаха. Едно от крошетата попадна в целта и дългия очилатко се люшна, като отсечен клон. Отне само няколко секунди бармана да извади една бухалка под тезгяха и да ги изпъди.

– Всякакви ненормални – сърдито отсече Ърл. – Като ти се иска да се биеш, ходи в циганската махала, какво си дошъл да разваляш вечерта на останалите.

Та какво правиш тук? Не планираш ли турнета? Нямаш ли участия?

– Вече както казах съм пенсиониран! Почти! Чакам един… – Кейси облиза устни при киселата лъжа – клиент. Не ми се идваше, но се налага.

– Е какво ли не правим за бизнеса а? Двамата чукнаха чаши.

– В крайна сметка какво се случи после – попита Кейси.

– С кое?

– С втората жена. Предполагам е имало втора за да се стигне до тук нали. – засмя се той. Откри, че този разговор вече го бе отпуснал. Не му се мислеше за това което предстои, а и топлината на уискито се бе разляла по тялото му като майчина прегръдка в есенен ден.

– Ами с нея… как да кажа. Там я закъсах сериозно. От мен да знаеш, като ги видиш едни такива дългокраки, да имаш едно наум, че привличат не само твоя поглед. И понеже аз кръшкачът във връзката, се оказах в не обрано лозе без да се усетя. Това не мога да й отрека, измисли ме лисицата.

– Какво на калъп ли я залови?

– Амиии… Точно обратното! Работата не ми позволяваше много да пътувам. Вече бяхме повече от пет години заедно и тъй като ми правеше физиономии, че не я водя никъде и рекох – що не вземеш да идеш на почивка сама. Ей така, просто да си отпочинеш! Да ти кажа, и без това си избираше едни такива топли местенца, пък аз си тача зимата. Е дойде време да стегне куфарите и не щеш ли два дни по-късно ми звънка непознат номер. Беше колежката й от студиото за маникюр. Забравила си някаква дреха, та ходих да я прибера и да взема фишът от последната заплата. Посреща ме Маргаритка, ама тя една такава стройна брюнетка с изящна усмивка – Ърл се усмихна и заобли невидими форми пред гърдите си – подаде плика, почерпи ме с кафенце, полафихме малко и това беше.

Надвечер телефона обаче пак звъни. Тъкмо бях приключил работа, шефът отсъстваше, та го замествах по някои сделки и преди да се прибера, помня че погледнах часовника. Беше станало 11:30ч.
Та гласът на Маргарита звънти в ушите ми като трета чаша медовина в сърцето на простудил се човек. Какво да ти обяснявам – усмихна се Ърл. – Стана каквато стана, дойде вкъщи и така нататък. Не си малък, ще се сетиш, че не играхме не се сърди човече.

Какво се оказа обаче. Седмица по-късно, моята си идва и ми вдига луд скандал.

Ърл се закашля. Едва когато Кейси го потупа по гърба се успокои. – Нещо втората чашка не влезе дето трябва. Остави ме със следващото аз да почерпя, ама няма да е от твоето. Малко съм го окъсал, разбираш.

– Няма проблем – съгласи се Кейси. – Каквото искаш поръчай.

Ърл посочи бутилка с чуждестранен надпис. Барманът донесе по-ниски чаши, дозатора изплю бистър кактусов сок.

– Остави бутилката с текила – Ърл отсече и пъпчивото момче се отдалечи да забърсва плотът.

– Айде!

Двамата вдигнаха стъклото след което бутнаха по резен лимон в устата си оплезени.

– Никога не съм харесвал тая мексиканска пикоч – обяви Кейси.

– Нито пък аз!

Двамата се засмяха.

– Ами ти – рече брокерът – сигурно имаш куп фенки. Какво съм седнал да ти бърборя за някаква повлекана.

– Няма проблем. Приятно ми е да слушам. Писнало ми е всеки да рови из моите кирливи ризи. А и по този начин се залъгвам, проблемите ми са по-нищожни!

– А не са ли – попита Ърл и в погледа му нещо проблесна. Кейси осъзна, че изведнъж го бяха побили тръпки. В следващия миг отнякъде се завихри течение, което го удари в тила, като зимен вятър. Макар всички до преди миг зад него да се веселяха, шумовете заглъхнаха. Сякаш гмурнал се в дълбоки води, смеховете се претопиха и Кейси потърка ухо.

„Почакай още малко“ чу глас, дълбок и потаен. Разливаше се бира, сервитьорки търчаха с табли в ръка. В недалечно сепаре някакъв младеж приятно почерпен разказваше история, а приятелите му се пукваха от смях. Картина лишена от всякакъв звук, но онзи глас… Знаеше на кой принадлежи. Беше онова за което Кейси бе дошъл или това, което идваше за него. Преди толкова години, когато седеше точно на това място срещна човек с тъмни очила. Не помнеше точно с какво бе облечен, но от безизходицата в която бе попаднал Кейси, можеше да го избави единствено чудо. С жена му Кати, нещата не вървяха. Втората година след бракът им го изгониха от работа – местен музикален магазин в който обслужваше клиенти, почистваше инструменти и даваше съвети за покупката на артикули. Така и не успя да си намери друга, но всеки ден в продължение на месеци излизаше и целуваше съпругата си докато тя му връчва старателно приготвения обяд за работа. След това общата им спестовна сметка се изпари, а когато Кати научи, го изгони единствено с дрехите които носеше на гърба си. За това време бе продал някои от бижутата й. Приятелите които му бяха останали, се брояха на пръсти. Кейси ги молеше да го приютят, но мълвата за ловките му ръце се бе разпространила. Подозренията около присъствието му се бяха вплели като плевели и вече никой не се решаваше да го приеме. Връхната точка на падението му взе превес, когато изтегли кредит и го проигра за три вечери в казино „Червеното Фламинго“.

Когато го погнаха кредиторите, животът му се усложни дваж повече, но апогеят на безобразието настъпи щом тегли поредната майна на грешния човек. В новогодишната вечер на 2014г. бе открит от патрулка, превит в тъмна алея със спукани четири ребра, мозъчно сътресение и разкъсан далак. – Та идва си моята – продължи Ърл…

Внезапно светът наоколо възвърна цвят, форма и движение. Някакъв тътен, като изстрел на коркова тапа накара звуците да залеят Кейси с пукащите мехурчета на пенливо вино, а събеседникът му се държеше все едно нищо не се бе случило.

– Казва ми ей сега ще видиш. И познай… Гледам и не вярвам. Показа ми кратко видео на което правим с колежката и джи джи биджи, ама овцата е заснела всичко. Изготвила е предварителен план за ситуацията. Колежката е била в кюпа и така ми отмъкна колата и цели петстотин хиляди лева, което си беше голяма част от спестяванията ми. Едва го преглътнах, но все още имах работа и това ме крепеше. Два месеца по-късно, заварих офиса си обърнат с главата надолу. Нещата ми бяха събрани и секретарката ми съобщи, че на общото съвещание са решили да ме освободят. Не успях да говоря с началника по съответния казус, но дни след това ги видях. Ърл стисна чашата. Кейси си помисли, че в яда си ще я пръсне.

Стана целия червен. Той глътна последните капки и вратните му жили се изпънаха. – Обядваха в ресторантът до жилището което бях наел – каза той. Сега енергичното му поведение се бе изпарило. Говореше бавно и заканително. – Представяш ли си? Без да им пука от каквото и да било. Бившата ми, шефът. За отрицателно време останах без жена, без жилище, без кола и без работа.

Искаше ми се да ги убия. Казвам ти бях на ръба на отчаянието. Ърл сипа по още едно и след дълго мълчание каза: – Струваш ми се свестен човек. Ще те питам едно. Какво мислиш за изкуплението?

– В смисъл? Дали съм вярващ ли ме питаш?

– Из оня ден, цъфна един човек и ми каза, че може да помогне с проблемът ми. Обясни, че съвсем скоро ще се срещнем и може да хвърли светлина върху ситуацията.

– Коя точно?

– Да помогне с парите предполагам. Знаел, че съм способен човек, а и можело да се измисли нещо за онези двамцата неверници.

Кейси се напрегна. Той вдигна ръце: – Виж колкото и да е тежко не знам какво си намислил но по-добре не върши глупости.

– Кой? – Ърл тикна пръст в гърдите си – Аз ли. Най-много да ги сплаша. Няма да ги нараня, не ми стиска достатъчно, но така ми се иска… понякога… Иск ми се да ги очистя и двамата. Вероятно някаква сила би ми простила след това а? Как иначе бе простила на тях за това което ми причиниха? Това живот ли е? Не мога да си позволя едно уиски, ако някой като теб не се смили над бедната ми душа.

Звънчето на вратата пропя. Кейси усети същия хлад. Ръцете му изтръпнаха. Тя се затвори без никой да влезе, сякаш побутвана от вятъра. Зад него се обади глас: – Добър вечер. Човекът с тъмните очила. Нещо стегна под лъжичката Кейси. – Отдавна не сме се виждали – тонът му бе уверен.

– А, него ли чакаше – попита Ърл – аз ще ви оставя насаме тогава. Приятно ми беше да си поговорим мъжки! Кейси кимна и онзи се отмести на стол в другия край на бара.

– Тук ли предпочиташ да обсъдим належащото?

Кейси се чувстваше объркан. Лицето, бузите, ръцете на този човек не бяха състарени дори с ден. Последно бяха разговаряли вероятно преди тридесет години.

– Тук е добре – отвърна той. – Как ще го направим?

– Да изпием първо по едно а? Все пак сме стари приятели.

Осъзна, че трепери. След толкова много време се бе примирил, че заветния ден все някога ще настъпи. Имаше време в което желаеше всичко да мине по-бързо, както като ученик му се налагаше да го изпитат. Понякога отлагането, наказваше хората по-сурово от това, което заслужават. Днес, когато му се струваше, че срещата преди всички тези години, се бе осъществила вчера, вече не бе толкова сигурен дали иска да доведе нещата до своя край.

– Как беше името ти?

– Лени! – отвърна човекът след което поклати чашата си със сервираното му Блъди Мери.

– Получи ли всичко което очакваше?

– Дори повече! – отвърна Кейси при което гладко избръснатия мъж кимна.

– Радвам се, радвам се. Нужно ли е да показвам документите? Вероятно ще започнеш да молиш като всички глупаци отсрочка?

– Няма да искам такава, не.

– Харесвам те. Винаги си бил по-умен от останалите.

Лени погледна часовника на който показваше 11:38.

– Бързаш ли за някъде – Кейси попита.

– Имам среща. Но ще постоя още малко с теб. Знаеш делата никога не спят. Някой все някъде, все иска, та иска.

– На мен също, ще ми трябва дребна услуга – Кейси промълви, а човекът отсреща се плесна по коляното.

– Ето виждаш ли. Всеки изисква, а моята работа е да осигурявам. Въпросът е, че нямаш много време, а и не е останало кой знае какво да предложиш. Така че отговора ми е отрицателен!

– Може ли една? – Кейси посочи цигарите които човекът бе извадил.

– Мислех, че не пушиш?

– Не пуша.

– Защо сега?

Кейси се задави след като всмука отровата на запаления фас.

– Иска ми се да опитам какво толкова намират в това. А и вече ми се струва късно да хвана рак на дробовете.

Лени се засмя и отпи от питието.

– Добре казано – рече той. – Хората правят онова което им се забранява.

Грабят, убиват, изнасилват, палят пожари. Дори онези които се имат за праведни нарушават вътрешно моралния си компас поради свои собствени цели. Изсичат гори, строят мощни двигатели, технологии които отвръщат на дисбаланса в природата.

Това е добре дошло за мен и заетостта ми. Докато някой вярва, че не е оценен, винаги ще се търсят услугите ми.

Кейси потрепваше всеки път когато човекът се наведе към него съзаклятнически, сякаш му споделяше съкровена тайна. Говореше тихо, а в тъмните му очила можеше да се закълне че вижда ярък, огнен проблясък.

Звънчето над вратата отново звънна, този път в барът влезнаха трима младежи. В края на дългия плот отрупан с различни цветове напитки и кикотещи се девойки, Ърл се надигна, но когато разгледа новодошлите, се върна на мястото си.

– Хубаво си побъбрихме – каза Лени. – Сега ще те оставям. Човекът се надвеси на рамото му. Ледено-студени пръсти се плъзнаха по врата на Кейси. Допир от който тялото му се изпъна като струна. – До нови срещи драги!

Стомахът на Кейси се преобърна. Под лъжичката го стегна, сърцето му се надбягваше с ускорилия се дъх.

Само за миг отдалечавайки се Лени, хвърли поглед през рамо: – От чист интерес – почеса ухото си облечения в черно. – Какво е онова което искаше да ме помолиш? Онази услуга.

– Остави го намира. – отговори Кейси. – Млад е! Още, не знае какво прави.

Човекът се усмихна, но в тази усмивка нямаше щастие а по-скоро коварна ехидност.

– Не е по-голям от теб някога, а нещата както сам виждаш, за двама ни се развиха чудесно. Радвам се, че се видяхме още веднъж.

Кейси проследи как лукавата усмивка на Лени се отдалечава. През това време пикочния му мехур се изпразни в панталоните. Тялото му вече се тресеше от гърчове типични за страдащ от епилепсия човек. Усети как стомашните сокове се надигат към гърлото, но това чувство бе измамно. Всъщност нещо слизаше към гърдите, пълзеше. Глъчта изпълни ушите му, наздравици, викове, смях. В съзнанието му изфорсира като двигател неистовия брътвеж на радост, подсилени от градусът на питиетата емоции, прегръдки и лъщящи погледи. Някъде в края на барът, сред цялата суматоха човек с тъмни очила стискаше ръката на мъж с прокъсани дрехи. Среща като всяка друга. Едва ли в подобна ситуация някой се замисля. Докато отпива от чашата си, докато вечеря, докато е пред телевизора или чете любимата си книга. Едва ли си дава сметка, че за времето в което се подписва върху лист хартия, нечии дъх от другата страна на бара спира.