1988

Лятото на 1988-ма в Бургас беше едно от най-горещите лета до сега. Затова всички жители на града бяха благодарни, щом в началото на октомври въздухът започна да се разхлажда. Есенният здрач падаше бързо над улиците на града. Октомврийският вятър развяваше жълтите листа по паважа, а уличните лампи хвърляха топлите си светлини върху три забързани фигури.

– Трябваше да тръгнем по-рано – промърмори Виктор.

– Ако татко ми се прибере преди мен, ще ме убие, – отвърна Диана, поглеждайки към малкия си ръчен часовник Сейко. – Наближава девет и половина.

Мисълта за баща ѝ – важен партиен секретар – я накара да прехапе устната си. Ако той знаеше, къде скитори дъщеря му, колана щеше да играе по задните ѝ части.

– То остава и дъщерята на другаря Чернев да няма вечерен час. – подразни я Виктор.

– Да, но колко беше забавно на купона у Радо, а? – каза замечтано Христина.

– Само защото го харесваш – ухили се Виктор.

Момичето отметна ядно дългата си кестенява коса и понечи да бутне момчето с лакът. Виктор отскочи встрани със смях.

– Признай си, Хрисе – продължи той.

– Няма какво да си признавам, Викторе. Ти само глупости дрънкаш!

– Хайде, хайде, не се карайте. Викторе, недей да я дразниш – реши да ги разтърве Диана. – И без това имаме по-голям проблем на главите. След десет минути трябва да сме се прибрали, а сме още на половината път.

– Ако минем през гробищата, ще спестим поне седем минути – предложи Виктор.

Христина потрепери.

– Не знам… по тъмно през гробищата? Не ми харесва тази идея.

– Ти какво, страх те е от няколко надгробни камъка ли? – Виктор се усмихна самодоволно. – Мъртвите няма да те закачат.

– Не ме притесняват мъртвите, – отвърна Христина тихо. – Знаете ли какво ми разказа сестра ми снощи?

– Я кажи. – полюбопитства Диана.

Сестрата на Христина бе пет години по-голяма от тях и си беше намерила работа като сестра в Окръжна болница. Често им разказваше гнусни историйки от спешното отделение, в което я бяха зачислили

– Ами, приятелката ѝ Мария се връщала от работа преди седмица и влязла в онзи нов магазин до поликлиниката – знаете, там където преди беше фурната на дядо Стефан.

Диана мина от другата страна на Христина, за да чува по-добре. Надяваше се историята да си я бива.

– Е, тя чакала на опашката да плати за хляба, когато пред нея застанала една стара жена. Със сива коса, черна плетена жилетка – изглеждала съвсем нормално. Но когато касиерката ѝ дала рестото, старицата се обърнала и погледнала към Мария и…

Христина направи пауза за драматичен ефект. Диана се намръщи. Прителката ѝ май се мислеше за Невена Коканова, от както бяха гледали „Опасен чар“ предната седмица.

– Очите ѝ били напълно черни. Не само зениците – цялото око. Черно като смола.

Диана изсумтя.

– Сериозно ли? И ти вярваш на това? Мария винаги измисля глупости. Помниш ли миналата година, когато твърдеше, че е видяла НЛО над блок 47?

– Не, това беше Павлина. Мария не е от тези, дето си измислят, – настоя Христина. – Каза, че жената ѝ се усмихнала – било ужасно зловещо. Както и да е, тя не купила нищо и избягала от магазина.

– Вероятно жената е имала някакво заболяване на очите. Или може би Мария не е видяла добре. Тя не носеше ли очила? – започна да разсъждава Виктор.

– Не, това пак е Павлина – въздъхна драматично Христина.

– Ако продължим по този път, ще закъснеем още повече, – каза Виктор. – Хайде, през гробищата и право вкъщи.

Двете момичета се спогледаха нерешително, но времето напредваше неумолимо. Диана вдигна рамене, Христина прехапа устна, но и двете последваха Виктор към малкия гробищен парк в Славейков.

Гробището се намираше в края на квартала, заобиколено от ниска желязна ограда и няколко тополи. През деня беше почти идилично място, където роднините на покойниците можеха да ги посещават и да им оставят цветя, сякаш това имаше някакво значение за мъртвите. Нощем мястото изглеждаше съвсем различно – мрачно и негостоприемно. В парка нямаше поставени лампи, а въдухът там се чувстваше по-студен от този в останалата част на квартала. Често рано сутрин по твърдата земя и гробовете плъзваха гъсти мъгли.

Младежите прескочиха оградата и се озоваха сред надгробните плочи. Луната осветяваше пътеката достатъчно, за да виждат къде стъпват. Тримата вървяха бързо, без да говорят. Внезапно Виктор спря и рязко дръпна двете момичета за ръкавите.

– Какво ти… ммм! – опита се да възрази Христина, но Виктор постави ръка върху устата ѝ, а с другата посочи пред тях.

Диана и Христина се вцепениха. На двайсетина метра от тях, приведена над един гроб, стоеше фигура облечена в черно. Децата неволно се приближиха още малко и видяха, че фигурата бе коленичила в пръстта и ровеше с голи ръце в земята. Нещо не беше наред. Гробът изглеждаше нов, с прясно изкопана пръст наоколо.

– Господи, – прошепна Христина. – Какво прави?

Диана се вгледа във фигурната. Приличаше ѝ на жена – беше дребна и главата ѝ бе покрита с нещо, което напомняше на забрадка.

– Може да не е добре? Трябва да проверим дали има нужда от помощ.

– Не! – Виктор стисна по-силно ръцете им. – Не мисля, че трябва да се приближаваме повече.

Мистериозната жена продължаваше да рови в земята с маниакална упоритост. Пръстите ѝ се зарязваха дълбоко в пръстта, а от устата ѝ излизаха тихи, нечовешки звуци, звучащи като смесица между хленчене и ръмжене.

После тя внезапно се обърна към тях, сякаш усетила присъствието им. Луната освети сбръчканото ѝ лице. Очите ѝ бяха изцяло черни, като два безкрайни кладенеца. Диана отвори уста да извика, но звукът не напусна гърлото ѝ. Тогава лицето на старицата започна да се променя – чертите ѝ се изгладиха, сбръчканата кожа се опъна. За секунди тя вече не беше стара жена, а малко момиче, но очите ѝ останаха същите – безкрайно черни.

В този момент приятелите видяха какво правеше тя. От разровената пръст на гроба се показваше тяло, очевидно погребано наскоро. Съществото с черните очи бе заровило ръце дълбоко в гниещия гръден кош на трупа, а от ъгълчето на устата му се процеждаше кървава слюнка.

Христина изпищя. Виктор ги дръпна назад и тримата хукнаха към изхода, препъвайки се в надгробните плочи и корените на дърветата. Не смееха да погледнат зад тях, за да видят дали създанието ги преследва.

На следващия ден се срещнаха в училищния двор. Лицата им бяха бледи, с тъмни кръгове под очите. Диана подръпваше презрамката на раницата си и чоплеше нервно една кожичка до нокътя си.

– Трябва да кажем на някого, – каза тя. – На милицията или… не знам.

– И какво да им кажем? – попита Виктор. – Че видяхме някаква старица или дете с черни очи да рови в гроб? Ще ни вземат за побъркани.

– Може би просто е била някоя луда жена. Или много болна, – предположи Христина. – Може пък и да сме си въобразили цялата работа. Беше тъмно.

– И тримата го видяхме, – настоя Диана. – Няма как трима души да си въобразат едно и също нещо.

Христина пристъпваше от крак на крак и оглеждаше нервно училищния двор.

– Сигурно е някоя психично болна жена. Сестра ми каза, че много такива идват в болницата.

– Просто забравете, – каза Виктор. – Съгласни? Никога не се е случвало.

Останалата част от деня премина в опити да се убедят един друг, че всичко е било просто игра на сенки и на въображението им. Продължиха да си повтарят същите рационални обяснения. Психично заболяване. Старческа деменция. Възможно беше дори да не е ровила в гроб – може да е копаела някакво растение или да е изгубила нещо ценно.

Когато Диана се прибра вкъщи следобяд, видя бележка, оставена на масата за нея. Родителите ѝ бяха отишли на вечеря при семейство Петрови и нямаше да се върнат преди полунощ. Беше сама. Тя остави бялото листче на плетената покривка и се зае да пише домашните си.

Апартаментът им бе на висок етаж в един от новите панелни блокове в Славейков. Въпреки, че вече не беше лято, хола, който гледаше на запад се напичаше от есенното слънце и в стаята ставаше топло като във фурна. Вентилаторът, марка Спартак, бръмчеше немощно и едва-едва охлаждаше въздуха в помещението. “Защото си млад” на Си Си Кетч се разнасяше тихичко от радиото.

Когато започна да се свечерява, Диана включи всички лампи в дневната, направи си чай и се настани на дивана с романа „Челюсти“ на Питър Бенчли, който бе взела на заем от едно момче от класа им. Взе си и чиния със соленки. Опитваше се да се концентрира върху страниците, но умът ѝ се връщаше постоянно към образа на съществото с черните очи. Хапна няколко соленки, в опит да успокои нервите си и продължи да чопли кожичката до нокътя си, докато четеше. Раничката вече бе зачервена и подута, но Диана сякаш не забелязваше това.

Четеше вече около час, когато звънецът на входната врата иззвъня силно в тишината и я стресна. Диана вдигна поглед от книгата. Часовникът показваше 21:30. Замисли се кой ли можеше да звъни толкова късно, а после се сети, че редителите ѝ имаха ключове.

Звънецът отново прозвуча настойчиво. Диана остави книгата и се приближи до входната врата. Опря ухо в дървото, но не чу стъпки или гласове отвън. Надигна се на пръсти и погледна през ключалката.

От другата страна стоеше малко дете – момиче на около шест или седем години. Беше застанало с гръб към вратата и гледаше към стълбището.

– Кой е? – попита Диана, а гласът ѝ неволно трепна накрая на изречението.

Детето не се обърна.

– Моля ви, пуснете ме да вляза. Загубих се и трябва да се обадя на мама.

Гласът му бе тъничък и момиченцето звучеше уплашено. Диана се поколеба. Сигурно беше жестоко, от нейна стран,а да остави малко дете само в коридора, но тя не можеше да помръдне от мястото си.

– Родителите ми ги няма вкъщи, – отвърна тя. – Може би съседите…

– Моля ви, – прекъсна я детето с плачливо гласче. – Страх ме е. Искам мама да ме вземе.

Диана затвори очи за момент и почувства съжаление. Това беше само едно дете – може да се е изгубило наистина. Страхът ѝ бе ирационален. Освен това, на Николови от горния етаж гостуваха някакви братовчеди и Диана бе чула от майка си, че с тях имаше и дете.

– Добре, – каза тя накрая. – Чакай, ще ти отворя.

Тя отключи вратата и я открехна.

– Ела, ще се обадим на майка ти, – каза тя. – Телефонът е в кухнята.

Детето се обърна бавно. Първото, което Диана видя бе роклята му – черна, стара, мръсна, с избеляла дантела по деколтето и ръкавите. После лицето – бледно и с малка усмивка. И накрая очите – изцяло черни, като две зеещи дупки на лицето му.

– Покани ме вътре – каза съществото с глас, който вече не звучеше детски.

Писъкът на Диана отекна в празния коридор. Последното нещо, което видя беше усмивката на детето, разкриваща идеално бели, остри като бръснач, зъбки.

И тези ужасяващи черни очи, които я гледаха с нечовешки глад.