Апартамент 73

Сивите облаци се спускаха над бетонните блокове над Владиславово. Вятърът зафуча по-силно и раздуха нападалите есенни листа в калните локви около блок 430. Самият блок стоеше като сива буца осеяна с тумори насред разкаляното поле. Всички тераси бяха прекроени по собственото виждане на собствениците с топлоизолация боядисвана във всички цветове на дъгата. Боята отдавна беше избледняла и на места опадала. Насред остъкленията с винкели блещукаха помътнели стъкла на прозорци зад които се виждаха всякакви натрупани вещи, мърляви пердета и кашони. На места се белееха модерни сателитни чинии, които съжителстваха с ръждясали и накривени стари телевизионни антени. Най-зле изглеждаше остъклението на входа, овехтялата дървена дограма беше с напукана боя, изпопадал маджун и няколко счупени прозорци. Сградата изглеждаше като стар и тъжен гигант с избити зъби. Около терасите на първите етажи се валяха купчини боклуци, които чайките и дръгливите улични кучета разхвърляха по калните поляни наоколо. Почти всеки ден от някой балкон политаше поредната найлонова торба пълна боклук. Жителите на блока се бяха отказали да правят събрания и да се карат. Само си изръмжаваха по някой поздрав, когато се засекат по стълбите и отново свеждаха очи вглъбени в собствените си проблеми. Всички вървяха нагоре-надолу по стълбите. Асансьорът се разваляше често, а в касата на блока почти никога нямаше пари за ремонт и се бе превърнал в писоар на няколко съседи, които си пийваха по- често. От машината се носеше зловеща смрад на урина, а локвата в ъгъла на кабинката му беше толкова засъхнала, че не можеше да се изчисти. Сходна бе съдбата на две междуетажни площадки със засъхнали локви от урина и разхвърляни стари фасове, които повечето съседи просто подритваха под вратите на общите стълбищни стаички. Понякога, когато вятърът се усилеше много, съседите се кълняха, че чували как старата сграда въздиша тежко като умиращ старец. Около блока имаше и няколко дървета, които лятото изглеждаха чудесно с гъстите си зелени корони, но зимата, когато листата падаха и се превръщаха в кални буци шума, по празните им клони светваха нанизи от разноцветни найлонови торбички, които се вееха като разкъсани знамена.

Дебелата метална врата се отвори с протяжно скрибуцане и от мрачния вход излезе рошав младеж с размъкнати дрехи, слушалки на ушите и уолкмен в ръце. Размъкнатите му дънки се спускаха ниско под кръста, а големият му анорак стоеше като чувал с качулка. Момчето прешляпа разкаляната полянка и отиде до трафопоста отстрани на блока, седна на една от издатините му и извади кутия „Виктори“. Синкавия дим излетя бързо от устата му, а той затвори очи и се облегна назад. В слушалките бумтяха ритмите на група „KoЯn“. Митко се отпусна и почти задряма. Обичаше да излиза навън, дори и когато е студено. Майка му, Радостина, работеше на две смени и не му се стоеше сам в мрачния панелен апартамент с провиснали и пожълтели по краищата тапети. Понякога мислеше за баща си, но вече почти не го помнеше. Сега беше на седемнадесет години и не го беше виждал от единадесет. Помнеше скандалите, помнеше смрадта на алкохол и цигари, вечно подпухналото зачервено лице на баща си, но не и физиономията му. Единственият му хубав спомен беше, когато с майка му отидоха да го приберат от ареста. Малкото момче гледаше с ококорени очи изпънатите полицейски униформи и лъскавите оръжия. Струваха му се толкова силни и смели! Тогава реши, че иска да стане полицай, когато порасне и все още не се беше отказал от това. За сметка на баща си. За него вече му беше все едно. Когато беше малък плачеше тайно, за да не разстройва майка си, но бързо разбра, че баща му няма да се върне повече. Не разбираше защо ги напусна, но вече нямаше значение. Майка му беше тиха и кротка жена, която никога не обели дума по този въпрос и не се разплака пред него. Понякога, когато лежеше и я чуваше как хлипа под дебелия юрган, Митко се чудеше дали е от мъка или радост. Не му пукаше особено, просто искаше да не е тъжна. Майка му беше махнала всички снимки с баща му и Митко никога не попита за тях. Когато той ги напусна, тя се хвана и на втора работа, за да се издържат. Пак често оставаха без пари, а зимата отопляваха една стая и спяха двамата в нея. Майка му спеше като камък и нищо не можеше да я събуди, но Митко често лежеше буден и дълго гледаше отблясъците на натриевите лампи от улицата. Поне където все още имаше крушки. През главата му минаваха всякакви мисли, какво се е случило през деня и дали утре ще има някакви стотинки за училище. Заслушваше се в нощните шумове, старият телевизор „Велико Търново“ изпращяваше поне по два пъти на вечер или от някъде се разнасяше глухо думкане и панелите се разтрисаха. С всички тези шумове Митко беше свикнал, точно както с непрестанните караници на съседите и писъците на жените им. Живееха на шестия етаж срещу асансьора, но в блока нямаше много тайни. Всичко се чуваше през тънките панели, а когато влезеш в банята или тоалетната, все едно, че си седнал в хола със съседите. С приятелите му често се шегуваха за това. Това с което не можеше да свикне бяха леките, но отчетливи стъпки от апартамента над тях. Апартамент 73.

В апартамент 73 не живееше никой, поне откакто той се помнеше. Майка му беше споменавала за някаква старица, която много му се радвала, когато бил бебе, но той нямаше никакъв спомен. Апартаментът беше точно над техния и той често се взираше в тавана докато се опитва да заспи заслушан в леките стъпки, сякаш някой тътреше крака обути в тежки кожени домашни пантофи. Беше питал майка си, но тя само измънкваше, че е уморена и никой не живее отгоре. С приятелите му го наричаха „миризливото“, защото от жилището се носеше лека, но постоянна смрад на гнило. Дори бяха звъняли от уличен телефон на Мобиком с предплатена карта на 160, но полицаите единствено почукаха на вратата докато бърчеха носове и си отидоха мърморейки. Митко и приятелите му бяха клечали пред дървената паянтова врата с часове долепили уши, за да чуят нещо, но без резултат. Бяха се опитвали да отворят вратата, но колкото и да бе паянтова, ключалката не поддаваше. Дори бяха опитали да се провесят колкото могат през прозореца на стълбището, за да надзърнат вътре, но момичето, което опита за малко щеше да падне и се уплашиха. В крайна сметка каза, че вътре било много тъмно и не видяла нищо, но излъга. Нещо в апартамента се размърда и направи крачка от мрака към прозореца. Токова се беше изплашила, че просто искаше да се махнат от там. Митко реши, че толкова се е стреснала от височината и просто не е погледнала. Временно се отказаха, но той всяка вечер продължаваше да слуша внимателно. Предната седмица стърженето се чуваше по-силно от обикновено и той се изправи внимателно в леглото и протегна нагоре ръка. Пръстите му опряха тавана, но той ги дръпна моментално и седна в леглото с опулени от изненада очи. Таванът пареше.

Касетката свърши и копчето на уолкмена изщрака. Наоколо се разнесоха бръмчене и дрънчене на вериги. Митко отвори очи и видя един синьо-бял ЗИЛ на общинската почистваща фирма как гази в калта с големите си гуми към ръждясалия контейнер за смет. От шестте отвора на казана стърчаха хартии и найлонови торби. Едно улично куче с изпъкнали ребра се стресна и хукна да бяга по пътното платно. Митко се изхрачи върху издрасканата с графити стена на трансформатора и извади нова цигара. Запали я и обърна касетата. Приглади перчема си и се огледа намръщено. Никой от приятелите му не се беше появил още. Откъм блока се чуха викове и погледът му се плъзна по етажите. „Пак онази пияница от четвъртия“, помисли си момчето. Често я чуваше да повръща или да крещи на четири годишното си дете. Пиеше от сутрин до вечер. Беше я заварвал напикана на стълбите със събути гащи, а детето я дърпаше за ръката и ревеше. Наложи се да идват два пъти от полицията и социалните служби. Не спря да пие, но започна да го прави вкъщи на заключена врата. Сега крясъците ѝ ехтяха между панелните блокове.

Входната врата се отвори със скърцане и от тъмния вход излязоха още двама юноши – момче и момиче. Момчето приличаше на Митко – подобни дрехи и почти същата прическа. Момичето бе симпатично, с кестенява коса и тънки крака обути в протрити дънки. Носеше голямо шушляково яке. Когато я лъхна студения вятър потръпна и се загърна още по-плътно. Двамата му махнаха и бързо зацапаха през калните локви към него.

Бяха приятели от деца. От един блок, не помнеха как са се запознали, играеха заедно от бебета. Боян беше една година по-голям от Митко – на осемнадесет, а Жени на шестнадесет. Учеха в едно училище и почти цялото си свободно време прекарваха заедно. Слушаха твърда музика или просто висяха на трафопоста до блока и си говореха.

Когато се приближиха Боян се усмихна.

– Пияницата пак се е развилняла.

– Да не бие хлапето? – попита Митко.

– Неее, доколкото чух от псувните ѝ е счупила някакво шише с ракия. Псуваше жестоко. Не съм чувала такива псувни досега. – усмихна се Жени и стомахът на Митко се сви от удоволствие. Харесваше я от година, но го беше страх да ѝ признае. Момичето се загледа в него и завъртя кичур от косата си с хитра усмивка.

Седнаха до него и Боян също извади кутия цигари. Запушиха и се загледаха в сивото небе. Съседката от четвъртия се беше укротила или прегракнала, но от другата страна се чуха писъци. Жени едва завъртя глава и огледа етажите. Митко и Боян не мръднаха.

– Няма смисъл да се озърташ. Чичо Мишо пак бие жена си. – каза Митко. Боян неволно докосна ребрата си, които дори под якето го наболяваха. Баща му го биеше често и той нямаше търпение да се разкара от вонящия си на алкохол апартамент. Искаше да отиде да учи в друг град и просто да изчезне. Надяваше се Митко и Жени да дойдат при него, когато завършат.

След секунди жена в пеньоар излезе на терасата и се развика за помощ. Зад нея се появи мъж и я дръпна за косата. Тя изпищя и двамата се скриха отново в апартамента. Крясъците продължиха още няколко минути и изведнъж утихнаха. Пред блока две пенсионерки се бяха спрели и гледаха нагоре. В ръцете си държаха почти празни найлонови торби. Някои от тях минаваха по апартаментите, за да просят пари за лекарства. След малко към тях се присъедини още един старец. Загледа насядалите на трансформатора младежи и започна нещо да мърмори. Беше пенсиониран пожарникар и пенсията му все не стигаше. Излизаше всяка есен да вари компоти пред блока. Беше си направил малко огнище до трансформатора и се ядосваше, че младежите чоплят семки и хвърлят фасове там.

Една чайка се спусна от блока, изпищя пронизително и кацна до контейнера за смет. Огледа се и започна да почуква с жълтия си клюн из нападалите в калта торби.

– Какво ще правим днес? – попита Жени.

Момчетата се спогледаха. Митко хвърли фаса в калта и извади нова цигара. Пръстите му леко потрепваха.

– Пак чух тътренето снощи… – дръпна силно от цигарата и през облак дим продължи – Има някой горе, не знам кой е, но напоследък се чува много… И е по-силно.

Боян и Жени гледаха към панелното чудовище без да продумат.

– Мислех да не ви казвам… – започна отново Митко. – Какво пък! Майната му! Трябва да опитаме отново! Предната седмица докато слушах тътренето се станах в леглото и се надигнах. Протегнах ръка, за да се подпра и…

– И? – погледна го с очакване Боян.

– Стига глупости! – каза Жени – И… и нищо! – изправи се и им обърна гръб.

– Таванът беше горещ. Толкова горещ, че ми изгори пръстите!

Митко се прибра късно. Надяваше се майка му да си е дошла, но все още я нямаше. Отвори хладилника. Изборът не беше голям – маргарин или пастет. Затвори го и отиде да се изкъпе. Зачуди се дали да не звънне на майка си, но се отказа. Излезе да погледне през терасата, целият квартал приличаше на пътнически кораб със стотиците светлини на прозорците в панелните блокове. Беше виждал по телевизията и в някои от филмите, които вземаше от видеотеката, когато имаше пари. Постоя малко на терасата заслушан в утихващите крясъци. Отнякъде се чуваше музика и смях. Митко въздъхна и се прибра. Съблече се, потрепери от студа, който влизаше през дървената дограма. Заподскача на пети по студения под и взе две хавлии от гардероба. Сложи ги на перваза и бързо се шмугна треперещ под дебелия юрган. Унесе се бързо и заспа.

Разбуди се към три сутринта от някакъв стържещ звук. Очите му лепнеха и му се спеше много. Извади една от ръцете си изпод завивката и разтърка очи. Огледа се в тъмната стая. Луната и уличните лампи осветяваха с мътна светлина стаята. Митко се огледа и видя, че майка му е заспала с дрехите. Стърженето се чу отново и той вдигна очи. Отново от апартамента над тях. Момчето застина и се заслуша. Звучеше като бавни стъпки на стари на изморени крака обути в протрити кожени домашни пантофи. Погледна часовника, който тиктакаше отчетливо от стената, беше три часа и пет минути след полунощ. После погледна отново майка си – тя не помръдваше. Стърженето спря и Митко затаи дъх свит под юргана. За няколко мига не се чуваше нищо освен тиктакането на големия стенен часовник. После се прокрадна лек звук, който отначало Митко не можа да определи и изпъна врат, за да чуе по-добре. Усети как косата му настръхва. Там горе плачеше дете.

– Мамо?

– Кажи?

– Кой живееше над нас, когато се нанесохте?

Майка му продължи да мие чиниите с гръб към него. Митко събра трохите от сандвича си в шепа и заглади карираната мушама. Майка му усили чешмата.

– Мамо? – изчака няколко секунди и пак се обади, но малко по-силно. – Мамо, ще ми отговориш ли?

Радостина спря чешмата и се обърна. Не го гледаше в очите.

– Никой не живееше горе. Казах ти хиляда пъти! Спри да питаш, няма никой горе! Ти написа ли си домашните за понеделник или пак ще ми звънят от дирекцията? – ловко смени темата тя.

– Написах ги. – отвърна мрачно Митко. – Обаче ме лъжеш. Бях малък, но помня, че с татко говорехте за съседката отгоре. Карахте се. Не помня за какво точно, но помня, че се карахте. Ще ме излъжеш ли пак?

Лицето на Радостина се сгърчи. Не предполагаше, че синът ѝ пази толкова стари спомени. Пред очите ѝ стаята потъмня и спомените заплуваха в съзнанието ѝ. Миризмата на зъболекарски кабинет от евтината водка прогори ноздрите ѝ, смеси с тази на чесън от кьопоолуто и цигарите. Йордан седеше на мястото на сина ѝ с пиянската си усмивка и пожълтелите зъби. Усмихваше се ехидно и похотливо. Лигите му бяха потекли по брадата. Бузите му бяха зачервени, а очите блестяха налудничаво. След това се чуха няколко глухи удара от горе и кикот. Веждите на Йордан се сключиха и той така се зачерви, сякаш всеки момент ще получи инфаркт. Радостина усети как сърцето ѝ прескача няколко удара. Мъжът ѝ стана и се клатушна с моряшка походка и се подпря на масата. Затрупа я до мивката с огромното си потно тяло, млясна я по устата, удари я дъх на кисело и чесън. Той се изхили и взе една супена лъжица от чекмеджето и отиде до тръбите на парното, което не работеше. Започна да блъска и да се хили. Блъскаше и се смееше все по истерично. Ударите спряха и за момент всичко стана тихо. Сърцето ѝ беше застинало. После се разнесе кикот и мъжът ѝ се разпсува. Митко се появи на вратата по пижама.

– Мамо? – гласът му я извади от унеса на спомените. – За какво мислиш? Къде се отнесе?

– Никъде.

– Пак ли ще ме излъжеш?

– Няма за какво да те лъжа. Имаше някаква възрастна жена, децата ѝ я бяха докарали от село. Внучето ѝ идваше от време на време, играли сте един-два пъти и това е. После явно се е прибрала на село.

– Разбрах. – отвърна кисело Митко.

– Радвам се, че си разбрал и се надявам да сме приключили вече този въпрос. – обърна се и погледна чиниите в мивката. – Ще ги довършиш ли? Трябва да се приготвям за работа. Колежката ми в магазина пак е болна.

– Не беше ли болна и предната седмица?

– Митко!

– Ще ги измия. – надигна се и се почеса неловко по врата. – Ще ми дадеш ли някакви пари? Довечера ще се виждам с Боян и Жени.

Майка му го погледна изпитателно.

– Ще ми платят в края на месеца, а не сме плащали тока. – въздъхна и отиде до дамската си чанта. Измъкна смачкана столевка. Захарий Стоянов гледаше тъжно от жълтеникавата хартия. – И внимавай с Жени, баща ѝ е два пъти колкото теб и не задава много въпроси. – отиде до него и го целуна по бузата.

Митко остана сам в тясната кухня. Погледна към тавана, нищо не се чуваше. Изглади внимателно столевката и я прегъна на две. Пъхна я в джоба си и се захвана веднага с чиниите. Искаше да ги приключи възможно най-бързо, за да се обади на Боян и Жени. Намали горещата вода, и продължи да мие. Накрая напълно я спря, но болката не спираше. Дръпна ръката си навън, беше се зачервила и пареше. Опита да я сложи под студената струя на чешмата, но паренето не спираше. Измъкна я от водата и я загледа, беше тази ръка с която беше пипнал тавана.

Есенното слънце бързо се спускаше над сивите панелни блокове във Владиславово. Лепкавата кал бе засъхнала в неравни форми изпогазена от жигулите и москвичите, които бяха паркирали в нея. От детската площадка до блока се чуваше младежки смях. На една от терасите на блока се показа разчорлен мъж по потник, който някога е бил бял, но сега сивееше като стара кост. Изкрещя им да се махат, но младежите не му обърнаха внимание. Мъжът се скри и след малко от терасата му полетя буркан с компот. Разби се в тъжното метално слонче-пързалка, което бе нашарено от ръждата като леопард. Юношите млъкнаха за момент, а после се разсмяха още по-силно. Мъжът ги напсува и се скри.

Тримата приятели седяха на единствената останала полу-здрава пейка на площадката. На всички лакът и боята отдавна бяха паднали и гниеха по краищата. Повечето бяха изпочупени, на някои и дъските им напълно липсваха, стърчаха само винкелите като колове. Люлките също бяха потънали в ръжда и когато някой седнеше да се люлее тъжно проскърцваха. Боян си дояде вафлата и хвърли опаковката на земята. Посегна към бутилката и отпи голяма глътка.

– По-кротко, че ще трябва да те мъкнем до осмия. – каза Митко.

– Или просто ще го оставим тук. – ухили се Жени и тримата избухнаха в нов смях.

Входната врата на блока изскърца и тримата се обърнаха да видят кой излиза. Беловлас длъгнест мъж тътреше крака, а в ръцете си стискаше голяма червена кофа. Тримата млъкнаха и за миг го загледаха. Бай Динко, домоуправителят, им хвърли един поглед и продължи към контейнера за смет.

– Сигурно наближава сто! – измърмори Митко.

– Млъквай, нали го знаеш, че чува като бухал. – каза през зъби Боян.

– Днес идва пощальона, слизах да вземам абонаментите на нашите. – каза Жени и обърна гръб на бай Динко и контейнера. – Погледнах пощата на 73-ти, от процепа се подаваха краища на писма.

– Писма? – надигна вежди Митко.

– Де да знам, писма, хартии, боклуци… Пощальонът псуваше като си тръгваше.

– Нормално, нали никой не живее там. Никой не ги прибира. – измърмори Боян.

– Ами… – Жени хвърли кос поглед към блока.

– Какво? Какво е станало? – Митко се надвеси над нея. Жени мълчеше и гледаше надолу.

– Преди две седмици баща ми ме прати до магазина вечерта. Онзи долу на булеварда, денонощния. Искаше да купя бира и…

– Давай по същество! – сопна ѝ се Боян. Жени имаше навика да се отплесва, когато е притеснена, а Боян по характер беше нетърпелив и лесно палеше.

– По-спокойно! Жени, кажи, какво стана? – Митко сложи ръка на рамото ѝ.

– Ами… аз… видях нещо на прозореца до терасата на 73-ти. – двете момчета се бяха надвесили над нея с изпънати от напрежение лица. Митко беше впил пръсти в рамото ѝ, а Боян беше се зачервил като рак въпреки хладния въздух.

– Имаше някой на прозореца. Беше бледа, призрачна фигура… не знам така ми се стори. Гледаше в мен… – замълча за миг. – …така ми се стори.

Тримата мълчаха, а вятърът се усилваше и засвири между блоковете. Отнякъде се чуха да лаят кучета и замириса на дим. Боян отпи нова глътка от бутилката и си прочисти гърлото.

– И аз трябва да ви кажа нещо. След онзи път, когато се отказахме, ходих да слухтя още един път. – удари още една глътка и бузите му се зачервиха. – Вътре имаше някой, заклевам се! Заклевам се! Чух някой да бяха, тихи и леки стъпки, сякаш малки крачета трополяха по тънка пътека. Сториха ми се като… като детски стъпки!

– Какво друго ти се стори? – изхриптя глас зад тях. Жени изписка. Боян изпусна бутилката, която стискаше и тя се пръсна на асфалта. Червеното вино бавно започна да се стича из фугите на плочките.

– Чичо Динко, изплаши ни! – измърмори Митко, като гледаше нагоре.

Възрастният мъж се извисяваше над тях с глава и половина. Приличаше на голямо насекомо с дългите си ръце и крака, бледото лице и бялата коса, която лекият вятър развяваше. Направи няколко стъпки към тях и вдигна опаковката от вафла.

– Вместо да гледате по прозорците, си изхвърляйте в казана боклуците. – каза той и се обърна да си ходи. – И се прибирайте, да не се обадя в полицията.

– Чичо Динко? – извика Митко. – Говорихме тука, че пощата на 73-ти се трупа, ама никой нищо не ни казва. Нали никой не живее там, а пък целия блок мълчи. Даже майка ми не иска да ми разкаже кой е живял там. – Боян го сръчка.

Възрастният мъж спря и бавно се обърна.

– Теб кой ти е казал, че никой не живее там? – очите му потъмняха като въглени. Махна с ръка и затътри крака обратно към блока.

От апартамента на първия се чуваха силни крясъци. След това писък на жена и глух удар. Вратата на апартамента се открехна и малко момиченце на около осем години с две плитки излезе в тъмния коридор. Натисна ключа за осветление, но крушка нямаше, винаги ги крадяха. През отворената врата на апартамента изхвърчаха псувни и писъци и се понесоха из входа. Детето хукна нагоре по стълбите. Тича докато не се измори. Изпотена седна на стълбите и се огледа в тъмното. Една от уличните лампи хвърляше оскъдна светлина през стълбищния прозорец. Момичето потрепна, беше стигнало до седмия етаж. Един гълъб кацна на прозореца и тя се стресна. Птицата въртеше глава и я гледаше през мръсното стъкло. Момиченцето се заслуша, отдолу слабо долитаха виковете на родителите ѝ. Дупето ѝ измръзна на стълбите и тя потрепери. Не искаше да се прибира при крясъците и тежките шамари на родителите си. Погледна отново към вратите и едната ѝ се стори открехната. Надигна се и внимателно се приближи. От открехнатата врата се носеше уютна топлина, сякаш вътре бумтеше стара печка с дърва. Приближи се още малко. Стори ѝ се, че чува тиха музика и детски смях. Подуши и нещо вкусно – може би кекс със сирене или сладки! Не беше яла такива лакомства от много време. Майка ѝ понякога правеше, когато беше трезвена. Не можеше да си спомни, кога последно не се беше събуждала от повръщането на майка си сутрин. Приближи се още малко, музиката беше весела и приятна, топлината се усили. Момиченцето почти долепи лицето си до вратата. Бузките ѝ бързо порозовяха и отпускащата топлина заля цялото ѝ тяло. Малката ръчичка хвана топлата брава. Вдиша дълбоко аромата на лакомства. Главата ѝ се замая, можеше да помоли само за една, едничка щеше да ѝ стигне. Щеше да си я изяде на стълбите. Така щеше да направи. Побутна леко вратата и тя се открехна с тихо скърцане. Подаде главичка в коридора на жилището, беше тъмен, но в една от стаите светеше. Момиченцето направи две неуверени крачки навътре. Мракът я обгърна като наметало. За момент се притесни и посегна да се обърне, за да си тръгне, но вратата стаята се отвори и плътна сянка падна в мрака. Детето сви ръчички до гърдите си.

– Извинете! Искам само да попитам дали може една от вашите сладки. Ухаят много хубаво.

Чу се тътрене на чехли и тих кикот. Сянката се плъзна напред и потъна в мрака. Детето стоеше без да смее да помръдне в средата на коридора с ококорени очи. Вратата зад гърба ѝ се тръшна. Табелката с номер 73 потрепери.

Митко гледаше мръсните полицейски Опели през терасата. Някой изсвири техния сигнал и момчето се озърна наоколо. Боян и Жени стояха до трансформатора и пушеха. Момчето им махна и отиде да се обуе. След минута бе при тях и тримата гледаха към полицаите, които се подпираха на капака на едната кола и слушаха заваляните обяснения да подпухналата майка на Кристина от втория етаж. Баща ѝ беше седнал в калта и повръщаше.

– Какво има? Ще ги арестуват ли? – попита Митко.

– Крисито е изчезнала. – отговори Жени. Устните ѝ трепереха.

– Как изчезнала? – попита вяло Митко.

– Ей така! Изчезнала! Явно снощи е излязла и днес я няма, а тези пияници от двадесет минути повръщат и фъфлят на полицаите. – викна му Жени. В очите ѝ напираха сълзи. Беше си играла от малка с Кристина и я обичаше като по-малка сестра. Помагаше ѝ да си връзва косата, показваше ѝ игри, прегръщаше я когато техните се напиеха толкова здраво, че можеха само да ломотят като животни.

– Ченгетата нищо няма да свършат. – отбеляза сухо Боян. – Хич не ги ебе къде е Крисито. Нито за някакви случайни пияници в краен квартал. – изплю бистра слюнка между зъбите си. – Трябва да направим нещо.

– Аха, разбира се. Ти ще я намериш! – каза му ехидно Жени. – Ти не можеш да намериш даже… – внезапно млъкна и хвърли бърз поглед към Митко. Той не усети нищо, нито забеляза как бузите ѝ поруменяха.

Боян се обърна на другата страна и тихо изпсува под носа си.

– Изчезвам. – хвърли си фаса и тръгна към булеварда, който водеше до пазарчето в квартала.

– Какво ви става днес и на двамата? – вдигна учудено вежди Митко.

– Нищо. – измънка Жени.

– Искаш ли да отидем до денонощния и да си вземем кафе? – попита момчето. – Аз черпя.

– Добре. – каза Жени без да го поглежда.

Желязко беше пенсионер от десет години, но пенсията му не стигаше за нищо. Цял живот беше работил, но накрая остана с минимална пенсия и една мухлясала гарсониера. Ходеше по кофите и събираше желязо, за да изкара някой лев. Дебелите му работнически пръсти бяха подути и изкривени от артрита. Постоянно го боляха, но зиме и лете той не спираше да обикаля контейнерите. Беше се разболял и всеки ден клечеше или в клиниката в квартала, или пред аптеката. Нямаше пари за всички лекарства и постоянно правеше планове кои да пие и кои не. На лекарите не им пукаше, един дъртак по-малко. Децата му не се сещаха за него и телефонът му мълчеше с месеци. Не беше виждал внуците си от предната Коледа, когато дойдоха за два часа и нямаха търпение да си тръгнат. Беше свикнал със самотата и не се замисляше много, когато му станеше тежко, вадеше стария кожен албум и започваше да го разгръща бавно. Страниците бяха от дебел черен картон и над всяка имаше лист оризова хартия, за да се запазят снимките. Беше ги събирал цял живот. Съпругата му беше си заминала рано, никой не беше останал при него. Беше се опитал да си вземе котка, но проклетията го изподра, събори две чаши и само съскаше. Желязко я сложи в една торба, завърза я и я изхвърли в дерето. Така и не намери кой да му прави компания в последните му години.

Тази вечер дъвчеше сух хляб, който беше намерил в един от контейнерите и го прокарваше с чай от торбичка. Гърдите го стягаха цял ден, но си каза, че трябва да си привърши обиколката, за да не стои гладен. След това отиде до клиниката, но от там му казаха, че много се е напрегнал и да си ходи да си почива. Желязко стисна колкото му бяха останали зъби и се прибра. Гърдите обаче не спираха да го стягат и трудно си поемаше въздух. Закашля се и няколко малки капки хвръкнаха на мушамата и посипаха чашата му за чай. Желязко се вгледа в тях невярващо. Изкашля се още един път и този път кръвта беше повече. Гърдите го свиваха жестоко. Възрастният мъж се надигна леко паникьосан, не знаеше какво да прави. Нямаше да успее да стигне до болницата в този студ и с тази кашлица. Оставаше му само един вариант. Изобщо не му се искаше да слиза на долния етаж при Мария. Не беше го правил от години, но нямаше друг избор. Затътри се по коридора с люшкаща се походка.

Озова се на стълбите по домашни пантофи. Кашляше жестоко и очите му се бяха напълнили със сълзи от напъните. Коленете му трепереха по стълбите. Немощните му ръце се бяха впили в парапета. Изкашля се силно няколко пъти, но успя да стигне пред апартамента на Мария. Вратата беше открехната. Отвътре идваше уютна топлина и се чуваше тиха музика. Здраво се закашля отново силно. Дланите му почервеняха от малките кървави пръски. Избърса очи с опакото на ръката си и натисна дръжката на вратата. Мракът го погълна като хищна паст, а вратата се тръшна зад гърба му.

– На тези май им стана навик да киснат пред блока! – изсъска Боян. – Какво само се мотаят и не вършат нищо?

– Какво се вкиснал тези дни бе човек? – попита Митко.

– Нищо не съм се вкиснал. – изръмжа Боян.

– Къде е Жени, да я извикаме ли да обсъдим какво ще правим?

– Стига вече с тая Жени! Какво толкова ѝ въртиш опашка като кученце?! – Боян извади от джоба си кафява стъклена бутилка бира „Варна“. Отвори я с ключа си и отпи дълга глътка. Митко го гледаше с повдигнати вежди. – Нищо няма да правим. Какво си ме зяпнал. Ето ти ги долу ченгетата, тичай при тях да им въртиш опашка като на Жени.

– Бояне, знаем се от деца, кажи какво става? – бузите на Митко бяха почервенели от яд и срам. Не беше споделял дори на Боян, че харесва Жени. Ако той знаеше, знаеше и тя. – Нещо се скарахте ли с Жени ли?

– Стига вече с тая Жени бе човек! – кресна му Боян. Полицаите им хвърлиха по един поглед и се върнаха към разпитите на свидетелите, които не бяха видели нищо, както винаги. Вратата на стария бай Желязко била отворена сутринта, позвънили му, влезли, но нямало никой. Полицията го знаеше, че обикаля по кофите за смет. Не се бяха трогнали особено. След няколко минути се качиха на колата си и заминаха.

– Аз ще се кача тази вечер да видя какво става на седмия. – каза решително Митко. – Ти ако искаш идвай.

Боян мълчеше и допиваше бирата.

– Ще извикам и Жени с мен. – продължи Митко.

– Изчезвам от тук. – изръмжа Боян и хвърли бутилката по трансформатора. Разби се с глух пукот и стъклата се посипаха на земята.

Митко остана да гледа след него и да се чуди какво става.

– Има вече двама изчезнали! – убеждаваше я повече от десет минути. – Хайде, не ми се клечи сам цяла вечер на стълбището! А и знаеш… с теб ми е приятно. – каза той и ушите му пламнаха от срам.

– Няма ли да сте двамата с Боян? – попита Жени.

– Не, той не иска да се заминава повече с това. – каза с неохота Митко. – Ти знаеш ли какво му е? От няколко дни е много странен и все е ядосан. Имам предвид повече от нормалното.

За момент в телефонната слушалка настъпи тишина. Чуваше се само дишането на момичето от другата страна на линията. Коремът на Митко се сви. Беше разбрал.

„Евгения! Затваряй телефона, оня педераст от дуплекса блъска по вратата вече три пъти и ще изляза да го смачкам след малко!“, Митко чу басовия глас на баща ѝ през слушалката.

– Трябва да затварям… – каза тихо Жени.

– Чух го. Добре, чао. – каза той и посегна да затвори.

– Ще дойда! – извика Жени точно преди слушалката да легне върху телефона.

Митко седеше и гледаше в нищото. Коремът му бълбукаше и се надигаше към гърлото.

Мракът се бе спуснал над панелния квартал и само натриевите лампи блестяха пред блока. Навън последните листа бяха окапали и сега леденият вятър ги подмяташе из въздуха. Отнякъде се чуха да лаят кучета. Изгладнелите песове обикаляха на глутници и ровеха около казаните за смет за храна. На стълбището между шестия и седмия етаж седяха Митко и Жени. Момчето бе няколко стъпала по-нагоре, пушеше и от устата му излизаше синкав дим. Жени беше облякла шушляковото си зимно яке, но то беше старо и опърпано. Момичето потреперваше от време на време и се беше свила на топка и цигарата потреперваше между пръстите ѝ. Поглеждаше от време на време към него, когато мислеше, че той не я гледа.

По стълбите се чуха леки стъпки. Двамата скочиха и Жени се опита да тръгне към Митко, но той рязко се отдръпна. Коремът му се сви от усилието. Не си го представяше така.

– Зъзнете ли като плъхове? – Боян подаде глава през парапета.

Жени наведе глава, а Митко само му кимна.

– Какво стана? Нали нямаше да идваш? – гласът му леко потреперваше от яд.

– Искате ли сега да се разберем и да приключим с тези физиономии, защото започвам да се ядосвам! – повиши леко тон Боян.

Тримата мълчаха и се гледаха.

– Имаше ли нещо между вас? – попита Митко.

– Ей, аз съм… – започна Жени, но Боян я прекъсна грубо.

– Не съм! Разбра ли! Нищо не е станало и нищо няма да стане! – започваше да вика и жилите на врата му се издуха. – Толкова по въпроса!

– Млъкни! Стига си викал! Аз съм тук! – изсъска Жени. – С никого не съм спала и така като гледам няма и да стане.

Лицето на Митко беше потъмняло. Искаше да хукне надолу по стълбите. Стисна зъби и шумно издиша.

– Повече нито ще питам, нито ще го правя на въпрос. – погледна Жени и я хвана за ръката. – Харесвам те от доста време, мислех, че не си го забелязала… не знам. Събирах смелост да ти кажа. Аз…

– О, млъквайте льольовци такива… – започна Боян.

– Бояне, стига! Приятели сме от деца, няма да се караме за такива неща! – каза твърдо Жени. – По този въпрос се уточнихме! Митко с теб ще си поговорим двамата, но не тук, не стълбището пред 73-ти!

Митко само кимна. Лицето му още беше мрачно.

– А ти защо реши да дойдеш все пак? – попита той Боян с по-спокоен глас.

– Защото знам, че без мен няма да се оправите. – извади цигара от кутията, чукна я два пъти в нокътя на палеца си и запали. – Видяхте ли върху какво седите тук, влюбени гугутки? – попита той насмешливо.

– Не, крушката на етажа я няма. – каза Жени.

– Аз обаче нося фенерче. – отвърна Боян и измъкна голям метален фенер с големи батерии. Освети стълбището. Тримата се вгледаха в стълбите. Жени ахна и закри с ръка устата си. По стълбите имаше капки кръв.

Тримата започнаха бавно да се изкачват и да следят капките кръв. Озоваха се пред 73-ти апартамент. Вратата беше открехната.

– Кълна се, че беше затворена! – каза глухо Митко. – Кълна се, когато се качихме погледнах! Беше плътно затворена!

Приближиха се още малко и ги лъхна приятна топлина и миризма на прясно изпечени сладки. Сладки с канела, които напомняха на Коледа. Момичето инстинктивно протегна ръце, за да ги стопли, но Боян я перна през ръцете. Двамата се изгледаха особено, той посочи Митко, но тя категорично поклати глава. Затаиха дъх и се заслушаха. Отвътре се чу тиха музика. За момент всички замръзнаха и никой не помръдваше. Отвътре се чу детски смях. Тримата приятели се сепнаха, но след момент смехът секна и се чу тътренето на чехлите. Жени отстъпи инстинктивно. Чу се тежък удар и нещо тупна. Тримата вече трепереха. Чехлите отново се затътриха към вратата. Митко, Жени и Боян хукнаха надолу по стълбите.

Звънецът се чуваше почти без прекъсване. Домоуправителят Динко постави внимателно каната с гореща вода на кухненския плот. Отиде до огледалото, намести оредялата си коса, огледа старческите петна по кожата си и за момент застина като восъчна фигура. После извика:

– Идвам! – гласът му звучеше прегракнало.

Погледна през шпионката, въздъхна и отключи. На протърканата му изтривалка стояха Митко, Боян и Жени.

– А, ето ви и вас. – каза Динко с каменна физиономия. – Знаех, че ще дойдете по някое време. Влизайте. – подкани ги с жест възрастният мъж.

Приятелите се спогледаха за момент, но Жени ги разбута и смело нахълта в скромния дом на домоуправителя. На мозайката в коридора беше постлана стара но чиста пътека. Коридорът беше облицован с дървена ламперия, а на шкафчето до закачалката бяха подредени множество снимки.

– Спомените ми. Някои вече се избледнели… – каза с криво подобие на усмивка високият старец. Извисяваше се с около две глави над младежите, а тялото му изглеждаше кльощаво и чупливо.

Поведе ги през коридора и стигнаха до дървена врата с голямо армирано стъкло през което се виждаха замазани силуети на мебели. Домоуправителят я отвори и отново ги подкани с жест.

– Хайде, не се притеснявайте, влизайте. Ще донеса чаят и идвам да ви изслушам.

Младежите влязоха внимателно в просторната стая и се огледаха. Две от стените бяха напълно заети с огромни лакирани секции. Бяха типични, каквито повечето хора имаха в тях – от стена до стена и от пода до тавана. Различното беше, че тук бяха изцяло запълнени с книги.

– Мамка му! – прошепна Боян. – Не съм виждал толкова книги в живота си!

– Ти и една не си виждал. – заяде се Жени и тримата се усмихнаха.

Докато оглеждаха килима и дантелените пердета на вратата се появи Динко с няколко чаши в едната ръка, а в другата стискаше димящата кана.

– Сядайте. – отсече той.

Митко и Жени се тръшнаха на стария кафеникав диван, който жалостно изскърца. Боян избра една от табуретките пред ниската масичка със стъкло отгоре. Динко внимателно остави всичко на нея, разсипа вода по чашите. Отиде до големия панорамен прозорец и спусна ролковата щора, която беше избеляла от външната си страна и оранжевите квадрати почти не личаха. Светна лампата и Митко инстинктивно погледна към тавана, забеляза, че в ъглите му е осеян с гипсови орнаменти, както и в центъра около полилея. Динко ги изгледа и се отпусна в един от меките фотьойли. Коленете му щръкнаха като щеки на скиор.

– За Костова искате да знаете, нали? – попита той и очите му проблеснаха. Младежите се размърдаха неспокойно и се спогледаха.

– Ние не знаем… – започна неуверено Митко.

– За 73-ти апартамент искаме да знаем! – прекъсна го напористо Жени. – Всичко искаме да знаем! – гледаше го предизвикателно.

– Всичко, а? – устата му отново се изкриви в подобие на усмивка. Домоуправителят разбърка чая си и отново заговори. – Знам какво правите, не сте първите и вероятно няма да сте последните. Няма да свърши добре, казвам ви го съвсем честно, но знам, че няма да ме чуете. То сега кой ли слуша някого за нещо. – въздъхна и продължи.

– Преди около двадесет и няколко години, когато обявиха Владиславово за квартал, започнаха да застрояват поляните и да никнат много нови блокове. Всички тук бяхме новодомци, разбира се, повечето от околията или бивши собственици на старите лозя. В 73-ти апартамент се нанесе приятна жена, пенсионерка, но откъде идваше никой не разбра точно. Единственото, което се носеше из входа беше, че е от някакво село в Стара Планина. Повече не разбрахме. Поздравяваше и идваше на събранията, но се държеше малко хладно и настрани. Никой не успя съвсем да се сближи с нея, но след случая с бебето на тези 63-ти апартамент спечели уважението на блока.

– 63-ти! Това е моето жилище! – подскочи Митко.

– Точно така, там за кратко живяха други хора. След случката успяха да се изселят някъде с по-добър климат, заради детето.

– Какво му имаше? – попита Боян, който досега гледаше свъсено.

– Не знам точно, но беше много болно. Сереше кръв и лекарите не даваха никаква надежда. Майка му плачеше ден и нощ. Виеше толкова силно, че не можехме да спим. Мария Костова, така се казва жената, която ви интересува, слязла една вечер при нея и ѝ казала да ѝ даде бебето за една вечер. Какво е правила не знам, майката се кълне, че се чувала тупурдия от 73-ти апартамент, смехове, плач и други странни звуци, но явно не ги е чул никой друг. Е, когато върнала бебето на другия ден, то било розово и усмихнато. В лайната му нямаше и помен от кръв. Лекарите в болницата заключили, че първоначално е било някакви съвпадение и изследванията им са били грешни. Обаче не бяха. Ти го знаеш най-добре, нали Жени? – червенина плъзна по бузите на момичето.

– Жени? – объркано я погледна Митко.

– Когато съм била на две, съм имала силна шарка и съм се надрала цялата, лицето ми било като отворена рана и цялото на дупки. Майка ми ме завела при нея. – погали гладките си бузи. – Но не знаех нищо повече! Кълна се! Дори името ѝ! Чух нашите случайно и само откъслечно. – момчетата не казаха нищо, а се взираха в стареца, който беше заприличал на мумия във фотьойла.

– А сега къде е? – попита Боян. – Тази Мария.

– Не знам, сигурно още си живее там. Никой няма представа. – Динко отпи от чая си. – Само знам, че когато бяха в безизходица хората се качваха при нея и сякаш всичко се оправяше с магическа пръчка. Е, имаше и такива, които мърморят въпреки, че са били при нея. Чували странни звуци, имала стари дебели книги подвързани с кожа, палела на прозореца черни свещи и всякакви други глупости. Аз поне не съм виждал такива неща! Два пъти съм ходил при нея, помагала ми е. Когато обаче наистина ми беше необходима… е вече нямаше как.

– Какво се случи? – попита отново Митко.

– От време на време ѝ водеха внучето – Христо, но всички му викахме Ицко. Малко, хубаво дете. Много будно и весело. Май сте си играли като малки, а? Група по-големи деца го извикали да играе с тях на войници. Деца от блока. Деца на тези, които мърмореха. – старецът впери поглед към секцията с книги и замълча. Тримата приятели го гледаха без да дишат. – Отишли на един от близките строежи. Скачали по плочите. То се мъчело да скача с тях, обаче паднало и се нанизало на арматурно желязо. Когато отидохме още беше живо, а от устата му шуртеше черна кръв. Пищеше за баба си. – отпи от чая. – Баба му дойде и казвам ви, такива писъци не сте чували. Накрая детето издъхна преди работниците и лекарите да успеят да отрежат арматурата и да го измъкнат. Мария само хвърли по един поглед на децата и без да каже и дума изчезна.

– Кои са тези деца от блока? Трябва да са колкото нас горе-долу, нали? – попита Боян.

– Е, да, горе-долу. Светльо от четвъртия дето се обеси преди няколко години, Иван, дето като отиде в казармата на едно учение му гръмнала истинска граната в ръцете и умря. Третото дете… знаете го още по-добре. Васито, дето се удави предното лято в ямите на „Дружба“.

Старецът млъкна. Мълчаха и тримата приятели и всеки обмисляше добре думите му.

– Какво стана после с нея? – попита Жени.

– Не знам. Знам, че хората ходеха още известно време при нея, но аз повече не я видях. Почуках един път на вратата, когато жена ми умираше, но отвътре се чу само смях и никой не отвори. – възрастния човек въздъхна и отпи от чая си. Погледна ги изпитателно и продължи. – Знам, че няма да ме послушате, но трябва да го кажа. Не ходете там! Не ходете при никакво положение, колкото и да ви се струва безнадеждно. Какво ще стане с вас не знам, но това, което със сигурност знам е, че хората не са спирали да чукат на вратата ѝ. Винаги има някой в безизходица.

Стъпваше внимателно и се държеше леко за парапета докато се изкачваше нагоре по тъмното стълбище. Беше сама и сърцето ѝ препускаше като лудо в гърдите. Имаше чувството, че целият вход ехти от ударите му. Беше късно и повечето обитатели на блока бяха заспали или тънеха в пиянски унес. Луната светеше студено през прозорците на входа и осветяваше стълбището. Жени потрепери за миг, но не от студ. Разказа на Динко не ѝ излизаше от главата. След срещата с него тримата не говориха много, решиха да се разберат как да продължат на следващия ден. Нещо я човъркаше и не ѝ даваше мира. Тревожеше се за малката Криси, не можеше да спре да мисли за нея. Дали беше горе при онази ужасна стара жена? Ами ако ѝ направи нещо? Не можеше да чака цяла нощ. Опитваше се да си спомни Мария Костова, но споменът просто липсваше, а пред лицето ѝ изскачаше малката усмихната Кристина с пясъчно руса косичка завързана на две опашки. Когато часовникът мина тридесет минути след полунощ, стана, облече се и внимателно излезе без дори да заключва, за да не вдига шум.

Вратата на 73-ти беше леко открехната, но отвътре не се чуваше музика и не лъхаше топлина. Момичето се приближи внимателно като се ослушваше. Опасяваше се, че нищо няма да чуе от биенето на сърцето си. Приближи се съвсем близо. Коридорът на апартамента изглеждаше тъмен като гроб и също толкова тих. По гръбнака ѝ пропълзяха ледени мравки. Доближи главата си по-близо и сложи ръка на дръжката. Отвътре я лъхна мраз и странна миризма на гнило.

– Криси? – прошепна младото момиче. – Вътре ли си?

Дръпна бързо ръката си от дръжката и я погледна. Беше премръзнала за няколко секунди. Когато вдигна поглед, видя, че вратата се беше открехнала още малко и от нея се подаваше лице. Лице на красива тъмнокоса жена на средна възраст. Очите ѝ бяха с различни цветове – синьо и кафяво. Жени замръзна на място и не знаеше какво да прави. Усещаше как мехурът ѝ започва да се бунтува и цялата се изпотява в студения вход. Жената се усмихна и лъснаха два реда бели и остри зъби. Протегна ръка с красиво оформени нокти и я погали по бузата.

– Ти гониш!

Вратата се тръшна под носа ѝ и Жени хукна надолу по стълбите.

Жени се събуди и мързеливо обърна глава към прозореца. Сивите облаци затискаха блоковете от сутринта. Срещу леглото ѝ Ник Картър делеше стената с Виктория Адамс. Момичето надигна глава ѝ го погледна – не приличаше много на Митко, може би усмивката малко. Стисна за момент очи и се протегна. Надигна се с мъка от леглото и отиде в банята. Наплиска се с вода и започна да си мие зъбите. Изплю пастата и вдигна глава, за да се огледа в зацапаното огледало над мивката. На фона на белезникаво-оранжевите плочки изглеждаше бледа и болнава. Единствено долната ѝ устна стоеше неестествено – ярка и червена. Тя приближи лице към огледалото и я разтърка. По показалеца ѝ остана кръв. В първия момент тя сякаш не осъзна какво става. Погледна надолу и видя кървави петна в мивката. Изплю се отново и по порцелана бавно започна да се стича мазна кървава храчка. Жени се разсъни бързо, очите ѝ се ококориха и тя бръкна с пръсти в устата си. Два от зъбите ѝ се клатеха. Сърцето ѝ започна да блъска силно. Ушите ѝ бучаха. Бръкна с треперещи пръсти още един път в устата си и разклати с пръст един от зъбите. Усети моментно отпускане и нещо издрънча в мивката, но се спря в кръглия решетъчен сифон. Беше зъбът ѝ. От устата ѝ капеше кръв. Очите ѝ се бяха напълнили със сълзи и виждаше всичко размазано. Мивката беше пред очите ѝ като тест на Роршах, но в бяло и червено. Писъкът ѝ прокънтя между панелите и събуди родителите ѝ.

– Нямаме пари за лекарства. – каза категорично майка ѝ. Баща ѝ само гледаше намръщено и мачкаше мазолестите си ръце. – Ще се качим горе да видим дали тази жена може да помогне.

– Мамо! Точно заради нея е всичко това! – плачеше Жени. – Тя го прави!

– Край! Стига си говорила глупости! Какво може да ти направи една бедна старица? – майка ѝ скръсти ръце и я изгледа. – Ако не помогне, когато вземем заплати с баща ти, ще те заведем до болницата. Сега и да отидем, няма как да купим лекарствата.

– Звънна ли на сестра си? – изръмжа бащата на Жени. – Мъжът ѝ нали беше капитан на кораб?

– Не можела да му иска, мислела да се развежда с него. – каза извинително майката.

– Курва! – отсече мъжът ѝ и стана от масата.

– Хайде, тръгвай. – каза майка ѝ и я хвана за ръката. – Продане, какво мълчиш и ти?

Мъжът ѝ се обърна навъсен, веждите му се сключиха и изръмжа на дъщеря си.

– Тръгвай с майка си, да не ти смъкна кожата от бой! – стоеше и я гледаше предизвикателно. Момичето се надигна и през сълзи тръгна след нея.

Митко и Боян звъняха вече трети път на вратата на Жени, за да я извикат. Накрая отвори майка ѝ. Изглеждаше състарена с поне десет години, а кичурът коса на бретона ѝ беше побелял. Очите ѝ бяха мътни, сякаш не ги виждаше.

– Какво искате? – лъхна ги миризма на спирт.

– Жени вкъщи ли е? Искаме да поговорим с нея. – каза Митко.

Жената продължи да се взира невиждащо в тях.

– Няма я Жени… – въздъхна тежко. – Няма я вече Жени.

– Трябва да отивам на работа, ще ми помогнеш ли да стана? – попита Радостина сина си. Гърбът пак я беше стегнал и едва движеше крака.

– Да ти донеса ли лекарството. – попита я той след като ѝ помогна да стане.

– Не, не, няма нужда. – каза тя докато едва тътреше крака.

– Мамо? – попита той. – Мамо? Купила си си лекарствата, нали?

– В края на месеца Митко. – каза тя през зъби. – Ще се оправя.

– Мамо… ще поискам от някой съсед…

– Димитре! Да не си посмял! Какво ще си помислят хората? Че нямаме пари!

Митко повдигна учудено вежди.

– Ами… ние нямаме… – измънка той. Майка му само го изгледа и протегна трепереща ръка да свали шушляковото си яке от закачалката. Митко се спусна и ѝ помогна да се облече. – Знаеш ли, Жени е изчезнала. Говорихме и с чичо Динко, домоуправителя. С Боян говорихме може би да се обадим…

– На кого? Какво коментираш с този пройдоха, който само пие и не може и четворка да изкара? На полицията ли ще звъниш? – майка му се опита да се усмихне, но лицето ѝ се сгърчи в грозна гримаса. – Ще ти помогнат колкото сито вместо чадър. Жени може да са я изпратили при баба ѝ в Къси Дол.

– Не мисля мама, говорихме с чичо Динко – отново започна Митко.

– Чичо ти Динко е един съсипан от скръб самотен старец, който говори врели-некипели. С Боян може да си обсъждате и да си играете на детективи, но не искам да замесвате полицията! Ще ме викат да давам обяснения, а това са още проблеми. – отсече майка му. Пресегна се и го целуна по бузата. – Сядай да учиш, Жени ще се появи след ден-два. – каза тя и излезе докато се тътреше.

Митко се зачуди дали да не се обади на Боян, но размисли. Снощи, когато майката на Жени им беше тръшнала вратата, двамата останаха да пушат. Митко го караше да отидат веднага да я потърсят в 73-ти апартамент, но Боян категорично отказа. Започна да му говори как трябвало да се обадят на полицията или да говорят първо с чичо Динко. Митко го гледаше и не можеше да повярва. За първи път откакто се познаваха усети нова нотка в гласа му и видя различен блясък в очите. За миг бе осъзнал какво е. Страх, чудовищен страх.

Унесе се в объркани мисли за Жени, Боян и разказа на домоуправителя. Заспа дълбоко и не чу как майка му се надигна от леглото с болезнен стон. Радостина седна на ръба на леглото и разтри гърба си. Опипа полицата до леглото и взе опаковката с Аналгин. Бяха останали две хапчета и тя бързо ги глътна. Болката беше непоносима. Нямаше пари за лекарства. Погледна спящия си син. Лицето му изглеждаше неспокойно, сякаш го мъчат странни сънища. Знаеше какво трябва да направи. Облече се и тихо излезе от апартамента.

Баба Здравка живееше на първия срещу асансьора откакто бяха построили блока. Пенсията ѝ беше свършила преди около седмица. Стоеше на масата в кухнята постлана с мръсна мушама. Беше със зимното си яке, дебела шапка и плетени ръкавици. Дъхът и излизаше на бели облачета от устата. Не беше пускала отоплението тази зима. Пенсията ѝ просто се стопяваше с лекарствата, а понякога не успяваше да ги купи всички. Сега се мъчеше да гризе със загнилите си зъби изсъхнал хляб заобиколена от купчини книги завързани с канап. Лавиците на голямата секция в хола ѝ зееха празни. Баба Здравка дори не смееше да ги погледне. Хлебчето изчезна, но старата жена не се засити. Започна да кашля с раздираща кашлица от която ѝ се зави свят. Не си беше пила всички лекарства вече втори месец. Загледа се през прозореца. После отново погледна големите купчини с книги, които беше приготвила за вторични суровини. Нямаше да успее да стигне до там. Не и без лекарствата, но нямаше пари. Замисли се отново и сбърчи вежди. Имаше само една възможност.

Когато почука на вратата, тя леко се открехна. Отвътре се чу тиха музика и се разнесе аромат на прясно изпечени сладки. Коремът на баба Здравка шумно одобри аромата. Старата жена натисна бравата и хлътна в мрачния коридор.

Генади пребъркваше джобовете на всичките си панталони, за да открие някакви пари, но не намираше нищо. Гърлото му се беше стегнало сякаш всеки момент ще зареве. Коремът му изкъркори силно, но той не му обърна внимание. Вратата на спалнята се отвори и на прага застана млада жена с угрижено лице и дълбоки сенки под очите.

– Вдигна тридесет и осем градуса, трябва да купим лекарствата… – каза тя. Бебето им се беше разболяло, но от два месеца Генади беше останал без работа и се опитваха да преживяват на детските, които съпругата му получаваше. Пари за лекарства нямаха.

Лицето на мъжа се опъна и дълбоки бръчки прорязаха челото му. Започна да мисли трескаво откъде може да намери пари.

– Освен да поискам от някой съсед… – започна неуверено той, но погледът на жена му го накара да млъкне. – Знам, знам, че са в нашето положение, а някой са дори и по-зле.

– Защо не се качиш до 73-ти? Една съседка ми беше споменала, че преди там живеела жена, която може да лекува. Не съм я виждала никога откакто се нанесохме, но може би просто е стара и не излиза.

Очите на Генади трескаво се въртяха, той също беше слушал за нея, но странни и откъслечни работи. По-старите съседи с радост клюкареха и разказваха за миналото, но не и за нея. Станеше ли дума за 73-ти апартамент, всички млъкваха и скоро се разотиваха. Нещо му подсказваше, че е лоша идея да ходи там.

Мъжът стана и отиде в скромната детска стая. Детето лежеше на единичното легло и изглеждаше толкова малко, сякаш се топеше, като сладолед в горещ летен ден. Очичките на малкото човече бяха леко притворени, а гърдичките му се надиха и спускаха много бързо. Генади сложи длан на челото му – гореше. Седна до него и го погали внимателно по главичката. Нямаше друг избор, нямаше какво да направи.

– Отивам. – каза той на съпругата си и се обу. – Ще се върна по най-бързия начин.

Мъжът хукна по стълбите нагоре. Времето минаваше и съпругата му често поглеждаше към големия стенен часовник, но Генади не се връщаше. Когато мръкна и детето отказа дори да пие вода тя се обади на 150 за спешна медицинска помощ.

Генади не се върна и на сутринта. Съпругата му вдига телефона, но след това внимателно го остави отново на вилката загледана в креватчето където бебето спеше спокойно.

Митко се събуди рано. Надигна се и се огледа, майка му я нямаше. Трябваше да се е прибрала от работа. Облече се и обиколи всички помещения в апартамента. Никъде я нямаше, нито обувките и якето ѝ. Червеят на съмнението започна да го гризе. Набра номерът, който му беше оставила за спешни повиквания, но от другата страна вдигна кисела недоспала жена, която отегчено му каза, че майка му си е тръгнала преди час и тръшна слушалката.

Обу се и грабна ключовете. Излезе навън без да знае къде отива. Погледна часовника си, едва минаваше седем. Отначало тръгна директно нагоре по стълбите, но се спря. През главата му летяха множество мисли. Дали да се прибере и да изчака малко? Дали директно да се качи и да нахълта в 73-ти апартамент? Или да се обади в полицията? А можеше и просто да си внушава. Може би майка му просто се беше забавила или имаше да свърши нещо и е забравила да му каже. Трябваше му помощ. Хукна към апартамента на Боян.

– Какво си се раззвънял толкоз рано бе Митьо? – каза раздразнено сънения баща на Боян. Беше целият подпухнал и лъхаше на евтин алкохол. – Де’а го знам дали спи. Ей ся ше го изритам от кревата и да не сте ме вдигнали пак.

Чуха се викове и след минута се появи съненото лице на Боян. Седнаха на стълбите и Митко му разказа на един дъх всичките си мисли. Боян го слушаше и дремеше.

– Чичо Генади и той е изчезнал… и баба Здравка я няма. Никой не я е виждал. – измърмори сънено той. – Снощи баща ми разправяше, че накрая ще останем само ние и чичо Динко в тоя вмирисан блок на края на града. Ние и онези крастави помияри около контейнерите.

– Не забравяй и Жени. – каза превъзбудено Митко. Тактуваше си с единия крак и сякаш беше човече с навити пружини.

– Няма бе, как ще я забравя. През пет минути я споменаваш.

– Трябва да влезем. Трябва!

– Не знам Митак. Как ще влизаме в чужд апартамент? Ами ченгетата? Баща ми… – момчето млъкна и забърса един голям гурел от окото си.

– Знам, обаче това е майка ми! Майка ми е! Знам, че е там. – в главата му започнаха да ехтят думите „Винаги има някой в безизходица!“ и после пак „Винаги има някой в безизходица!“.

Боян се беше разсънил напълно и потрепери. Гледаше през прозореца. Митко отново започна.

– Да се обадим в полицията тогава?

– И ще им кажем какво? Възрастни хора ги няма от два часа, елате да подслушвате с нас на вратата на един апартамент? Ще искат да говорят с родителите ни. Баща ми… – отново млъкна.

– Тогава аз ще вляза, нямам друг избор. – каза Митко и се опита да стане. Краката му бяха станали като оловни тояги и не можеше да ги помръдне. Боян го гледаше намръщен. Накрая Митко успя да се надигне със свит корем и тръгна бавно по стълбите нагоре. Не беше изкачил и три стъпала, когато чу зад себе си.

– Дай ми пет минути и идвам.

Боян изчезна в апартамента си.

Двамата стояха на площадката пред 73-ти апартамент. Вратата беше плътно затворена и отвътре не се чуваше нищо. Митко посегна към дръжката, но Боян го хвана за ръката.

– Сигурен ли си? Не е късно да се върнем и да видим какво ще правим?

– Майка ми изчезна, както и Жени! Изчезнаха след като са идвали тук!

– Не го знаеш! – сопна му се Боян.

Митко само го изгледа и хвана дръжката на вратата. Замисли се за момент и се обърна към него. Отвори уста, за да каже нещо, но Боян го избута и хвана дръжката. Натисна силно и вратата се отвори със скърцане. Не беше заключена. В тъмния коридор не се виждаше почти нищо. Той пристъпи напред, а Митко го следваше по петите. Посегна и натисна ключа за осветлението, който щракна, но лампа не светна.

– Имаш ли фенер? – прошепна Боян. Митко поклати отрицателно глава.

Очите им започнаха да свикват с мрака, а и от една от вратите падаше малко дневна светлина през армираното стъкло. Миризмата на мухъл и гнило ги удари в носовете и Митко едва се удържа да не се разкашля. Боян вдигна ръка и сложи ръкава на носа си.

Стигнаха до кухнята и Митко внимателно отвори вратата. Вътре дневната светлина нахлуваше през остъклението на терасата и всичко се виждаше ясно. По масата имаше чинии с мухлясала храна и дребни мушици кръжаха около тях. Миризмата на леш беше много по-силна. Момчетата не влязоха, но оставих вратата отворена, за да виждат по-добре в коридора.

Митко се огледа и усети как сърцето му се свива. До стените в коридора се въргаляха стари детски играчки. Много стари, някои от тях бе имал и виждал като дете, но други му бяха абсолютно непознати. Дървени кончета, влакче, разръфано плюшено мече с пластмасов барабан, смачкана парцалена топка, която беше позеленяла от плесен.

Отнякъде се чу тих шепот. Косите им настръхнаха и Боян инстинктивно се доближи до Митко. Ослушаха се отново, шепотът се смени с весел детски смях, който се чуваше приглушено. Продължиха бавно напред, срещу тях имаше три затворени врати. Насочиха се към онази, за която предполагаха, че е холът. Когато стигнаха до нея, двамата се спогледаха. Отвориха я и замръзнаха. По крачола на Боян се оформи тъмно петно.

Просторната стая тънеше в сумрак. Прозорците бяха покрити с дебели черни пердета от лъскаво кадифе. Единствената светлина, която мъждукаше, идваше от няколко високи и дебели черни свещи. Пламъчетата леко потрепваха, което раздвижваше сенките по стените и тавана. На масата до тях горяха двете най-големи и дебели свещи, а между тях лежеше дебела подвързана с кожа книга. Изглеждаше стара и крехка, въпреки внушителните си размери. Митко хвърли бърз поглед, но не разпозна буквите и какво е написано на нея. Усети само студени тръпки, които пробягаха по цялото му тяло. На стената от другата страна висеше нещо покрито жълтеникав чаршаф, картини нямаше.

На пода стоеше малката Кристина и стискаше някаква кукла като в транс. Очите ѝ бяха изцъклени, а погледът отнесен. От устата ѝ капеха лиги. До нея баба Здравка строеше кула от кубчета и се смееше също с изцъклен поглед. Желязко се беше проснал на пода и не мърдаше, лицето му бе омазано с нещо тъмно. Изцъклените очи гледаха без да мигат към тавана. Митко се стъписа, а Боян отстъпи. Радостина и Жени седяха една до друга на пода. Жени си играеше с малко дървено влакче, а майката на Митко до нея строеше кула от дървени кубчета. Лицата им бяха като восъчни маски и само очите блестяха в полумрака.

– Влизайте. Нали за тях сте дошли. – каза дрезгав глас от дъното на стаята.

Митко и Боян моментално погледнаха заслания с дебел тъмен губер диван. От него се изправи стройна красавица с дълга тъмна коса, тръпчинки на бузите и равни бели зъби. Беше на не повече от тридесет години. Кожата ѝ лъщеше гладка и опъната без нито една бръчка. Очите и също блестяха като на останалите в стаята, но живо и привличащо. Бяха сини и дълбоки като планински езера. – Хайде Боби. Ела смело, нали виждаш, че всички вече са тук! – усмивката не слизаше от лицето ѝ, а пеньоарът на червени карамфили леко се разтвори и разкри част от бедрата ѝ.

Митко чу учестеното дишане на приятеля до себе си, но не можеше да откъсне поглед от очите ѝ. Боян направи две несигурни стъпки напред.

– Хайде момчета, тук всички си играем, нали? – никой не отговори, нито я погледна. Една муха кацна на лицето на Здравко и бавно влезе в отворената му уста. Боян спря в средата на стаята, точно под лампата.

Митко се бореше да откъсне поглед от нея, но волята сякаш го беше напуснала. Главата му беше натежала и в нея мислите му се блъскаха, сякаш искаха да намерят изход и да избягат. Нещо тъмно ги затискаше и не им даваше да разцъфнат. Момчето полагаше неимоверни усилия да не премести крак и да направи първата крачка. Целият се изпоти и от носа му потекоха сополи. Бузите му се зачервиха, а космите на врата му се изправиха.

Жената пристъпи малко напред и гърдите и опряха в тялото на Боян. Лицето ѝ беше съвсем близо до неговото и той можеше да усети сладкия ѝ дъх. Митко не виждаше напълно лицето ѝ, чу тихи думи, които започнаха да изпълват стаята. Когато погледът ѝ се скри от неговия, той разтърси глава. Сякаш някой беше свалил от врата му торба цимент. Усещаше се замаян и му се повдигаше, но мислите му отново се събраха. Трябваше да измъкне Боян и да извикат някой не помощ.

Направи две широки крачки, за да издърпа приятеля си за ръката, но нещо в дъното на стаята се раздвижи. Очите на Митко така се изцъклиха, че щяха да изскочат от орбитите. Ръцете му затрепериха и коремът го сви. От най-далечния и тъмен ъгъл на стаята се понесе сивкаво подобие на човек. Не вървеше, а сякаш се носеше над земята. Изглеждаше странно, преметите леко прозираха през него, а той изглеждаше безплътен. По себе си имаше някакви дрехи, които приличаха на парцали. Много къси панталонки и тениска на дупки с кученце, която му беше над пъпа. Ръцете и краката му бяха като на скелет. В средата тениската беше разкъсана и се виждаше жестока рана.

– Ицко! – каза игриво жената. – Виж кой е дошъл да си играе с теб, баби!

Призракът на момчето се озъби в гримаса, която трябваше да е усмивка и се спусна към Боян.

– Винаги има някой в беда, нали така? – дрезгавият ѝ глас беше сладък като мед. – Винаги някой, който е готов на всичко. А аз… аз само си искам внучето с мен. Внучето за което трябваше да се грижа. – гласът и стана рязък и придоби метални нотки. – Искам Ицко да има приятели, а аз семейство и да се грижа за него. – очите ѝ заблестяха. – И аз да не остарявам. Никога!

Митко гледаше как кльощавите като на скелет ръце на призрака обгръщат врата на приятеля му и не можеше да помръдне. В стаята замириса на сяра и разложено. Жената се пресегна и пусна стария ВЕФ на лакираната секция. Тръгна тиха весела музика. Призракът на Христо вече бъркаше в гърлото на Боян, а очите на момчето се изцъкляха и започваха да приличат на лимки за игра. Митко усети ужасен студ. Беше толкова студено, че за момент го преряза и той затрепери. Боян издаде стон като въздишка и малка светла топка излезе от гърлото му. Малката топка затанцува в ръката на призрака. Боян премигна за момент и очите му потъмняха. Призракът внимателно се завъртя и я напъха в устата на баба си. Жената нададе стон и пред очите на Митко, кожата ѝ започна да се изпъва още заличавайки всички помен от бръчка, бузите ѝ поруменяха, а очите ѝ заискряха още по-силно. Устата ѝ се разтегна в доволна усмивка.

Боян се свлече на земята с изцъклен поглед вперен в секцията. От устата му потече лига и той посегна към една от играчките на пода.

Митко се обърна светкавично и хукна. Вратата зад него се беше затворила и той мина направо през стъклото, което се разтроши със звън. Никой в стаята не вдигна поглед към него. Момчето хукна по коридора към входната врата, но тя му се изплъзваше и се появяваха нови и нови разклонения. Митко тичаше с всички сили и разритваше нахвърляните играчки и обувки в краката си. Целият се беше плувнал в пот. Краката го боляха. Гърдите му горяха, но не спираше. Извърна глава само за миг и видя зад себе си Христо да се носи с ужасяваща усмивка и протегнати напред безплътни ръце. Скочи встрани и се опита да се мушне в някоя от вратите, но те винаги го извеждаха обратно в тъмния коридор. Зад гърба си чу злокобен смях, който граничеше с истерия. Краката му не го държаха и силите го напускаха. Очите му трескаво се въртяха и търсеха изход в мрака. Христо се приближаваше бавно, но сигурно. Сивкавите ръце щяха да го докопат всеки момент.

Видя пред себе си натрошени стъкла и вдигна поглед. Пред него беше разбитото стъкло на вратата откъдето беше избягал. Хвърли се натам и отново влетя в стаята с обитателите на блока. Сега те седяха мирно в подножието на дивана без да мърдат или мигат. Мария Костова беше застанала до масата и четеше от книгата на непознат език.

Ръцете на Христо почти го докосваха.

Митко се огледа и грабна покрития с чаршаф предмет от стената. Нещо сряза пръстите му и кръвта шурна в дланта му. Чаршафът се свлече и се оказа дебело старинно огледало. Момчето се приведе, за да се прикрие зад него. На гърба на тежкото огледало имаше изписани символи, които бяха подобни на тези от книгата. Чу се оглушителен писък, а после настана тишина. Момчето надзърна иззад огледалото.

Призракът стоеше и се взираше в огледалото. Безплътната му маса само потреперваше като горещ въздух през задушен летен ден. Остатъците от месо и кожа по оглозганото му лице се изпънаха. Нещо в блестящите му очи потрепери. За първи път се видя такъв какъвто е, безплътна сянка на отдавна умряло момче. Бавно завъртя глава и огледа насядалите по пода хора. Безжизнените им очи. Огледалото стоеше пред него и мътните му спомени оживяваха бавно. Беше дете. Играеше с истински приятели. Преди… толкова отдавна. Не можеше да усети болка, но си я спомни. Погледна към баба си. Мария Костова беше спряла да чете и гледаше невярващо към призракът на внука си. Христо бавно протегна ръка и се опита да докосне огледалото. После обърна и огледа всички насядали на земята. От гърдите му се изтръгна болезнен стон.

Призракът на Христо се понесе към масата. Погледна баба си.

– Недей Ицко! – дрезгавият глас на жената се разтрепери. – Те ще си играят с теб Ицко! Този път няма да те изпусна от поглед, моето момче! – по бузата на жената се стече сълза. – Няма да те изпусна от поглед!

Призракът сложи ръка на книгата и тя започна да пламти. Мария протегна ръце към него. Лицето ѝ започна да се сбръчква. Кожата на ръцете ѝ увисваше. Косата започна да посивява. За няколко мига се превърна в беззъба, прегърбена старица набръчкана като орех. Едното ѝ око изсъхна и на негово място се появи черна дупка. Свлече се на земята и се сви на кълбо.

Книгата напълно догоря. От пепелта се разлетяха сребристи частици. Бяха като живи и се посипаха над хората по земята. Призракът се обърна към седналите хора в стаята, а после и към Митко. Започна да изтънява и да трепти все по-бързо и по-бързо. Трептеше толкова силно, че Митко го заболя главата и му се догади. Пусна огледалото, което глухо тупна на дебелия килим.

Когато момчето вдигна очи, призракът на Христо беше напълно изчезнал. Всички на пода се озъртаха учудени. Генади се надигна бавно и погледна объркано наоколо.

– Какво правим тук? – попита объркано Генади.

Само Желязко продължаваше да лежи на пода, а мухите в устата му бяха станали три.

Митко и Жени се бяха прегърнали и допушваха последните си цигари на трансформатора. До тях Боян допиваше бутилка бира и гледаше смръщено. Жени се усмихваше и мушкаше език в дупката където преди беше зъбът ѝ. Когато помислеше за него леко започваше да я боли главата и тя бързо пропъжадеше мислите. Помнеше малко от онази сутрин и всичко и изгледаше по-скоро като сън, сякаш е гледала отстрани през чаша вода.

Кучетата пак душеха около контейнерите за смет на който бяха накацали и няколко чайки. По пътя се тътреше баба Здравка с голяма празна количка. Калта пред блока се беше спекла от студа в неравни коловози. Колите на закъснелите работници се люшкаха из нея като лодки в море от кал. Пияната жена от четвъртия етаж псуваше детето си и огласяше целия квартал с виковете си. От целия блок се чуваха крясъци и смях.

– Хайде да изчезваме. – каза Боян и хвърли бутилката, която се разби с трясък в металния контейнер.

Митко и жени се целунаха и станаха. Тримата приятели тръгнаха към сивия панелен блок. Найлоновите торбички в клоните на дървото до входа плющяха на вятъра. Тримата се усмихнаха и хлътнаха в студения вход.

Митко лежеше и слушаше как майка му диша в тъмното. Всички го питаха къде е изчезнал вчера. Не помнеха нищо, а дали не беше сънувал? Погледна срязаните си пръсти и се усмихна. Не, никой нямаше да му повярва и по-добре, че не помнеха. С изгарянето на книгата бяха изгорели и спомените за апартамент 73 или на поне това се надяваше Митко. Пред очите му отново се появи изцъкленият поглед на Боян и малката светла топка, която излезе от устата му. Светналите очи след това. Какво се беше случило? Това душата му ли беше или младостта? Нямаше да разбере никога, но погледът на приятеля му беше станал по-отнесен и тъмен. Нещо в него се беше променило. Или може би пречупило. Митко не можеше да прецени напълно, но знаеше, че вече нищо няма да е същото.

Обърна глава, за да види светлините на натриевите улични лампи. Някъде в далечината прогърмя музика. Вятърът свиреше през напуканата дървена дограма. От долните етажи се чуваше как бащата на Кристина ѝ крещи за нещо. Митко се усмихна, помисли си за Жени и му стана топло. Загърна се още по-плътно с тежкия юрган. Вече се унасяше, когато чу съвсем тиха музика и леко тътрене на тежки кожени чехли. Замръзна под завивката и се ослуша. На горния етаж плачеше дете.